A Dark Tale - Част 31 "...но рано или късно..."

Място: хотел „Хилтън”
Дата: 21 февруари 2007
Час: 23:20

По пътя си през коридорите Дивайн срещна още няколко от охранителите на Володя, но те умряха така бързо както и бяха атакували. Той ги убиваше с финеса на ангел и силата на демон. Никой не бе в състояние да го спре. Няколкото прерязани гърла в повече бяха разширили още повече усмивката по лицето му. Сега той се чувстваше недосегаем. С ритник отваряше всяка стая и проверяваше кой е вътре. В повечето стаи имаше гости на хотела, които при началото на стрелбата се бяха изпокрили под леглата или в баните. Един мъж дори се опита да нападне Дивайн, най-вероятно страхувайки се за безопасноста на семейството си, но единственото, което постигна бе да изпроси смъртта си. Жена му и невръстния му син станаха свидетели как той бе разпорен от един от ножовете на Адам, който след като приключи с „рязането” намигна на плачещата жена и погали момчето по главата.

Други геройски изепки от страна на гостите нямаше и Дивайн бе доволен от този факт. Убиването на невъоръжени хора не му доставяше чак такова удоволствие като избиването на руски мутри. Затова, когато от някой апартамент изскочеше някой едрогабаритен бабаит, Адам с финес и старание го ликвидираше и се чувстваше все по-щастлив и по-щастлив.

Безразборното лутане из коридорите се оказа по-успешно отколкото бе предполагал и той за няколко минути се озова пред офиса на самия Володя Иванович. На табелката на вратата все още стоеше името „Никола Петров”, но имайки в предвид неговата скорошна кончина бе почти сигурно, че наследникът му Володя ще е в офиса. Интересното бе, че охрана пред кабинета нямаше. Адам се приближи бавно до вратата и почука. Ситуацията му се струваше доста забавна и той се разсмя. Отвътре се чу гласа на Володя:

-Влез!

Адам отвори вратата и влезе в офиса. Той беше доста просторен: имаше няколко маси за гости, множество прозорци, при това отворени, а точно срещу вратата, пред един огромен прозорец бе поставено масивно бюро. Макар осветлението да бе загасено Дивайн забеляза, че Володя стои зад бюрото и гледа навън през прозореца. Други хора в стаята нямаше.

-Добър вечер! – каза Адам. –Извинявам се, че идвам без уговорена среща, но секретарката ми умря наскоро. А и честно казано посрещането в този хотел е по-топло от колкото очаквах. – усмивката не слизаше от лицето му, докато мислеше за пожара в лобито.

-Забавен както винаги. – каза Володя обръщайки се. В ръцете му нямаше оръжие. Той щракна с пръсти и няколко лампи се включиха, започвайки да хвърлят съвсем лека светлина из огромния офис. –Знаех си, че ще стигнеш дотук. След като видях какво бе сторил на стадиона... разбрах, че ти не си обикновен.

-О, благодаря. – Адам се поклони арогантно. –Не знаех, че си имам фенове.

-Не фен, по-скоро наблюдател. Кроуни се страхува от теб прекалено много. Умираш два пъти и два пъти оживяваш... прекалено много въпросителни има покрай твоята личност, г-н Дивайн.

-Моля те... познаваме се от толкова много време. Не е нужно да официалничиш.

-Така да бъде, Адам. – съгласи се видимо спокойния Володя. –Но времената не са същите. Тогава ти бе един от нас, а сега си враг номер едно.

-Не исках да става така, разбери. – Дивайн се престори на разстроен. Смеховита гримаса на натъжен човек се появи на лицето му. –Просто шефът ти бе много лош с мен и взе, че ме уби. Не можех да му пратя благодарствено писмо, по-нормално ми се стори да го убия. Това и направих. – той се разсмя.

-Забавно ти е, а? – попита Володя, вдигайки вежди с погнуса. Погледът му обаче бе студен и празен.

-Много, защото сега имам намерение да убия и теб.

-Ти не си дошъл за мен. Дошъл си за жената на Кроуни. – каза новият главатар на руснаците. Адам спря да се смее и се замисли за секунда.

-Всъщност си прав... Дойдох за нея. Но имайки в предвид факта, че ти и хората ти ме искате мъртъв, а и това, че вече започнах с избиването ви, не виждам прична да не убия и теб.

-Ще ти дам такава причина. – каза Володя и пристъпи напред. Бюрото вече не можеше да му служи като защита. –Ти си силен, Адам. Не само това, но и си завидно умен. Това заедно с фокусите, които правиш, те превръща в свиреп враг, но и в много ценен съюзник.

Адам повдигна глава изненадано.

-Искаш да работя за теб?

-Ако си заинтересован. С човек като теб, който да ми пази гърба, ще стана един от най-успешните криминални босове в цялата страна.

-Аз убих шефа ти... – каза Дивайн замислено.

-Това е минало. Мога да го преглътна в името на бизнеса.

Адам поклати глава и се засмя отново.

-Нова политика сред руснаците... изненадващо! Затова ли стана „управител” на „Хилтън”, който по някаква случайност е американски хотел?

-Този хотел отдавна принадлежи на нас. Направихме една услуга на собственика и той го подари на господин Петров. – отговори Володя.

-Пречукали сте Парис и сте спасили семейството от фамилното проклятие? – Адам зададе въпроса съвсем сериозно.

-Хаха, дори в най-сериозния момент ти не можеш да се контролираш. – каза Володя, като за секунда се усмихна. Само за секунда обаче. –Предлагам ти шанс да си тръгнеш оттук жив. Да ти опростя всичко, което стори и да те направя отново важна част от нашето семейство.

-Това семейство беше на братята Петрови. А доколкото ми е известно (тъй като аз убих и двамата) те са мъртви. Така чеее... не. Предпочитам другия вариант – да убия и теб и пак да си тръгна оттук жив.

-Ами останалите ми хора? Да не мислиш, че ще те оставят на мира? Те ще те намерят. – каза Володя.

-И ще умрат както и останалите. – усмихна се Адам. –Отговора ми е не.

-Както решиш. – Володя плясна с ръце. Дивайн усети, че нещо не е наред, но нямаше време да реагира. Зад една от масите в офиса се бе крила комисар Моро. При сигнала на руснака тя моментално се изправи с насочен към Дивайн пистолет.

Чу се изстрел... и Моро падна през отворения прозорец зад себе си. Адам се обърна. На вратата зад него се бе облегнал Купър. Сребърния револвер на братята Петрови бе в ръцете му. Той току що бе стрелял по бившата си шефка, за да спаси Дивайн.

-Реших, че няма да е лошо да го взема с нас. А и все пак дойдох с теб, за да ти пазя гърба. – каза Мартин, подавайки оръжието на Адам. –Ще се върна в убежището ни. Скоро тук ще е пълно с пожарникари и полицаи. Колкото до това... – той посочи револвера. -... той си е твой. Използвай го както знаеш.

Купър излезе от офиса, а Володя стоеше като вцепенен. Малкия му капан бе осуетен и сега той се не се чувстваше никак сигурен. Адам огледа сребърното оръжие.

-Този револвер... принадлежеше на шефовете ти. Заедно с още един, но той най-вероятно все още е у Джонатан. Убих Никола с това оръжие, ще е забавно да убия и теб.

Володя се чудеше как да се измъкне.

-Не ти ли е останала поне малко чест? Постъпи като мъж.

-Какво имаш в предвид?

-Предизвиквам те на руска рулетка! – каза Володя. Беше се изпотил, а ръцете му трепереха, но въпреки това го каза уверено. –Да решим всичко както подобава.

Адам се усмихна злобно. Идеята му хареса. Той придърпа една маса, остави само два стола, разположени в срещуположните й краища и седна.

-Приемам! – каза той и изпразни барабана на револвера. Остави само един патрон, завъртя барабана и го прибра. Володя бавно се приближи до масата и седна, а Адам постави оръжието на масата и го завъртя. След няколко завъртания револвера спря да се движи. Дулото сочеше към Дивайн.

-Ще е забавно! – каза той и вдигна револвера. С усмивка на лице го насочи към слепоочието си. –Сега всичките ти проблеми могат да се решат.

Той натисна спусъка, но изстрел нямаше. Адам опипа черепа си със замислен поглед, след което се усмихна и подаде револвера на Володя. Той бе изключително изнервен докато насочваше оръжието към главата си. Преди да натисне спусъка той хвана здраво ръба на масата и затвори очи. Пистолета не гръмна.

Володя бързо го остави на масата. Потта вече се стичаше на малки струи по челото му. Адам все така спокойно взе вдигна пистолета, насочи го към главата си и натисна спусъка. Отново нямаше изстрел. Оставяйки револвера обратно на масата той реши да си поиграе с нервите на Володя.

-Винаги съм предпочитал хладните оръжия пред огнестрелните. Дават ти... по-голяма близост с жертвата. Но виж... това тук е едно прекрасно произведение на изкуството. – той гледаше револвера. Руснакът все още не бе събрал смелост за своя втори опит. –Това е Colt Python .357 Magnum. Този и другия у Джонатан са единствените два, изработени от сребро и то специално за братята Петрови. В барабана има място за 6 патрона. Ние натиснахме спусъка вече 3 пъти... това май значи, че шанса да умреш е едно към три.

Адам беше все така весел, а Володя ставаше все по-нервен. Той стисна зъби, взе револвера в ръце и стреля. За пореден път куршум нямаше. Володя тресна пистолета в масата и се усмихна спокойно и самоуверено на Дивайн. Тялото му обаче все още трепереше.

Дивайн вдигна пистолета и за пръв път се почувства леко притеснен. След няколко секунди на размисъл той се разсмя.

-Поне знам къде отивам. – каза той и опирайки пистолета в главата си натисна спусъка. Барабана се завъртя за пети пореден път, а ударника се подмести за секунда. Изстрел нямаше. Куршумът беше в последната дупка, а беше ред на Володя.

Адам остави пистолета на масата и се загледа в очите на руснака. Той знаеше какво предстои. Моментното спокойствие, което бе проявил преди малко, сега го нямаше. Володя вдигна револвера и го насочи към слепоочието си.

Точно преди да натисне спусъка той насочи дулото към Дивайн. Прекалено бавно обаче. С бърз замах на лявата си ръка, държаща един от многото му ножове, Адам сряза гърлото на руснака. Той изпусна пистолета и започна да се дави със собствената си кръв. Дивайн взе револвера, насочи дулото между очите на Володя и каза:

-Колкото и от твоите хора да дойдат, аз ще ги избия. Колкото и други да се опитат да ме спрат, няма да успеят. Всичко е толкова... еднообразно. Всички се борят с мен и накрая аз побеждавам. Знаеш ли защо? Защото съм по-добър. От тях, от теб, от всички. И не спирам да го доказвам. Забавното е, че и вие не спирате да се опитвате да ме спрете. Така поне правите нещата интересни. – Володя вече бе пребледнял. Кръв течеше както от раната на гърлото му, така и от устата му. –И между другото... един истински руснак щеше да ме убие затова, че съм убил шефа му, а нямаше да ми предлага работа. Клик, клик...

Бум! Револвера изгърмя. Дупката, която проби между очите на Володя бе малка, но при излизането си от черепа му куршума буквално разби костта на парчета. Адам прибра револвера, изправи се и бавно излезе от стаята. Вече се чуваха сирени, въпреки че не бе ясно какви са – дали на пожарна или на полицейска кола.

Дивайн погледна плана на хотела, окачен на една стена в коридора. На етажа над него бе разположен президенсткия апартамент – последното непроверено място. Време бе за среща с бившата му...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Книги: "Денят на Чакала" на Фредерик Форсайт

Ако в един момент се озовете в читателска криза и нямате никакво желание да продължите със сегашното си четиво, сменете книгата. Ако и т...