A Dark Tale - Част 46 "Спасяването"

Място: тунелът към подземията на Докоснатите
Дата: 12 август 2007
Час: 23:48

-Мамка му, тук въздухът е адски застоял! – измрънка Джей и продължи да крачи намусено заедно с останалите. Джери и Ийв не му обърнаха внимание, а единственото, което Мартин отсече бе:

-Тихо! Не трябва да рискуваме да ни усетят.

Повтаряше тази реплика за десети път откакто бяха тръгнали. По простите им сметки бяха изминали около 6 километра под земята, въпреки че ако питаха Джей той щеше да каже, че са минали 100. На няколко пъти бяха чули слаб шум за себе си, но при проверките не бяха открили нищо и затова продължаваха да се движат спокойно.

Тунелът представляваше огромна тръба с диаметър около 15 метра. Четиримата можеха безпроблемно да се движат един до друг, но вместо това вървяха в колона. Мартин водеше, следван от Ийв, Джей и Джери. Единственото осветление бяха фенерчетата, които всеки един от тях носеше.

Бяха минали няколко минути от последното мрънкане на Джей, когато той пак се обади:

-Не, че съм недоволен или нещо подобно, но ако бях взел таксито си щяхме да стигнем за нула време. Ходим цяла вечност.

Джери погледна часовника си, осветявайки го с фенерчето си.

-Минали са едва два часа откакто влязохме в тунела. Не разбирам за какво се оплакваш. Таксито ти щеше да вдигне прекалено мно...

Тук той млъкна и се обърна назад с изваден пистолет. Мартин веднага дотича до него.

-Какво има? – попита Купър.

-Чух стъпки. – отговори Джери. –Някой ни следи.

-Сигурен ли си?

-Абсолютно.

Мартин също бе извадил един от пистолетите си и осветявйки пътя си с фенерчето се насочи назад. На места из тунелът имаше стари работни материали, купчини камъни и други удобни укрития. Най-близкото бе една подобна купчина със строителни отпадъци. Купър бе на два метра от нея, когато една фигура изскочи оттам с пистолет в ръка. Мартин бе по-бърз и с няколко изстрела превърна нападателят в безобиден труп. Приближи се бавно и взе оръжието му. Човекът бе млад мъж в униформа на Синята смърт. С нескрита ярост Купър откри в него радиопредавател. Сигурно бе, че Моро вече знае, че някой е тръгнал през тунела към заводите. Най-вероятно скоро тук щяха да се появят още много от СС.

Другите също осъзнаха каква е ситуацията и без да се налага Мартин да казва каквото и да било всички ускориха ход. След около половин час той им даде знак да спрат. Без да казва и думичка той им посочи малка дупка в долния десен ръб на тунела, от която се процеждаше светлина. Приближиха се тихо и погледнаха. Светлината идваше от неголяма стая, в която имаше няколко спални чувала и няколко души, които си говореха тихо. През дупката можеха да бъдат наблюдавани от високо, тъй като подът на тунелът се падаше на височината на тавана на подземията.

Джери им махна да продължат надолу и те преустановиха наблюдаването на няколкото разговарящи Докоснати. Не за това бяха дошли. Малко по надолу откриха вече цели вентилационни решетки, които си бяха прав път към помещенията на подземията. Решетките бяха достатъчно широки, за да премине човек от тунела в някоя от стаите. Помещенията, които четиримата виждаха през тези решетки обаче не бяха това, което им трябваше. С малко търпение обаче стигнаха до желаното място или поне така предполагаха.

През решетката на вентилацията можеше да се види доста изчистено помещение с много апаратура и материали, които подхождат на една лаборатория – епруветки, малки масички, една голяма хирургическа маса и естествено един облечен в бяло лаборант. Най-вероятно бе просто асистент, защото най-спокойно си прелистваше някакво доста старо списание (най-вероятно купено преди отделянето на Докоснатите от Хевънспорт) и се бе излегнал доста неудобно на два стола.

Купър леко почука по решетката с пистолета си, след което се махна от нея. Другите бяха заели позиции встрани. Джей подаде на Мартин електрическата палка, която носеше, и сега се надяваха само лаборантът да не извика охраната, а да провери сам от какво е бил шумът при решетката. Той така и направи. Огледа се съвсем спокойно из лабораторията, стана бавно и с мързелива крачка стигна до решетката. Бе високо и затова се качи на един стол и се опита да погледне какво има вътре. В този миг през решетката изскочи върхът на елетрическата палка и докосна лявото рамо на лаборанта. Чу се лек свистящ звук, а тялото му конвулсира няколко пъти преди той да се свлече на земята в безсъзнание. При падането шумът не бе силен, а и той не бе успял да извика.

С малко усилие Джери и Мартин успяха да разбият решетката и да я приберат в тунела. Пръв в лабораторията влезе Купър, последван от Джери, Ийв и Джей. Провериха входа на помещението – отвън имаше двама души охрана, облечени с традиционните за Докоснатите монашески роби. В самата лаборатория имаше нямаше никой друг освен тях и изпадналия в безсъзнание лаборант.

-Мисля, че имаме проблем. – каза Ийв. –Има две места, където може да го държат. Тук и тук.

Тя посочи една тежко бронирана врата от едната страна на лабораторията и една кръгла врата, изградена в отсрещната стена. Джей застана пред втората и започна да оглежда малкия терминал до нея, който най-вероятно я отваряше, а Джери и Мартин опитаха да отворят бронираната врата. Опитът им бе неуспешен.

-Мисля си... – продължи Ийв. –Дивайн е бил държан тук в продължение на няколко месеца. Прекалено слаб е, за да го държат зад бронирана врата. Защо не пробваме първо с кръглата, управлявана от терминала?

-Имаш ли идея как да я отвориш? – каза Мартин.

-Аз имам. – усмихна се Джей, взе електрическата си палка от Купър и я допря до терминала. Терминала изпращя няколко пъти и прехвърчаха искри. Джери застана с насочен към входната врата пистолет в случай, че охраната чуеше нещо и решеше да влезе.

Кръглата врата бавно се отвори и отвътре започна да излиза едно болнично легло, обгърнато от солидно количество метал. Опитът на Джей бе успял. Леглото се изправи вертикално и те застанаха очи в очи с този, когото търсеха. Мартин бавно огледа мъжа пред себе си. Зле обръснат и с по-дълга от обикновено коса, с изтощен поглед, но все така самоуверена и злобна усмивка.

-Липсвах ли ви? – процеди Дивайн през зъби.

Джей гледаше със страхопочитание окования Адам, а Джери го изучаваше с неизчезващата си полицейска бдителност. Ийв бе отворила леко уста и една сълза се отрони от втренчените си очи. Макар да го познаваше толкова малко тя изглежда бе най-щастлива да го види.

Леко издразнен от въпроса на Адам, Мартин му отговори отсечено:

-Как да те измъкнем от това... легло?

Дивайн се огледа, доколкото му бе възможно и каза:

-Скобите на ръцете май имат ключалки. Същото се отнася и за този импровизиран пояс, който крие най-голямото ми богатство.

Джей се изсмя.

-Той за какво е?

-Тялото ми си функционираше нормално през това време... което е минало. – Дивайн се замисли. Купър се досети, че Адам няма как да знае от колко време е тук. –Трябваше да измислят начин да пречистват организма ми. Това проклето легло има и вграден душ, мамка му.

-Това не е от значение сега. – прекъсна го строго Купър. –Къде да намерим ключовете?

-Носи ги само един човек, а не го виждам тук. Ще се наложи вие да импровизирате с отварянето. Пробвал съм със сила, но при натиск отвътре леглото се... наелектризира така да се каже. И доста боли. – Дивайн се изсмя. Смехът му накара и четиримата да изтръпнат.

-Аз може да се пробвам. – обади се Джей и клекна, за да огледа скобите. –Преди да стана шофьор имах друга професия. – той извади малък шперц и започна да бърка из една от ключалките.

-Хлапето е скрит талант. – усмихна се Адам. –Това не е ли таксиметровото шофьорче, което бе хванал, за да те докара при мен, когато ми дойде глупавата идея да тръгна към заводите?

-Той е. – отговори Мартин сухо. Сега след като бяха намерили Дивайн той изпитваше някаква неприязън към него. Джери наблюдаваше мълчаливо, а пистолетът му все още сочеше към вратата. Ийв оглеждаше с някакво странно любопитство Адам, въпреки че той все още не я бе забелязъл или поне не й бе обърнал внимание.

След около две минути на усилено ровене с шперца от страна на Джей ключалката изщрака и скобата бе махната. Дивайн се опита да вдигне ръката си, но опитът му се провали. Джей се зае с другите две ключалки – на пояса и другата скоба, а Адам небрежно констатира:

-Изглежда мускулите ми са атрофирали. Животът е весел...Докторе, бихте ли ми помогнали? – той изведнъж бе погледнал Ийв и тя изтръпна от изненада. –Да, спомням си коя сте. – усмихна се той. Странното бе, че усмивката му бе някак по-нормална. –Бихте ли потърсили някакъв подходящ стимулант, за да мога по-лесно да се раздвижа?

-Да, разбира се. – каза Ийв и започна да се рови из шкафовете наоколо. Скоро откри това, което й трябваше и започна да приготвя една инжекция. Джей вече бе приключил и с ключалката на втората скоба. Оставаше му само пояса, а ръцете на Дивайн вече бяха свободни.

Д-р Блес се приближи до Дивайн с готовата инжекция.

-Това ми изглежда подходящо за мускулен стимулант, но не знам ...

-На ръката ми е закачена система. Махнете я и и оттам вкарайте съдържанието на инжекцията. Аз през това време може да дремна.

Ийв само кимна и се захвана да изпълнява каквото й бе казано. Само няколко секунди след като бе изкарала системата от ръката на Дивайн главата му се отпусна и той заспа. Събуди го гласът на Мартин:

-А какво има зад тази врата? – той оглеждаше голямата бронирана врата в другата страна на лабораторията.

Дивайн отвори очи. Погледът му бе избистрен и озлобен.

-Не знам. Така и не разбрах. Мисля, че е човек или нещо подобно. Странното е, че мога да го усетя.

-Усещаш го? – учуди се Купър. –Как?

-Сякаш е част от мен.

-Готово. – каза Джей и ги прекъсна неволно. –Поясът е отключен.

-Не го махай, срамежлив съм. – ухили се Дивайн. –След малко ще се погрижа за него. Инжекцията? – попита той Ийв.

-Инжектирана. Скоро трябва да подейства може да имаш мускулни спазми.

-Мисля, че ми го казваш точно навреме. – усмихна й се Дивайн и се преви от болка. Тялото му започна да се движи неудържимо, като само пояса и скобите на краката му го държаха изправен и закрепен за леглото. След малко спазмите спряха и той с няколко движения раздвижи ръцете си.

-Така е по-добре. Бихте ли се обърнали? Казах, че съм срамежлив.

Ийв се обърна назад притеснено, Джей направи същото. Джери се беше присъединил към Мартин в оглеждането на вратата.

-Готов съм. – каза Дивайн и всички го погледнага изненадано. Бе махнал скобите на краката си и пояса, и се бе облякъл с една роба, която допреди малко бе висяла на една закачалка. –Сега трябва да намеря дрехите и ножовете си.

-Нямаме време за това. – намеси се Купър. –Най-вероятно през тунела, от който дойдохме ще ни последват отряди на СС, за да нападнат Докоснатите. Трябва да се махаме веднага.

-СС?

-Синята смърт. Полицията на Кроуни и Моро. Доста неща изпусна, мъртвецо.

-Изглежда. И все пак щом идват по тунела ако тръгнем по него ще ги пресрещнем. Така че е по-добре да чакаме тук.

Мартин не можеше да отрече, че Дивайн е прав. Единия им изход минаваше през СС, другият – през Докоснатите. Докато той обмисляше как да постъпят Адам най-спокойно се зае с търсенето на дрехите и ножовете си. Когато ги намери побърза да се преоблече (забравяйки за момент, че е срамежлив) и да се екипира. Черното му облекло блестеше на места от дръжките и остриетата на ножовете му. Адам започна да върти едно малко острие с метална дръжка из ръцете си.

-Бях забравил колко е приятно.Решихте ли откъде искате да излезем?

-Право на избор ли имаме? – попита Джери.

-Да. Мога да ви преведа и през базата на Докоснатите, мога да ви преведа и през тези... СС. Вие избирате.

В този миг се чу стрелба. През дупката останала от решетката в лабораторията бе хвърлена димна граната и петимата се озоваха в непроницаема димна завеса. Ийв се блъсна без да иска в нещо. Когато се обърна видя, че е полицай от СС, който бе насочил автомата си към нея. Преди да успее да стреля един нож преряза гърлото му.

-Вземете оръжията им и излезте през вратата. – изкрещя Дивайн и проби гръдните кошове на още двама полицаи. Ийв и останалите го послушаха. Когато излязоха в коридора охраната пред вратата я нямаше. Най-вероятно се бяха насочили към стрелбата. Надолу по коридора се водеше битка. Мечовете на Докоснатите и куршумите на СС за пореден път се изправяха едни срещу други. Изглежда полицаите бяха решили да проникват във всяко помещение, до което им даваше достъп тунелът.

Мартин извика да го последват и другите трима тръгнаха след него. Зад тях изскочи едно ченге. Дивайн се бе увил около него като змия и с нескрито задоволство счупи врата му, след което тръгна по тях. Черните му дрехи и техните маскировъчни ги различаваха и от ченгетата, и от Докоснатите, и това ги превръщаше в желана цел за всички. Сега обаче бяха по-добре въоръжени (в лабораторията Дивайн бе заклал достатъчно полицаи преди да тръгнат и сега за всеки имаше автомат) и това им даваше увереност. Няколко от Докоснатите, невинни хора или обучени войници, паднаха от изстрелите на Купър, който водеше колоната. Дивайн ги прикриваше отзад и крещеше, давайки напътствия накъде да вървят. Детските му спомени за подземията изглежда все още бяха живи.

Бяха изминали вече поне двеста метра из коридорите, когато стигнаха до един по-широк от останалите. Поддържаха го осем циментови подпори и освен мястото от където идваха имаше още три разклонения. Пред едно от тях бе застанал мъж с дълга вързана коса, облечен в черен костюм и с очила с кръгли стъкла и тънки рамки. В лявата си ръка държеше бокс с метални шипове на кокалчетата, а в другата пистолет с заглушител. Той изглеждаше изненадан, че ги среща. Изглежда бързаше към мястото на битката между Докоснатите и СС и срещата с тях бе напълно случайна.

Дивайн стисна зъби, когато видя познатото лице.

-Вие вървете. – изсъска той на останалите. –Тръгвате по коридора вляво и когато стигнете до една стара дървена врата останете там и ме чакайте.

-Какво по дяволите мислиш да правиш? – извика Купър.

-Имам сметки за уреждане. – отвърна Адам без дори го погледне.

Купър се вбеси и посегна да го улови за яката на коженото късо яке, но едно допряло се до гърлото му острие го разубеди.

-Прекалено много си започнал да си позволяваш. Казах, че имам сметки за уреждане.

-Така да бъде, мъртвецо. – изсумтя Мартин и даде знак на останалите да го последват. Последна тръгна Ийв, която разтревожено бе наблюдавала конфронтацията. Преди да тръгне тя докосна нежно рамото на Дивайн, след което погледна със страх мъжа с костюма. Дивайн не даде признак да е усетил докосването й. Беше се втренчил в новия си противник, който дори не направи опит да спре Мартин и останалите. Очите му се взираха през стъклата на очилата само и единствено в Дивайн.

-Господин Хол, предполагам? – каза Адам с усмивка. –Спомням си как ме надхитрихте с Месията, а малко по-късно, докато насила ме държаха буден имах... съмнителното удоволствие да науча името Ви. – в учтивоста му имаше солидна доза присмех и надменност.

-Бях разочарован от първата ни среща, Дивайн. Беше прекалено лесно. А всички ми казваха, че си сериозен противник.

-Всички? Например Месията?

-И кметът Кроуни също.

-Оооо, играли сме двойна игра. Предполагам работиш за Месията, а мамиш Джонатан, иначе сега едва ли щях да съм жив. – засмя се Дивайн.

-Правилно предполагаш. Въпреки че сега съм доста изкушен да те ликвидирам.

-Ликвидираш? Не можеш ли да кажеш нещо от рода на „застрелям”, „заколя”, „пречукам”, ами използваш дума като „ликвидирам”? Ликвидира се някоя лесна плячка. Аз... съм нещо много повече. – усмивката не слизаше от лицето на Дивайн.

-Сега ще проверим. – каза спокойно Хол и стреля с пистолета.

Куршумът прониза гръдния кош на Дивайн, но той само се олюля и се засмя още по-силно.

-Казах тииии... по-добър съм. Дори от теб.

В този момент един малък нож полетя от ръката му към Хол и сряза палеца на онази ръка на убиеца, която държеше пистолета. Хол извика гневно, а оръжието му се изплъзна от ръката. От срязания пръст потече кръв, а Дивайн вече си бе приготвил два по-дълги ножа за близък бой.

Хол нямаше намерение да чака. Нападна яростно, посягайки с ранената ръка за примамка, последвана от изстрелването на юмрука с бокса напред. Дивайн обаче бе прекалено бърз и безпроблемно контрира атаката. Единия нож парира бокса, другия извистя и пресече лицето на Хол. Той изкрещя от болка, но опита да повтори атаката. Този път Адам се отмести от пътя на бокса и Хол загуби равновесие. Дивайн го издърпа за косата и с нескрито задоволство я отряза почти предизвикателно. От гладко вързаната коса на убиецът не остана и следа. Сега неравномерно нарязани кичури се спускаха над белязаното му лице, а Дивайн се смееше с неговия умопобъркан и самодоволен смях. Гневът на Хол бе достигнал нова граница. Преди да атакува за трети път обаче двамата с Дивайн чуха стрелба. Идваше от коридора, от който бяха дошли Адам и останалите. За секунди там се появиха група полицаи от СС и откриха стрелба. Хол и Дивайн моментално се скриха зад две от подпорните колони, докато куршумите разбиваха цимента.

-Изглежда... – изкрещя Адам в шумната среда. –Ще се наложи да изчакаме третата ни среща, за да забия ножовете си в костюмираното ти телце.

Той се изсмя и се хвърли вляво към коридора, по който бяха тръгнали Мартин, Ийв, Джей и Джери. Можеше да се справи със СС, но дори не се опита. Разгневен и искаш отмъщение Хол изкрещя гърлено и се втурна към него, напускайки укритието на колоната. В този миг една граната падна на 3 метра пред него, хвърлена от някое от ченгетата. В следващия миг тя се взриви, а тялото на Хол бе хвърлено назад от взрива като парцалена кукла. Войниците на СС го приближиха с насочени оръжия, но от средния коридор се зададоха Докоснати и битката продължи натам, отминавайки Хол. Тялото му бе обгорено на места и покрито с множество рани. Едното му око обаче бе широко отворено и гледаше към коридора, по който бе тръгнал Дивайн.

Самият Адам тичаше със завидна лекота, смеейки се. Контролираше почти перфектно тялото си, сякаш времето, през което бе стоял неподвижно не му се беше отразило кой знае колко сериозно. Скоро пред очите му се появиха Мартин и останалите, които бяха седнали с оръжия в ръце пред дървената врата, за която им бе казал. Той дори не се опита да намали. Продължаваше да тича. Изпъна лявата си длан напред и дървената врата се разлетя на парчета от невидимата сила, с която бе надарен.

-Джеронимоооо! – изкрещя той, подминавайки групата и скачайки през вратата. Последва свободно падане от около 7 метра в края на което той падна във водата на малко езеро, обградено от скали.

-Изход... – промълви Мартин гледайки през вратата. Тя беше част от една от скалите обграждащи езерото. Тунелите не бяха завършени заради това езеро. Нощното небе бе покрито с гъсти облаци, от които се изсипваше пороен дъжд.

-Предлагам ви да скочите при мен колкото се може по-бързо. – изскрещя им от езерото Дивайн. Само няколко секунди му бяха нужни, за да стигне по-плитка част и да се изправи почти в цял ръст над водата.

Един по един другите скочиха във водата, след което стигнаха до него. Дъждът не спираше, както и усмивката на Дивайн не слизаше от лицето му.

-Голямо спасяване беше. Трябва да го повторим някой път. – отсъди той и се засмя, при което светкавица освети небето и побърканата гримаса на лицето му.

2 коментара:

  1. Направо си се олял този път, на два пъти огладнях докато го прочета. В началото, точно след -Абсолютно си повторил букви в две думи. Иначе добре..само малко прекалено лесно ми се стори спасяването (като в американски филм xD). Последното изречение е добро (nod).

    ОтговорИзтриване
  2. Тази част найстина ми хареса. Повече екшън и по-малко заплетени загадки....Не, че загадките не ми харесват де, но ми липсваха уменията на Дивайн.

    ОтговорИзтриване

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Бързи прогнози за WWE TLC 2017

Кърт Енгъл се завръща на ринга на WWE за първия си мач в компанията от 11 години насам. AJ Styles заменя болния Брей Уаят и ще се изправи ср...