A Dark Tale - Част 44

Място: неизяснено
Дата: неизвестна
Час: неизвестен

Мартин бавно надигна глава. Беше в същата проклета дупка, в която преди няколко месеца се наливаше редовно - бар „Кръкнис”. Опита се да си спомни как по дяволите е стигнал сега дотук, но опитът му донесе само главоболие. Той погледна халбата с бира пред себе си, надигна я и отпи. Огледа се и не видя нищо кой знае колко различно – стара разбита кръчма, пълна с около 20-ина души, наливащи се с некачествен алкохол. Изведнъж тъмната и задушена обстановка на мястото бе осветена от една фигура. Погледът на Купър се бе концентрирал в едно идеално женско тяло, което с плавни движения се насочваше към неговата маса. Голата женска плът бе съвсем леко покрита от тънък бял воал, прилежно увит около цялото тяло. Жената дойде до масата на Мартин, придърпа един стол и седна.

-Помниш ли ме, Мартин? – каза тя с нежен глас.

Една секунда бе достатъчна на Купър да разтърси глава и да премахне хормоналната магия, която го бе опиянила. Той много добре си спомни кой седи срещу него.

-Господи... – промълвиха устните му от самосебе си.

-Точно така. – усмихна се Господ. Тя щракна с пръсти и един сервитьор донесе още една халба с бира за Мартин. В старата халба все още имаше малко бира и Купър я глътна на екс, за да даде чашата на сервитьора. Бирата му се отрази освежаващо и той зачака Господ да проговори. –Няма ли да кажеш нещо? – попита най-накрая тя с усмивка.

-Чувствам се странно, когато ми се налага да заговарям... да заговарям... теб... Вас... да заговарям божество. – той се почувства леко притеснен от несигурноста си. Нежният и спокоен поглед на Господ обаче му действаше релаксиращо.

-Разбирам те. Всички са така, но в един определен момент се свиква. Нали знаеш, че това е сън?

-Предположих. Винаги си ме посещавала... сте ме посещавали само в сънищата ми, госпожо.

-Не е нужно да ми говориш на Вие, Мартин. Аз съм твой приятел. – тя докосна дясната му ръка. Той почувства странна топлина в себе си и това леко го притесни. Посегна за бирата, но се отказа преди да повдигне халбата. Господ продължи: -Както вече се изяснихме това е сън, който в твоя свят няма да трае повече от няколко секунди. Тук обаче той може да е цяла вечност. И все пак съм прекалено заета да ти отделя толкова време, макар въпросът, по който ще говорим да е важен и за двама ни.

-За какво става въпрос? – попита Мартин.

-Става въпрос за Адам Дивайн. – каза Господ и очите й леко се присвиха. Цялото тяло на Купър се стегна. –Той е жив.

-Но... – понечи да проговори Мартин. В него за миг се зароди надеждата, че ще може да бъде излекуван. Не му пукаше, че Дивайн е жив, пукаше му, че ако Дивайн все някога свършеше работата си то Мартин щеше да получи изцеление.

-Тихо. Знам какво си мислиш. Няма да се отметна от думата си. Ако Адам изпълни задачата си ти ще бъдеш излекуван. Но ние трябва да му помогнем.

-Но как? Той... нямаше го толкова време. Къде е бил? Мислех, че е мъртъв...

-Ако беше мъртъв мислиш ли, че нямаше да дойде при мен? Неее, откакто проникна в базата на Докоснатите той не е бил убиван. Просто бе заловен. Не знам как, но е бил заловен и са го държали буден през цялото това време, за да не мога да се свържа с него. Но направиха грешка и той заспа... И за няколко секунди в реалния свят, и много повече в неговия сън, аз бях с него. Разбрах каквото имаше да ми казва. Той все още може да изпълни задачата си, Мартин. И ако искаш да бъдеш излекуван ти все още можеш да му помогнеш.

-Как?

-Като го спасиш. Мислиш ли, че ще се справиш?

-Колкото и мизерен да е животът ми, колко и жалък да съм, аз искам да живея. И ще направя всичко възможно да се излекувам. Дори това да значи да рискувам живота си за спасението на Дивайн... с надежда за моето спасение. – Купър говореше открито и естествено това бе усетено от Господ.

-Така да бъде. Ще имаш нужда от информация обаче. Като за начало е добре да знаеш, че Дивайн е затворен в подземията в заводите за метал и не е местен оттам. Помещението, в което се намира е било пригодено за лаборатория и сега правят с него експерименти, които не успя (или по-скоро не пожела) да ми разясни. Ще се наложи ти и екипът ти да проникнете в бърлогата на звяра и да измъкнете ценния ни съюзник оттам.

-Откъде ти знаеш това? Все пак... криели са го от теб толкова време, а сега знаеш толкова детайли? – попита Купър.

-Дивайн ми ги разясни. Изглежда са намерили начин да прикрият леговището си от мен и не мога да ги наблюдавам, иначе всичко щеше да е с пъти по-лесно.

-Как обаче се очаква да проникна с 50 души в базата на Докоснатите, където дори частите на СС не са опитвали да влязат все още?

-Не съм споменавала нищо за 50 души. – каза Господ. –За да успеете трябва да сте малко и да действате бързо. Предлагам ти да няма повече от двама-трима с теб. Но ги избери добре.

-Как ще влезем? – попита Купър, като премълча мнението си, че да влезеш в заводите за метал с 4-ма души си е самоубийство. Господ улови мисълта му, но не го показа, а само леко се усмихна.

-Дивайн е обикалял доста из тези заводи като е бил хлапе. Знае доста скришни места. Някога е имало няколко подземни канала, който са служили за пряк достъп от подземията до града. Почти всички обаче са се срутили поради некадърно строителство. Един обаче е здрав, само входът му е запушен от неголямо количество камъни. Оттам ще проникнете и оттам ще се измъкнете. Проучи картата на метрото и ще намериш затворена отсечка. Оттам започва каналът към подземията на завода за метал.

-А как ще открием Дивайн?

-В помещението, в което е той има две различни вентилации. Едната е работеща, другата не. Неработещата е всъщност част от тунела. Ще го откриете лесно, ако проверявате дупките в стената по пътя си.

-Кога да го направя? – Мартин задаваше въпросите си рязко. Отново се чувстваше сякаш го инструктират за полицейска операция.

-Възможно най-скоро. Дивайн ми каза, че ще сплаши доктора, който ръководи изследванията, и той няма да посмее да увеличи охраната. Това обаче не означава, че всичко ще е наред за дълго.

-Ясно. – Мартин най-накрая посегна към бирата си. Жадно преглътна от течността, макар да знаеше, че това е само сън. Беше странно... да сънуваш и да осъзнаваш, че всичко е сън. Докато пиеше отвори очи и погледна Господ. Тя му се усмихна леко. В момента, в който дъното на халбата докосна масата, Господ изчезна. Както и целият бар. Мартин гледаше тавана. Вече бе буден. Намираше се в една малка стая в обществената библиотека, база на Съпротивата.

Той стана от неудобния диван и се стрелна навън. Време бе да подготви спасяването на Дивайн.

Red - Already Over (Official Music Video)

Малко се забавих с това, обаче все ми излизаше от главата. Става въпрос за официалното видео към изключително бруталната (и любима) песен Already Over на горе-долу новичката банда Red. Тааа... клипчето според мен си го бива. Песента пък е просто уникална. Приятно гледане и слушане:

Две-нула-нула или колко много постове се събраха в този блог...

Пост номер 200! Еееее, доживяхме :D Както казах и за стотния - обичам да отбелязвам такива поводи. А и е време да обясня някои неща. Та... пълен съм с идеи. И за Хрониките, и за Dark Tale, че и още 2 допълнителни проектчета. Ама просто нямам муза да пиша. Причината: цял живоооооот! Само малоууумници! (Анто, hug) Не е истина колко успешно ми лазят по нервите много, мноооого хора. Усещам как точно накрая на учебната година ще си попсувам едно хубаво.

Има няма зарибих поне 10-ина души по Тhe Red Square. Игричката е толкова проста, че чак култова. Зарибените обаче така и не успяха да бият рекорда ми, докато моето изключително способно пиле не се зае и не направи бруталните 38.922 секунди. С което ме закопа тотално и аз реших да се пенсионирам от играта на RS. Ето и доказателстовото за успеха й:

Така... на който му се занимава да се опитва да бие рекорда й нека се мъчи, аз се отказвам. А и да го биете пилето пак ще се захване и пак ще го бие... Женският инат е страшно нещо.

Друго, което би трябвало да знаете... Ъм... май няма. При първа възможност тук ще постна някое ново произведение (тоест след като го напиша), а скоро мисля да направя и нова категория разни, защото вече пиша за тотално неопределими глупости. Та честит пост номер 200 и на вас. Лека и доходна!

Новата онлайн зарибявка

WoW? Lineage? WTF?!? Стига сериозни онлайн игрички. В тази проклета жега имаме нужда от нещо простичко, за да разпуснем. Благодарение на MySpace-а на Colt Cabana разбрах за една малка игричка в нета, една игра на която отнема едва 10-ина секунди. Идеята е хем проста (като повечето хора наоколо :) ), хем зарибяваща - имате едно червено квадратче и четири фигури около него. Когато кликнете и задържите левия бутон на мишката върху червеното квадратче можете да го движите, като целта е да не се докоснете до стените на полето и да не ви удари някоя от фигурите, които започват да се движат. Знам, че звучи глупаво. Може и да е, но мен ме радва.

Ето ви линк:
Red Square

В този пост ще пиша какъв ми е high-score-a в секунди. Ако някой разцъка игричката и направи повечко секудни нека пише коментар, за да се изфука :D Да ви видим какво можете, аматьори ;)

Сегашният рекорд на батко ви Биро: 24.907

My Sun feat. The BiBo Coalition...

Някои хора може би ще ме обвинят, че слагам тази снимка, но не ми пука. Блога си е мой, мога да правя каквото пожелая и мисля, че на днешния ден това е едно от малкото неща, които мога да направя. По принцип навсякъде всеки си слага описание на снимките... Ами какво да ви описвам: BiBo Coalition (аз и Бож) и един от най-прекрасните хора, които някога съм познавал. I still love you and I still miss you... And I always will, my dear sun :)

Gregorian - невероятен начин за почивка с музика...

Наскоро търсейки в data.bg за кавъри на една много приятна песен, попаднах на нещо интересно. Всеизвестно е, че аз съм върл враг на всичко религиозно и т.н., но едно нещо свързано с църквата винаги е успявало да ме впечатли. А именно грегорианското пеене.

Та съвсем случайно попаднах на един доста интересен... проект. Грегориански хор, изпълняващ известни рок/метъл песни (и не само). С невероятен музикален акомпанимент и естествено много добре подбрани гласове се получават много красиви и отпускащи кавъри на много добре познати на всички ни песни. Хорът има кавъри на песни на Metalica, Simon & Garfunkel, Nick Cave, Evanescence, Deep Purple, R.E.M., че дори и The Rasmus и Green Day.

Eто ви линкчета към няколко техни изпълнения, ако ви хареса може да се поровите в датата, там има още много:

Gregorian - Nothing Else Matters
Gregorian - The Unforgiven
Gregorian - My Immortal
Gregorian - In the shadows
Gregorian - Child in time


Ако има проблем с някой линк иформирайте ме :) Приятно слушане и релаксиране!

Поредният просто прост пост

Преди известно време в един много, ама много малоумен пост, аз споменах, че не съм се бръснал от 10 дни и казах, че когато се обръсна ще напиша нов пост, за да се похваля. Е, познайте какво се случи? Не, не са легализирали твърдите дроги. Обръснах си мутрата! (тук си представете едно *sun*) Станаха общо 33 дни откакто не бях минавал голяма част от лицето си със самобръсначката и само машинката режеше смело къдрещата ми се брада. Сега обаче реших (всъщност аз го замислям от 2 седмици) да поразведря обстановката и да махна брадата, която честно казано ме състарява. И за да изглеждам по-млад... се обръснах като идиот. В момента няма как да ви покажа снимков материал, но при първа възможност ще го направя. Според мен е супер весело, макар че едва ли ще се размотавам кой знае колко дълго по този начин и скоро пак ще направя някой експеримент с личицето си. Life is funny...

Като се заговорих за живота искам да споделя с вас наблюдението си колко весели индивиди има по този свят. За пример: днес видях как една патрулка спря кола с двама сектанти вътре. Пичовете, най-вероятно от църквата на Св.Ходи-си-еби-майката, бяха така стресирани, че дори не посмяха да излязат от колата. Единият даже не смееше да погледне полицаите. Защоооо? Защото да гледаш полицай сигурно е грях за сектантите. Да слизаш от кола също. Може би за тях е грях и да се облечеш с нещо друго освен бяла ризка, гаден панталон и вратовръзка? Може би за тях е грях и да не изглеждаш като гаден средностатистически американец, отраснал в МакДоналдс и сексуално малтретиран от чичо си като дете? Мооооооже би за тях е грях да си набутат шибаните кръстове, на които виси Г-н Разперил-съм-си-крилата-значи-летя, в дебелите, тъпи, сектантски задници?

Всъщност... прекалено лош съм. Това отношение не е правилно, а аз нямам намерение да дискриминирам никой заради религията му. Точно заради това мога да кажа на абсолютно всички вярващи, независимо от богът, в който вярват, независимо от изповядваната от тях религия и независимо от факта, че Морени Макс е с 10 стотинки по-скъпа от обикновена Морени: драги вярващи, ***** ** *******! :) Няма никакво висше същество, което да направлява жалките ви животи. Всеки направлява жалкия си живот сам. В последно време пак ме е обхванало онова приятно агресивно-атеистично усещане, което някои наричат "трезво мислене" и затова реших отново да спомена темата "човек, бог, животно, кока-кола, прахосмукачка".

Такаааа. След като обсъдихме този въпрос (или по-скоро аз го обсъдих, а вие сте ме псували наум) ми се иска да спомена и за надеждата. Днес в една градинка видях как 30 годишен мъж, добре облечен, с леко дълга коса, лазеше из тревата в търсене на четирилистна детелина. За да не ме питате откъде знам какво е търсил веднага казвам, че пича късаше детелини... Не знам какво друго може да е правил освен да търси някоя мутирала. Този човечец ми даде нещо като пример за надеждата. Искаш нещо, търсиш го и го намираш. Бориш се за него и го получаваш. Не знам, може би времето много ме промени, но усещам, че имам нужда от подобни уроци по търпение. Станал съм... бързащ.

Но всъщност това какъв съм аз нито ви интересува, нито ви засяга (сори, че съм лош, обаче искам да съм heel. Вие сте мразещите ме фенове. Животът е сценарий за кеч шоу...). Това за което си струва да се говори са бабичките, продаващи списания. Тези същите са някакво много странно племе. Някои са мили и дружелюбни, други те гледат сякаш искаш да им обереш скапаната будка с вестници. Пример: днес реших, че моята творческа душа отдавна не е ставала свидетел на комикс пазара в България и тъй като имах пари, но нямах какво да правя, реших да си намеря някое комиксче да се порадвам на историйка, илюстрации и т.н. Трябваше ми нещо сериозно, не Мики Маус, а X-Men, Spawn... Такива извращения. И отивам аз на една будка и питам за комикси и онова мизерно бабе ми вика "Те са само за деца". Аз й казах, че искам да видя какви има и ще реша сам. Тя отново: "Ама те са само детски". Попитах 3-ти път, показа ми комиксите. Естествено детински имаше, но имаше и брой на нова поредица за X-men. Обаче реших да не си го купя от тая дъртофелница и отидох на друга будка. Там пак бабичка. И тъкмо преди да си тръгна забелязах същия брой на X-men. Реших да се пробвам да поразпитам за други. Тя се разплямпа и стана весело. Този комикс на мястото на кой излизал, кога ги получавала, колко струват... Информирано бабе. С усмивка на лице й дадох 2 и 50 и награбих комиксчето. Идеята ми беше, че трябва млади хора да работят по вестникарските будки. Не хора с цел в живота, но примерно масовите тъпаци, които дори не могат да говорят правилно биха се справили добре с ролята на продавачи на развлекателна преса. Самите те са развлечение. Като тъпи маймуни в цирк. Стои ти насреща и се хили. Да не знае за какво се хили - ОК, това е нормално. Но тъпото копеле е забравило за какво се хили. Защо? Защото е малоумен.

Малоумен се чувствам и аз, заради факта, че това да държиш на някой в днешно време значи да го блокнеш в Skype. (тук следва отклонение, което касае само една личност. Може да прескочите не следващия абзац ако искате. Ако не искате може да четете, обаче май няма да разберете нищо) Та ти каза, че посещаваш блога, обаче мен това маааалко ме съмнява и сега го подлагаме на тест. Ако в момента четеш това, то тогава няма да е лошо да усетиш зле прикрития призив на думите ми: МАХНИ МИ БЛОКА! Има начини да се разберем като разумни хора, дори по проблемите с външен характер. Да речем, че имам план :D И така... виж, дори отделих малко място за теб в блога. Като изключим онзи непобликуван пост това ти е втори път. Оцени жеста ми.

Както може би усещате ме обхваща палава агресия. Прекалено многото неизразходвана енергия е причината. Няма начин. Някой ден ще се успокоя. Сега... ще търпим. Като се замисля минах всички по-важни теми, които си бях набелязал. Кофтито е, че не ми е до мъдрости, така че накрая на този пост няма да има моя мъдрост. За сметка на това малко цитатче от The Joker (от комикса Batman: The Killing Joke, 1981): "All it takes is one bad day to reduce the sanest man alive to lunacy." Много истина има в тези думи. Ако ви стане скучно помислете върху тях. А сега - fuck off! Някъде навън има храна, пиене, жени/мъже, забавления... Не си губете времето в четене на простотии! :D До следващия път де...

A Dark Tale - Част 43

Място: лабораторията на Леофрийк, подземията на Докоснатите
Дата: 12 август 2007
Час: 04:21

Леофрийк нахлу в лабораторията с гръм и трясък. Беше бесен. Единият от помощник-лаборантите понечи да каже нещо, но получи юмрук в зъбите, който го свали на земята. Другият помощник-лаборант, който беше по-възрастен, застана на пътя на Лео и се опитваше да го удържи, за да не продължи с побоя.

-Трябваше само да го държиш буден, копеле такова. Само да го държиш буден! Но ти и с това не се справи. Ще те убия, ще те убия! – крещеше Леофрийк и се опитваше да се пресегне до младия лаборант. По-възрастният обаче бе със силни ръце и държеше ръководителя им настрана. Лео се изтощи от викане и опити да се добере до младока и се поуспокои.

-По-спокоен ли си? – попита по-възрастният помощник-лаборант.

-Да, добре съм. Не се тревожи. Стани от пода, мизерник такъв! – той се обърна към поваления младок. Той се изправи и забърса кръвта от устните си с ръкава на бялата си престилка. Лео го бе ударил наистина силно. –Сега… искам да ми кажеш как по дяволите допусна Дивайн да заспи?

-Дори не разбрах как е станало.
– започна да се оправдава младокът. –Излязох за няколко минути. Системата със серума, който му инжектираме си бе на мястото. Когато се върнах очите му бяха затворени, а уредите отчитаха повишена мозъчна активност.

-Как го събуди?
– Лео се опитваше да говори колкото се може по-спокойно.

-Аварийната система. Електричеството го събуди на секундата. От тогава не е помръднал главата си.

Лео започна нервно да тропа с пръсти по бюрото, върху което бе седнал. Обмисляше какво да прави. Знаеше вътре в себе си, че докато Дивайн е бил в състояние на сън всичко може да се е провалило. Адам не се бе поддал на опитите за промиване на мозъка цели пет месеца. Лео бе казал много отдавна на Месията, че опитите им са безполезни, но той бе наредил да продължат. Сега с тази издънка и с неконтролируемото поведение на другия обект всичко можеше да се провали. Лео поклати глава от отчаяние и стана от бюрото. Тръгна към стената, където бе прикован Дивайн. Другите двама го последваха.

На мястото, където преди бе изправено тялото на Адам сега имаше солидна кръгла врата. Отваряше се чрез набиране на код на малък терминал от едната й страна. Отвътре бавно излизаше леглото-затвор, за което Дивайн бе прикован вече половин година. Ръцете му бяха здраво захванати с метални окови от двете му страни, а от кръста надолу бе покрит със система от уреди, грижещи се за поддръжката на нормалните жизнени процеси. Хранеха го чрез системи, като по същия начин и вкарваха серума, държащ го буден постоянно. Всичко това бе постигнато чрез познанията на някой от най-добрите техници на Хевънспорт, които сега бяха в подземията заради своята религия.

Леофрийк набързо въведе кода и процедурата по изкарването на леглото се изпълни. С натискането на още два бутона то се изправи във вертикална позиция и Адам и Лео бяха очи в очи. С тази разлика, че Адам гледаше надолу. Единствената му свобода бе фактът, че можеше да движи главата си.

-Погледни ме! – нареди ученият. Дивайн не реагира. –Погледни ме, мамка ти!

Адам бавно надигна глава. Вместо безразличието и отвращението, което Лео бе свикнал да вижда, сега в очите на Адам се четеше самодоволство и арогантност. Лека усмивка придаваше на лицето му онзи самоуверен вид, който бе избледнял за времето, в което бе прикован.

-Прекъсваш ме, лабораторна гнидо. – каза Адам спокойно. –Мислех си за първия си сън от много време насам, а ти ме прекъсна. Това не е хубаво.

Лео сви устни раздразнено. Едната му ръка трепереше.

-Какво стана в съня ти? Тя свърза ли се с теб? Трябва да знам! Отговори ми!

-Съмняваш ли се?
– изненадано каза Адам. –Естествено, че се свърза с мен. И сега големият въпрос е как ще постъпиш ти. Дали ще кажеш на Месията какво се е случило и ще рискуваш главата си или ще си замълчиш и ще се надяваш никой да не се опита да дойде за мен? Хммм… труден избор, а?

Лео не издържа и удари плесница на Дивайн. Сега той бе окован и нямаше как да отвърне. Погледа на учения се насочи към съседната на лабораторията стая. Тежко бронирана метална врата криеше голяма му тайна. Криеше нещото, за което само той знаеше. Ако Месията разбереше за заспиването на Дивайн щеше да дойде тук и щеше да разбере какво Леофрийк бе крил толкова дълго време от него. Това не трябваше да става…

-За твое добро е никой да не се опитва да се прави на твой спасител! – каза накрая Лео на Адам. –И се постарай повече да не заспиваш. Не ми се иска да се налага да ти причинявам болка.

-Хах, болка…
- засмя се Дивайн. Старата искра на налудничавост отново проблесна в очите му. –Болката е само предястие за страданието, драги ми професоре. Не ме е страх от нея. Теб обаче, както и всички паразити, били те мъже, жени или деца, пълзящи из тези подземия, трябва да ви е страх. Защото рано или късно болката ще дойде при вас. След нея ще дойде страданието. И накрая… смъртта. И всичко ще бъде сервирано от моята скромна личност. Животът е весел, но все някога умираш.

-Писна ми от филосовстването ти!
– изкрещя Леофрийк и натисна бутона за обратната процедура – леглото отново зае хоризонтална позиция и се прибра в стената. Леофрийк трепереше. Удари главата си в стената и затвори очи.

Помощник-лаборантите седяха отстрани и чакаха заповеди. Бяха станали свидетели на целия разговор. Лео ги погледна кръвнишки и махна с ръка на по-младия да дойде до него. Когато той се приближи ръката на Лео се стрелна и заби един скалпел в сърцето на младокът. За втори път кръв потече по устните на лаборанта и той се строполи мъртъв на земята. Другият лаборант, по-възрастния, този път не можа да реагира и сега стоеше и се взираше в мъртвото тяло в краката си.

-Ще кажем, че е полудял и ни е нападнал. – каза Лео спокойно. -Било е самозащита. Колкото до теб… Месията не трябва да разбира за случилото се с Дивайн, иначе и двамата можем да последваме този тук. – той ритна трупа. –Продължаваме с процедурите по план. Рано или късно Дивайн ще се пречупи и ще започне да ни се подчинява.

Лаборантът само кимна. Беше прекалено уплашен, за да направи каквото и да било друго. Никога не бе виждал тази страна на ръководителя си. Самият Леофрийк бавно излезе от лабораторията и започна да се разхожда из коридорите. Мислеше за всичко, което се бе случило. Не можеше да си позволи да се провали. Точно това щеше да стане обаче ако някой решеше да дойде да спасява Дивайн…

Обръщение към нацията...

Така... въобще не обръщайте внимание на заглавието. Просто ми трябваше заглавие за този (пореден) малоумен пост и това ми се стори подходящо. В следващите редове едва ли ще откриете нещо, което си струва прочитането и загубеното време, но и вие и аз знаем, че щом сте тук едва ли има какво толкова да правите с времето си... So here we go again:

След като се събудих след 2 часа и половина следобеден сън в момента всичко ми е леко... неясно :D Още не мога да осъзная къде съм, какво съм, откъде идвам и накъде отивам, защо съм полугол и защо Слънцето изгрява от изток... Но това са въпроси без чиито отговор ще продължа да живея все така стойностно. Интересно е да се отбележи обаче, че в последните няколко дни усещам някаква малка, но забележима промяна в себе си. Ей така, без да съм я целял... Може би е защото някои хора се опитват всеячески да ми лазят по нервите (и рискуват да им тегля майната) или заради това, че част от старото ми Аз (онова самовлюбеното и егоцентричното) се връща лека-полека. Не знам точната причина, но знам, че ми харесва. Станал съм по-лош! (happy) :D

Друго с което да ви занимавам... ммммможе би с факта, че през последната седмица забелязвам колко бързо порастват днешните хлапета. Гуусин Генев го няма в Skype иначе щях да го помоля за разширено мнение по въпроса, тъй като го наблюдаваме заедно. Та както казах днешната младеж расте много, ама много бързо... чак не могат да се побират вече :D Изпростях, а по-добре да спра да пиша, тъй като не знам кой може да прочете това, а все още ми се живее. Някой слънчев ден ще ви разясня какво точно имах в предвид.

Добре, горния абзац бе тотална загуба на време за бедните ви мозъци, но както казах те и без това друго не правят, така че май няма проблем. Сори, ако някой го е приел като обида. По-скоро беше приятелско заяждане (sun) Както казах малко по-горе - станал съм с една идея по-гадно копеле. Катето (която незнайно защо наричам "мамо"...) стигна до извода, че също съм се променил. Тя обаче е забелязала бавната ми, но сигурна трансформация в чехъл. Поредната осъзнала го! :D Та изглежда постоянно се променям. Не че ви пука, но щом съм тръгнал да пиша това значи не ми пука особено за вашето мнение, а просто искам да убия време (и продължавам да бъда все така мил с вас, драгите читатели :D ).

Абе този пост става супер хейтърски. Може би, защото в момента слушам как прегракналия Фред Дърст се опитва да кара публиката да квичи с него. Мамка му, този пич едва ли осъзнава, че мога да изпея половината песни на Bizkit по-добре от него. И не, не се надувам. Факт е. Утре на празника на Пазарджик някои искат-не искат може би ще станат свидетели. Което ме подсеща колко съм прецакан за през деня, тъй като ще бъда сам... В смисъл ще има хора с мен най-вероятно, но все пак ще съм... сам. Не обичам да съм сам. Ще трябва да се направи нещо по въпроса.

Мисълта ми пак отлита в някаква странна посока, която по-добре да оставим настрана. Незнайно защо съм свръх-разконцентриран. Може би поради факта, че до монитора ми е паркиран един разполовен през кръста плюшен Мики Маус. Постоянно си мисля кой би могъл да разпори скапаната мишка... Това е добра идея за рисунка. Което ме подсеща - идеи за драсканици приемаме всякакви. Чувствайте се поканени да предлагате.

Чак сега се сетих и че в четвъртък ще трябва да ида на купон у един познат, който завършва. Това означава, че в петък сутринта ще съм полу-труп, което пък означава, че ще трябва да се молите за мен добрата г-жа Илиева да не реши да ме изпитва :D Life is funny... и тогава идва часът по история.

Не е лошо да спомена и какво може скоро да очаквате тук, в моята скромна Blogger обител. Имам 6 готови рисунки, които след като бъдат сканирани ще бъдат качени на сайта лека-полека. Въртят ми се идеи за още няколко, но както казах горе приемам (и имам нужда) от свежи идеи. Също много скоро ще има нова част на A Dark Tale. Време е нещата там да се раздвижат отново, след така нареченото от BloodyMary "затишие" :) Вече замислям и нова хроника на Мирчев. Ситуацията с последната бе доста странна. Нарочно този път не прекалих с простотиите, за да видя реакцията. Тя естествено бе смесена, но мнозинството е харесало как се е получило. Ми... това е. Ако има още нещо ще казвам. Радвам се, че пописах малко. Разпускащо е. До следващия път, сладурченчовци ;)

ПП: "Приятелството е просто дума, измислена за оправдание на хората, които не знаят как да се възползват от познатите си." Биров мъдрост. All rights reserved ;)

WWE Judgment Day 2008 - Прогнози

Така и така не съм особено на кеф, нека си дам набързо прогнозите за Judgment Day (в случай, че някой се интересува):

-Steel Cage WWE Championship: Randy Orton vs Triple H ©
Хънтър запазва. Прекалено много време го гласяха за тази титла, а и build-up-a за мача не беше кой знае колко сериозен. Поне пак ще чуем новата музика на бате Ранди...
-WWE Tag Team Championship: John Morrison & The Miz © vs Kane & CM Punk
Нови шампиони надявам се. Две титли добре ще му дойдат на Кейн, а и Пънк има нужда от злато, защото честно казано леко се подиграват с него в последно време. Дано само не реши да cash-не куфара.
-World Heavyweight Championship: Undertaker vs Edge
Въпреки всичко залагам, че Тейкър ще си върне титлата. Просто така е правилно, не ми се обяснява защо...
-Women's Championship - Triple Threat Match: Melina vs Mickie James © vs Beth Phoenix
Мики запазва. Точка.
-JBL vs John Cena
Сина бие естествено. Иначе ще му развалят суперменския образ. Дано враждата се проточи, за да е по-далеч от мейн-ивента.
-Chris Jericho vs Shawn Michaels
Мачът на вечерта може би. Залагам на Джерико заради случилото се в последния RAW, а и поради факта, че Батиста може да се намеси.

Препоръчани песни - Част 9

Време е за ноооови песнички от мен за вас. В последно време слушам доста музика (както винаги) и някои песни доста сериозно ми се набиват в главата. И тъй като съм добър по душа (кого заблуждавам...) реших за пореден път да ви кажа няколко приятни track-a :)

1.Flaw - Whole
Някои биха казали, че въпреки тежкия саунд тази песничка е малко депресарска, заради текста и заради специфичния тъжен глас на вокала. Ами може и така да е, но кефи! Ама много кефи! Старт теглинг ит... нау!

2.KoRn - Another Brick in the Wall
Кавърът с главно К на класиката (пак с главно К) на Pink Floyd. Получил се е повече от добре, макар от средата нататък да писва малко... Палци гореее!

3.P.O.D. - Set it off
Пи Оу Ди (мързи ме да сменя езика) никога не се ме кефили особено като банда, но тази песничка (чута по едно онлайн радио) ми направи доста добро впечатление. Особено викащия момент в припева. Радва (nod)

4.Cold - Send in the clowns
Доста брутално (във веселия смисъл) трак-че. Всеки път като го слушам се сещам за Joker деня си и се замислям да го повторя. Обърнете внимание на момента, в който вокалът крещи "Send in the clowns...". Много е яко, мамка му.

5.10 years - Beautiful
Доста приятна и спокойна песен. И текста ме кефи. Не знам какво да ви кажа повече, тъй като песен трудно се описва. Свалете и решете сами.

Хрониките на Мирчев - Един национал(-истически)ен празник

Мирчев баааавно отвори очи и погледна часовника до леглото си. 12 и 23 на обяд. Прекалено рано беше, за да става, но изглежда говедата навън не бяха на това мнение. Чуваха се крясъци и скандирания, които привлякоха вниманието му. Той погледна през прозореца си и видя група националисти да развяват трибагреника и да крещят: „Атака! България! Атака! България!”. Мирчев се издразни на глупостите им, отвори прозореца и с все сила изкрещя:

-На майка ви.... в п*****а! На майка ви... в п*****а! На майка ви... в п*****а!

Няколко от по-тъпите и млади нациналистчета си помислиха, че това е новата реплика за скандиране и взеха да му пригласят. Скоро целият квартал бе озарен от тази висока проява на култура. По-умните и възрастни националисти обаче бързо се усетиха и скоро камъни полетяха към Мирчевия прозорец, а след това и към цялата къща.

Половин час по-късно последната патрулка си тръгваше натъпкана с националисти, както и другите 5 преди нея, а Мирчев стоеше по халат на входната врата и се усмихваше злобно. Бе победил.

Тъкмо влезе и се насочи към банята, когато на вратата се позвъня. Той се върна и с мързеливо движение отвори. Пред вратата стоеше нещо... голямо. Масивен момък, с руси кичури и слънчеви очила. Ако не бяха наболата му брада и сериозните му габарити някой можеше да направи грешката да го помисли за гей. Мирчев го огледа с раздразнение и след около 2 минути зацепи кой е – неговият съученик Коцето.

-Малък, липсвах ли ти? – каза с весел глас Коц и влезе в къщата сякаш си беше у дома. Мирчев го проследи с поглед, промърмори едно „Ша ти еба и Коцювските номера...” и тръгна след него. Коцето се просна на дивана в хола и пусна телевизора. Даваха някакъв филм за освобождението.

Мирчев седна на една табуретка, погледна Коцето, погледна телевизора, пак погледна Коцето, пак телевизора и отсече:

-Пикае ми се.

Процедурата му отне цели 5 минути. Когато се върна се оказа, че идването на съученика му не е било лош сън – Коцето все още беше в хола и гледаше телевизия.

-Але... – започна Мирчев. –Можеш ли да ми кажеш, ти пазарджишки милюзино, какво аджеба правиш в хола ми?

-Дойдох да спя с теб. – каза Коцето със спокоен и мъжествен глас. Той не сваляше очи от телевизора. Бе превключил на СКАТ и гледаше някаква реч на Волен Сидеров за това как турците преди 5 века са минали групово баба му, а след това и дядо му.

Мирчев се чудеше на кое да се изуми повече – на изказването на пича пред него или на глупостите на Волен.

-Дошъл си за какво? – каза той и погледна с характерния си поглед „широко отворени очи от силните напъни”.

Коцето остави дистанционното, разположи се удобно на дивана и погледна Мирчев.

-Дойдох да спя с теб, бе малък. Това е.

-Ама... как така? – Мирчев не знаеше дали да тича за пушката или да се смее.

-Ми... поисках участие в някой от разказите за теб и авторът (слава на неговото име) не знаеше как да ме вмъкне и затова реши да ни накара да се изпраскаме. Нали знаеш – скандала води до по-високи рейтинги.

Мирчев тотално се обърка. Разкази за него, автор, скандали.... за какво говореше Коцето? Да не би да беше полудял? Мирчев все по-сериозно се замисли да изтича до стаята си, да вземе пушката и да гръмне човека пред себе си. Фактът, че беше от неговия клас не беше от значение. И без това Коцето не се вясваше кой знае колко в училище...

Все пак той реши да пробва по добрия начин:

-Виж са, Коц, няма да се разберем с теб така, палавнико. Първо – говориш несвързани глупости и второ – няма да спя с теб, ако ще да си последния изрусен и як мъжага на Земята.

-Ми виж, Малък, то и аз не искам да спя с теб, но както ти казвам онзи идиот авторът просто не може да измисли по-добро приложение на скромната ми личност. И тъй като не се нави да опише как спя със сестра си (тъй като е малка) реши да ме накара да спя с теб. – Коцето беше все така спокоен и искрен. Малкия се позамисли.

-Алеее... има ти нещо на теб, ша ти еба и номерата. Викам да пийнем по едно винце, от на дядката неговото, пък да видим дали ша се осъзнаеш.

-Сипи, нямам против. – от Коцето лъхаше на аристократизъм. Маниерите, рядката и прикрита усмивка, спокойствието. Мирчев леко потръпна докато ставаше, за да донесе алкохол. Той взе две чаши от кухнята и изрови от двора една от прикритите бутилки с червено вино, които дядо му се опитваше всеячески да опази. Когато се върна в хола, Коцето отново прехвърляше каналите. Попадна на Канал 1, където бяха пуснали химна. Коц на момента се изправи и сложи ръка на сърцето си, а Мирчев се тупна на една табуретка и започна да сипва вино.

-Стани бе, малък, това е химна. – каза Коцето с лек упрек.

-Каквото е трябвало да стане при мен стои изправено още от 9 сутринта. Стърчи като палавата Айфелова кула. Ти ми кажи сега защо пускат химна?

-Днес е 3-ти март.

Мирчев чак сега зацепи. Трябваше да ходи с техните на София, за да наблюдават честванията. Но защо не го бяха събудили? Беше предупредил сестра си да го... е да, досети се той, трябвало е да предупреди някой друг. Той си каза, че няма смисъл да съжалява и с Коцето започнаха да пият. Скоро бутилката бе празна, а Мирчев все още бе само по халат.

-И ся к’во? – каза той леко завлачено. –Ши се пориме с теб? По педалски... ай, ша ти еба и номерата.

-Не знЪм... – каза също завлачено Коцето. –Така иска автора... щяло да бъде забавно и разказа щял да се получи весел.

-Алеее, автор, разказ... ти си бил пиян преди да почнем да пием. Ама ако са верни тия простотии, които ги говориш, за вас с автора ми се върти само една дума в главата: шибаняци. Мъка е.

-Стига бе, малък... и аз не искам да спя с теб. Не съм педал. – каза Коцето и си допи последните капки вино.

Мирчев погледна под телевизора. Там имаше няколко броя на „Гей Мечти”... Все още беше абониран.

-Абе ти не си, ама аз с тия списания... кой знае докъде може да я докарам. Трябва ми женско.

-Куче? – опита се да допълни Коцето.

-Не, курве. Тип „пещерска разгонена”, по възможност малолетна.

-Ахъм, сори, баце, не мога да ти помогна. Мисля да тръгвам, че както сме я подкарали може наистина да стане нещо.

-Прав си. – съгласи се Мирчев и стана да изпрати госта си по неволя. Когато стигнаха до вратата беше време за довиждане. –Ами, Коц, това ще да е. Пийнахме, видяхме се... и така.

-Мда, баце. Ще се видим или в даскало, или когато онзи умник авторът реши да ме включи в някоя друга част. Дано дотогава ми е измислил по добра роля.

-Ъъъъ... да. Ок. Ясно. Чао. – каза Мирчев и трясна вратата. Тези неща за разкази, автори и гей истории леко го плашеха вече. Докато тръгваше към кухнята да си направи кафе (вече бе 3 следобяд между другото) той се замисли колко добре и спокойно е минал 3-ти март, за разлика от другите празници. Замисли се и за факта колко добронамерени един към друг са всички българи и как добре се разбират. В този момент се чу силен взрив и къщата се разтресе. Мирчев се обърна към хола. Стената липсваше, а откъм улицата се задаваха тълпа разярени националисти.

Той се усмихна палаво, свали халата и започна да им се дупи насреща. Голяма част от тях решиха да дезертират и се разбягаха надалеч, но много останаха. Носеха факли и ножове, и се спряха точно пред него. Мирчев ги огледа и отсече:

-Ахаааа, вас чаках. Палавници!

С всички сили той се затича към стаята си, за да вземе пушката си. Последва касапница. Поредната. И така този ден остана в историята с клането в Мирчевата къща, което щеше да отмести Санстефанския мирен договор по важност от историята като събитие, случило се на 3-ти март.

За Thoia Thoing, хремата, почивните дни и мрънкането

Here comes the pain... Много добре са го изпяли от Drowning Pool, но в случая говорим за "Here comes the отпадналост" :D Mда, тежко е, но е факт - болен съм. Хванала ме е някаква ужасна настинка (а може и да е по-сериозно, I dunno, I don't care...) и се чувствам меко казано отвратително. Не ми се стои буден, не ми се мърда, не ми се диша... От няколко часа най-сериозното физическо усилие, което извършвам е да въртя скрола на мишката, за да си търся някоя по-жизнерадостна песен (поздрав с Blow the whistle на Too Short). И на всичкото отгоре се инатя и не искам да ида на лекар, защото знам какво ще ми каже: пий това и това и няма да ходиш на училище еди-колко си дни. Да, ама НЕ! Ще се самолекувам. Ако се натровя и не видите нов подобен пост в близкия месец, то тогава напишете един коментар със съболезнования към всички мои познати. Знам, черният ми хумор ще ме убие.

Както може би всеки четащ това се е досетил, този пост е поредното нецеленасочено нещо в блога ми. Просто ми е скучно, пише ми се и не ми се мисли особено. И хоп - някаква такава простотия ми помага да се отпусна. За какво да ви говоря... а да, за уроците на живота. Та наскоро, след като създадох малко излишно напрежение и проблеми в живота си, осъзнах, че за да бъда щастлив НЕ трябва да мисля преди всичко за себе си. Едно момиче го нарече хармония в отношенията. Е, винаги съм се опитвал да постигам нещо подобно, но чак сега може би видях колко е важно. Ще се постарая.

Всъщност шансът да сте разбрали нещо от горния абзац пляска шамари на нулата. Няма значение. Пиша каквото ми дойде наум. И едновременно с това продължавам да сменям песните в Winamp-a. Пак поздрав. Този път с Thoia Thoing на R.Kelly. Та за какво говорех... а да, за нищо. Значи мога да си продължа мисълта свободно. На 2 и 3 юни няма да уча заради матурите на 12-класниците и това доста ме радва. Чувствам се щастлив. Дано и на 21 (празника на Пазарджик) да почиваме, но това ще стане само ако палавия Тошко Попов (ака Кмета) изпрати наредба в училищата. In Тоshko we trust!

Чудя се дали да се оплаквам... ммм, ще се оплаквам. Първо - както казах съм болен. Второ - Вероника вчера ми нарисува шахматна дъска на ръката... и не беше особено сполучливо. Трето - някакво гадно насекомо (което нямах време да огледам, може да е било оса или пчела) ме ужили два пъти по ръката и чак днес мястото се наду. Четвърто - мързи ме както винаги. Пето - у нас има по-малко ягоди отколкото ми се иска. Шесто - вчера правих класна по български. Стана гоооооре-долу добре.

По-добре да спра. Сигурно и вие имате за какво да мрънкате. Ако е така пишете тук, не ми пречи. Подкрепям всеки мрънкач :) Сега... този пост приключва, защото искам да запазя някои неща за по-нататък. Като например странния ми сън, който все още не мога да разбера... Whatever. Мир! Eat the cake, don't put your dick in it, you sick retard!

PS: "Провалът е генетично заложена черта на човешките същества. Както и на всички останали същества. Разликата е, че на хората им пука..." Бирова мъдрост ;)

"The Dream" by ToShKaTTa

Значи... стоим към 50-ина човека в една доста голяма стаичка, без прозорци, цялата тъмна. Само на тавана имаше няколко, слабо светещи в тъмносиньо лампи. Аз сега съм на 16, в съня съм бил на около 20. Имах весело тяло - нещо като Jin от Tekken... Таааа в стаичката имаше много хора - мъже и жени на около 20-ина години и всеки си имаше оръжие. Нямаше двама с еднакви оръжия и всичките бяха нещо от сорта на ножове, мечове... в смисъл нищо огнестрелно. Седим си в стаичката и всеки се усмихва зловещо към другите и се чува тиха музичка. Не мога да се сетя заглавието, но със сигурност беше някво зарибено DnB.

От другия край на стаята се чу как нечии меч преминва през тялото на някой и за секунди всички започнаха да се колят. Трепем си се ние, музиката става все по-силна и сме останали 10-ина човека. Утрепах поредното копеле и гледам пред мен стои някакъв самурай. Приличаше на Mitsurugi от Soul Calibur и на един мой приятел (Митака) помислих си "Митак, ти ли си?". Той започна да ми плямпа на японски... разбрах, че не е Митака... и, че тоя самурай не иска да се трепем, а да се съюзим. Не разбирах японски и му казах "Еба ли му майката...". Той ми се усмихна и каза "Ша ти еба" (както в 1-ви еп на Death note). За миг ми стана забавно, защото се сетих за анимето... тъкмо се бях озъбил и във врата на самурая се заби нечий нож. Поогледах се и видях, че всички, които бяха живи преди да се заговоря сас самурая, сега са мъртви. Имаше само 1 доста сексапилно момиче, което се движеше завидно бързо за човек- за има-няма 1 секунда извади ножа от врата на самурая и застана пред мен (в тоя момент се заслушах в музиката -Static X -The Only - т'ва ми е една от любимите. Поздрав) btw И аз и тя имахме ножове за оръжия. Почнахме да се бием - тя ме атакуваше, аз се защитавах или поне се опитвах (в този момент забелязах, че тя няма нито 1 рана по тялото си, дори и прическата и не беше развалена, имаше само малко лютеница (кръв) по ръцете и краката, ама не беше нейна). Парирах 10-20 удара, тя се ядоса, вкара малко повече power в следващите два удара и ме остави без оръжия...

Дишах тежко като бик - бях едвам жив, на края на силите си, а тя изглеждаше сякаш още загрява. Огледа ме отгоре до долу и се усмихна много палаво, притисна ме към стената, опря ножа в гърлото ми и... почна да ме целува (около мен трупове, лютеница (демек кръв) мечове, глупости , а тя иска... *CENSORED* ). Помляскахме се, тя пусна ножовете на земята и пусна пръст по корема ми към... иииии чух как майка ми вика името ми от другата стая, за да ме събуди. Събудих се, поогледах се, почудих се: "К'во стаа тука, уе? До сега мацки, ножове и лютеница (кръв), а сега.... лежа САМ в леглото и Фред Дърст ме гледа с неговия неповторим поглед (имам пакат на Limp Bizkit точно до леглото)". Иии така доста се ядосах, че се събудих, прецовах (мацката беше готина, не за друго - лютеници (кървища) сънувам всяка вечер) и отидох да се къпя.

A Dark Tale - Част 42

Място: къщата на Джонатан Кроуни
Дата: 11 август 2007
Час: 07:07

Джонатан бавно надигна чашата. Водката прогори гърлото му и го накара да направи злобна гримаса. Остави чашата с алкохола точно до тази с кафето. Глупавата му секретарка така и не бе разбрала, че когато градът ти е във военно положение само твърд алкохол може да те събуди. С бавно движение на ръката Кроуни отвори лаптопа си и започна да преглежда писмата. Проблем в този квартал, атака на Докоснатите в онзи, неподчинение в трети... Нищо изненадващо, нищо ново. Кметът затвори лаптопа си и се облегна назад. Трябваше добре да помисли как ще действа занапред. Докоснатите имаха отлични планове за нападение, а войната не можеше да продължи още дълго. Икономиката на града се сриваше. Провизиите и всякакъв вид стопанство бяха в застой. Отчаянието караше много хора да станат част от Съпротивата и да се пречкат в работата на СС отрядите. Кроуни така и не беше разбрал как тази „сбирщина говеда” (както той наричаше Съпротивата) действа. Нямаше ясно изявен лидер. Заповеди се даваха на принципа „това трябва да се свърши, иди ти”. Колкото и да беше странно изглежда се получаваше. В Съпротивата имаше няколко по-известни лица от някогашния елит на града, но от най-голяма важност за Кроуни бе Мартин Купър, бившето ченге, което някога бе разследвало него и Адам, и което бе простреляло сестра му. Моро се бе възстановила бързо, но все пак като нейн брат той се тревожеше. От 2 месеца тя ръководеше действията на СС и се справяше доста добре, но ако не намереха скоро изход от кризата войната щеше да свърши в полза на Докоснатите.

Кроуни стана от бюрото си и се насочи към остъклената си тераса. Гледката отвън го успокояваше, макар той въобще да не се интересуваше какво става там. Просто обичаше да стои на това място и да размишлява. Сега трябваше да реши как може да бъде прекратена войната. Може би ако предизвикаше Месията на една последна битка – армия срещу армия, тогава всичко щеше да се реши в полза на огнестрелите оръжия на СС. Проблемът беше, че Месията трудно щеше да се навие на подобен ход. Той най-вероятно осъзнаваше, че откритата война ще значи загуба за него и затова продължаваше с партизанските си атаки. Идеята за атака над заводите за метал също мина през главата на Джонатан, но ако се опиташе рискуваше да загуби много войници. Нищо не му идваше наум, а мислеше по този въпрос всяка сутрин вече цяла седмица.

Той отново се върна до бюрото и мързеливо се отпусна върху креслото си. Имаше поне една утеха – Дивайн бе мъртъв. Маркъс Хол, наемният убиец, бе донесъл снимки като доказателство, че е свършил работата и е убил Дивайн. На снимките ясно се виждаше простреляното на множество места тяло на Адам. Макар това да не убеждаваше напълно Кроуни в смъртта на някогашния му партньор, Хол не бе преставал да твърди, че работата е свършена. За съжаление боят между двамата се бе състоял на територия на Докоснатите и Хол не бе успял да върне част от тялото. Джонатан обаче не искаше подобно нещо. Беше му достатъчна надеждата, че Дивайн наистина е мъртъв и няма да възкръсне за трети път. Сега имаше важни проблеми за решаване, които щяха да са усложнени ако Адам бе по петите на кмета.

Вратата се отвори и привлече вниманието на Джонатан. Беше сестра му.

-Имаме малко работа на улицата. Някаква група скандира за повече провизии. Помощта ти ще ни е нужна, за да разрешим проблема.

Той се замисли над думите й. Моро търпеливо изчака отговор. Вместо да отговори брат й само кимна. Той стана от креслото, облече сакото си и с няколко глътки изпразни чашата с водка, след което тръгна след сестра си. Време бе пак да обяснява на група алчни глупаци особеностите на гражданската война и защо трябва да се пестят провизии.

Моето творчество... Част 26

Ето я и последната от засега сканираните ми рисунчици. Става дума за рисунка, която дълго обмислях и мисля, че накрая се получи добре. Един малко по-различен поглед към любовта може би...

A Dark Tale - Част 41 "5 месеца по-късно"

Място: стара къща в крайните квартали на Хевънспорт
Дата: 10 август 2007
Час: 15:46

Тишината се процеждаше по улиците на Хевънспорт. Раян стискаше с двете си ръце малкия сгъваем автомат, който му бяха дали, и бе опрял гръб в стената на разрушената къща. Малко над главата му стената свършваше, отнесена неясно кога от експлозия. Дупки от куршуми имаше по целия таван, а от мебелировката на стаята не бе останало нищо. Възможно бе и собствениците да са загинали. Това щеше да обясни защо из къщата нямаше признаци на живот, докато Раян проникваше. Това обаче не го интересуваше в момента. Той бе дошъл тук, за да изпълни задачата си. Трябваше да стои и да чака. Ако се появяха сектанти от Докоснатите той на секундата трябваше да информира ръководителите си. Страхът обаче беше сериозен фактор и той се чудеше дали да не избяга. Един поглед към пришитото лого на ръката му бързо му върна самоувереноста и той още по-здраво стисна автомата. Прокрадвайки се бавно по пода той стигна до място, където подът и стената бяха разбити от малък снаряд или по-тежко оръжие и се образуваше изглед към улицата, тъй като Раян бе на втория етаж. Нищо. Нямаше и жива душа. Това не бе обичайно. Къщата бе в един от крайните квартали на Хевънспорт, а те бяха от най-пострадалите и в тях постоянно се водеха сражения. От няколко седмици боевете през деня бяха намялали значително, но това пак не обясняваше защо по улиците нямаше жива душа.

Раян огледа внимателно улицата. Няколко останки от взривени коли, паднали колони на сгради и отломки от отминали битки. На места горяха огньове, поддържани от разлято гориво или дървени боклуци. Не бе валяло повече от месец, а горещото лятно слънце правеше атмосферата още по-задушна и отчайваща. Някога красивия град, в който Раян бе израснал, сега бе просто военна зона, обречена на самоунищожение. Отвратен от гледката Раян се отдръпна бавно от стената. Можеше само да чака. Затова бе изпратен.

Изведнъж обаче чу ръмжене на двигател, а след това звука от спирачки и от трясване на вратата на кола. Той внимателно се промъкна до дупката си за шпиониране и погледна отново навън. Точно пред къщата бе спряло такси. Но не какво да е такси, а сериозно модифицирано. Няколко решетки служеха за брони отпред и отзад. Отстрани имаше степенки за правостоящи пътници, а на багажника бе монтирана малка картечница. Докато Раян все още гледаше колата, вратата зад гърба му се отвори с трясък и две мощни ръце го сграбчиха. Нямаше време да реагира, а и не беше нужно. Беше командира му Мартин Купър. Купър завлачи хлапето (Раян бе едва на 18) надолу по стълбището и когато излязоха на улицата набързо нареди:

-Влизай в колата. Нямаме време.

Раян се подчини, но все пак попита:

-Какво става?

-Имаме сигнал, че тук може да дойдат самоубийци. Изглежда Месията е решил да срине веднъж завинаги целия квартал. – отговори Мартин, докато сядаше на мястото до шофьора.

-Но защо ще рискува хората си... – Раян сам прекъсна въпроса си. В огледалото за задно виждане бе видял фигура. –Това е дете. Трябва да му помогнем.

С тези думи 18-годишния доброволец излезе от колата, въпреки командата на Мартин да не го прави, и се засили с всички сили към детето. Купър също излезе от колата, но не посмя да се приближи до хлапето, а само изкрещя няколко пъти по Раян. Той не го чу. Тичаше към малкото дете и се надяваше да е добре. Когато стигна до него видя, че то плаче. Раян избърса сълзите му с ръце и забеляза, че то държи нещо. Нещо мигащо. Уплашеното хлапе го натисна, а Раян прекалено късно осъзна грешката си. Експлозията разкъса телата и на двамата на парчета.

Купър леко потръпна от гледката на разпръскващите се кръв, месо и огън, но побърза отново да се върне в колата.

-Давай, Джей. Нямаме повече работа тук.

Таксиметровия шофьор, който преди много месеци бе качил напълно случайно бившето ченге и в последствие бяха станали приятели, запали колата и даде газ. Вече бе свикнал да кара уверено по разбитите улици на града и подминаваше бързо всяко препятствие.

Докато той се бе задълбочил в карането, седящия до него Купър бе потънал в размисли. Трябваше по-рано да измъкне Раян от крайните квартали, но до последно не бе сигурен дали ще има атака или не. Бе сигурен обаче, че ако Месията бе изпратил самоубийци с бомби, то щяха да са деца. Възрастните бяха по-добри за истинска битка, а децата бяха приемливи жертви. За пореден път Мартин се замисли докъде бяха пропаднали всички Докоснати, щом оставяха децата им да умират на фронта. Или може би подобни случки им бяха описвани като инциденти и Месията ги използваше, за да настрои Докоснатите срещу хората в Хевънспорт. Купър не можеше да знае. Знаеше само, че току що още едно едва навършило пълнолетие момче, на годините на шофиращия в момента Джей, бе умряло пред очите му, заедно с едно невръстно дете, изпратено да убива без да знае.

Таксито профуча близо до малка престрелка. Няколко ченгета от отрядите на Синята Смърт на кмета Кроуни стреляха по няколко облечени в черните си роби Докоснати. Въпреки, че сектантите бяха въоръжени само с мечове, те най-вероятно щяха да надделеят. Умееха да се крият прекалено добре, а и в този квартал бяха повече. Стрелбата щеше да привлече вниманието на останалите Докоснати в квартала и дори ченгетата да надделееха над сегашните си противници, то техните „братя” щяха да отмъстят.

За времето от началото на войната Хевънспорт бе станал коренно различно място. Нямаше спокоен живот, нямаше обикновени професии. Всичко бе подчинено на гражданската война. Малко след атаката на Докоснатите през март кметът Кроуни бе затворил града отвсякъде и го бе превърнал във военна зона, уверен, че ще се справи без чужда помощ. Бяха създадени отрядите на СС – Синята Смърт, групи от някогашните полицаи и военни в града, които първоначално отговаряха пред Кроуни, а след това бяха преназначени да се подчиняват на излязлата от болницата комисар Моро. Методите на СС обаче не се бяха харесали на голяма част от обществото и така бе създадено гражданското обединение на Съпротивата, част от което бе и самия Купър. Съпротивата се бе въоръжила разбивайки няколко военни склада и сега бе алтернативната защита на все още немитализираните жители на Хевънспорт. СС и Кроуни не им се месеха, макар че бе ясно, че при първа възможност Моро ще се опита да си отмъсти на Купър, който бе станал известен с рисковете, които поемаше, за да спасява невинни. Всички си мислеха, че това се дължи на полицейското му минало, но през изминалите месеци той просто бе изгубил надежда да се излекува от рака си и затова не му пукаше дали ще умре, нито кога, нито как. Така той се впускаше във всяка задача с буквално самоубийствена жертвоготовност и поради късмет (или умение) винаги оцеляваше. Но болката в гърдите му нарастваше и той предпочиташе да умре борейки се за нещо, в което вярва, отколкото на някое болнично легло, повръщайки кръв.

Таксито наближи подземния гараж, който се намираше до някогашната обществена библиотека, сега база на Съпротивата. Джей паркира колата на означеното за нея място и двамата слязоха. Както всеки път, така и сега, погледът на Мартин се спря върху изключително стария плакат на стената, предлагащ работни места в заводите за метал. Това отново подсети Купър за онова място. За базата на Докоснатите. За мястото, където надеждата за излекуване бе изчезнала. За мястото, където най-вероятно бе загинал Адам Дивайн...

Препоръчани песни - Част 8

Не съм препоръчвал песнички от доста време... Е, сега е моментът, ден преди рок/метъл феста на Острова в Пазарджик (който ще ходи да ме уведоми, моля :D ). Песните, които ще ви предложа този път обаче са от различни стилове, но това не ги прави по-малко приятни за слушане.

1.Flobots - Handlebars
Изумителна. От много, много време нова песен не ми се беше набивала така в главата. Парчето е странна смесица между хип-хоп, класическа музика, рок и... абе групата се определя като progressive. Това е достатъчно. Има и доста интересен текст, чието послание не е трудно за разбиране.

2.Twilight Guardians - La Isla Bonita
Метъл кавър на доста успешната песничка на Мадона от ехееее, не знам коя си година :D Въпреки че го има онзи бърз ритъм, нормален за по-тежките стилове на метъла и който ми е адски противен, тази песничка ме радва. Успокоява ме някакси... Знам, че звучи странно, но е така. Теглете, може и да ви хареса.

3.Apoptygma Berzerk - Shine On
Не знам кое е по-яко - името на бандата или припева на песента. "Ши-ши-ши-ши-шайн он!"... Не съм вярвал, че ще сложа песен тук само заради припева, но ето я и първата такава :D Добре де, и музиката си я бива. Стилът е electronic, ако някой се интересува. Як при това - с китарки ;)

4.Disturbed - Inside the fire
Новият сигъл от "разстроената" банда :D Честно да си кажа началото на песента ме кефи най-много, но както и да е. Утре май излиза албума (happy) Aко кажа, че са nu-metal някой може да тръгне да спори, за това да речем, че ги определяме само като metal.

5.Deftones - 7 Words
Не слушам Deftones. Нямам намерение и да почвам. Но с удоволствие бих се напил и пял тази песен, стига да ми се отдаде възможност. Просто... сигурен съм, че на нея мога да се размажа. Очаквам предизвикателство по надпяване, за да почвам да уча текста. Сериозен съм.

Стигат ви. Сваляйте, слушайте, трийте, запазвайте... От вас си зависи, аз исках да ги споделя - споделих ги. Поздрав с Handlebars.

A Dark Tale - Част 40

Място: някъде из подземията под заводите за метал
Дата: неизвестна
Час: неизвестен

-Жив ли е? – гласът бе така далечен. Сякаш бе ехо, отекнало някъде из планината.

-Естествено. Състоянието му е стабилно. – друг глас, но непознат, за разлика от предишния. –Когато наредиш ще започна с изследванията.

-Нека се уверим, че може да живее в това състояние. Само не му давай да заспи.

-Спокойно, няма... – тишината отново го погълна.

Не знаеше колко време е минало от последния разговор, който бе чул, но сега отново чу гласове. Всъщност един глас. Непознатият глас от предишния разговор. Но сега бе по-ясен. Адам се напрегна. Трябваше да отвори очи. Чувстваше, че този човек говори на него. Чу името си. Очите му бавно започнаха да се отварят. Клепачите му тежаха по цял тон и това скромно действие сега му костваше огромни усилия. Първите лъчи светлина го заслепиха, но той не затвори очи, а ги отвори още по-широко. Не си беше представял каква болка може да му причини такова просто нещо. След няколко секунди, сторили ли му се като цяла вечност, той успя да свикне със светлината, макар да виждаше размазано. Видя, че се намира в нещо като лаборатория... или поне мястото бе пригодено за лаборатория. На едва няколко сантиметра пред него стоеше млад мъж. Светли очи, рошава коса и замислено изражение, подчертано от странна усмивка, бяха първите неща, които правеха впечатление в него.

-Значи все пак дойде в съзнание... Радвам се да се запознаем, Адам. Слушал съм толкова много за теб.

Главата на Дивайн се наклони под собствената си тежест. Младият мъж го улови за брадичката и повдигна главата му, за да могат погледите им отново да са вперят един в друг. Въпреки странното изтощение, което чувстваше Дивайн искаше да стане и да разпори нещастника пред себе си. Искаше да изтрие усмивката му с ритник. Искаше много неща... но нямаше сили да ги направи.

-Знам, че си изтощен. В тялото ти в момента има огромно количество химикали и лекарства, чиято цел е да те държат слаб, но и да не ти дават да заспиш. Защото ако заспиш, Адам, може да се срещнеш с ти-знаеш-кой, а ние не искаме това да става.

Ясно. Изглежда ако той заспеше Господ щеше да стигне до него и най-вероятно щеше да му помогне. Но кой беше мъжа срещу него? Дивайн бе сигурен, че работи за Месията, това бе очевидно. Но кой точно беше и с каква цел го държаха тук? Защо не го бяха убили? Толкова много въпроси и толкова малко отговори.

Мъжът продължаваше да изучава Адам с поглед и той реши да се възползва от малкото време, в което беше в съзнание, за да се опита да разбере какво става. Подмести поглед надолу към тялото си, доколкото можеше, и видя, че е окован за стената. Над корема му минаваше огромна метална халка и не можеше да види краката си. Не ги и чувстваше. Той отново погледна към изучаващия го млад мъж. Бе облечен с нещо подобно на докторска престилка, но бе черно, с малка бяла лента на яката. Като свещеник... Не беше свещеник. Изглеждаше прекалено интелигентен, за да е религиозен.

-Изглеждаш замислен. – каза мъжът. –Може да ме наричаш Лео, между другото. В случай, че можеш да говориш. – тук той се засмя. Желанието на Адам да му причини болка се усилваше постоянно, но бе все така безсилен. –Месията иска да те използва в плановете си за завладяване на света. Предполагам и ти като мен си мислиш, че е побъркан, но важното е, че има много средства, които аз да използвам за разработките си, така че му е простено. Но все пак... да се изправи и срещу Господ, и срещу Сатаната. Има му нещо, нали? – Лео поклати глава, сякаш отговаряше на собствения си въпрос. –Той иска да промием мозъка ти и да те използваме като оръжие. Не може да повярва, че ти си изключително силен психически и не подлежиш на контрол. Но аз го виждам, Адам. Знам го. И въпреки това ще правя каквото ми каже Месията, макар да знам, че няма да доведе до успех.

Главата на Дивайн отново се наклони. Той губеше съзнание отново. Лео обаче за втори път повдигна главата му и му удари лек шамар, за да го накара да не затваря очите си. Адам полудя. Ако ръцете му не бяха оковани щеше счупи вратът на това нищожество на секундата, но сега можеше само да се опитва да стои в съзнание и да слуша. Лео продължи:

-Сигурно се чудиш как те надхитрихме. Нека ти обясня. Ти уби клонинг на Месията. Клонинг създаден от мен. И след това, докато говореше с втори клонинг, истинският Месия те парализира за секунда. Секунда, достатъчна на онзи студенокръвен тъпанар Хол да те упои. И ето те при мен. – Лео се усмихна. Гледаше в Дивайн сякаш бе някакъв успешен експеримент. Гледаше го с вдъхновение и гордост. –Аз открих потенциала ти, Адам. Въпреки, че не мога да намеря по какъв начин работят силите, които си придобил в... Рая и Ада, аз открих това, което ти дава силата да ги използваш.

Открих тъмната ти страна. Откри агресията, която те изгражда. И ето го резултата...

Лео се отдръпна леко назад и посочи с ръка зад себе си. Въпреки че едва успяваше да фокусира каквото и да било Дивайн успя да различи своето собствено отражение в едно огледало на съседната стена. Но очите му бяха затворени, косата бе къса... Това не можеше да е той. Или поне не можеше да е отражението му. Адам погледна встрани. Това всъщност бе някакъв контейнер, а вътре имаше голо тяло, чието лице поразително приличаше на неговото. Това така го обърка, че той почувства лека болка в главата. Да не би Лео да беше клонирал и него? Чу се стържещ звук и един метален панел скри съдържанието на панела.

-Това не трябва да бъде виждано от много хора. – каза Лео и се засмя.

-Леофрийк! Трябваш ми. – викът дойде от входа. Адам позна гласът на Месията. Лео нервно се обърна натам, след което отново погледна пленника си.

-Ще се наложи да ти кажа довиждане за сега, моя малка лабораторна мишке. – той взе една спринцовка от малката масичка до себе си, заби я във врата на Дивайн и изпразни съдържанието й там. Адам опита да се бори, но не успя. Тъмнината го погълна... отново.

* * *

Датата бе 10 март, макар Адам да не знаеше това. Бяха изминали 9 дни от деня, в който бе заловен. За тези дни подготвката на Докоснатите бе достигнала ново ниво. Всички мъже, жени и деца на възраст от 14 до 70 години, които бяха в подземията, бяха мобилизирани. Независимо от пола, възрастта им и някогашната им професия сега всички бяха едно – просто войници. Пешки в кампанията на Месията да завладее Хевънспорт. Това, че бе хванал протежето на Господ му даваше увереност и не го бе страх от никой. Нито от кмета Кроуни, нито от полицията или военните в града. Планът му звучеше налудничаво – целеше да изпрати в Хевънспорт армия от обикновени, но за сметка на това прекалено религиозни, хора, въоръжени с мечове и ножове. „Армията” на братството изглеждаше някак смешна и несериозна в началото на 21 век, но него това не го притесняваше. Той имаше скрит коз в ръкава си. И то не само един, а няколко. Както се пазеше от контрола на Сатаната и Господ, така щеше да се справи с един нищо неподозиращ град.

Разговорът между Дивайн и Леофрийк в лабораторията се бе провел около 4 сутринта. 2 часа по-късно четири жилищни сгради в центъра на Хевънспорт избухнаха почти едновременно, взривени от членове на Докоснатите. Всички те бяха деца, на които само им бе казано да проникнат в града, да стигнат до определена сграда и да задействат устройството на коланите си. Фактът, че ще умрат бе премълчан... След взривовете паника обзе жителите на града, над който същевременно се бе развихрила буреносна буря, необичайна за март. Заедно с падането на първите капки дъжд редиците на Докоснатите атакуваха... Така започна гражданската война за Хевънспорт.

Пътешествания с книги... под завивките и над тях

"Дай този път да го даваме малко по-кротко", казах аз. И взехме, че успяхме. Шестият брой на книжния ни влог "С книги под за...