A Dark Tale - Част 32 "... умираш."

Място: хотел „Хилтън”
Дата: 21 февруари 2007
Час: 23:58

Адам бе на последния етаж. Качи се с асансьора и за негова изненада не бе посрещнат с изстрели. Когато вратата на асансьора се отвори, той видя в коридора трупа на масивен гологлав мъж с черен костюм. Заключи, че е една от мутрите на Володя, но интересното бе кой го бе убил. И какво убийство само... половината му лице бе размазано, най-вероятно след изстрел от упор с мощно оръжие. Около трупа нямаше оръжия, така че Адам предположи, че или руснакът пред него е бил убит със собственото си оръжие или убиеца го е прибрал след убийството.

Дивайн хвърли по един поглед в стаите на етажа, но всички бяха празни. Докато оглеждаше наоколо, в него се зароди леко безпокойство. Идеята, че Моника е в някоя от тези стаи го караше да изтръпва. Странно чувство прониза гръдния му кош и всички спомени от времето прекарано с нея се появиха отново в главата му. Някога той я бе обичал истински. Повече от всяка друга преди нея. Тя беше неговия свят, неговото вдъхновение. Подхождаха си толкова много по характери, че той я бе чувствал като своята перфектна половина. И макар да мразеше традиционализма той бе решил след обира на банката на Хевънспорт, след като всичко се успокои и изчезнат някъде далеч, да й предложи брак. Но тогава истината бе излязла наяве и тя го бе предала.

По време на престоя си в Ада той бе мислил много над това. Бе осъзнал, че той и Моника си приличат наистина толкова много, че е било невъзможно да не се стигне до момент на предателство. Също като него тя бе егоцентрична и амбициозна, готова на всичко за собствена изгода. Той не бе преценил този факт, когато се бе замесил с нея, когато бе рискувал живота си, скарвайки се с руснаците заради нея. Той се бе поддал на емоциите. И същите тези емоции сега отново се появиха в него. Целия гняв и омраза, които бе таил в себе си и отглеждал, приготвяйки се за повторната им среща, бяха изчезнали. Вместо тях в сърцето му течеха живителните сили на старите му чувства, оцеляли през неговите две умирания. Те караха тялото му да изтръпва. Каквото и да бе замислял за срещата си с Моника, то със сигурност нямаше да протече по план.

В един момент непроверените апартаменти свършиха. Оставаше само президентския, така че вече нямаше място за догадки. Моника, а най-вероятно и убиеца на мутрата при асансьора, бяха там. Адам хвана бравата и я завъртя, след което подбутна съвсем леко вратата навътре. На пет метра пред него стоеше неговата някогашна любов, а в ръцете си държеше помпа, насочена право към неговите гърди. „Ето кой е убил мутрата”, помисли си Дивайн и се усмихна леко. Моника не отвърна на усмивката му. По лицето и бе изписан ужас. Не бе очаквала да го види и сега сълзите се разляха по лицето й, както и страхът от това какво ще е неговото отношение към нея.

Адам се стресна от реакцията й, макар и да го очакваше. Неочаквано дори за самия него той си придаде възможно най-приятелския вид и с усмивка на лице и бавни стъпки тръгна към нея. Тя сложи пръста си на спусъка на помпата и леко повдигна оръжието.

-Това не е нужно. Не може ли да поговорим спокойно? – попита той с тих глас. Чувстваше се по-изнервен дори от самата нея и тогава го дразнеше. Чувстваше се слаб.

-Ти... не може да си жив. Как? Как? – Моника не спираше да плаче.

-Има много неща, които трябва да бъдат разказани, за да разбереш как. Но е факт. Жив съм и съм тук при теб. Моля те, дай ми шанс. Нека поговорим!

-Защо? – тя едва се държеше на крака. Даваше се със собствените си сълзи. –Не можа ли да умреш като всички обикновени хора и всичко да приключи. Защо се върна отново? Защо...

-Защото съм по-добър. – той го каза неволно. Някъде в неговото съзнание егото му се бореше с чувствата му. Сегашния Дивайн се бореше с някогашния. Да, тя го бе предала, бе му изневерила с най-добрия му приятел, бе го оставила на сигурна смърт... но все пак той я бе обичал. Той може би все още я обичаше. –Моника, нека поговорим. Само за това те моля. Не искам... не съм сигурен, че искам да ти причиня зло. Просто искам да ти кажа толкова много неща...

Тя се поколеба, същото направи и той. Не знаеше как да продължи. Цялата му увереност и коравосърдечие избледняха при вида на лицето й. Вече бе сигурен... все още я обичаше.

Моника бавно свали помпата.

-Говори... – каза тя с по-спокоен глас. Вече не плачеше. Поне не външно.

-Ами... – той се оплете в собствените си мисли. –... не знам какво точно искам да ти кажа. Случиха се толкова неща, мина толкова време. Бях обмислял тази среща милион пъти и в нито една от представите ми тя не се развиваше по този начин.

Моника видя неувереноста му. Това премахна страха от нея.

-Животът ни не се развива по начина, по който желаем, Адам. За това трябва насила да го променяме. Ако всичко се развиваше перфектно може би ти и аз сега щяхме да живеем на някой тропически остров, без никакви тревоги и притеснения.

-Не можем. Ние с теб не сме създадени, за да живеем така. Нито ти си способна на подобен живот, нито аз. – каза той. Гледаше я право в очите, макар това да караше сърцето му да бие още по-учестено. Той вече бе на по-малко от метър от нея и изпъна дясната си ръка напред. –Това няма да ти трябва.

Тя погледна помпата в ръцете си, след което му я подаде. Оръжието прилегна изключително удобно в ръката му, но той дори за миг не си помисли да го използва. Просто стоеше срещу Моника и я гледаше. Погледът му се плъзна към корема й. Бременноста вече й личеше.

-Детето на Трей... В кой месец си? – каза той замислено.

-Ами... петият. Но не знаех, че ти знаеш. – изненадно подхвърли тя.

-Да, знам. Трей мъртъв ли е?

-Да. Джонатан го уби след като разбра.

Адам замълча. Искаше да подбере думите си правилно, защото ако кажеше това, което мисли, щеше да провали всичко.

-Нормално е. – каза той. –Бил е ядосан. Все пак е разбрал, че си му изневерявала.

-Не ми е за първи път. – каза тя. В гласа й се усещаше вина, макар Адам да не можеше да разбере дали е престорена или искрена.

-Тогава не го очаквах... Тогава вярвах, че чувстата ти към мен са същите като моите към теб. Жалко, че не е било така. – той наведе глава и се замисли за миналото.

-А може би бяха. – прошепна Моника. Ръцете й докоснаха лицето му. Той повдигна глава и погледите им се срещнаха. Толкова мисли минаваха през главата на Адам, че той почувства болка. Не можеше да издържи. Приближи се и я целуна. Както преди... Тя отвърна на целувката. Ръцете й се отпуснаха и го обгърнаха. Притисна го към себе си, макар помпата в ръцете му да се опря в корема й. Неудобната им прегръдка все пак беше прегръдка. Нито той, нито тя искаха да се откъснат един от друг.

Като малко дете Адам се сгуши в нея. Устните му бяха точно до дясното й ухо.

-Обичах те... – каза той и една сълза пое пътя от окото му към земята.

-Всичко може да е както преди. – каза тя и го потърси с поглед. Отново очите им се взираха едни в други. –Ти и аз можем да делим един весел живот.

Адам се засмя съвсем леко и почти незабележимо.

-Знаеш ли, Моника... – колебанието го накара да спре за секунда. -...животът е весел...

Изстрелът на помпата бе оглушителен в настъпилата преди това тишина. Кръв покри стената зад Моника. Малка струя потече от устните й, а очите й отново бяха пълни със сълзи. В корема й буквално зееше дупка от мощноста на изстрела.

Адам нежно попи със своите устни кръвта от нейните.

-... докато не умреш.

Той отпусна ръце и тялото й падна на земята. Адам я погледа само още няколко секунди, след което се усмихна леко и разби един от прозорците на апартамента. С малко старание слезе на улицата и изчезна в нощта. Полицаи и пожарникари вече бяха изпълнили хотела, но улиците бяха пусти.

Остатъкът от нощта Дивайн прекара на един покрив. Взираше се в празното небе и мислеше за миналото, настоящето и бъдещето. Мислеше... за себе си.

1 коментар:

  1. очаквай неочакванота :D определено смъртта на Моника беше стряскаща, дано само всички герои не умрат (за да не станеш найстина като Вазов :D), иначе много добре си описал емоционалното състояние на героите (nod)

    ОтговорИзтриване

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Книги: "Денят на Чакала" на Фредерик Форсайт

Ако в един момент се озовете в читателска криза и нямате никакво желание да продължите със сегашното си четиво, сменете книгата. Ако и т...