"Blade Runner 2049": Джаред Лето беше отвратителен Жокер, но може да е приличен "модерен Исус"

Киното може и да не търпи еволюция, но маркетингът, свързан с него, определено го тресе такава. Доказателство е поредната доза hype за "Blade Runner 2049" - продължението на култовата фантастика на Ридли Скот от 1982 г. Без да съм голям фен на оригиналния филм, някак си се оказах въвлечен във вълната от очакващи премиерата на новата лента.

Причини за това много. Първо, Denis Villeneuve*. Режисьорът на "Blade Runner 2049" ме впечатли със своя "Arrival" (гледайте!), а добрите ми впечатления бяха затвърдени и от "Enemy" с Джейк Ийленхейлъ**. Тези дни най-накрая стигнах и до "Sicario", който дълго отлагах поради неясни причини. Доказаният талант на френчо-канадеца да композира картина, звук и актьорска игра в едно чудесно цяло ме кара да вярвам, че ни очаква запомнящ се филм.

Второ, Харисън Форд. Приемете го като проява на непоклатимото уважение, което всеки Star Wars-фен изпитва към участниците в оригиналната трилогия. А и ме забавлява как на Форд вече тотално не му дреме и се опитва да пенсионира всичките си култови персонажи, правейки няколко милиона помежду другото.

Трето, но не чак толкова силен фактор - Раян Гослинг, който беше бетон в "Drive", а направи и приятни и най-вече разнообразни роли в "Ides of March" и "The Nice Guys". Със сигурност е по-добър избор за наследник на Форд от Шие (с)Любов (да, вече си лигавя, защото ми писна от хора с трудни за изписване/произнасяне имена...).

Освен постерите, тийзърите, трейлърите и т.н., част от маркетинг кампанията на "Blade Runner 2049" включва и три кратки филма, режисирани от различни хора. Целта е да се покажат и загатнат важни моменти в 30-годишният интервал между действието в оригиналния филм и задаващото се предложение. Първият short се казва "2036: Nexus Dawn" и е режисиран от сина на Ридли Скот - Люк:


Не мога да не се съглася с "Too. Many. Cuts" коментара под видеото, но като цяло одобрявам идеята подобни "филмчета" да запълват дупката между двата пълнометражни филма и да служат за допълнителна реклама. Изглежда и огорчението ми от опропастения "Жокер" на Джаред Лето в "Suicide Squad" вече е поотминало. Този "модерен Исус", който той играе тук и в самия "Blade Runner 2049", определено ми допада като замисъл, а за малкото видяно - и като изпълнение. Но да видим целия филм.

Кога? Премиерата е на 6 октомври. Целият трейлър можете да гледате тук.

* Държа да отбележа, че без Google-подсказки успях без грешка да напиша фамилията му в оригинал. Нещо, с което незнайно защо се гордея. Виж, добавих едно излишно "n" към "Denis", но няма перфектни хора.
** Не се пулете, за Gyllenhalle става дума. За произношението на неговото име вече си припомних интервюто му с Conan.

Какво чета... (05.09.17)


Есента безжалостно приближава. Времето започва да се мръщи все повече, облаците се сгъстяват над главите и съзнанията ни, а слънчевите разходки и плажовете (за тези, които ги харесват) остават в миналото. Хубавото обаче е, че всеки сив, облачен ден и всяка капка хладен дъжд създават атмосфера за нещо не по-малко чудесно, а може би повече - четене! И ето, че в началото на септември Бирко за пореден път се оказа с цели три започнати заглавия под мишница, или по-скоро в раница.

Вниманието ми е основно насочено към политическия трилър "Последното раздаване" на Майкъл Добс. Става дума за последната книга от трилогията, започнала с "Къща от карти" и продължила с "Да изиграеш краля". Същата поредица, върху която е базиран страхотният сериал "House of Cards" на Netflix. Въпреки че действието в книжния оригинал се развива в добрата стара Великобритания, не мога да спра да си представям министър-председателя Франсис Ъркарт като Кевин Спейси. 

В третата книга Добс се фокусира върху темата за смяната на поколенията в политиката - Ъркарт е на върха от много години, а гладни, млади членове на партията обикалят като него като акули, надушили кръв и жадуващи за поста му. Авторът намесва и нов елемент - външнополитическа конфликтна ситуация, в случая - проблемите на разделения Кипър. Душата ми на политолог цвили от кеф, захвърлена в калта на мръсната политическа реалност в кралството, така умело пресъздадена от лорд Добс. Най-хубаво впечатление до момента ми прави, че стилът на автора, доста сух и суров в първата книга, в третата вече е с пъти по-добър, което прави и четенето по-приятно и бързо. Цялата трилогия е издадена от "Сиела", които от 6 до 8 септември имат 50% намаление в сайта си, така че препоръчвам на всички почитатели на сериала, както и на тези от вас с интерес към мръсната страна на политиката, да се сдобият с книгите.

Разбира се, налице е и тъй важната доза фентъзи. В момента този "слот" в читателския ми живот е запълнен от новелата "Душата на императора" на Брандън Сандърсън. Приятно четиво за разпускане (и път, а ми се събра доста пътуване тези дни). Отново имаме оригинална и добре разработена идея от Сандърсън - т.нар. Фалшификатори, които могат да "пренаписват" историята на всеки предмет, правейки го в копие на друг. Нещо повече - най-добрите от тях могат да претворят и душата на човек. Тази свежа идея е примесена с доза политически интриги (има някаква обща линия между четивата ми, да), но отново го има проблема, който често ме е мъчил преди с книги на Сандърсън - персонажите не са достатъчно цветни, "живи", ако щете. Малко повече описания щяха да са от полза.

Троицата завършва Стивън Хокинг и сборникът "Черни дупки и бебета вселени и други есета". Отдавна четиво не ме беше карало да се чувствам глупав, но признавам, че се поизгубих в някои по-сложни теории, наложи се препрочитане на абзаци, че дори търсене на допълнителна информация. Това обаче е добре - учим се цял живот, просто сменяме "учебниците". А един от най-гениалните хора на нашето време е чудесен извор на знания за Вселената... и, реално погледнато, всичко.

Буквално преди дни приключих с четенето и на  "Хавра" - новият роман на Захари Карабашлиев, но там имам доста за казване, с което ще ви зарадвам скоро. Вече споделих впечатления и от сборника с фентъзи разкази "Внезапни завършеци" на Джо Абъркромби. Не мога да се оплача и от идеи за следващи книги, с които да се захвана. Запомнете от мен - изречението "Няма какво да чета" е просто оправдание, когато някой не иска да потърси заглавие, подходящо за него и моментното му настроение. А книги на този свят има предостатъчно.

Джо Абъркромби ни потапя пак в Кръга на света с нова трилогия... някой ден


Не плашете се, фенове на Джо Абъркромби! Надежда за нас, феновете му, има, като в случая тя е под формата не на поредния самостоятелен роман, а на цяла трилогия!

Докато пишех мнението си за сборника "Внезапни завършеци" се замислих за това, че писателят продължава да ни залъгва с отделни истории и самостоятелни романи, действието, в които се развива след първата му трилогия - "Първият закон". Захвана и друга, странична поредица в друг фентъзи свят, чиито оставащи две книги се надявам да видим на български (ревюто за първата – „Полукрал”, четете тук).

Но и за мен, предполагам и за много от вас, по-важно е кога ще получим истинско продължение на книгите от "Първият закон". Разпалилото се мое любопитство ме накара да потърся информация по темата и я открих на едно логично, но неочаквано място. Оказа се, че това лято Абъркромби е посъживил авторския блог в сайта си и е дал доста информация за новите книги, с чийто преразказ се надявам да зарадвам поне малко фенските ви души.

По думите на писателят, той е по средата на написването на цялата нова трилогия, действието в която се развива около трийсетина години след "Гласът на острието" или около 15 след "Червена страна".

Основните персонажи са нови и ще са общо седем на брой. Но спокойно, фенове на Глокта, Деветопръстия и прочие - много познати лица ще се появят в новите книги. Което е логично, с оглед на събитията в другите книги (без спойлери). Абъркромби посочва, че в процеса на писане до момента трима от новите главни герои се "получават доста добре", двама са ОК, а последните двама се нуждаят от още работа по тях. За лош късмет, точно те са тези, които движат най-много историята напред, и търпят развитие в трилогията.

Действието в книгите ще се развива най-вече в Съюза и Севера. Така новата трилогия ще продължи по-пряко сюжетните нишки от оригиналната такава, за разлика от самостоятелните романи. Абъркромби посочва и че светът, или поне части от него, преминават към по-индустриална епоха. Нещо, което лично аз не съм сигурен, че ми допада. Предпочитам по-простите и "изостанали" фентъзи светове – времената в тях, в които светът се върти около меча и магията.

Иначе планът на Абъркромби е доста интересен - да напише чернови на всички книги от новата трилогия, преди да подготви първата от тях за публикуване. Целта му, доколкото разбирам, е да направи една наистина цялостна трилогия, а не да завърши една книга и по средата на втората да си каже "Ех, ако можех да променя това нещо или пък този герой".

Всяка книга ще е разделена на три части, т.е. частите ще са общо 9. Към момента Абръкромби е нахвърлял чернова за цялата първа книга, а в момента пише третата част от втората книга. Остава му още доста писане и, за огромно съжаление на всички нас, заявява, че скоро не трябва да очакваме нова книга от него. Но кой знае – с това темпо ми се струва напълно възможно до края на 2018 г. първата книга да се появи на английски. Но това вече е изцяло мое предположение.

За момента това е малкото информация за следващата трилогия в Кръга на света. Ако решите, следете и вие блога на Абъркромби за информаци, но по-скоро ви препоръчвам да стоите настрана. Четейки за това, което предстои, читателският глад се изостря още повече...

Рецензии на книгите на Джо Абъркромби:

Книги: "Внезапни завършеци" на Джо Абъркромби


Шест години. Толкова минаха откакто първата книга на Джо Абъркромби попадна в ръцете ми. Голям читателски риск по онова време, без съмнение, но пък резултатът беше повече от успешен и благодарение и на „Гласът на острието” (Книга 1 от трилогията „Първият закон”) за мен постепенно се отвориха вратите към съвременното фентъзи. И оттогава насам винаги е удоволствие, когато имам възможност отново да се потопя в Кръга на света – литературния фентъзи свят на Абъркромби, станал ми така близък със своята суровост, бруталност и циничност.

Това е и една от причините 13-те разказа в сборника „Внезапни завършеци” да прелетят през очите ми така бързо. Другата е, че стилът на Абъркромби е простичък, но ясен. Режещ, както в кратките диалози, така и в действието, което често завършва с посичането на нечий живот, планове или мечти.

Бързо подчертавам, че „Внезапни завършеци” е сборник, насочен изцяло към читателите, които вече са почитатели на Абъркромби и са запознати с творчеството му. Не казвам, че няма шанс да ви допадне, ако това е първото нещо на автора, което четете. Но тези кратки, "внезапно завършващи" разкази няма как да ви създадат пълна и плътна представа за Кръга на света и различните страни в него. По-скоро ще ви объркат и отблъснат. Така че посягайте бързо към „Гласът на острието”.

Тези от нас, които вече са се кефили на злобата на Глокта, простоватата агресия на Логан или амбицията на Муркато, ще се почувстват в свои води. „Внезапни завършеци” събира 13 разказа, повечето от които нямат връзка помежду си. Те разказват различни кратки истории от краищата на Кръга на света – от Уестпорт, през Стирия, та до Севера.

Различни са и главните герои в тях. Абъркромби ни вкарва в главите на нови персонажи, дори когато в разказите са замесени познати ни лица като Николо Коска или пък Уирън Перкото, например (вторият хахавец е сред личните ми фаворити заради смазващия си непукизъм). Свежо решение, което приветствам. Една от силните страни на Абъркромби е именно в разнообразието и това как се заиграва с начина на мислене, ценностите и изказа на даден персонаж, как допуска читателя „вътре” в него и разказва историята през неговите очи.

И макар разказите да са отделни един от друг, пет от тях вървят по петите на едни и същи героини – крадлата Шеведая и жената-войн Джавра. Тези разкази създават една любопитна мини-новела, проследяваща събития, пръснати из различни години. От запознанството на двете, през общите им приключения до напълно нормалните обрати на живота, които ту ги тласкат в различни посоки, ту пак ги събират.

Първият и последният разказ пък са като малък подарък за феновете на трилогията „Първият закон”, защото ни прехвърлят в миналото съответно на Санд дан Глокта (във времената, в който е красив, смел и… e, подвижен) и на Кървавия Девет (в неговия най-кървав, неконтролируем период, носещ зла, хищна усмивка на пишещия тези редове).

Под заглавието на всеки разказ е посочена годината, в която се развива действието, като лично аз имах проблем с това да ги позиционирам абсолютно точно спрямо трилогията и самостоятелните книги. Наличието на този или онзи познат герой обаче ми помагаше за това. Ще помогне и на вас. А и те подсеща, че може би е време да препрочетеш останалите книги.

„Внезапни завършеци” е сборник-дразнител - малко топване в Кръга на света, когато всички искаме отново да се да се потопим изцяло в него. Но Абъркромби не бърза със следващата си трилогия, така че 13-те разказа са една отлична залъгалка, която препоръчвам с радост на всички фенове. На останалите за пореден (но не последен) път казвам – дайте шанс на Абъркромби.

Издателство: Колибри
Корици: меки
Брой страници: 308


Ревюта на другите книги на Джо Абъркромби:

RAW изкара тежката артилерия: Битката на Супермените идва


Джон Сина срещу Роман Рейнс. Брок Леснър срещу Браун Строумън. Потенциално свеж и интересен undercard. RAW определено изкара тежката артилерия по пътя към тазгодишния „WWE No Mercy”. Второстепенното PPV миналата година беше ексклузивно за Smackdown, но поради някаква причина тази година WWE го „пребоядисаха”. Освен това го напомпаха и с два мача, които, откъдето и да го гледаш, са достойни за main event на някое от „Големите 4” (WrestleMania, Royal Rumble, SummerSlam, Survivor Series).

Месеци наред след миналогодишния Brand Split, RAW отстъпваше по качество на Smackdown. Предлагаше по-слаби и скучни седмични шоута, както и не особено запомнящи се PPV-та, в които твърде малко на брой хора се въртяха из главните мачове. Тази година обаче нещата се промениха. Иска ми се да вярвам, че просто червеното шоу повиши качеството си изключително много. Че развитие към по-добро има е факт, но, за съжаление, по-скоро ми се струва, че докато качеството на RAW се подобри леко, това на Smackdown много по-сериозно спадна.

Може би това е бил планът на WWE от самото начало: „Ако Superstar Shakeup-ът не подобри нещата в RAW, просто да направим Smackdown по-лош. Така хората няма да усещат толкова сериозно разликата”. Звучи абсурдно да разваляш единия си продукт, за да лъснеш реномето на другия, но точно така изглежда отстрани.

Факт е обаче, че RAW си стъпи на краката, особено през последния месец. Върнаха шампиона си на екран след обичайната му отпуска и го вкараха в интригуваща програма със Samoa Joe. Преплетоха я с приятната изненада сред враждите тази година – Roman Reigns vs. Braun Strowoman, за да ни предложат един необичаен главен мач на SummerSlam. Макар на пръв поглед да изглеждаше като набързо скалъпен и по-лесен избор, мачът за мен беше огромен успех. Първо, защото зад него имаше логика – Джо продължава да иска титлата, след като е бил толкова близо, а Роман и Брон също считат, че заслужават мач за нея. Второ, защото предложи нещо различно. Мач, като типичните за Леснър през последните години, но с повече масовка, зрелище и съобразен със стиловете на опонентите му. И това проработи – получихме отличен въргал.

Събирането на Амброуз и Ролинс също беше добър ход. Бившите световни шампиони се лутаха в скучни вражди месеци наред, а историята с връщането на доверието помежду им, изправени пред общ враг (вече утвърденият отбор на Шеймъс и Сезаро), беше едно от най-готините неща преди SummerSlam.

Инерцията от последните седмици продължава и след това PPV. Сина дебютира в RAW и напук на слуховете, че ще има програма със Самоа Джо, веднага го насочиха към Роман Рейнс. Което, нека си признаем, е мач, който по-скоро очаквахме да видим в main event-a на някоя WrestleMania. И след намесата на Джо и Миз в микса, изглеждаше сякаш наистина ще отлагат „Битката на Супермените” месеци наред. Да, ама не – Джо е контузен, Миз го пратиха в друга насока, а на последният RAW изведнъж получихме обичайното подписване на договор между Сина и Рейнс.

Този път обаче то беше по-интересно от обикновено. Винс Макмеън и компания заслужават поздравления за това, че в промотата на двамата вградиха оплакванията на голяма част от феновете. Това постигна няколко неща – даде легитимност на мрънканията на нас, интернет-феновете (което не е задължително добре); направи сегментът по-„истински”; а даде и огромен заряд на враждата. Ето го и него:


Не знам какво е накарало WWE да избързат с Битката на Супермените. Вероятно се опитват да привлекат повече хора към WWE Network, а може би причината се крие и в Сина и неговите планове за бъдещето. Все пак и друг негов мач с потенциал да оглавява голямо PPV мина ей така, без никакъв build. Говоря, разбира се, за мача с Накамура, който гледахме в Smackdown. WWE гърмят мачове със Златното си момче (чичак?), които при други условия биха могли да направят много пари. Защо? За по-висок рейтинг (може би) и повече абонати на канала им (което също не е сигурно, че ще стане)?

И въпреки това – Рейнс vs. Сина, само 2 седмици след началото на build-a, изглежда като огромен мач. Добавете към него и Строумън vs. Леснър, който след SummerSlam наистина много исках да се случи (и не съм само аз, мисля). Строумън е най-интересният и бързо развиващ се гигант през последните години, ако не и изобщо. Враждата му с Рейнс му донесе симпатиите на феновете, които продължават да го следват и след нея. Лично аз нямам нищо против той да вземе титлата на Леснър и дори мисля, че това ще е правилно и свежо решение – за компанията, за титлата, за самия Строумън, че дори за Леснър.

И ей така, от нищото, второстепенния „No Mercy” се сдоби с два мача, които са достойни за карда на следващата WrestleMania. Възможно е към тях да бъде прибавен и евентуален реванш за отборните титли между Rollins/Ambrose и THE BAR, който аз лично искам да видя. Миз най-накрая има свеж опонент в лицето на Джеф Харди, което пък е от полза за любимата ми IC титла. Вероятно е и тази вражда да се проточи още няколко седмици до PPV, като е рано да говорим за потенциала й - нещата са на кантар. Има други неща в undercard-a, които определено се нуждаят от ремонт. Не вярвам някой да иска да гледа още от Уаят vs. Balor, при жените цари хаос (в лошия смисъл на думата), Ензо го гласят за претендент за титла… Но реално с двата главни мача малцина ще обърнат внимание на undercard-a, дори да е слаб. А струва ми се, че той няма да е.

В същото време в Smackdown все още имаме Джиндър Махал за шампион, Русев беше туширан за няколко седмици от Сина, Ортън и Накамура, успяха да опропастят вражда като Стайлс vs. Оуенс, а последните няколко PPV-та бяха сериозно разочарование. Сега Smackdown е в позицията на шоуто, което трябва да догонва, за да може да се конкурира с RAW. А тъй като star power-а го няма, това може да стане само с иновации, свежи вражди и спиращи дъха мачове. С този ростър е напълно възможно. Малко се иска.

Дивашки "жънахме" - за тайните на света, канибализма и един изчезнал милиардер

Всеки един проект е по-интересен и за тези, към които е насочен, и за тези, към които е насочен, когато в него има нещо ново. Точно заради това в третия брой на "С книги под завивките" с Темз решихме да направим нещо различно, говорейки за една и съща книга - "Дивашка жътва" на Карл Хофман. 

Едно от малкото заглавия, които успяха да спечелят и двама ни, въпреки доста различните ни вкусове за литература. Вижте общото ни ревю за нея, пък кой знае - книгата може да спечели и вас:


Как да не се взира човек в тази прекрасна тениска на "Дивашка жътва"... Само ще вметна, че Карл Хофман, авторът на книгата, сподели видеото ни в личния си профил, въпреки че едва ли е разбрал нещо друго освен "Канибализъъъъм! *кадър с пържола*" момента. Което беше много готино, до момента, в който негов познат не предположи, че обясняваме как правим животински секс, докато си четем пасажи от книгата.

Не. Не правим това. Никога не сме си чели пасажи от книгата един на друг.

Ти, скъпи блогочетецо/скъпа блогочетке, също можеш да постъпиш много готино като споделиш видеото и запознаеш още хора с нашия влог и тази чудесна книга. Благодарим предварително! 

Ще се радваме и да се абонираш за нашия канал в YouTube, защото това е мястото, на което новите издания на "С книги под завивките" се появяват първи. Както казваме и във видеото, да харесаш фейсбук страницата ни също е полезно, защото споделяме и другите четива, които ни минават през ръцете в августовските дни и нощи. 

Книги: "Катастрофа" на Дж. Г. Балард


Претърпявали ли сте катастрофа? Имате ли белези, които да ви напомнят за това? Те… възбуждат ли ви? Безумните ми въпроси имат своето основание, скъпи блогочетци, и то е „Катастрофа” – т.нар. "порнороман" на Дж. Г. Балард, който може да ви накара да спуснете ръка към слабините си само в случай, че имате сериозни, сериозни проблеми.

Да се дръпнем малко назад от „Катастрофа” (и всеки да отдръпне ръце от слабините си). От самото начало трябва да подчертая, че Джеймс Балард е автор на крайностите. Не се страхува да отврати читателя, заливайки го с изключително подробни детайли за физическата и морална мръсотия, в която героите му затъват. Осъзнах това, още докато повдигах вежди на някои моменти от неговия „Небостъргач” (прочетете ревюто тук). И въпреки това, Балард успя да ме изненада с новото дъно, което е издълбал с думи за персонажите на друга негова творба, а именно „Катастрофа”.

Основната тема в нея е „симфорофилията” – перверзия, при която сексуалната възбуда идва от наблюдаването или участването в трагедии, в случая – автомобилни катастрофи. Да, светът, в който живеем е сбъркан, а ние, уж най-развитият вид на планетата, сме още по-сбъркани. Сюжетът в „Катастрофа” се завърта именно около един такъв автомобилен инцидент, който преобръща живота на главния герой. Него Джеймс Балард е кръстил на себе си, което е хитър номер, каращ те да се чудиш дали цялата книга не е някакво откровение, замаскирано като роман. Катастрофата белязва не само тялото на Балард (героя), но и ума му. Насилствено в ежедневието му прониква маниакът Вон – перверзник, възбуждащ се от автомобилни катастрофи и оставащите след тях потрошени автомобили и разпокъсани тела. Перверзия, която Балард (героя) започва да попива. Тук следва сякаш обичайната за Балард (автора) деградация на персонажа, която в случая се изразява в бавното затъване на Балард (героя) във фантазиите и практикуването на безумни сексуални актове, в които елементите от конструкцията на автомобила са толкова важни, колкото и частите от тялото на партньора.

Признавам без бой, че „Катастрофа” не успя да ме грабне колкото „Небостъргач”. Сякаш Балард (авторът) е търсил как да съшие една за друга отделните перверзни сцени, някои от които са сред най-смущаващите, които сте виждали напечатани на хартия. При това използва отново и отново едни и същи изрази, които просто се чуди как да обедини в най-смущаващата комбинация. „Арматурно табло”, „лайсна”, „радиаторна решетка” безброй много пъти се преплитат с „белег”, „зърна”, „рана” и т.н. Всичко това, докато измъчените персонажи преживяват първоначално леко смущаващи, а към финала откровено скандални (и на места противни) сексуални актове помежду си.

Акцентът постепенно се отмества от визуалната наслада, която носи лекото сходство между извивките на автомобила и тези на тялото, към останките след „акта” на катастрофа – осакатените тела и деформирани коли. Възбуждащи вече са белезите – реални и въображаеми, както и елементите от автомобила, които могат да ги причинят. Цялата тази машинно-телесна каша е обилно полята с телесни течности, които Балард описва с неповторима страст, спускайки се по кривата от предизвикателно към гнусно буквално за редове. Абе, гадория.

При това безцелна гадория. Точно усещането за безцелност на разказа ме преследваше през цялата книга, макар и Балард (героят) и Вон да имат своите ясни желания и цели. Още повече, че свързването на читателя с някои от тези персонажи е почти невъзможно. „Небостъргач”, например, ни изпраща в реалистичния ад на жилищен блок, в който човешкото отстъпва на животинското (много от нас го гледат/преживяват всеки ден, макар и в по-лека степен). „Катастрофа” се докосва до не по-малко резониращите с всеки теми за обсесиите с идолите от екрана и собствените ни автомобили. Впоследствие обаче оставя тези теми настрана, за да се фокусира в твърде голяма степен на описаната горе „симфорофилия”.

Може би ми повлия и собствения ми опит с катастрофите… Занаятът ме е пращал на не едно или две места, на които две или повече коли са се нанизали една в друга. В счупените им стъкла, изкривени врати и оцапаните с кръв табла няма нищо еротично. Доверете ми се.

„Катастрофа” може да ви подейства отрезвяващо, ако се притеснявате за някой свой фетиш  (я връзване, я желание за някой друг шамар, я нещо повече). Показва ви, че винаги може по-зле. Ако се възбудите лекичко, докато четете някои пасажи от книгата – простено ви е, мозъкът ни винаги може да ни изненада. Започнете ли да се пипате обаче – ооо, you’ve got some issues to deal with! Успех с това.

А аз ще се надявам на повече успех със следващото заглавие на Балард, което ще се появи у нас, защото не успях да катастрофирам в „Катастрофа”. Най-спокойно се разминахме в съседни платна. Тя, пътуваща към читатели, на които ще допадне повече, а аз – в търсене на по-грабващо заглавие. Ако на вас ви стиска – пробвайте. Може пък частите на „порноромана” на Балард да си съвпаднат с белезите на собствената ви сексуалност.

Издателство: Колибри
Корици: меки
Брой страници: 248

* На снимката: Това, което виждате до книгата, е предмишницата на дясната ми ръка. Укротете перверзните си подсъзнания, защото не съм я снимал да се хваля с това колко неразвита е. Причината е малката червена точка, близо до лакътя – единственият ми, за голяма радост, белег от някакъв вид „катастрофа”. Паднах с колело, когато бях на около 10-11 години, като при сблъсъка със земята в ръката ми се заби един остър камък. Нищо секси не открих в това тогава, нищо секси не откривам и сега. Точка.

"Blade Runner 2049": Джаред Лето беше отвратителен Жокер, но може да е приличен "модерен Исус"

Киното може и да не търпи еволюция, но маркетингът, свързан с него, определено го тресе такава. Доказателство е поредната доза hype за &quo...