A Dark Tale - Част 40

Място: някъде из подземията под заводите за метал
Дата: неизвестна
Час: неизвестен

-Жив ли е? – гласът бе така далечен. Сякаш бе ехо, отекнало някъде из планината.

-Естествено. Състоянието му е стабилно. – друг глас, но непознат, за разлика от предишния. –Когато наредиш ще започна с изследванията.

-Нека се уверим, че може да живее в това състояние. Само не му давай да заспи.

-Спокойно, няма... – тишината отново го погълна.

Не знаеше колко време е минало от последния разговор, който бе чул, но сега отново чу гласове. Всъщност един глас. Непознатият глас от предишния разговор. Но сега бе по-ясен. Адам се напрегна. Трябваше да отвори очи. Чувстваше, че този човек говори на него. Чу името си. Очите му бавно започнаха да се отварят. Клепачите му тежаха по цял тон и това скромно действие сега му костваше огромни усилия. Първите лъчи светлина го заслепиха, но той не затвори очи, а ги отвори още по-широко. Не си беше представял каква болка може да му причини такова просто нещо. След няколко секунди, сторили ли му се като цяла вечност, той успя да свикне със светлината, макар да виждаше размазано. Видя, че се намира в нещо като лаборатория... или поне мястото бе пригодено за лаборатория. На едва няколко сантиметра пред него стоеше млад мъж. Светли очи, рошава коса и замислено изражение, подчертано от странна усмивка, бяха първите неща, които правеха впечатление в него.

-Значи все пак дойде в съзнание... Радвам се да се запознаем, Адам. Слушал съм толкова много за теб.

Главата на Дивайн се наклони под собствената си тежест. Младият мъж го улови за брадичката и повдигна главата му, за да могат погледите им отново да са вперят един в друг. Въпреки странното изтощение, което чувстваше Дивайн искаше да стане и да разпори нещастника пред себе си. Искаше да изтрие усмивката му с ритник. Искаше много неща... но нямаше сили да ги направи.

-Знам, че си изтощен. В тялото ти в момента има огромно количество химикали и лекарства, чиято цел е да те държат слаб, но и да не ти дават да заспиш. Защото ако заспиш, Адам, може да се срещнеш с ти-знаеш-кой, а ние не искаме това да става.

Ясно. Изглежда ако той заспеше Господ щеше да стигне до него и най-вероятно щеше да му помогне. Но кой беше мъжа срещу него? Дивайн бе сигурен, че работи за Месията, това бе очевидно. Но кой точно беше и с каква цел го държаха тук? Защо не го бяха убили? Толкова много въпроси и толкова малко отговори.

Мъжът продължаваше да изучава Адам с поглед и той реши да се възползва от малкото време, в което беше в съзнание, за да се опита да разбере какво става. Подмести поглед надолу към тялото си, доколкото можеше, и видя, че е окован за стената. Над корема му минаваше огромна метална халка и не можеше да види краката си. Не ги и чувстваше. Той отново погледна към изучаващия го млад мъж. Бе облечен с нещо подобно на докторска престилка, но бе черно, с малка бяла лента на яката. Като свещеник... Не беше свещеник. Изглеждаше прекалено интелигентен, за да е религиозен.

-Изглеждаш замислен. – каза мъжът. –Може да ме наричаш Лео, между другото. В случай, че можеш да говориш. – тук той се засмя. Желанието на Адам да му причини болка се усилваше постоянно, но бе все така безсилен. –Месията иска да те използва в плановете си за завладяване на света. Предполагам и ти като мен си мислиш, че е побъркан, но важното е, че има много средства, които аз да използвам за разработките си, така че му е простено. Но все пак... да се изправи и срещу Господ, и срещу Сатаната. Има му нещо, нали? – Лео поклати глава, сякаш отговаряше на собствения си въпрос. –Той иска да промием мозъка ти и да те използваме като оръжие. Не може да повярва, че ти си изключително силен психически и не подлежиш на контрол. Но аз го виждам, Адам. Знам го. И въпреки това ще правя каквото ми каже Месията, макар да знам, че няма да доведе до успех.

Главата на Дивайн отново се наклони. Той губеше съзнание отново. Лео обаче за втори път повдигна главата му и му удари лек шамар, за да го накара да не затваря очите си. Адам полудя. Ако ръцете му не бяха оковани щеше счупи вратът на това нищожество на секундата, но сега можеше само да се опитва да стои в съзнание и да слуша. Лео продължи:

-Сигурно се чудиш как те надхитрихме. Нека ти обясня. Ти уби клонинг на Месията. Клонинг създаден от мен. И след това, докато говореше с втори клонинг, истинският Месия те парализира за секунда. Секунда, достатъчна на онзи студенокръвен тъпанар Хол да те упои. И ето те при мен. – Лео се усмихна. Гледаше в Дивайн сякаш бе някакъв успешен експеримент. Гледаше го с вдъхновение и гордост. –Аз открих потенциала ти, Адам. Въпреки, че не мога да намеря по какъв начин работят силите, които си придобил в... Рая и Ада, аз открих това, което ти дава силата да ги използваш.

Открих тъмната ти страна. Откри агресията, която те изгражда. И ето го резултата...

Лео се отдръпна леко назад и посочи с ръка зад себе си. Въпреки че едва успяваше да фокусира каквото и да било Дивайн успя да различи своето собствено отражение в едно огледало на съседната стена. Но очите му бяха затворени, косата бе къса... Това не можеше да е той. Или поне не можеше да е отражението му. Адам погледна встрани. Това всъщност бе някакъв контейнер, а вътре имаше голо тяло, чието лице поразително приличаше на неговото. Това така го обърка, че той почувства лека болка в главата. Да не би Лео да беше клонирал и него? Чу се стържещ звук и един метален панел скри съдържанието на панела.

-Това не трябва да бъде виждано от много хора. – каза Лео и се засмя.

-Леофрийк! Трябваш ми. – викът дойде от входа. Адам позна гласът на Месията. Лео нервно се обърна натам, след което отново погледна пленника си.

-Ще се наложи да ти кажа довиждане за сега, моя малка лабораторна мишке. – той взе една спринцовка от малката масичка до себе си, заби я във врата на Дивайн и изпразни съдържанието й там. Адам опита да се бори, но не успя. Тъмнината го погълна... отново.

* * *

Датата бе 10 март, макар Адам да не знаеше това. Бяха изминали 9 дни от деня, в който бе заловен. За тези дни подготвката на Докоснатите бе достигнала ново ниво. Всички мъже, жени и деца на възраст от 14 до 70 години, които бяха в подземията, бяха мобилизирани. Независимо от пола, възрастта им и някогашната им професия сега всички бяха едно – просто войници. Пешки в кампанията на Месията да завладее Хевънспорт. Това, че бе хванал протежето на Господ му даваше увереност и не го бе страх от никой. Нито от кмета Кроуни, нито от полицията или военните в града. Планът му звучеше налудничаво – целеше да изпрати в Хевънспорт армия от обикновени, но за сметка на това прекалено религиозни, хора, въоръжени с мечове и ножове. „Армията” на братството изглеждаше някак смешна и несериозна в началото на 21 век, но него това не го притесняваше. Той имаше скрит коз в ръкава си. И то не само един, а няколко. Както се пазеше от контрола на Сатаната и Господ, така щеше да се справи с един нищо неподозиращ град.

Разговорът между Дивайн и Леофрийк в лабораторията се бе провел около 4 сутринта. 2 часа по-късно четири жилищни сгради в центъра на Хевънспорт избухнаха почти едновременно, взривени от членове на Докоснатите. Всички те бяха деца, на които само им бе казано да проникнат в града, да стигнат до определена сграда и да задействат устройството на коланите си. Фактът, че ще умрат бе премълчан... След взривовете паника обзе жителите на града, над който същевременно се бе развихрила буреносна буря, необичайна за март. Заедно с падането на първите капки дъжд редиците на Докоснатите атакуваха... Така започна гражданската война за Хевънспорт.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

С книги назаем от новото ни студио/апартамент

Влогът се завърна, да живее влогът! Новото AntTemz Studio официално отвори врати с пускането на седмия брой на съвместния ни влог с Темз &...