Едно DaDa Aniventure приключение


Няма как да не се сетя за въодушевения Билбо Бегинс на Мартин Фрийман, който подтичва, докато произнася "I'm going on an adventure". Точно това ми идва на ум след един изненадващо изпъстрен с действие уикенд, в който помагах на любимата, направихме първия брой на живо на "С книги под завивките", изненадващо водихме представяне на комикс на Aniventure ComicCon, а на всичкото отгоре разговарях и с Исус. Но всичко по реда си...

Поне едно нещо беше планирано. Макар и малко късно, в понеделник започнахме да информираме всички, които следят страницата и канала на влога ни, че в събота, 15 септември, ще сме в Dada Cultural Bar, за да си говорим за книги. Тамошният властелин Любо и Темз, дейната ми жена, бяха решили групово да допринесем с нещо към програмата на фестивала "КвАРТала". В събота притеснението от изпълнението на живо и пред публика дойде в последните часове преди събитието, но нямаше много време да мислим за това.

Преди това криза от търговски характер наложи спешно да посетим първия ден на Aniventure ComicCon. Занесохме, забележете, един брой "малка масичка", а след това пренесохме и доста на брой комикси. Никога не знаеш накъде ще те отвее вятъра... 

Цялата одисея (и реално първото ми, макар и непланирано посещение на това любопитно събитие) завърши с разговор с косплейър, който или беше Исус (както аз мисля), или всички, включително и моя милост, го мислеха за Исус (както Темз мисли). Заедно с него благодарихме на "баща му" за жена ми, а след това оставихме някакви тийнейджъри да му целуват ръцете. Да не кажете после, че младите не са вярващи.

Веднага след това "зареждане" (включително и духовно), презаредихме и малко сили и се озовахме в Dada Cultural Bar за планираното ни публично излагане. Когато сте на една честота, макар и да свирите различни песни, както сме ние с Темз, подобни неща минават по-гладко от очакваното. Някой си беше забравил чашата с ром, която на мен, виден трезвеник от около 2 месеца, също ми помогна. Застанахме пред един микрофон и спретнахме брой на живо на "С книги под завивките" пред една скромна, но чаровна аудитория. С шегите, закачките, препоръките на книги и размислите на тема "Цири трябва да е бяла в екранизацията на "Вещерът"". 

Снимка: Евгени Димитров


Благодарности на всички, които ни приютиха, който дойдоха, които ни подкрепяха, смяха се, пиха и говориха с нас. За един период от време самата идея да го направим не пред обектив, а пред хора, беше стряскаща. Както казах и там - сега разбирам актьорите във филмовия жанр за възрастни. Има и някакъв видеоматериал от това начинание, който е възможно скоро да видите под някаква форма в канала на влога. Ако ли не, да сте дошли, когато е трябвало.

Минути след като приключихме с "шоуто" дойде и една не чак толкова приятна изненада. Оказа се, че човекът, който на следващия ден трябваше да представи Стен Дамянов на премиерата на комикса "Просто Спас" на Aniventure ComicCon, се е разболял и няма да може да отиде. И кой го замести? Познайте от три пъти. 

Тези, които познават Темз, са наясно, че при проблем жена ми намира решение, дори когато това означава повече работа и усилия за нея (което има и добра, и лоша страна). Аз, от своя страна, вярвам, че трябва да подкрепяш човека до себе си в предизвикателствата. И когато ми каза "Имам да ти кажа нещо", аз вече знаех, че ще последва "Ние ще трябва да представим Стен". Аз заспах в 1 през нощта, тя е останала още час, за да доизкусурява въпросите за следващия ден и да подготвя презентация за сцената.

И дойде неделята. Неделя, която започна с последни редакции, търсене на работеща книжарница с принтер, последни нерви и пътуване с шофьор на такси в София, който не знаеше как да стигне до "Интер експо център". Но ето, че и представянето мина, при това успешно. 


Снимка: Христо Блажев

За хартиения "Просто Спас" ще ви говоря скоро, за мъките му в интернет сигурно знаете. Но искам да отбележа само едно нещо от нещата, които авторът му Стен Дамянов каза в отговорите си на нашите горе-долу сносни въпроси - че иска България да има нейн собствен герой, защото реално си нямаме много такива. В голяма степен всички ние сме Спас, така че gj, Стен (а в комикса я има и мисията с хеликоптерчето от Vice City, което, надявам се, мнозина мои набори ще оценят).

Снимка: Антон Меляков

Трябва да вмъкна, че не си тръгнах с празни ръце от Aniventure ComicCon. След като на 4-те (!) места, на които се продаваха комикси на английски, не успях да открия томовете на "Batman", които ми трябват, си взех "Flashpoint". Осъзнах, че май съм го гледал само в анимационна форма, но така и не съм го чел...

Мислите си, че героите сигурно вече са били уморени? Един Monster по-късно вече бяхме отново в Dada, където Темз и Мартин Колев (бургаският автор на "Софийски магьосници") си говориха за писане, магия, вдъхновение и защо, по дяволите, онова нещо в Бургас го наричат "Мост". За пръв път чух едно сносно обяснение, но все пак продължавам да се бунтувам срещу масовото "защото свързва Бургас с морето"...

И така завърши един различен уикенд, в който планирано или не, трябваше да излизаме извън заоната ни на комфорт. И все пак намерихме начин пак да ни е комфортно. 

За довиждане ви оставям последния за момента брой на влога. В него решихме да използваме натрупания опит, за да ви дадем нашите съвети как да подбирате книгите, които взимате с вас, когато отивате на почивка или просто някъде на път:



Основна снимка: Антон Кръстев

Снощи гледах нелошия фен-филм "Соло". Днес не го помня.

"Show me your hands! Give me all your money!" (цитат от ръководството на Disney, след като ги попитали какво усещане искат да носи плаката на "Соло")

Знаете ли защо "Соло" се провали в боксофиса? Защото Бирко и други "предатели" като него така и не отидоха да го гледат на голям екран. Още от самото си обявяване този проект ме вълнуваше по-малко и от Rebels, тъй като не разбирах нито целта му (освен едни хора да спечелят пари, разбира се), нито с какво ще обогати вселената на "Междузвездни войни". 

Последното нещо, което истински ме отказа, бяха трейлърите за филма. За разлика от тези за новите Епизоди, рекламните клипове на "Соло" не предизвикаха в мен никаква тръпка, какво остава за бесен фенски ентусиазъм, слюноотделяне и подскачане в стола. Докараха ми само тъжна усмивка и едно "не искам да гледам това". Но пък се радвах за надъханите фенове на Хан, защото всеки заслужава повече от любимия си герой, стига това "повече" да е качествено.

Факт е, че подобно на мен доста хора отписаха "Соло" още преди излизането му на екран. Някои заради разочарованието от "Междузвездни войни: Последните джедаи", който според мен имаше своите сериозни слабости, но изобщо не е толкова лош, колкото се опитват да го изкарат (пак е въпрос на гледна точка). Други просто са отблъснати от алчността на Disney. Трети, като мен, просто не са били заинтригувани от концепцията на филма. Няколко месеца по-късно вече знам, че не е имало и защо.

"Соло: История от Междузвездни войни" е един ужасно забравим филм. Не ужасен, а ужасно забравим.

Справя се в опита си да отговори на редица въпроси, които някои фенове може би са имали през годините:

- Откъде идва Хан и как е станал контрабандист;
- Как Хан и Чуи са се запознали;
- Как Хан и Ландо са се запознали;
- Как Хан е спечелил "Хилядолетния сокол";
- Коя кучка е разбила сърцето на Хан, че да го превърне в такъв циник;

И т.н. Все неща, без които всеки фен може да живее. Лично аз никога не съм се интересувал толкова много от миналото на Хан. Според мен той е от онези любими на зрителите персонажи от филми/книги/пр., които работят най-добре в малки дози. Превърнеш ли ги в центъра на историята се получава пренасищане и губят нещо от чара си. Същият риск съществува и при филм за Вейдър, и при такъв за Боба Фет, и *допишетеиметук*.

Олдън не-мога-да-му-запомня-фамилията въобще не е толкова лош в ролята на Хан, колкото можеше да се предполага след информациите, че са му викали учител по актьорско майсторство на снимачната площадка. Не е и Харисън Форд, това е сигурно, тъй като ги делят няколко тона харизма. Уди Харелсън (Бекет) е стабилен както винаги, а за Пол Бетани знаем, че прави всичко за пари. С такава мотивация - толкова.

За "халисито" колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Образът на Ки'ра като концепция е клиширан, но добър - тийнейджърската любов, която разбива сърцето на главния герой и го превръща в задник, но не разбирам защо Емилия Кларк получава роли в такива големи продукции. Актьорските й прояви извън виновника за другите й каствания "Game of Thrones" трябва да бъдат ограничени до реклами на пасти за съби. Но ако идеята е била актрисата за Ки'ра да е подбрана така, че да не харесваш персонажа - good job, Disney!

Доналд Глоувър (Ландо) обаче е национално богатство (дис ис Америка!). Изкефих се супер много в момента, в който усетих как завлачва думите по подобие на Били Дий Уилямс. Когато си гледал Глоувър няколко сезона в Community, няма как този детайл да ти убегне, а с него и старанието на актьора. В общи линии младият Ландо е най-големия успех на този филм.

Що се отнася до дразнещо либералния му дроид L3, той (тя, де) е чудесен пример за това как твърде многото политкоректност създава излишен хаос по света (или в минна колония). Радвам се, че беше ликвидиран така бързо. К2-SO от Rogue One беше много по-симпатичен тенекиен персонаж, който май може да бъде надминат само ако видим Chopper (Rebels) на голям екран.

Да, кастът лъкатуши откъм качество - от отличния избор за Ландо до ужасния за Ки'ра. Но не там е проблемът на филма. Проблемът е в това колко малко оставя в паметта ти този филм.

Концепцията да е филм за обир е добра, но изпълнението остава някак повърхностно без да задълбае в елементите, в които трябва. Носи усещането за няколко поредни сегмента, в които лицата X, Y и Z се придвижват от едно място на друго, вършат някакви неща като уж имат мотивация за това, но в края вече не си спомняш как и защо. И в крайна сметка резултатът напомня на фен-филм със стряскащо голям бюджет.

Да, има ги носталигичните намигания (всички военни моменти от ерата на Империята ме радват), както и тези към новия канон (макар отдавна да знаем, че е ТОЙ е жив, че дори и как наистина умира). Тези намигани обаче носят една усмивка и толкова. 

Въпросът, който ме тормози е, с какво ще запомня "Соло"? И отговорът за съжаление не е много дълъг. Това е филм, който съвсем спокойно може да не бъде гледан и зрителят няма да е изпуснал нещо важно от историята или вселената на "Междузвездни войни". А сам по себе си, просто като филм, той не е на такова ниво, че да заслужава самостоятелното си съществуване въпреки тази слабост.

Сигурен съм, че има "истински фенове" - онези, които се приемат за съдии на това какво означава да обичаш "Междузвездни войни" - за които подобно мнение за филма и това, че "не съм го подкрепил в кината", ме правят лош фен. 

Но след като най-накрая гледах "Соло" не мога да не се сетя за ревюто на ForPlay, което четох преди няколко месеца, и изводът им, че вина за всички слабости на поредицата имат именно онези хора, които наливат пари в гърлата на Disney без значение каква помия им се предлага.

Чакам Episode IX. А и на един "Kenobi" няма да кажа "не", стига да отговори на поне едно от условията:

- наистина да добави нещо значимо към историята на сагата;
- или поне да е добър филм сам по себе си.

Дотогава... I have a bad feeling about this "A Star Wars Story" thing.

Книги: "Вещерът VII: Господарката на езерото"


Всяко приключение има своя край. Ето, че по-малко от година след първата ни среща дойде моментът с вещера Гералт да си кажем "сбогом". Или "довиждане" - зависи от гледната точка.

Да вляза във фентъзи света на "Вещерът" ми отне много години. Дълго време се дърпах на препоръките от познати. Форматът на първите две книги (сборници със свързани разкази) също ме притесняваше, а накрая стана така, че точно това ми липсваше  Никога не съм играл игрите, базирани на книгите - имах един неуспешен опит с първата, но не ни се получи, а нахвалената трета ще се изсмее на лаптопа ми.

И все пак, когато моментът най-накрая дойде, взе, че ни се получи. Харесахме се и с Гералт, с Лютичето (най-вече), с Трис, Регис, Кахир, Милва, с Йенефер бяхме в love/hate отношения, а с Цири през повечето време си останахме изпълнени с неприязън непознати. 

За писането на създателя на всички тези (и още много) шарени персонажи - писателя Анджей Сапковски, не мога да заема твърдa позиция. Първите две книги (сборниците "Последното желание" и "Меч на съдбата") ми харесаха много, че да продължа и с общата история, която започва от третата книга нататък. И тук мнението ми започна да се вълнува като море при буря...

Продължавам да съм на мнение, че Сапковски изпитва огромни трудности да изгради един добре подреден роман с ясни начало и край. Писането му често е хаотично, а експериментите му в това как разказва историята невинаги са добри. Давам пример - една случка ти се разказва от трима различни души - един я преживява, друг си спомня за нея, трети чете в книга, на четвърти му разказват. Това раздробяване понякога е свежо и интересно, понякога е излишно и объркващо.

И така - третата книга (първият роман) лъкатушеше като качество, четвъртата беше пълно разочарование, петата беше приятна изненада и най-накрая приличаше на роман, шестата отново лъкатушеше като третата. И след всичко това стигаме най-накрая и до последната, седма книга - "Господарката на езерото".

Тя е от онези книги, които могат сериозно да те подведат с първите си страници. Заварваме Цири не къде да е, а в нашия свят, във времената на крал Артур. И още докато "уат ди екшуъл фак" емоциите те връхлитат, Сапковски ни запраща в бъдещето на своя собствен свят, където две жени се опитват да разгадаят какво се е случило с Гералт, Цири и компания отвъд легендата за тях. Да, толкова объркано е.

Недоволството от поредните експерименти на автора вече са на път да те накарат да хвърлиш книгата, да плюеш отрова, да съскаш на котката, да отвориш прозореца и да полетиш към по-постоянни в писането си автори. 

Номерът е да издържиш до втората глава, когато вече се връщаме в "настоящето" и продължава разказът за случващото се с Гералт и неговата необичайна дружина. И тогава "Господарката на езерото" най-накрая оправдава очакванията, с които последната книга от една подобна поредица неизбежно е натоварена. 

Войната между Нилфгард и Северните кралства най-накрая излиза извън рамките на преразкази за битки и тъжни картини на това, което е останало след мелетата. Вече получаваме самата битка - при това най-голямата и решителна. Тук разказването й чрез различни герои и от различни ъгли е плюс - повлече ли те действието, не можеш да спреш докато не стигнеш до края.

Освен това отново получаваме малко от класическия Гералт - онзи, който убива чудовища за пари. Преди, разбира се, да се сети пак за тежкия камък, който сам е провесил на врата си - съдбата на Цири, и не повлече дружината си на една потенциално самоубийствена мисия за спасяването й. Накрая стигаме и до самата Цири, която открива една своя нова способност и изведнъж странното начало на книгата придобива смисъл. 

"Господарката на езерото" успява да сложи край на историята, която Сапковски ни разказва от третата книга насам, като същевременно спазва правилото на истинския живот, че нищо никога не свършва наистина. Променят се просто героите, ролите им и предизвикателствата пред които се изправят.

Във финалните 100+ страници Сапковски малко мудно ни показва последствията от целия конфликт. От взетите решения, от направените грешки. Опитва се да ни изненада и за последно, че дори малко да ни натъжи, макар да оставя вратичка за още...

Цялата книга напомня на няколко отделни сегмента (битка, Гералт и компания, Цири), които жадно поглъщаш преди да стигнеш към малко по-трудния за четене финал. Но в крайна сметка последната книга от поредицата "Вещерът", въпреки някои свои слабости, те кара да се привържеш към героите и да искаш повече от техните приключения.

Стига да не се свързани със спасяване на Цири, разбира се.

Издателство: Сиела
Корици: меки
Брой страници: 576


Красота. Не знам дали сте разбрали, но това съкровище за всеки фен на игрите, която е в най-лявата част, скоро ще излезе на български. Благодарение на него разбрах как точно протичат военните действия в поредицата, хехехе.

Книги: "Половин война" на Джо Абъркромби


Внимавай какво си пожелаваш.

Няма как да не се сетя за тази всенародна мъдрост след като така ентусиазирано исках нова доза от творчеството на фентъзи писателя Джо Абъркромби. Тя дойде по-рано от очакваното с последната книга от страничната* му трилогия "Разбито море" - "Половин война"

Книга, която хем е нещо на Абъркромби, хем не е. Има ги циничните и склонни към интриги и насилие персонажи. Има ги и обратите, при които най-често планове се провалят по грандиозен начин. И въпреки всичко нещо сякаш липсва...

Да се разберем от самото начало - ако сте чели първите две книги ("Полукрал" и "Половин свят"), то знаете, че поредицата изобщо не е лоша. Напротив, добра е, макар да напомня на олекотена, по-младежка версия на романите на Абъркромби за Кръга на света. Лично аз останах със смесени чувства от "Полукрал" и бях приятно изненадан от "Половин свят". 

Третата книга не успя да даде наклони везните на нито една страна, с което мнението ми за трилогията сякаш ще остане в полето на "ОК е, но като за начало по-скоро прочетете другото от автора".

"Половин война" най-накрая ни доближава до края на конфликта между кралствата около Разбито море. Армиите на Върховния крал сеят смърт и разруха, а единственият шанс да бъдат спрени те се крие в крехкия съюз между доскорошните враждуващите кралства Гетланд и Ванстерланд. Нужен обаче е балансьор, който да уравновеси еготата на техните владетели. Сакатият с едната ръка, но все пак изключително талантлив кукловод отец Ярви, двигател на действието от първата книга насам, не може да изиграе тази роля, тъй като е твърде свързан с Гетланд. Но на сцената се появява една млада принцеса без кралство, която се оказва от изненадваща полза за плановете му.

Ако тя не свърши работа, винаги ги има "древните" оръжия на "елфите", които могат да засипят врага с олово.

Да, още във втората книга Абъркромби намекна (абе, направо си каза), че "Разбито море" всъщност е една постапокалиптична фентъзи трилогия. 

Тук това се потвърждава, но не ни се дават така желаните подробности за случилия се катаклизъм или нещо "уау" в тази насока, което да те остави без дъх. Можете да разчитате обаче на една фентъзи битка (или по-скоро клане), която ще се различава доста от представите ви за битките (кланетата) в този тъй кървав жанр.

Принцесата, която споменах по-горе, е един и от новите главни герои. Абъркромби продължава с традицията всяка книга от трилогията да има нови основни персонажи, от чиято гледна точка да бъде разказана историята. Тук обаче те не са толкова "симпатични" и запомнящи се. Основният проблем е твърде предвидимото им развитие от началото до края на книгата.

Бързо се предусеща, че принцесата трябва да се научи какво е да си истински владетел, че бесният младеж, обичащ насилието, ще трябва да стане нещо повече от придворно хапещо псе, както и че разкъсваният между любовта и обещаното му бляскаво бъдеще чирак на Ярви ще трябва да избира какъв път да поеме.

Плюс е, че и тримата са тийнейджъри, които твърде рано трябва да се справят с предизвикателствата в живота на възрастните. Подобни главни герои, мисля, биха се харесали на техните връстници, които преминават през сходни житейски мъки. Казвам "мисля", защото уважаемото Бире вече е по-близо до трийсетака, отколкото до тийнейджърските си лета. Може би и заради това новото трио главни герои не ми допадна толкова.

Същевременно отец Ярви продължава да е свързващото звено между трите книги и може би най-интересното нещо в тях. Това е персонажът, върху който се крепи цялата трилогия и който истински се развива от първата книга досега. Еволюцията му не е задължително към добро, но точно това я прави убедителна. Хитрите персонажи с физически недъг, които знаят как да постигнат своето напук на всички "здрави", са специалитете на Абъркромби (за справка: великолепният Глокта от "Първият закон").

Обратите в "Половин война" са налице, но тук някои от тях са твърде предвидими. Умират персонажите, които очакваш да умрат; случват се нещата, които очакваш да се случат; а дори когато някоя сцена (сексуална, например) би трябвало истински да те изненада, не успява, защото Абъркромби леко се повтаря и вече си чел същото в друг негов роман.

Финалният обрат (разбира се, че има такъв) също не завърта действието на достатъчно градуси - вече е имало твърде много трохи, които да ти помогнат да се досетиш какво ще ти кажат последните няколко страници.

Добри думи заслужава визуалното оформление на книгата. Кориците на "Разбито море" дават общ облик на трите книги и ги различават достатъчно от другите произведения на Абъркромби. За съжаление, усеща се бързината книгата да излезе толкова бързо след позабавилия се превод на "Половин война" - пропуснати точки, разместени букви и пр. грешки на някои страници се набиват твърде много на очи.

От всичко казано не трябва да излиза, че "Половин война" е лоша книга. Не, тя е приличен завършек на трилогията и вече знаете, че задължително трябва да я прочетете, ако сте чели предните две. Просто страда от "синдрома на третия филм" - вторият може и да е по-добър от оригинала, но третият не успява да вдигне нивото още повече.

Съветът ми остава - ако ще започвате да четете Абъркромби, направете го както си му е реда - от трилогията "Първият закон", а след това и самостоятелните книги за Кръга на света. Трилогията "Разбито море" е по-скоро за фенове, които искат да поддържат апетита си до следващото завръщане в основния свят на Абъкромби, както и за по-млади читатели, които с тази трилогия могат да се подготвят за останалото творчество на автора.

Издателство: "Колибри"
Брой страници: 394
Корици: меки

* Действието в "Разбито море" се развива в друг фентъзи свят, различен от Кръга на света от останалите книги на автора.

Книги: "Денят на Чакала" на Фредерик Форсайт


Ако в един момент се озовете в читателска криза и нямате никакво желание да продължите със сегашното си четиво, сменете книгата. Ако и това не помогне, направо сменете жанра. При мен се получи. През последните три седмици съм се посветил на трилъри като един от тях ми направи силно впечатление.

"Денят на Чакала" на Фредерик Форсайт за мен беше първи досег до творчеството на автора, но от онези, които бързо ти подсказват, че няма да са последни. 

До Форсайт се добрах съвсем случайно при посещение при родителите на любимата. Оплаках се на баща й, че с Лий Чайлд - друг популярен автор на трилъри, но от САЩ, хич не се разбираме. 

"Чел ли си Форсайт?", попита ме той. 

Поклатих глава, при което той изрови от библиотеката си едно копие на "Денят на Чакала" - издание от "Златната колекция на XX век", която "Труд" разпространяваха преди няколко години. Чудесно издание, между другото, и ви препоръчвам да четете него, ако си го намерите. Бърза справка показа, че има такова и на БАРД, но не съм оптимист с оглед на това колко пъти техни издания са се оказвали в една или друга степен разочароващи. Все пак се надявам в този случай да е различно.

Самата книга започва с разказ за реален опит за убийството на френския президент Шарл дьо Гол в началото на '60-те. Опитът се проваля, а организаторите на атентата от групировката ОАС трябва бързо да се покрият.

Тук историята поема по измислен от автора път. Новият лидер на организацията осъзнава, че единственият шанс дьо Гол да бъде премахнат е да се използва външен човек - наемен убиец, който няма никаква връзка с останалите членове на ОАС, не може да бъде предаден от двойните агенти сред тях и не е в списъците на френските тайни служби. С много усилия е намерен такъв индивид и той е изпратен по петите на най-могъщия човек във Франция по онова време.

От този момент нататък книгата се разделя на два отделния разказа. От едната страна имаме подготовката на убиеца с кодово име "Чакала", който бавно проучва своята цел и възможните места за изпълнение на задачата като същевременно парченце по парченце сглобява сложния план за осъществяване на атентата. От другата имаме един френски детектив, натоварен от властите с тежката задача да предотврати един атентат, за който не се знае абсолютно нищо освен кодовото име на потенциалния извършител.

Думата, с която ми е най-лесно да опиша писането на Форсайт, е "методично". Ясни изречения без излишна украса и без бързане. Авторът пише по същия начин, по който вършат работата си героите му, и лично за мен това се оказа изключително притегателно и удобно за четене. Същевременно съзнавам, че трудно ще се хареса на някои почитатели на... нека я наречем по-абстрактната литература.

Форсайт е достатъчно уверен, за да каже на читателя от самото начало дали атентатът срещу дьо Гол ще бъде успешен или не. Но въпреки това продължаваш да четеш, за да разбереш как точно се стига до развръзката, а пътят е дълъг, разнообразен и увлекателен. 

Авторът ти показва как е действал тогава светът на нелегалните поръчки. Същевременно демонстрира и как сътрудничеството между службите може да се осъществява на чисто човешко, а не формално ниво. Има го, разбира се, и политическия елемент, който понякога е по-скоро пречка.

С лека тъга затворих последната корица на "Денят на Чакала". Без съмнение това е една от най-допадналите ми книги от всички, които минаха през ръцете и очите ми тази година, и ви я препоръчвам без значение какви са жанровите ви предпочитания.

Държа да отбележа, че покрай нея насъбрах воля да довърша и "Труден за убиване" на гореспоменатия Лий Чайлд, която ме мъчеше вече няколко месеца и не на шега я прекръстих на "Трудна за дочитане". Въпреки факта, че последните стотина страници са изпълнени с повече действие и наличието на някои любопитни идеи, първата ми среща с книгите на Чайлд и неговия прословут герой Джак Ричър беше сериозен провал.

В по-голямата си част книгата ми беше мудна и еднообразна. За съжаление дочитането й след "Денят на Чакала" в някаква степен беше още по-сложно, защото осезаемо усетих разликата в писането на двамата автори. А лично на мен Форсайт ми допадна много повече. 

Толкова, че вече смених прочетената книга с "Парламентьорът", пак от него.

С книги под завивките в Барселона, от цяла една година и вече с книжна котка

Почти два месеца минаха от последния поглед зад кулисите на книжния влог, който с любимата ми създаваме. С радост отчитам, че юни и юли са били изпъстрени със съдържание за "С книги под завивките", че и със събития.

Като се започне от пътуването ни (и броя) до Барселона, мине се през това, че най-накрая си взехме котка и се стигне до това, че влогът стана на една година. Така че сега ще ви залея с клипове и бележки по тях, но да караме поред на "излъчванията".

Започваме с брой 21 (аз все още си ги броя), който беше посветен на фентъзи жанра. Този път нямаше монтажни фокуси, за да накарам Темз да изчезва и да се появява отново с други дрехи и грим за секунди, но за сметка на това успях да съм достатъчно мирен, че роклята и да остане цяла. Поне до края на броя... 

И в случай, че някой се чуди - спряхме камерата, няма запис.


Трудно е да говориш за две книги от поредица, както направих аз тук. На първо време го има въпросът - ами ако зрителят не е чел нищо от "Вещерът" на Анджей Сапковски? Какво го интересува мнението ми за книги V и VI? 

С оглед на това, че харесвам жанра, а за него дългите поредици са характерни, няма как да избегна напълно представянето на поредната книга от фентъзи поредицата X. Заради това предпочитам да спомена с кои книги може да започне новия читател, както припомних и тук за "Вещерът", като същевременно се старая да не издавам твърде много информация за сюжета на конкретните книги, за които говоря. 

Прави ми впечатление и интересът към young adult-a "Училище за добро и зло" на Соман Чейнани, чиято втора книга - "Свят на принцове", Темз представи в този брой. Не само, че самата тя прочете книгите стряскащо бързо (ясно е, че това не е точно нейният тип литература и все пак...), но и едно чудесно малко момиче, на което имам честта да съм батко, също е харесало поредицата. Да, може никога не отворя тази книга, но щом кара ученици да четат, мога само да дам одобрението си с палец нагоре ала агент Купър.


За следващия брой беше малко по-трудно. Екскурзията до Барселона беше планирана отдавна, както и желанието ми да разнообразим броя с отделни клипове с телефон от различни места - както от самия град, така и от самолета. Големият въпрос беше как да ги вмъкнем в едно логично цяло, когато снимаш на парче. Още повече, че от разглеждане не ни остана възможност да запишем самия брой там и разказът за книгите беше скалъпен набързо една вечер след прибирането ни, за да мога да се захвана възможно най-бързо с монтажа.

Надявам се и вие да сте доволни от резултата. Получи се един разчупен туристически брой, в който става дума не само за книги. В този ред на мисли - наистина приятно е чувството да си в даден град и да четеш книга, действието в която се развива в него. Дори записах клип на улицата, на която според "Сянката на вятъра" на Сафон се намира книжарницата на бащата на главния герой. Този клип обаче така и не влезе в броя, може би заради това, че няколко пъти бях прекъсван от тъмнокожи субекти, предлагащи незаконни субстанции по La Rambla. Отказвах учтиво, но един полюбопитства какво точно чакам в края на улицата.

"Приятелката ми да излезе от магазина на ъгъла", отвърнах. В интерес на истината, тя излезе от магазина сравнително бързо и, шокиращо, без нищо купено. Но след завръщането ни най-накрая се сдоби с котка, както става ясно в края на броя.


Котката беше едно от предизвикателствата на следващия, 23 брой. Не само, че не беше в настроение за гушене и висене пред камера (той никога не е), но и прояви солиден интерес към апарата и книгите, докато подготвях кадрите за пресечки. Поради това и почти няма кадър с книга без лапа и мустаката муцуна в него...

Да не пропускаме и фактът, че Томас изяде и част от хартиената корица на "Заклеващия" на Брандън Сандърсън. Отново стана така, че говорих за поредна (в случая трета) част от фентъзи поредица, но след половингодишни мъки трябваше да отбележа факта, че най-сетне съм я довършил. Махате едни 300-400 страници пълнеж и това става една доста стабилна книга. Сега е малко мудна и отегчителна на места с изключение, разбира се, на традиционно зрелищния финал. 

Ето още една причина да се говори за поредици - за да се обясни на читателите, че понякога не е нужно да бързат за следващата книга. Но спокойно, ще понамаля приказките за фентъзи книги, защото в последно време самият аз се разнообразявам с други жанрове.


Покрай всичко описано по-горе "С книги под завивките" взе, че стана на една година. Каквото имахме да казваме по въпроса сме го казали във видеото. То не беше качвано във Facebook, а е само за абонатите в YouTube, така че сега е удобен момент да ви припомня - абонирайте се за нашия канал.

Докато избистряхме следващия брой се озовахме на пикник в Благоевград със Софи от "Foodie Boulevard" и приятеля й. Отдавна планирахме да я включим в някой от броевете и тук се получи под формата на едно доста приятно интервю за книги, готвене и храна. Темз първоначално се чудеше какво да пита София, но изведнъж започна да бълва въпрос след въпрос и се наложи монтажната ножица малко да поиграе. 

Тук се сблъсках и с ново предизвикателство - пак се наложи да снимам с телефон и то на открито, поради което тресенето на места беше ужасно. Warp stabilizer е много полезен ефект на Premiere, който препоръчвам, защото тук направи чудеса в стабилизирането на картината, която виждате. 


Освен всичко друго отново подаряваме книга с автограф, този път тази на Софи. Условието е в края на клипа, така че коментирайте и може да изтеглим и вас. 

Дотогава изпълнете всички онези неща, които ви препоръчвам всеки път - присъединете се към онези над 2500 души, които са харесали страницата ни във Facebook, абонирайте се за канала ни в YouTube, потърсете ни в Instagram, за да се радвате на секси книжни снимки, и ни препоръчайте на приятели, за да ни се радват и те.

Ние ще продължим да препоръчваме книги, по възможност дори по-често. А аз няма да чакам два месеца за тези публикации, защото иначе стават с дължината на разказ...

Riot, а не Carnage, ще е злодеят във филма Venom (SDCC'18)


Една от големите загадки около филма "Venom" с Том Харди вече има своя отговор. Симбиотът Riot ще е злодеят в историята, стана ясно по време на San Diego Comic Con 2018. 

Така на спекулациите, че още в този филм ще видим другия популярен симбиот - Carnage, беше сложен край.

Riot за пръв път се появява в комикса Venom Lethal Protector от 1993 г. Той е един от общо пет симбиота (бел. Бире: извънземен паразит, който се прикрепя към друг жив организъм), които организацията Life Foundation извлича от оригиналния Venom-симбиот. Целта е те да бъдат използвани за богати клиенти на фондацията и чрез тях тези хора да преживеят някой грандиозен световен конфликт, който би заличил човечеството.

Част от тази история изглежда ще бъде запазена във филма. Карлтън Дрейк (Риз Ахмед от "Rogue One") е милиардер и собственик на Life Foundation, който е на мнение, че човечеството няма да просъществува още дълго. Той търси "спасението" в космоса и така попада на симбиотите. Идеята му е, че комбинацията от човек и симбиот е бъдещето на нашата раса.

Еди Брок (Харди) е журналист, който разследва дейността на Дрейк. Самият Брок няма да е кой знае колко позитивен персонаж - Харди го описва като журналист без скрупули, с проблеми в живота си, които се усложняват още повече след сливането му с един от извънземните паразити. Симбиотът в него е гладен за плът и Брок трябва да намери начин да го контролира, за да започнат двамата да функционират успешно заедно като Venom.

Режисьорът на филма Рубен Флечър също така обръща внимание на факта, че това не е филм за "герои". Единият основен персонаж има неконтролируемото желание да откъсва глави от телата на хората (Venom), а другият е маниак, който иска да контролира света (Карлтън Дрейк). 

Що се отнася до Riot, той ще е равностойния извънземен противник на Venom. Особеното при този симбиот е, че ще може да се прехвърля от човек на човек, така че "ще може да се появи отвсякъде", коментира още Флечър.  Т.е. във филма ще го видим с поне няколко различни "човешки домакини", между които и самия Дрейк. 


Комиксовият Riot и останалите четири полу-симбиота.

Аз лично съм доволен от това решение, защото публиката първо трябва да свикне с Venom и концепцията за симбиотите, преди да се стигне до големия сблъсък с Carnage. Предполагам, че е много възможно да видим Касиди (сбъркания убиец, с когото симбиотът Carnage се слива) в някаква малка роля, за да се намекне за продължението на филма. Има спекулации, че Уди Харелсън, който участва във "Venom", ще е именно Касиди. 

Но не е нужно да се бърза. В случая по-важното е дали самият Venom ще е сполучлив, тъй като все още тая тревоги за този проект.

И едно последно нещо - филмовият Venom няма да има големият бял паяк върху гърдите си, просто защото тази негова версия не произхожда от Spider-man както комиксовата.

Филмът тръгва по кината на 5 октомври, а засега си припомнете първия му трейлър:


Покрай San Diego Comic Con има и други любопитни филмови новини, но специализираните в тази насока сайтове ги отразяват, така че можете да погледнете в Operation Kino и PopcornMoviesBG. Аз тези дни ще ви информирам за по-любопитното на комиксовия (да се разбира Батман) фронт. 

Едно DaDa Aniventure приключение

Няма как да не се сетя за въодушевения Билбо Бегинс на Мартин Фрийман, който подтичва, докато произнася "I'm going on an adve...