Вик и песен - by goper

Щит и меч се вдигат,
стоманата звънти,
враговете падат прободени,
от бързите стрели.

Вик и песен отекват,
в черното небе,
остриета се пречупват,
плашат се коне.

Конница се впуска
във безнадеждни боеве,
ала тя препуска
под враждебни богове.

Крал напред се хвърля
със смело сърце,
храброста му стига
да не падне той колене.

Душата му умира,
благородна кръв се лее,
шлемът му в кръв е,
песен вече се не пее.

WWE Royal Rumble 2008 - Резултати и коментари

Резултати от PPV-то:
-Career Threatening Match: Ric Flair defeats MVP
-JBL defeats Chris Jericho - by DQ
-World Heavyweight Championship: Edge (c) defeats Rey Mysterio
-WWE Championship: Randy Orton (c) defeats Jeff Hardy
-John Cena wins the 30-men Royal Rumble Match

Сега и коментара:
Сина е педал! Педал! Педал! Педал! Влиза под номер 30 (изненадващо наистина) и за няколко минути печели Rumble-a. По принцип не харесвам ННН, но в последните мигове на мача му симпатизирах истински... но все пак Сина победи. Надеждите, че няма да му гледам мутрата 1 година си отидоха. Поне хората го посрещнаха подобаващо: яко освиркване! Поклон за публиката в Madison Square Garden. Иначе самия мач си беше на ниво, макар да бледнее пред миналогодишния. Това, че Тейкър и Майкълс бяха сътоветно първи и втори на ринга наистина ме изненада и ми даде надежда (заедно с начина, по който бяха елеминирани), че можем да ги видим един срещу друг на Манията. За съжаление не забелязах оформяне на други потенциални вражди, които да започнат в мача. Както и да е. Краят съсипа всичко. Както казах: Сина е педал!

Другите мачове... Ами познах резултатите на 3 от 4 мача, като за мача между Джерико и Брадшоу може да се каже, че Джерико си тръгна като победител. Самият мач не беше кой знае какво - палаво ритане :) МВП и Флеър не си правих труда да ги гледам. Мистерио и Острието направиха страшен мач с брутален край. А Харди и Ортън... това, което се очакваше: мача на вечерта (след съсипването на Rumble-a). Тези, които изтеглят турнирчето няма да съжаляват. Струва си и е добро PPV за започване на годината, макар че като че ли No Way Out ще е доста по-добър (поне има потенциала да е по-добър). Той обаче е след 3 седмици и за него ще говоря, когато му дойде времето.

Като цяло оценката на RR е: 3,5/5
ПП: Сина е педал, ако не сте разбрали. Мразя го. Точка.

Хрониките на Мирчев - Happy New Year, маафака!

Мирчев гледаше тъпо в една точка. След преживяното на Коледа родителите му го бяха наказали да си стои вкъщи и не му бяха позволили да празнува Нова година с приятели и затова сега седеше затворен в стаята си, заедно с кучето си Бари. Двамата заедно унищожаваха новогодишната трапеза – две кутии корнфлекс, консерва с копърка и салата от боб. Нямаха приготвено шампанско, но за сметка на това имаха мляко с какао, достатъчно за един отряд военни. Кучето от известно време повръщаше странна кафеникава течност… Изглежда какаото не му понасяше.

Мирчев гледаше тъжно Новогодишната програма на БТВ и се чудеше как да убие времето до 00:00. Замисли се за неприятностите, които му се бяха случили през последната седмица. Случаят му бе станал медийно достояние и от „Гей Мечти” му бяха подарили безплатен абонамент за списанието си. Новият брой „Новогодишно тъпкане на късмети в баницата” в момента стоеше на леглото му, но Мирчев бе решил да му обърне внимание само в краен случай.

-Бари... ша те ям, маафака! – каза Мирчев и се усмихна злобно на кучето. Каза го на шега, но всъщност и се замисли по въпроса. Кучешко на Нова година... Мирчев поклати глава и махна мисълта от главата си. Той стана и загаси осветлението, след което се просна върху фотьоила си и реши да проспи посрещането на 2008. Беше спал около 2 часа, когато някакъв странен звук го събуди към 23:47. Бари изглежда се бе вдъхновил от корицата на „Гей Мечти” и сега помпеше крака на собственика си. Езикът на кучето злобно висеше от устата му, докато то влагаше в цялата си енергия за изпълнението на най-заветната си цел – да дефлорира коляното на Мирчев.

Самият Мирчев погледна кучето с малко съжаление и малко погнуса, след което го изрита с другия крак право в муцуната и го заби в телевизора. Вече бе разбуден и реши да посрещне новата година с онаниране, като за пръв път щеше да си помага с гей-списание. „Отчаяните времена изискват отчаяни мерки... или нещо подобно”, помисли си той и се зае с заветната си задача. Няколко секунди по-късно той чу, че вратата на първия етаж се затваря. Знаеше, че нито техните, нито сестра му, биха се прибрали по това време и в съзнанието му се появи мисълтта за крадец. Мирчев вдигна боксерките и анцуга си, сви списанието, за да го използва като оръжие и излезе от стаята си. Поне не го бяха заключили. Отдолу вече се чуваха множество странни шумове. Сякаш се водеше разговор. От стълбите Мирчев забеляза няколко малки фигури да се промъкват в тъмното.

-Ааааа, става палаво! Списанието няма да стигне ако милюзите са повечко... – измрънка си той и от шкафът в коридора на втория етаж извади един голям готварски нож, който така и не бе влизал в употреба, най-вероятно от сватбата на родителите му.

С бавни стъпки Мирчев слезе по стълбите и влезе в кухнята, там където видя да влизат малките фигури. Лампата там бе светната и той стана свидетел на впечатляваща гледка – Снежанка стоеше в центъра на стаята, в цялата си искряща прелест, и даваше нареждания на четири коледни джуджета.

-Ще го познаете лесно – злобен поглед, къса коса и едно леко подскачане на главата, сякаш има прикачена хидравлика. Искам го мъртъв! крещеше тя. -Той посегна на онова дебело копеле преди дъртакът да си е написал завещанието. Ако някой ще убива Дядо Коледа, то това ще съм аз.

В този миг тя забеляза Мирчев и изкрещя със все сила:

-Ето гооооо!

Джуджетата моментално нападнаха. Бяха въроъжени с Калашници, като на коланите им висеше по един дълъг колкото краката им нож. Всъщност... бяха въоръжени с водни пушки и от коланите им висяха близалки, но адреналина в мозъка на Мирчев пречупваше съвсем леко реалността около него. Той вече бе стиснал ножът здраво... но нещо не беше наред. Ножът не му бе удобен, а и освен това чувстваше някаква топла течност по ръката си. Един поглед по късно разкри истината – Мирчев бе стиснал ножа за острието, а не за дръжката. И естествено бе порязал дълбоко ръката си. Той преглътна болката и хвърли ножа.

Едно от джуджетата моментално падна на около метър от него с забит в гърлото нож. Другите три обаче започнаха стрелба... така де, пръскане. Мирчев за секунди бе мокър до кости, но това не го спря. Той се пресегна и от най-близкия шкаф измъкна верния майчин тиган и го стовари със все сила върху черепа на едното джудже. Кръв и мозък се посипаха по пода, последвани от тялото на джуджето. Тук обаче се появиха проблемите. Внезапно Мирчев усети някаква тежест върху единия си крак – Бари го бе последвал в кухнята, все още желаейки да се копулира с крака на господаря си. Мирчев нямаше време за подобни глупости и замахна с крака, изпращайки Бари в кратък полет, завършил в микровълновата.

Двете живи джуджета атакуваха отново. Водата започна да пречи на Мирчев да вижда. Той се подхлъзна и падна до един шкаф, като голямо количество прибори се изсипа върху главата му. Там обаче имаше това, което му трябва. Той хвана една бъркалка и с все сила я заби в окото на едното джудже, след която я завъртя. Джуджето се строполи мъртво.

Остана само едно джудже и Мирчев го погледна с нескрита злоба:

-Ще избия цялото ви джуджешко кърдо... – каза той и хвана една чиния от масата. Джуджето реши, че няма смисъл да се бие и хвърли водната пушка, след което вдигна ръце в знак, че се предава. Мирчев бе победил.

На него обаче това не му бе достатъчно. Той сграбчи джуджето за врата, притисна го в ъгъла и набута чинията в гърлото му. За няколко секунди джуджето умря от задушаване. Снежанка вече се бе ужасила от видяното и стоеше свита в един от другите ъгли на стаята, съскаща злобно към малолетния си враг. Мирчев се обърна към нея и се усмихна палаво.

Последвалите събития са прекалено брутални, за да бъдат разказани на драгия читател. Можем да характеризираме случилото се с едно изречение: Mирчев изнасили Снежанка... като се вдъхновяваше разлиствайки „Гей Мечти”.

След като приключи (това стана 2 минути след началото) той изхвърля изгората на Дядо Коледа през входната врата.

-Казах ти... следващата Коледа ке се трепеме. Тази година толкова. – след това трясна вратата и влезе пак в кухнята. Оставаха 10 секунди до НГ и той вдигна заедно с джуджетата. Естествено никой не му каза „ЧНГ”, но на него не му пукаше. Тъкмо мислеше да си ляга, когато чу скимтене. Бари се бе затворил в микровълновата. Мирчев помаха на кучето си през стъклото и натисна бутона START. Десетина минути по-късно дояждаше първата в живота си порция кучешко.

Мирчев изми чинията си и се качи отново в стаята си, легна и заспа щастлив. Новата година бе започнала перфектно за него...

WWE Royal Rumble 2008 - Preview

Тази вечер е Royal Rumble... Третото по важност (според мен де) PPV за годината. Мачовете отдавана са ясни, сега е време и за прогнозите ми ;) (знам, че рубриката се позагуби малко, но не съм сигурен на колко хора им се чете по темата WWE):

Royal Rumble Match

След невероятния миналогодишен Rumble (който аз днес имам намерение да изгледам, за да си го припомня) тази година също ни чака едно стабилно звездно участие в мача, поради факта, че другите мачове са малко и повечето звезди ще се пробват да си спечелят Title Match за WrestleMania. Mоите фаворити са двама: Triple H oт RAW, имайки предвид колко трудно беше представено вмъкването му в Rumble мача, или Undertaker от SMACKDOWN. От доста време никой не е печелил Rumble-a в две поредни години и мисля, че той е перфектен за целта. Другите участници според мен нямат кой знае какви шансове.

WWE Championship: Randy Orton vs Jeff Hardy

Враждата беше страхотна. Страхът на Ортън беше реален. Подвизите на Джеф ще останат в историята. И това само за няколко седмици... Очаквам и мачът им да си струва, макар че съм почти на 100% сигурен, че Ортън ще запази. Звездата на Джеф тепърва ще грее, но сега, точно преди Манията, не е правилно да става шампион. А и да успее (което много силно ме съмнява), то на No Way Out Ортън със сигурност ще си върне титлата. Въпреки всичко залагам на РКО.

World Heavyweight Championship: Edge vs Rey Mysterio

Сигурна победа за Острието. Точка.

Career Threatening Match: MVP vs Ric Flair

Мммм, мисля, че Рик ще съумее отново да победи. Може би с помощ от завръщащия се Мат Харди, не знам, но се надявам да остане в WWE поне до Mania-та. Иначе за MVP ще е голям успех ако успее да го победи, но просто не виждам как ще стане. Залагам на Флеър.

JBL vs Chris Jericho

Не мога да си представя мача между двамата и точно затова го чакам с интерес. Залагам на Джерико, тъй като през по-голямата част от враждата той беше жертвата и сега е моментът да вземе една победа. Ако враждата продължи също ще съм доволен. Но победата задължително трябва да е за Джерико, защото след Armageddon една загуба от Брадшоу ще го закопае напълно.

ПП: След като изгледам турнира ще постна накратко резултатите и скромното си мнение ;)

BFM Tenth Edition - Nigel McGuines vs Bryan Danielson (ROH Driven 2007)

Продължителност: 24 минути и 31 секунди
Дата: 23 юни 2007
Проведен в: ROH Driven 2007
Размер на файловете: Мач - 284 mb

Линк:
Мач

Малко инфо: Мач от най-голямата indie wrestling организация в Щатите - Ring of Honor.

Историята: Малко трудно е да се говори за история, тъй като ROH провеждат шоутата си доста рядко, но за сметка на това са изпълнени с качествени мачове. Като цяло - бившия световен шампион Браян Даниеълсън (с голата глава и червените гащета) се изправя срещу доста харизматичния (лично мнение) Найджъл МакГинес (рус и рошав) в мач за претендентското място за световната титла.

Божието мнение: Феноменален! Този мач тотално преобърна представите ми за качествен wrestling. Ако преглътнете факта, че най-вероятно виждате и двамата за първи път (а те са едни от най-добрите в света) и се оставите на течението мачът просто ще ви погълне. Такава техника, такова желание за победа... просто на моменти забравях, че гледам Professional Wrestling и си мислех, че всичко става наистина. А публиката е просто брутална и ще усетите каква е разликата между 10 000 души публика в WWE, която само мълчи, и 200 души в ROH, които крещят като луди. Теглетеееее! :)
Божията оценка: * * * * *

I've lost my smile (Poetry CoLLection)

Sick of commands,
finding my place:
blood on my hands,
smile on my face...

Loosing it all,
wanting to kill,
ready to fall,
their pain to feel

Am I becoming a beast,
just wanting to hunt
I'll prepare a blood feast,
don't try to run

I just want a light
to shine for me,
I don't want to fight,
please breathe into me

But if there's no one there
I'll do what I want
I'll no longer care,
you will be my taunt

I'll release my bile,
skulls I'll crack
I've lost my smile,

I just want it back

Моето творчество... Част 13

Ето още три рисунчици от изминалата 2007-а, които незнайно защо не намериха място в блога до сега. Мене ме радват, макар и правени на шега :)

A Dark Tale - Част 27

Място: подземията под старите заводи за метал, северозападно от Хевънспорт
Дата: 18 февруари 2007
Час: 14:48

Лео с бавни стъпки влезе в онази част от подземията, която сега служеше за покои на Месията. Иначе влажното и нечисто място сега бе изрядно подредено и нова мебелировка го превръщаше в едно уютно място за живеене. Богато украсено легло, масивно бюро и огромно огледало на едната стена бяха по-забележимите места. В момента на влизането на Лео Месията седеше на стола си и пишеше нещо на бюрото. Беше свалил качулката си и черната му косата се бе спуснала леко надолу по раменете му. Брадата му бе във все същия изряден вид.

-Имаш нужда от подстрижка, братко. – намекна Лео с усмивка. Месията бавно надигна глава и го погледна право в очите. Изглежда едва сега бе забелязъл пристигането му.

-А, Леофрийк... Не съм те чул да идваш.

-Къде изчезнаха старите сетива? – отново иронично попита Лео.

-Там, където изчезнаха и голяма част от жизнените ми сили – в борбата с небесата.

-Да не би Господ да е недоволен от случващото се тук?

-Престани с глупавите въпроси. – отсече Месията. –И двамата знаем, че ти си един от най-малко вярващите в Господ от цялото братство.

-Различни хора, различни интереси. – пронизващия поглед на Лео никога не слизаше от лицето му, най-вече благодарение на светлосините му очи. Тъмнозелените очи на събеседника му обаче също оказваха своя натиск върху съзнанието на Лео.

-Знам, знам. И преди сред нас е имало такива като теб, само че те не бяха толкова верни и отдадени на задълженията си.

-И сега се готвим за война с един от тях. – все така спокойно каза Лео.

-Да... – издъхна Месията. –Всичко по план ли върви?

-Освен, че искаш да атакуваш с мечове въоръжени с огнестрелни оръжия ченгета? Да, всичко е наред.

-Сарказмът ти е излишен в тази стая. – сряза го Месията.

-Не разбирам какво искаш от мен. Аз съм психолог. Не мога да съм запознат с подготвянето на отрядите. Други хора се грижат затова. – оправда се Лео. –Аз дойдох само, за да предам доклада за номер 57.

Казвайки това той хвърли една малка папка на бюрото. Месията дори не я отвори.

-Подобрение? – попита той, все още разглеждайки другите си документи.

-Не. Също като при останалите. Разликата е, че този е добър като бебе. Тръгна да прегръща един от пазачите.

-Пробва ли с кадри с насилие?

-Не ги възприема. – отговори Лео. –Опитах се, но е по-вероятно да му докарам психоза, отколкото промяна в поведението. Изглежда не можем да открием правилния метод.

-Не мисля, че те разбирам. – поклати глава Месията.

-Всеки твой клонинг, който създавам носи само една единствена черта от характера ти. Едно уникално свойство на твоята личност. Помниш вечно плачещият, помниш онзи, който се държеше като хлапе... Някъде в самия процес на клониране се губят свойствата на характера ти.

-Защо се получава така? – попита Месията, вече гледащ своя подчинен с интерес.

-Предполагам, че е заради средата. Те израстват в един огромен буркан. Без приятели, интереси, външни влияния. Твоя характер се е оформил в течение на години, докато при клонингите това е невъзможно. Не мисля, че скоро ще постигнем дори задоволителен резултат. – личеше си, че Лео има друга идея.

-Някакви предложения?

-Вместо да създаваме пълноценно твое копие, което да има същия характер като теб, защо да не се опитаме да създадем клонинг, който да притежава само желаната от нас характеристика?

-Имаш в предвид някой покорен, който да изпълнява заповеди? – предположи Месията.

-Точно. Получихме секс маниак, получихме един вечно гладен... не виждам проблем някой от следващите да се окаже точно това, което искаме. Нареждаме му да стои на дадено място и той стои там. Хората го виждат и си мислят, че си ти. Някой се опитва да го убие и успява, но ти си жив... – Лео изглеждаше искрено доволен от добрата си идея.

-Перфектната защита... – замисли се Месията. –Добре, идеята ми харесва. Продължавай с клонирането, но унищожавай всеки незадоволителен екземпляр. Не искам дори да знам кое мое качество притежават.

-С удоволствие. – усмихна се Лео.

-Искам обаче да говоря с друго за теб. – каза Месията и му посочи стол, на който да седне. Лео се разположи и Месията продължи: -Много скоро ще се заемем с Кроуни, но мисля, че другият ми стар познайник е все още жив.

-Дивайн? Не получихме ли информация, че при експлозията в училището прероденото му Аз е загинало? – учуди се Лео.

-Да, но изглежда е била невярна или пък е би върнат отново към живот. – поклати глава Месията.

-Господ и Сатаната изглежда са весели същества. – отбеляза отново с надсмешка Лео.

-Да, особено що се отнася до съживяване на стари проблеми... Той все още ме обвинява за това, което сторих на семейството му и рано или късно ще дойде и за мен. Разбрах, че на концерта преди два дни е убил Никола Петров.

-Лидерът на руската мафия? Дързък ход от страна на този Дивайн.

-Ако зад гърба си има подкрепата, която си мисля, то за него не е било проблем. Както ти казах той ще дойде и за мен. Искам да сме готови за този момент. – Месията се облегна в стола си.

-Искаш да побързам с клонингите, за да убие някой от тях и да мисли, че е приключил с тях?

-Не, искам да го заловим. Въпреки всичко той е човек... Зареди охраната с големи количества упояващи вещества. Искам след като проникне тук да бъде приспан.

-Да проникне? Ще му е малко трудно с цялата секта тук. – каза Лео.

-Аз ще го пусна. - злобен поглед се появи на лицето на Месията. –Когато дойде при мен вие ще го приспите преди да се е опитал да си отмъсти. Мисля, че бихме могли да се възползваме от силите му.

-Планът ми харесва. Ще се погрижа. – Лео кимна и стана от стола си. –Нещо друго?

Месията само му махна леко с ръка. Лео се усмихна и си тръгна. Господарят му го гледаше как се отдалечава и вече обмисляше как ще използва старото си другарче Адам, за да си присвои Хевънспорт.

Стотният пост :)

Мда, това е стотният пост от началото на блога до сега. Аз обичам да отбелязвам такива юбилеи, защото ме карат да се чувствам добре за постигнатото до момента и ми дават увереност за бъдещето. Няколко официални думи: за изминалите почти 4 месеца блогът стана едно от основните ми хобита и място, където да показвам другите ми хобита - рисуване, писане на стойностни неща (като разказа), писане на разни простотии, а от скоро и съчиняване на някакви аматьорски, но весели стихове :) Нямам намерение да спирам. Едно "благодаря" (не че някой ще го види де :D) за екипа на Google и Blogger за това, че поддържат толкова качествено услугата си и дано това да е така и занапред. Благодаря и на хората, които отделят време да поглеждат и коментират нещата, които поствам. Благодаря на хората, които се престрашиха да постна техни нещица тук, за да станат малко по-общодостъпни. И на последно място, но не по важност, искам да благодаря на себе си за таланта, старанието и желанието да сътворя това малко място в нета, както и всички нещица в него. Може да се каже, че блогът ми беше нещо като творческо гориво, като ме подтикваше да измислям нови нещица.

Какво остава... Ами доста неща. В противоречие с началните планове разказа е доста далеч от свършване :) Радвам се, че много хора го харесаха. Рисунки ще има често, тъй като с това мисля да се занимавам занапред. Може би ще има стихове по-често, тъй като ми е забавно да си римувам относно разни неща :D Рано или късно ще дойде една по-сериозна промяна в дизайна. Искам да направя блога малко по-натруфен, така да се каже. Категорията с любимите ми мачове се завърна благодарение на това, че сървърите на data.bg засега са наред. Докога ли? :D Скоро ще има още мачове. Ще има и нов разказ за Мирчев... Ще има всичко, което ми дойде наум. Това е. Остава да ви подсетя за обичайните неща - коментирайте и разпространявайте блога сред приятелите ви, които мислите, че може да са заинтересовани. Мир!

ПП: Smile...

BFM Ninth Edition - Chris Jericho vs Shawn Michaels (WrestleMania XIX)

Продължителност: 22 минути и 33 секунди
Дата: 30 март 2003
Проведен в: WWE WrestleMania XIX
Размер на файловете: Мач - 368 mb

Линк:
Мач


Историята: През 2002 Шон Майкълс се завърна в WWE след 4 годишно отсъствие, като към края на годината за кратко стана и World Heavyweight Champion. Тогава обаче се появява завистта - Крис Джерико нееднократно казва, че Майкълс, който някога е бил негов герой, сега просто трябва да се оттегли. Джерико стига до там, че пребива Джеф Харди, на когото шон Майкълс по това време помага да развие уменията си. След побой със стол над Майкълс, Джерико го предизвиква на мач, за да докаже, че HBK всъщност е съкращение от Has Been Kid. На следващата седмица Майкълс приема с Sweet Chin Music и така се стига до мача им на WrestleMania, Който е първата им среща в историята.

Божието мнение: Класика. Един от най-добрите мачове в кариерите и на двамата, и то не само според мен. Просто един от може би най-интересно изградените и технични мачове, които съм гледал. Двамата отлично играят ролите си - Майкълс се държи като весел face, а Джерико е арогантния и надменен heel, Който се чуди как да измами съдията... Краят е просто супер неочакван (поне за мен беше така). Приятно гледане!
Божията оценка: ****1/2

Better than you (Poetry CoLLection)

See the tear
Feel the fear
They’re all the same
So kill their fame
Let them cry
Make them die

‘cause with the rain
Here comes the pain
Release your hate
Be their fate
Take from them their life
Hit them with your fingers five

When your anger rise
Aggression will be the spice
That will make you feel immortal
And you’ll throw them through a portal
Of pain and despair
Where they’ll be left with no air

And when your job is done
You will be the only one
To scream it loud
To shout it proud:
No need to ask “who?”
The fact is: I’m better than you!

A Dark Tale - Част 26

Място: Домът на семейство Кроуни
Дата: 17 февруари 2007
Час: 00:03

Трей се приближи до вратата и почука. Отвътре се чу зловещ крясък:

-Махай се!

Джонатан тотално бе изгубил контрол над себе си и веднага след като се бяха прибрали в къщата му се бе затворил в офиса си. Оттогава насам Моро бе стояла плътно до вратата и го бе убеждавала да я пусне вътре, но той бе отказвал. Както и на всички други, опитали се да говорят с него. Трей досега бе говорил с охраната и не бе имал възможност да говори с Кроуни. Повече го интересуваше къде и как е Моника, но разговорът с нея не можеше да се състои сега, колкото и да му се искаше. Трей се обърна към седящата до вратата Моро:

-Откакто сме дошли ли е така? – попита той.

-Да. Току-що и ти чу единствените две думи, които повтаря цяла вечер. – Моро изглеждаше прекалено загрижена, но когато ставаше въпрос за Джонатан тя винаги се държеше така и Трей вече бе свикнал. Все пак реши да се заяде:

-Полицията няма ли си друга работа от това да охранява вратата на кметът? Все пак тук е пълно с охрана... – в къщата наистина се мотаеха около 50 въоръжени мъже.

-Работата на полицията е да се грижи за здравето на кметът на града! – изръмжа Моро. Трей усети, че я е раздразнил и реши да не стига по-далеч. Все пак тя беше ченгето с най-много власт в града.

-Добре, добре, спокойно! Само попитах. – той реши да смени темата. –Володя е тук, иска да говори с Джонатан. Изглежда ми ядосан...

-Имаш в предвид дясната ръка на Петров? – повдигна вежди Моро.

-Същият. Всъщност изглежда смъртта на Петров е довела до резки промени и вече Володя е глава на онази банда от отрепки.

-Наследил е тронът... – заключи Моро. –Едва ли Джонатан ще иска да говори и с него.

-Не знам дали ще има избор. – Трей гледаше към стълбището, откъдето с бърза стъпка се задаваше разярения Володя. Двама души от охраната се опитваха да го спрат, но Трей им даде знак да се махнат. Без дори да обърне внимание на ченгето и кметският съветник, новият лидер на руската мафия в града отвори вратата с ритник и нахлу в стаята, след което замръзна на място – Кроуни бе насочил сребърния си револвер към него. Кметът бе развалина – изпотен, треперещ и с поглед, който моментално би му спечелил запазено място в някоя лудница.

-Един от сребърните револвери... – отбеляза Володя. Ръцете му бяха вдигнати в знак, че не идва с лоши намерения, но все още си личеше, че е нервен. Моро и Трей също влязоха в стаята, макар да стояха на около метър зад руснакът. –Интересно ми е откъде имаш едно от фамилните оръжия на семейство Петрови, но сега това не е от първостепенна важност. Свали пистолета и да поговорим като нормални хора!

-Нормални?!? – изкрещя Кроуни. –Мислиш ли, че има нещо нормално на този свят? Той умря! Беше убит два поредни пъти и продължава да се връща. Знам, че иска мен. Знам го! Надписът... видяли сте надписа, нали? „Бъди благословен, копеле!” Аз му го казах... Аз...

-Джонатан... – започна Трей, но когато кметът насочи пистолета към него реши да замълчи. Моро обаче без страх се приближи. Джонатан я погледна право в очите, но така и не насочи оръжието си към нея. Тя стигна до него и нежно хвана ръката с револвера, след което я насочи надолу. Кроуни се отпусна и й даде оръжието, след което седна на пода и обгърна главата си с ръце. Комисар Моро остави револвера на бюрото и не каза и дума.

Трей и Володя не можеха да повярват на това, което са видяли. И двамата се опитваха да си обяснят какво влияние има комисарката над кметът. Теориите им съвпадаха и бяха еднакво погрешни, макар те да не го знаеха. Трей продължи да мълчи и да мисли, но Володя бе дошъл за друго и не искаше да си губи времето в разсъждения.

-Сега може ли да говорим? – попита той.

-Ще говорим. – каза тихо Джонатан и с леко насълзени очи погледна руснакът. –Какво те интересува?

-Убиецът на другаря Петров. Бил е онзи Дивайн, нали? – попита Володя. При споменаването на това име Кроуни потрепери, но Моро постави ръката си на рамото му и това го успокои.

-Да... Доколото видях беше той... за пореден път. Но ти откъде знаеш?

-Знам всички тайни на другаря Петров. Аз бях негов пръв довереник и сега е мой дълг да отмъстя за него. – произнасяйки тези думи Володя сви юмрук. –От теб, кмете, се иска да ми дадеш малко повече информация, ако искаш сътрудничеството ни да продължи.

Джонатан го гледаше с празен поглед и не даваше признак да извършва някаква мисловна дейност. След няколко дълги секунди на мълчание обаче проговори:

-Мисля, че сътрудничеството ни ще продължи безпроблемно. Трей, би ли ни оставил сами?

Съветникът се стресна.

-Искаш да изляза?

-Да, приятелю. С Володя имаме да обсъдим някои неща насаме. – престорена усмивка се появи по лицето на кметът. Той изглеждаше сякаш е в унес. Трей погледна първо към него, после към Моро.

-Ами уважаемата комисарка?

-Тя ще остане като представител на полицията. Имаме да изясним някои неща.

Трей кимна и наведе глава. Излезе и се опита да затвори вратата, но беше невъзможно – ритникът на Володя бе разбил бравата. Съветникът се замисли дали да не послушва през тънкия процеп, но вратата бе затворена отвътре. Най-вероятно Моро бе сложила стол или нещо подобно.

Трей се почувства като отхвърлено от стопаните си куче. Досега бе помагал на Джонатан по пътя му към властта и по време на неговото управление, а сега го изключваха от един от най-важните разговори. Трей свали очилата си, за да почисти стъклата за пореден път, но този път не успя – хвърли ги в един ъгъл и едното стъкло се счупи. Едно едро момче от охраната го изгледа странно, но не каза нищо. Съветникът се приближи до него.

-Знаеш ли къде е госпожа Кроуни?

-В спалнята на третия етаж, господин Манилоу. – отговори учтиво охранителя.

-Не ме наричай... – Трей реши, че няма смисъл да се кара с него за глупости. Все пак момчето (беше на около 20) просто си вършеше работата и се стараеше да е учтив. Трей се усмихна и каза само: –Благодаря ти за информацията.

Той продължи нагоре по стълбите и почука на вратата на спалнята. Моника му отвори. Изглеждаше притеснена, но като видя лицето му се усмихна и го пусна да влезе. Той седна на ръба на леглото, а тя отиде до прозореца и се загледа навън. Трей предположи, че го прави от доста време.

-Аз... – започна той. -... чудех се как си. Дали всичко е наред...

-Наред е. – усмихна се тя за секунда.

Сега Трей беше този, който се чувстваше притеснен. Искаше да й каже толкова неща, а сега просто не можеше.

-Аз... опитах се да уредя нещата с Джонатан. Говорих с един човек.... поисках да го убие.

-Той съгласи ли се? – попита Моника, поглеждайки го право в очите.

-Каза, че рано или късно ще го стори. – в този момент Трей си спомни думите на Адам, че Моника също ще стане негова жертва. Съветникът се наведе напред и се опита да се контролира.

-Какво има? – попита Моника, прегръщайки го.

-Аз... аз няма да позволя на никой да те нарани. – каза той. –Прекалено много те обичам.

-Спокойно, глупчо. – за пореден път тя се усмихна. –Няма кой да ме нарани. Никой не иска подобно нещо. А и аз няма да се дам без бой. Аз също прекалено много обичам и двама ви. – Моника хвана ръката му и я сложи въдху корема си. Беше вече в петия месец и бременноста си личеше. Трей се почувства щастлив. Прегърна я силно и нежно я целуна. В този момент нищо нямаше значение – забрави за Дивайн, за Джонатан, за всичко. Искаше само да бъде с нея.

Както никога досега вратата изскърца при отварянето си. Трей и Моника се стреснаха и се отдръпнаха един от друг, едновременно поглеждайки натам. Пред тях стоеше Джонатан. Една-единствена сълза се откъсна от очите му и полетя към пода, където се разби на милиони частици.

В стаята настъпи тишина. Никой от тримата не желаеше да проговори. Моро се появи зад Джонатан. Тя погледна двамата вътре и без да й бъде казано разбра какво е станало. Кроуни на няколко пъти понечи да проговори, но се спираше всеки път.

-Знаех си, че някой ден ще стане така. – каза в крайна сметка той. –Беше въпрос на време...

-Не обвинявай мен! – каза Моника. В очите й имаше сълзи, които бавно започнаха да се стичат по красивото й лице. –Ти беше този, за когото работата бе над всичко. Ти беше този, който искаше власт и само власт. Аз исках само малко внимание, но за съжаление не го получих от теб.

Джонатан сякаш не обърна внимание на думите й. Той погледна към Трей, който беше като замръзнал.

-Защо го направи, „приятелю”? И ти ли мислеше, че не й отделям достатъчно внимание или просто искаше да чукаш жена ми като допълнителна награда за услугите ти спрямо мен?

-Аз... не знам какво да кажа. – Трей поклати глава. Искаше да излее всичко, което бе таял в себе си толкова много време, но просто не можеше да го направи.

-Това, че тя носи моето бебе, не те ли спря? – Джонатан зададе въпроса с нескрита ирония. Долната му челюст трепереше.

-Това дете... не е твое. – каза Трей и се изправи, поглеждайки кмета право в очите. Моника застана зад него и пръстите на ръцете им се преплетоха, както много пъти преди, но за пръв път явно пред света.

Джонатан бе шокиран. Той поклати няколко пъти главата си, опитвайки се да възприеме това, което му бяха казали току-що. Обърна се назад и срещна погледът на Моро. Подаде ръката си напред и тя му подаде служебния си пистолет.

-Не прави глупости, Джонатан. – каза Трей и тръгна напред, но един куршум го накара да замълчи завинаги. Мъртвото тяло на съветника падна в краката на Моника. Тя нито изкрещя, нито се разплака. Сълзите от преди малко вече засъхваха по бузите й, но нямаше нови. Гледаше тялото на бащата на детето си някак разочаровано, но не и с тъга. Погледът й отново бе върху Джонатан. Гледаше го с презрение и омраза, но не даваше воля на емоциите си.

-Мисля, че детето ти току-що остана без баща. – каза съпругът й спокойно.

-Сега ще убиеш и мен, нали? За да можете с любовницата ти да се отдадете свободно един на друг. – погледът на Моника се бе преместил върху Моро. Кроуни погледна жена си, после и комисарката й се усмихна.

-Не, моя скъпа Моника, няма да те убия. Аз не съм чудовище. Но там отвън... – той махна с ръка към прозореца. -... броди едно чудовище, което иска смъртта и на двама ни. Той е жив, „скъпа”.

Моника го погледна с широко отворените си очи. Никога не бе вярвала, че нещо казано от Джонатан може да я изплаши. Съпругът й продължи:

-Адам е жив и несъмнено иска да си отмъсти. Той уби руснакът, сега сме ние наред. Но преди малко сключих сделка, която сега знам как да изпълня. Ти ще бъдеш изпратена при руснаците. Ще си примамката, която ще прати Адам в ръцете им. В процеса на неговото унищожение може да загинеш и ти, но има шанс и да оцелееш и да бъдеш щастлива майка. Добре де... само майка.

Моника не желаеше да говори. Тя просто стоеше и както Джонатан преди малко, се опитваше да възприеме това, което бе чула. Кметът се завъртя и тръгна към стълбището. Едва бе направил една крачка, когато се спря и се върна до вратата. Моро стоеше плътно зад него.

-И едно последно нещо, скъпа моя. Многоуважаемата комисар Моро не ми е любовница. Тя е моя сестра.

Кроуни затвори с трясък вратата на спалнята и остави жена си сама, заедно с трупа на бащата на детото й и идеята, че най-големите й кошмари ще станат реалност.

[uc]asoto Sampler 2007

След доста дълго чакане [uc]asoto Sampler 2007 е готов и може да се насладим на уменията на Асен. Евала, баце, отдава ти се прекалено много, така че не се отказвай!

Ч.И.Д. на мен :)

За незапознатите - днес 17 януари е Антоновден. Един светъл християнски празник, в който почитаме паметта на.... бля-бля-бля. Две думи: FUCK IT! Сега, нека бъда честен с вас: единствената полза от именните дни според мен е, че са един повод в повече, за да се напие човек като разгонено прасе пред пенсия и после да има оправдание защо го е сторил. Да празнуваш само заради името си... Колко оригинално! Дайте да празнуваме и датите, на които сме родени! Опа... това предишното все едно не съм го казал. Както и да е, идеята ми е, че е тъпо да има празник заради даден светец, който даже не съм сигурен дали е съществувал. И е светец забележете за християните, а аз като твърд религиозофоб (освен бирохолизма де, него все пак аз си го създадох) тотално трябва да го пренебрегвам. Честно казано така и правя - днес си е ден като ден, единствената разлика е, че ще давам пари за бонбони, ще ми пожелават обичайните неща от вежливост и като признак на уважение, и ще се опитам да се измъкна от няколко изпитвания с оправданието: "Ама имам имен деееен!". Не казвам, че има нещо лошо в тези неща, но вече ми се струва глупаво. Може би пораствам. Или пък се вдетинявам. Не знам и не ми пука...

Тази година няма да празнувам именния си ден поради няколко причини:
Нумеро Уно: През 2008 ставам на 18 и мисля, че ако не празнувам ще се спестят доста пари, които да отидат за нещо смислено... така де, за празнуване на рождения ден :)
Нумеро Дуо: В момента не ми е до празнуване. Имам нужда от спокойствие и да отделям внимание само на отбрани хора. Не мога да се разкъсвам заради всички, а и не искам.
Нумеро Тре: Гореспоменатите изводи за безмислеността на именните дни. Догодина може да мисля различно, но за сега ми се струва мааааалко тъпо :D

Някой да не остане с впечатлението, че не харесвам името си! Напротив, радва ме много. Знам, че не съм кръстен на някой роднина, а името е избрано специално за мен, знам също, че не е от най-срещаните имена и това ме радва. Никога обаче не съм мислил дали името определя човека... Предполагам, че не, защото ми е трудно да се определя просто като "Антон". Виж мисля, че фамилията върши тази работа... Друго си е "Биров", хахаха!

Не знам защо написах този пост. Не знам и дали някой ще го прочете. Просто исках да го напиша и го написах. Както казва баче Тони "избухнах в пламъци" (поклон). Сега мога да пожелая на всички приятно изживяване на днешния ден и ако ме видите искайте ми бонбон. Ако съм в добро настроение може и да ви дам ;)

ПС: За какво са ни празници като си имаме петък вечер?
ППС: За какво ни е петък вечер като имаме магазини, продаващи алкохол на непълнолетни, работещи по цял ден през цялата седмица?
ПППС: Защо по дяволите ни е нужно да пием, за да се веселим?
ППППС: Отговор: Защото наркотиците са скъпи и прекалено вредни.
ПППППС: Защо по дяволите пиша по един милион послеписа всеки път?
ППППППС: Аз пък откъде да знам? Ти си болния мозък...

A Dark Tale - Част 25

Място: таван на изоставен хотел, Западен Хевънспорт
Дата: 16 февруари 2007
Час: 23:12

Купър стоеше в тъмният и пропит от влага таван и се чудеше как бе стигнал до това положение: от ченге с перспектива за успешна кариера бе стигнал дотам, че да помага на психопат (тази дума донякъде покриваше мнението му за Дивайн) само и само Господ да го излекува от рака на белите му дробове. Само мисълтта за настоящата ситуация го караше да потръпва от ужас. Всичко му се струваше толкова нереално...

За пореден път кашлицата му го върна в релания свят. Той отново почувства тежката болка в гърдите и с мъка изкашля голяма кървава храчка. В такива моменти се питаше има ли смисъл да се бори, има ли смисъл да се надява на чудо отвъд пределите на реалността. Но когато вечер заспеше Господ отделяше поне една земна минута от скъпоценното си време, за да го посети в сънищата му и да му вдъхне кураж с обещанията си за излекуване. Незнайно защо дори за него самия, но Купър искаше да живее. Мислеше, че все още има шанс да направи нещо добро с живота си и цялата помощ, всъщност целия надзор, който оказваше над Дивайн, го доближаваше до шансът за нов живот. Но трябваше да чака докато получи този шанс... Трябваше да чака, както сега чакаше самия Дивайн. По новините вече неколкократно бяха съобщили за случилото се на концерта, макар изършителят да бе определян като фанатичен член на Докоснатите. Кроуни и съветникът му Трей изглежда искаха да подклаждат омразата между гражданите на Хевънспорт и сектата на Докоснатите. Гражданска война щеше да има. Въпросът беше кой ще удари пръв?

Вратата, която водеше към тавана се отвори и оттам се показа главата на Дивайн. Мартин вече бе взел пистолетът си, но когато видя, че фигурата, която се качва при него е на партньорът му по неволя, остави оръжието встрани. Макар да бе тъмно той успя да различи как очите на Адам подскачат нервно наляво-надясно сякаш в търсене на нещо. Ръцете му трепереха, а странната налудничава усмивка проблясваше от време на време през лицето му. Поне го нямаше бурния самодоволен смях.

Адам се просна на едно малко дървено столче. Бурята, която неочаквано се бе изсипала върху Хевънспорт бе оставила своя отпечатък и на този продънен таван. Всичко бе мокро, а единственото осветление бе слабата синкава светлина на уличните лампи, която проникваше през малките прозорчета и няколкото дупки в покрива. Подтиснат от атмосферата, а и интересуващ се от случилото се на концерта, Купър реши да започне разговор:

-Как мина? – каза той. Знаеше, че разговорите му с Дивайн по принцип не вървят кой знае колко, но все пак реши да опита.

-Добре. – отвърна моментално замисления и нервен Адам. -Свърших това, за което бях отишъл. Доказах на руснакът, че съм по-добър от него... – Мартин забеляза как самодовлната усмивка отново мина през лицето на събеседникът му, след което той като че ли се отпусна и придоби съвсем различен вид. Осанката му се промени за секунда – от горделивия и наперен Дивайн не остана и следа, и сега пред Купър стоеше отново човекът, който бе лежал в безсъзнание в апартамента му. Обикновен и спокоен. Купър бе забелязвал тези две различни страни, но никога не бе ставал свидетел на рязката промяна. Той се постарае да скрие, че е забелязал каквото и да било и се опита да продължи разговора:

-Ами това, което искаше да свършиш сам преди концерта? Какво беше?

Адам извади голям сребърен револвер от страничния джоб на панталоните си и го подхвърли на Мартин без дори да го поглежда.

-Подарявам ти го. – каза Дивайн. –Това оръжие е просто спомен, от който искам да се оттърва.

-Ходил си да намериш това? – попита Купър, разглеждайки блестящата повърхност на оръжието. Адам само кимна. –Не разбирам...

-Накратко това е стар подарък, който се погрижих да скрия преди смъртта си... първата ми смърт. Сега ми трябваше за едно последно послание. Това оръжие свърши своята работа и сега трябва да изчезне, като останалите безмислени спомени. Ако искаш го продай, ако искаш го запази. Не ме интересува.

Мартин огледа револверът. Беше доста качествена изработка и той вече бе решил да го запази.

-С него ли уби руснакът?

-Да... Не... не знам. – Адам разтърси глава. –Не си спомням вече.

-Как така не си спомняш? – учуди се Купър. –Случило се е преди няколко часа...

-Остави ме на мира! Казах, че не си спомням добре. – Адам го каза с повишен тон, но не бе на път да избухне. Просто изглежда не искаше да говори по този въпрос. –Като толкова ти се говори, предложи друга тема.

Мартин се замисли за секунда, опитвайки се да разсъждава и върху поведението и реакциите на божият избранник.

-Добре, мъртвецо, нека говорим за друго. Преди известно време обеща да ми разкажеш за Рая и Ада. Може би сега е моментът.

Адам го погледна леко сърдито, но въпреки това започна:

-Ще започна с Ада, тъй като съвсем очаквано това бе първото място, където отидох. Адът е едно голямо нищо. Поле от бяла светлина, изпълнено с безброй малки кристални сфери, в които човешките души изживяват най-ужасяващите кошмари на собствениците си. Във всяка една от тези сфери може да се проникне и да бъде унищожена душата... След като сключих сделка със Сатаната, това ми стана хоби. Изпробвах силите си върху душите на невинни и се забавлявах. Знаеш ли... – каза Адам и се замисли търсейки точните думи. –...трудно е да си сам. А аз бях. Това ми помогна да осъзная колко специален съм. Това ми помогна да осъзная, че съм по-добър от всички тях. Унищожавах душа след душа и това ми доставяше перверзно удоволствие. Като се замисля това занимание ми липсва. Тогава дойдох тук. И умрях отново, само за да ида в Рая. Там не е кой знае колко различно. Разликата е, че имаш едно огромно поле от тъмнина, като душите на хората могат да бъдат забелязани доста трудно като малки бледи светлинки. Раят за всеки човек е индивидуален. Това е мястото, където той изживява най-искрените си мечти. И все пак... това, което се случва в кристалните сфери на Ада ми се струва по-забавно.

-Ти все пак си ненормален. – изпусна коментара си Купър, леко неволно. Адам само се усмихна. –Добре, ами всички тези приказки за ангели и демони? Нищо вярно ли няма?

Адам се засмя.

-Големият въпрос. Когато отидох в Ада това беше основното нещо, което ме тормозеше. Истината малко ме шокира... Да речем, че ангелите и демоните съществуват, но в две различни измерения. Едното е контролирано от Господ, както тя контролира Рая, а домът на демоните е управляван от Сатаната, както той си управлява Адът.

-Различни измерения? – попита Мартин неразбиращо.

-Да. Раят и Адът са просто различни измерения, различни реалности от тази, в която живеем ние. Домовете на ангелите и демоните също.

-А те... как изглеждат? – личеше си, че историята е привлякла интереса на Купър. Веднага след като зададе въпросът си той изхрачи поредната доза кръв.

-Горе-долу се покриват с представите на хората. Някой ден може би ще ги видиш сам. Не мога да ги опиша, а честно казано и не искам. Нямам кой знае колко добри спомени от всички гадини там...

-Ами Сатаната и Господ? Аз съм виждал Господ или поне този вид, който тя искаше да ми покаже, но ти си виждал и общувал и с двамата. Що за същества са?

-Доста близки по характер до нас. Това е най-вече поради дългите години на общуване с нашия вид и контрол над човечеството. Според мен и двамата са умопобъркани божества. Никога не съм вярвал в богове, а след като видях тях осъзнах колко прав съм бил. – Адам каза това с известна доза задоволство.

-Божества? И двамата? Мислех, че са съвсем различни... неща. – Мартин изглеждаше, а и се чувстваше объркан.

-Да. Изглжда ти е интересно... Нека ти споделя какво успях да открия аз, независимо дали някой от тях ще разбере: Господ и Сатаната са странен вид същества, които ние не можем да си обясним. Предполагам, че има и още като тях, макар да не знам колко и къде. Това, което успях да сглобя като цялостна история през времето, което прекарах в Ада, и чрез честите си разговори със Сатаната и Господ е, че ние сме експеримент.

-Експеримент?!? – стресна се съвсем искрено Купър. Историята на Дивайн така го бе завладяла, че той вече не се интересуваше от влагата и тъмнината. Просто стоеше и запленено слушаше.

-Да. Изградих си една странна теория, според която първо са били създадени демоните и ангелите, но те са... трудно контролируеми, така да се каже. И като консенсус се е появил нашия вид, събирателно на идеите довели до създаването на ангелите и демоните.

-Сигурен ли си? – попита Мартин.

-Не мога да съм сигурен в нищо извън нашия свят. Мога само да предполагам. И тук историята свършва.

-Но... – опита се да се възпротиви Купър.

-Няма „но”. – отсече Адам и се усмихна. –Поспи, ченге. Мисля, че скоро ще си имаме неприятности, а и отново имам нужда да остана сам. Това, което чу ти бе достатъчно. Искаше разказ, получи си го. – той стана от стола и се насочи към вратата на таванското помещение. –Между другото... какво направи с апартамента?

-Ако някой го посети, това ще е последната грешка в живота му, мъртвецо. – отвърна Купър и се просна върху един дюшек в ъгъла на тавана. –Лека нощ. Където и да отиваш, каквото и да правиш...

Думите му отекнаха из помещението, но нямаше кой да ги чуе. Адам вече бе излязъл.

Моето творчество... Част 12

Крайно време беше да постна в блога последната ми завършена рисунка за 2007 година. Идеята ми дойде в момент на злоба и може занапред да има още подобни нещица. Става въпрос за леееко променен вариант на Мечо Пух... Аз по принцип не съм голям фен на анимационната мечка и идеята да се подиграя с него ми се стори добра. Та както и да е, представям ви истината за Мечо Пух:

Вяра...

Бум! Изстрелът прокънтя из целият блок. За секунда тропането по вратата прекъсна, след което започна отново още по-силно. Съседите вече подкрепяха тропането си и с викове. Чуваха се главно мъжки гласове, тъй като стрелбата бе уплашила жените. Тропаха и крещяха на вратата, но никой не им отваряше. Голямо кърваво петно бавно си проби път под вратата и обагри в червено обувките им. Това ги стресна и някой предложи да повикат полиция. Отвътре вече не се чуваше нищо.
В апартамента цареше гробна тишина. Труп на 8-годишно момченце лежеше пред входната врата с три огнестрелни рани в корема. Очите му бяха широко отворени, а по бузите му вече засъхваха сълзи. Последните сълзи в живота му…
Малко в източната половина на апартамента всичко бе разхвърляно, от борбата, в която той бе участвал преди по-малко от десет минути. В спалнята на родителите им, намираща се в тази част на апартамента, имаше голямо легло с бел завивки, които сега бяха наситени с червената лепкава течност, поддържаща животът във всеки един от нас. На леглото имаше две тела, на мъж и жена на средна възраст. И двамата бяха мъртви. Мъжът бе прострелян в лявото слепоочие, най-вероятно докато бе спал, а жената бе заела по-неестествена поза, сякаш се бе събудила от кошмар, след което веднага бе припаднала. Но тя не беше в безсъзнание… от сърцето й към лявата ръка се спускаше тънка струя кръв. Родителите бяха мъртви.
В другата половина на апартамента едно 13 годишно момче се бе вторачило в бебешкото креватче на малката си сестричка. Две годишното момиченце лежеше безчувствено с дупка от куршум между очите. Нейният брат държеше пистолетът, но в погледа му не се четеше мъка, съжаление или срам. Погледът му бе празен. Момчето вдигна пистолетът, постави дулото в устата си и натисна спусъкът за седми път. Кости, кръв и мозък промениха интериора на една от стените в детската стая, а трупът на момчето се свлече на земята. До моментът на изстрела погледът му не се бе преместил от мъртвото тяло на малката му сестричка.
След около десетина минути двама полицаи разбиха вратата и нахлуха в апартамента. Още там ги посрещна трупът на осем годишното момче. След него откриха трупът на родителите, а след това и на момиченцето и неговият брат-убиец.

* * *

Мотивът за убийствата не стана ясен докато не бе проведена експертиза на компютрите в къщата. На личния компютър на 13 годишното момче бяха открити писма от личност, представяща се като St.P. От кореспонденцията му с момчето ставаше ясно, че е или религиозен фанатик или обикновен измамник. Бе представител на някакъв про-християнски сайт и се бе запознал с момчето там. Скоро след това бе обещал на момчето да му уреди среща с Господ, ако то даде информация за кредитните карти на родителите му. Последният и-мейл от St.P бе изпратен малко преди убийствата и гласеше: “Само Исус те обича. Убий ги и вратите на неговото царство ще се отворят за теб”.

A Dark Tale - Част 24 "Right now..."

Място: стадион „Ейнджълс Фол”, Хевънспорт
Дата: 16 февруари 2007
Час: 20:32

Никола огледа за пореден път тълпата. Огромна част от населението на Хевънспорт се тресеше в унес под звуците на Let’s Do This Now на KoRn. Бандата свиреше от вече половин час и настроението на присъстващите бе достигнало най-високата си точка. Градът имаше силни традиции що се отнася до музиката и от времето на рока бе популярна дестинация за турнетата на много банди. По-твърдата музика бе на почит в Хевънспорт и независимо от пол, възраст и етнос всички се наслаждаваха на тазвечершния подарък на кметът Кроуни. Петров обаче не разбираше цялото това веселие, породено от тази „канонада от дрънчене”, както той наричаше случващото се на сцената. Предпочиташе тишината. За разлика от него всички други в коментаторското ложе, в което бяха настанени се радваха на музиката. Кроуни си тананикаше с уста, бодигардовете също, дори и по принцип сериозната комисар Моро си позволяваше да поклаща глава от време на време. Само Трей стоеше мирно и си играеше с рамките на очилата си. Откакто бе дошъл само бе попитал къде е Моника. Кроуни му бе казал, че тя не се чувства добре и затова си е останала вкъщи и това изглежда бе разочаровало Трей. Той дори не бе и погледнал към остъклената стена на ложата, гледаща към публиката и сцената. Само седеше и се бе оставил на размишления.

Петров огледа хората около него за пореден път и реши да прекъсне моментът на музикална наслада, който изживяваха.

-И така... – започна той. –Какво реши по въпроса за Месията и Докоснатите. Ти ли ще атакуваш пръв?

Джонатан го погледна леко изненадано, тъй като се бе заслушал в музиката, но побърза да отговори:

-Тази вечер изглежда няма да нападнат. Щом изпускат такава добра възможност, значи може би въобще не обмислят да нападнат града.

-Но ти замисляш да нападнеш тях? – попита руснакът.

-Точно така. – усмихна се Джонатан и отново се загледа към сцената. Коментаторското ложе бе доста широка стая, като едната и стена бе изцяло остъклена и гледаше към самия стадион. Апаратурата, която по принцип закриваше част от стъклото, сега бе изнесена заедно с всички бюра, и пред настанените в удобни фотьойли ВИП гости се откриваше една прекрасна гледка. Светлини озаряваха целия стадион и нощното небе, а KoRn държаха адреналина на публиката на високо ниво. След като усети нежеланието на Кроуни да говори за проблемите с Докоснатите, Никола реши да се отпусне в своя фотьойл и да се отдаде на сладка дрямка. Музиката отвън въобще не му пречеше и той съвсем скоро потъна в дълбок сън.

Бутане по рамото го събуди. Беше един от бодигардовете.

-Другарю Петров, ще изпуснете речта на кметът Кроуни.

Никола се размърда във фотьойла и огледа стаята. Дори не бе усетил кога Кроуни, Моро и Трей бяха излезли и тръгнали към сцената. Сега в коментаторската ложа бяха само той и охраната – четири яки момчета, които от вече няколко години работеха за него. Този, който го бе събудил бе Володя, един от най-доверените му хора. Също руснак, леко набит и с вечно зализана коса, Володя бе пример за послушен и верен служител. Вършеше всякаква работа – от убийство до счетоводство, но от време на време Петров му даваше и по някоя доста маловажна задача. Целта беше Володя да не се възгордява и да се научи да цени всяка предоставена възможност да се изяви. Имайки предвид факта, че Петров нямаше деца, а и преждевременната смърт на брат му, Володя бе този, който един ден щеше да ръководи руската мафия в града.

Петров огледа протежето си от глава до пети и реши да му даде поредната маловажна задача:

-Володя, искам докато Кроуни се обяснява на хората отвън, ти да отидеш и да ми вземеш автографи от всички членове на PoRn…

-KoRn, другарю Петров. – поправи го младия руснак.

-Все едно... – махна Петров с ръка и продължи мисълта си: -Кой знае, може някой ден подписите на тези момчета да струват нещо. Винаги трябва да се мисли в перспектива.

Володя кимна и без да спори за незначителността на задачата си се забърза да я изпълнява. Петров се усмихна доволно и се изправи пред стъклото, за да наблюдава предстоящата реч на Кроуни. Музиката бе спряла, бандата си почиваше, а ситни капчици дъжд започнаха бавно да тормозят жителите на Хевънспорт. Още преди Кроуни да успее да застане пред микрофона ситните капки се бяха превърнали в порой. Петров огледа небето леко изненадан, а изглежда на публиката не й пукаше особено за дъжда. Всички бяха прекалено ентусиазирани, макар че времето не бе особено топло. Все пак бе средата на февруари. Кроуни също бе изненадан от дъжда и съкрати речта си. От това, което Петров си направи труда да чуе ставаше ясно, че предстои гражданска война, тъй като кметът бе представил Докоснатите като „паразит, който трябва да бъде премахнат от организма на нашия град.” Самите Докоснати най-вероятно мислеха така за Кроуни, замисли се Никола и се усмихна. Петров завърши с речта и KoRn се върнаха на сцената. Микрофонът отново бе в ръцете на вокала Джонатан Дейвис, който прегърна кмета и се усмихна на публиката:

-Сега вашият любим кмет и мой съименник ще остане на сцената, за да го поздравим с една специална песен. Дами и господа – Right Now!

Публиката се разкрещя екзалтирано, а усмихнатият Кроуни остана на сцената, макар да се отдръпна назад към барабаните. Вече бе спечелил подкрепата на населението на града.

Петров бе доволен от успеха на съдружникът си. Веднага започна да обмисля планове за бъдещето на града и неговата печалба от всичко, което Кроуни щеше да предприеме. Отвън малките хорица, неосъзнатите пионки на кметът, подксачаха под проливния дъжд и пригласяха на вокала Дейвис:

I like my life insane
I'm fabricating and debating
Who I'm gonna kick around

Вратата зад гърба на Петров се отвори. Той предположи, че е Володя и дори не се обърна. В този момент започна припева и шумът огласи целия стадион. Публиката беше като полудяла. Дори Никола се бе унесъл в ритъма на песента. Усети движение зад гърба си, но не обърна внимание. Бодигардовете можеше да са се разтанцували, все пак и те бяха хора.

Right now
I'm feeling strange inside
I want to slash and beat you

Звукът от удар на метал в метал вече го накара да излезе от малкия неочакван музикален транс и да се обърне. В този миг осветлението изгасна и само светлините от сцената прехвърчаха от време на време през ложата. Въпреки слабото осветление Никола забеляза трупът на единия от бодигардовете да лежи до вратата, като на стената зад него имаше огромно кърваво петно. На пода пред този бодигард лежеше още един. Дръжка на нож се подаваше от сърцето му. Тъмнината не позволяваше на Петров да види къде са третия бодигард и Володя, ако той въобще се бе върнал. Изведнъж се чу смях. Първоначално тих и спокоен, но постепенно се усили и стана някак налудничав. Никола проследи звукът с очи и забеляза как в единия ъгъл на ложата стоеше изправена човешка фигура. Всъщност бяха две фигури, хванати в прегръдка. Никола не можеше да си обясни какво точно вижда, светлината бе прекалено малко. Смехът не спираше и тревогата тотално обзе Петров. Инстиктивно посегна да извади пистолета си, но се сети, че тази вечер не бе взел оръжие. Голяма грешка, може би? Светлината от един прожектор на сцената огря ложата и Никола най-накрая видя какво имаше пред очите му. Смеещият се мъж се бе вторачил в безжизненото тяло на третия бодигард, държейки го изправено. В едното око на бодигарда имаше забит нож. Мъжът го заби още по надълбоко с един удар по дръжката и пусна тялото на земята. Смехът му отново утихна, но все още се чуваше като превъзбудено кикотене.

So why'd I feel the need?
I think it's time to bleed
I'm gonna cut myself
and watch the blood hit the ground

Петров се отдръпна бавно назад към остъклената стена. Дъждът и шумът от музиката вече не бяха в състояние да го разсеят. Макар фигурата отново да бе прикрита от тъмнината, Никола знаеше, че мъжът го гледа. Изведнъж нещо проблесна в тъмнината. Изглежда убиецът на бодигардовете бе извадил поредния си нож. Той бавно се приближи и вдигна предметът, за да го огрее светлината от прожекторите. Чак тогава Петров позна един от револверите, които преди повече от година Кроуни и мъртвото му партньорче Дивайн бяха откраднали от него и брат му. Никола веднага се замисли за небивалиците на Джонатан отпреди изборите, че Дивайн е жив. Тогава бе сметнал всичко за глупости, но сега...

-Ти... си мъртъв... – прошепна руснакът, сякаш опитвайки се да убеди и самия себе си.

Изказването му накара мъжът да се засмее по-силно. Той пристъпи напред и светлината разкри лицето му пред Петров. Беше Адам Дивайн. Същият този Адам Дивайн, чиито череп Никола бе напълнил с куршуми много отдавна.

-Така ли? – каза Адам. –Забавен факт, нали? – отново смях.

Петров не можеше и не искаше да повярва на очите си. Разклати глава и се опита да каже нещо, но в този миг Дивайн стреля. Два куршума се забиха в ходилата на руснакът и той се строполи безпомощен на пода.

You open your mouth again
I swear I'm gonna break it
You open your mouth again,
Oh God I cannot take it

Сълзи потекоха от очите на руснакът, след като болката и отчаянието бяха проникнали дълбоко в сърцето му. Той не знаеше какво да направи, как да постъпи. Искаше да живее, но бе сигурен, че желанието му няма да бъде удовлетворено. Смехът на Адам не секваше. Той се приближи и опря пистолета в челото на Петров.

-Усмихни се! – каза Дивайн като на шега.

Петров не реагира. Не можеше да контролира крайниците си, камо ли пък лицевите си мускули.

-Усмихни се, нищожество! – изкрещя Адам, след което продължи да се смее.

Никола направи всичко възможно да се усмихне, но опитът му бе неуспешен и успя само да пресъздаде с лицето си някакъв странен вид озъбване. Адам го огледа, прибра пистолета и хващайки го под мишниците го вдигна до себе си. Бе доста силен, имайки предвид тежеста на руснака. Краката на Петров висяха безчуствено във въздуха, докато Дивайн оглеждаше лицето му отблизо. Адам спря да се смее и се приближи към ухото на Никола:

-Животът е весел... – прошепна той. –... но все някога умираш.

В следващия миг Дивайн пусна Петров с едната си ръка и изкара нож. С хирургическа точност го заби в стомаха на руснакът и продължи разрезът нагоре докато стигна до ребрата. Тогава усили натиска и ножът, както и половината му ръка проникнаха в гръдния кош на Никола. Сърцето бе пронизано и руснакът бе мъртъв.

Адам пусна трупът на земята и погледна навън към стадиона. Right Now все още течеше, макар в момента KoRn да импровизираха удължавайки песента с едно невероятно соло. Кроуни все още бе пред барабаните със самодоволна усмивка на лице. Адам се загледа в него за миг, след което вдигна длани пред лицето си. По пръстите му започнаха да прескачат малки светлосини искри. Дъждът отвън се усили още повече. Изведнъж тялото на Петров се издигна във въздуха пред Адам и бе обляно от малките светлосини искри. Те сякаш го прогориха и с едно рязко разтваряне на ръцете от страна на Адам, тялото се раздели на няколко парчета плът, но кръвта остана във въздуха. Остъклената стена на ложата се напука за секунди, след което се разби като лед и заедно с кръвта се изля върху хората, които наблюдаваха концерта под ложата. Крясъците им бяха заглушени от музиката и малко бяха тези, които разбраха какво става.

Кроуни обаче бе видял счупването на стъклото и сега се бе вторачил към ложата. Там различи един тъмен силует, гледащ право към него. Един от прожекторите отново мина покрай ложата и Джонатан видя лицето на фигурата. От толкова далечно разстояние не можеше да е сигурен, но нещо вътре в него премахна съмнението и той се строполи на колене. KoRn бяха в края на песента.

Right now
I can't control myself
I Fucking hate you
I Fucking hate you
I Fucking hate you...

Моро и Трей моментално се качиха на сцената, за да проверят какво става с кметът. В същият момент Володя най-накрая пристигна в ложата, тъй като си бе взел и кафе, освен плаката с автографи. Влизайки в стаята той изпусна всичко, което държеше в ръце. В ложата бе пълен хаос. Той моментално извади пистолетът и фенерчето си и се огледа. Нямаше никой. Не и жив. Володя забеляза труповете на колегите си, както и едно разчленено тяло близо до счупения прозорец. Нямаше и следа от човекът, който бе сторил това. Интуицията накара Володя да освети стената вляво от себе си. На цялата стена имаше огромен надпис, сякаш написан набързо с боя. Володя поклати глава, противоречейки сам на себе си. Надписът бе направен не с боя, а с кръв, и гласеше:

БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН, КОПЕЛЕ!

Моето творчество... Част 11

Наскоро реших да направя едно малко подаръче на едно специално момиче и тъй като тя е фенка на Бъртъновото творчество ми се стори подходящо да й нарисувам един култов герой :D Eто го и него, Джак Скелингтън, в целия му блясък:

Аз мисля, че е повече от сполучлива рисунка, а и тя я хареса, така че другото няма значение :)

"Don Kurleone" - Photoshop произведение

Наскоро един приятел, Don Kurleone (Стоил), подхвърли идеята за графит с неговия ник или рисунка на неговата особа. Поради малкото свободно време, което имам, се спрях на идеята за нещо направено с Photoshop и имайки предвид ника му се сетих за "Кръстникът". За идея ползвах един черно-бял постер на Марлон Брандо с надпис The Godfather. Намерих шрифта от логото и го използвах заедно с една снимка на Стоил, за да сътворя това:

На него му хареса, на мен също, така че съм доволен от резултата. Още една малка перла сред океана на моята творческа мисъл :)

A Dark Tale - Част 23

Място: Апартаментът на Купър, Западен Хевънспорт
Дата: 15 февруари 2007
Час: 16:40

Адам се смееше. Звъчният му смях притесняваше Трей, но той не искаше да го показва. Мартин бе седнал на един стол и сега стоеше неподвижно, хванал брадичката си, и гледае изпитателно към съветникът на Кроуни. Не мина много време и Адам се успокои.

-Идваш тук... и ми казваш, че искаш да убия шефа ти? – каза го така сякаш не вярва ни най-малко.

-Мисля, че точно това казах. – Трей се стараеше да изглежда спокоен, но съдейки по погледите на Дивайн и Купър не се справяше добре. –Искам да убиеш Джонатан. Възможно най-скоро.

-Но ти наистина си сериозен... – Адам се усмихна с лека надсмешка. –Интересно ми е каква полза имаш ти от смъртта му? Защо искаш да умре?

-Историята е дълга...
– опита се да се измъкне Трей.

-А аз имам адски много време. Опитай да ми разясниш. – Адам говореше прекалено мило. Купър го погледна и се замисли дали Дивайн не използва специалните си умения, за да манипулира и Трей. Независимо дали го правеше или не, съветникът затвори очи за секунда и започна разказа си.

-Аз... имам връзка с жена му. Предполагам... не, сигурен съм, че знаеш за кого става въпрос.
-Моника... – прошепна Адам сам на себе си и изведнъж погледна по сериозно. Беше се съсредоточил.

-Аз помагам на Джонатан от вече повече от година. Той се свърза с мен след случилото се с теб. Каза ми, че имал нужда от доверен човек и Моника е препоръчала с теб. Ние с нея някога учихме заедно, преди тя да тръгне по... лошите пътища. Преди не е имало нищо между нас, макар да бяхме луди хлапета. Сега обаче... нещата бяха различни. Станахме отново добри приятели за нула време и скоро това прерастна в нещо повече. След като Джонатан започна да обмисля кампанията си, тя се почувства самотна и това ни сближи още повече.

-И ти се поддаде на нейния изкусителен чар. И сега тя иска Джонатан да умре, за да бъдете щастливи. И ти си идиот и я слушаш. Бля-бля-бля. Край на историята. – Адам вече не бе никак весел. –Кажи ми, съветнико... искаш ли да споделиш с мен и Купър още нещо или вече мога спокойно да те разпоря? – каза го прекалено искрено.

Трей се почувства сякаш бе направил огромна грешка идвайки на това място и се опита да се доближи до вратата.

-Не се и опитвай, Манилоу! – провикна се Мартин. –А ти се успокой за секунда и го остави да довърши. – Адам погледна Купър право в очите. Мартин се почувства така сякаш някой е опрял пистолет в главата му и изчаква само една дума, за да дръпне спусъкът. –Ако обичаш естествено... – добавката бе на място и Адам премести погледа си отново върху Трей. След като Дивайн вдигна въпросително ръце, Трей реши да продължи с историята.

-Стигна се дотук, че колкото по-живее Джонатан, толкова по-опасно ще става за нас наоколо. Тя не знае, че съм тук. Чу историята, че си нападнал Джонатан, но не повярва, а и той не обича да говори на тази тема и не й е казал нищо. Тя все още вярва, че си мъртъв.
-Скоро ще разбере истината. – усмихна се злонамерено Адам.

-Не. Не трябва. – думите на Трей прозвучаха като молба. –Ще предложа на двама ви колкото пари е нужно. Единственото, което искам е да убиеш Кроуни и да не закачаш мен и Моника никога вече. Разбрах, че в миналото е постъпила зле с теб, но тогава не е знаела какво иска от живота и съм сигурен, че съжалява. Разбери ме, Дивайн, искам да ти помогна да отмъстиш и същевременно да защитя жената, която обичам.

-Любов?
– Адам не можа да сдържи смехът си. –Значи я обичаш, а? А замислял ли си се тя какво изпитва към теб?
-Тя също ме обича. Няма друг вариант. – Трей изглеждаше сигурен в думите си.

-Тя си играе с теб. Използва те и рано или късно ще се оттърве от теб.
-Не! – отсече леко ядосано Трей, но един сериозен поглед от Купър го накара да сдържи нервите си. Единственото, с което Адам го удостои бе поглед изпълнен със съжаление. Трей се почувства отново не на място, но реши да каже истината докато все още имаше възможност.

-Тя е бременна... -Знаем. – каза Купър.

-... с моето бебе. – довърши Трей и наведе глава. Адам отново се бе загледал в прозореца и макар изненадания Купър да го погледнал, не можа да види неговата реакция.

-И ти искаш да предпазиш бебето и нея? – попита Адам без да се обръща.

-Искам само това... Джонатан е опасност за всички ни. Не само за нас, но и за целия град, тъй като с Моро обсъждат плана за гражданска война срещу Докоснатите. Ти имаш защо да му отмъщаваш. Защо не го направиш? – в думите на Трей имаше нескрита доза надежда.

-Рано или късно той ще умре. Но нито ти, нито някой друг ще реши кога. Един по един всички, които считам за свои врагове ще паднат, поразени от моята ръка. За твое голямо съжаление Моника е сред първите имена в списъкът.
-Не, моля те. Не я наранявай. Прави с Кроуни каквото желаеш, но нея я остави. Моля те... – Трей започна да хлипа като малко дете. Не знаеше как по друг начин да умилостиви Дивайн. Адам се обърна към него и го погледна с погнуса.

-Жалък си. Стегни се и си отиди. Аз ще помисля по въпроса с Моника. Колкото до Джонатан... няма нужда да ми предлагаш пари, за да го убия. Скоро и това ще стане.

Дори да не бе напълно доволен от отговора, Трей все пак бе доволен, че е получил шанс да си отиде. Той отвори бавно вратата и каза:

-Щом ти е толкова лесно да откажеш предложението ми... защо ме пускаш да си отида? Осъзнаваш ли, че след 5 минути може тук да е пълно с коли и мои хора?

-И точно след 5 минути всички ще са избити. – отвърна му Адам. –Не съм в особено настроение, така че се махай.

Трей не изчака втора покана и излезе. Купър се облегна на стола си.

-Добре ли си? – попита той.

-Няма значение. -Защо го остави да си иде?

-Защото... смъртта му щеше да ми достави моментно удоволствие. Може би ако погледам още малко как се мъчи в опитите си да крие връзката си с Моника ще се чувствам по-добре.
-Излъга ли го за Моника? Това, че ще си помислиш дали да я убиеш, наистина ли го мислиш?

-Не. Ще я убия при първата възможност. Просто исках да го заблудя, за да не прати хората си тук. И все пак имаме два дни до концерта. Приготви се да се изнесем оттук, тъй като скоро няма да е безопасно. Сега... трябва да поспя. – с тези думи Адам се просна върху дивана и заспа моментално. Време беше за Божия консултация.

Мартин стана от стола си и погледна през прозореца. Навън видя как Трей се отдалечава, но в ръцете си нямаше телефон. Изглежда не бе уведомил никой. Болка прониза гърдите на Купър и той отново се изкашля. Отново кашляше кръв, но вече не му пукаше. Бръкна в джоба си и изкара оттам чисто нова кутия с цигари и запали една. Седна на стола, хвърли едно око на Адам и отново продължи да разглежда ножа.

Бързи прогнози за WWE TLC 2017

Кърт Енгъл се завръща на ринга на WWE за първия си мач в компанията от 11 години насам. AJ Styles заменя болния Брей Уаят и ще се изправи ср...