Валтир

Пулсът му беше ускорен. Усещаше как сънната му артерия ще експлодира от напрежение, а слепоочията му ще се пръснат. Макар да не можеше да се види отстрани знаеше, че е почервенял. Можеше да почувства притока на кръв към крайниците му. Сякаш кръвта искаше да си пробие път навън и да се излее от тялото му. Лявата му ръка трепереше. Усещаше вибрациите по цялата маса, докато пръстите му нервно потропваха там. Дясната му ръка бе пред устните му и той неусетно бе започнал да гризе ноктите си. По-скоро леко захапваше пръстите, размахвайки ги нервно напред и назад. Очите му бяха затворени и той се ужасяваше от това, което съзнанието му рисуваше. Болка, насилие, страдание... виждаше лицата на свои познати, както и на хора, които е виждал може би веднъж в живота си. След това нещо в него го караше да си представя как страдат. Как им причинява болка по невъобразими начини... Това го изнервяше още повече. Не можеше да разкара тези мисли от главата си. Трябваше да отвори очи...

И Валтир го направи. Отвори широко очи и за секунда бе заслепен от светлината. Бе мижал прекалено дълго. Огледа се набързо, сякаш за да провери дали някой не го гледа. Не... всички бяха заети със свои мисли и занимания. Някой драскаха простотии в тетрадките си, други си правеха труда да слушат господинът и неговите теории за това как средата влияе не само върху физическите, но и психическите характеристики на организма. Валтир не искаше да слуша. По-скоро не бе в състояние да слуша. Все още усещаше това огромно напрежение в себе си. Огледа се. Видя лицата на хората, с които прекарваше адски много време. Неговият клас. Видя хора, с които можеше винаги да прекара добре. Видя такива, за които можеше да каже, че истински го е грижа. Видя и няколко, които слабо го интересуваха. Но знаеше, че ако затвори очи ще види абсолютно всички в ужасяващи ситуации. На прага на смъртта, в среща с абсолютната болка... И всичко това причинено от него. Напрежението в него го караше да затвори очи. Напрежението, което се превръщаше в гняв, след това в ярост и накрая той губеше контрол. Знаеше, че не трябва да става така, но не можеше да го спре.

Това не бе ново за Валтир. Бе му се случвало и преди, и то прекалено много пъти. Нещо дребно го изкарваше извън релси. Всички тревоги, които тревожеха съзнанието му, се превръщаха в този неконтролируем гняв. Не знаеше какво върши и защо. Нито какво говори. И това го плашеше. Страхуваше се от самия себе си в тези си състояния. Страхуваше се за безопасноста на околните, на самия себе си... Знаеше, че в тези моменти е друг човек, но не можеше да го спре. Имаше просто толкова много неща в главата му, които само чакаха моментът да се превърнат в взривоопасен коктейл от ярост.

Сега беше един от тези моменти. Той стисна със свободната си ръка стоящата върху масата химикалка и я повдигна леко. Това си беше оръжие. Моментално в главата му започнаха да изплуват образи с идеи как да я използва... и тогава я изпусна на пода. Това вече привлече вниманието на класа, заради настъпилата преди това тишина. Той побърза да стане от масата и нервно излезе от кабинета. Затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Ръцете му вече трепереха неконтролируемо. Коридорът беше празен и това беше добре за него. Нямаше кой да го види.

С треперещите си ръце бръкна в джоба си и извади тънък блистер с хапчета. Бяха малки, със сферична форма и розов цвят. Така и не можеше да произнесе името им правилно. Извади две и ги сложи в устата си. Глътна ги без вода и остави главата му да се отпусне назад върху вратата. Затвори очи. Образите на насилие веднага нахлуха в съзнанието му и тялото му отново се стегна. Почувства прилив на сила във всеки мускул. Но това беше нечиста сила. Беше сила, продиктувана от сляпа ярост. Той започна да се бори. Може би си въобразяваше, но изглежда хапчетата помагаха. Преди беше ставало, стана и този път. Образите се разсеяха, а ръцете му се отпуснаха почти безчувствено. В последния момент стисна ръка, за да не изпусне блистера. Бяха му нужни още няколко минути, за да се осъзнае напълно. Когато се почувства сравнително по-спокоен реши да се върне в час.

Отвори вратата и всички го погледнаха странно. Малцина бяха тези, които знаеха за малкия му проблем с нервите и сега точно те го гледаха най-изпитателно. Прочете въпросите в очите им и леко кимна. Учителят го изгледа с известна доза укор в очите. Валтир си помисли как преди няколко минути в главата му се въртеше идеята да забие хумикал в някое от очите на учителя му и да стъпи отгоре. Незнайно защо това му се стори забавно и той се усмихна. В следващия миг усмивката се махна от лицето му. Не трябваше това да го кара да се усмихва, не трябваше да го прави щастлив... Тези мисли трябваше да изчезнат. Той разтърси леко глава и седна на мястото си, оставяйки блистера до учебниците си, така че да не го забележат другите. Учителят го погледа още малко, след което продължи със скучната си лекция за това как когато един индивид се почувства притиснат от другите видове, с които живее в дадена срада, то този индивид може по някакъв начин да унищожи останалите видове, за да си осигури спокойствие и хармония със средата. Единственото, което запомни Валтир е, че това може да стане без ясното съзнание на индивида. Без неговия контрол... Неконтролируемо...

Звънецът би и всички моментално станаха от масите си. Тишината изчезна за секунда, заменена от ученичска глъч. Всички започнаха да излизат от кабинета, като три пъти Валтир усети познати ръце върху рамото си в знак на подкрепа. Нямаше нужда от тяхната подкрепа. Или поне така си помисли в този момент. Той прибра учебниците си, хвърли малката чанта на рамо и излезе от кабинета последен. Междучасието вече бе свършило и коридорът пак беше празен.

-Биров! – гласът на учителя му го стресна и Валтир се обърна. –Забрави нещо. –в ръката си преподавателят държеше блистерът с малките розови хапчета.

Валтир приближи бавно и ги взе, след което ги прибра в джоба си.

-От... няколко месеца... никой не ме е наричал така. – говореше бавно. Усети, че все още е леко неспокоен.

-Как? Биров ли? Това е проклетата ти фамилия, трябва да си свикнал да я чуваш. – учителят му се усмихна. –Един от проблемите на днешната младеж е, че лесно свиква с новите прякори. Нали, „Валтир”? – той пак се засмя. -Това беше едно от имената на бог Один, ако не се бъркам. Какво значи? Чакай... ще се сетя. Бог-убиец, нали? - учителят се усмихна от задоволство след като получи кимане като потвърждение на предположението му.

Кратка усмивка мина през лицето и на Валтир. В главата му се появи мисълта с един удар да разбие изкуствените зъби на учителя. Юмрукът му се сви, той усети притокът на кръв и тогава учителят продължи:

-Не трябва да забравяш кой си, момче. Имената, фамилията, прякорите... всички те са без значение. Важното е да знаеш кой си. Ще се видим утре. – преподавателят го потупа по рамото и се насочи към учителската стая.

Валтир стоя вцепенен за секунда, опитвайки се да осмисли думите. Гледаше надолу, но очите му не виждаха. Не можеше да се концентрира, за да фокусира каквото и да било. Освен юмрука си, който все още стоеше здраво стиснат и приготвен за удар. Той го повдигна и го огледа. Една единствена мисъл мина през главата му... „А аз знам ли кой съм?”.

Нямаше кой да отговори. Той не бе произнесъл въпроса, а и да го беше направил нямаше кой да го чуе. Коридорът бе празен и тих. Байрън отпусна ръка и тръгна към кабинета, в който имаше час. И започна да се смее. Бурно, налудничаво... неконтролируемо...

3 коментара:

  1. имал съм и такива моменти... тогава още пушех и цигарите ми се отразяеаха добре, само че аз не си задавах въпроси а блъсках стената... а въпроса кой съм аз си го задавам почти всеки път когато се сдухам-например сега, и никога не намирам отговор :с

    ОтговорИзтриване
  2. Това между другото истинска история ли е или?Иначе е добро.Описанието ти е перфектно, докато чете човек все едно го преживява.Всяко едно нещо е описано на 100% дори и мислите на героя, което е добре.Като цяло е хубаво разказче.Само това ми беше чудно дали е по истинска случка и дали наистина ти викат "Валтир"?!

    ОтговорИзтриване
  3. Всъщност не. Никога не са ме наричали така. Просто се ровех из wikipedia и попаднах на инфо по темата за Один. Вече имах идея за разказа, но не и за прякор. Колкото до историята измислена е. Някои... доста нервно-агресивни кризи, които имам в последните няколко месеца послужиха като основа за написването й :)

    ОтговорИзтриване

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Месецът на хилядите страници

Да четеш фентъзи може да е проблемно занимание. Не за друго, а защото авторите на фентъзи като хванат клавиатура и малко се пооливат. Неслу...