A Dark Tale - Част 54 "Това ли е краят?"

Mясто: площад "Блъдфилд"
Дата: 22 август 2007
Час: 12:04

На площада цареше хаос. От едната страна бе пълно с палатки и други най-разнообразни временни убежища на Докоснатите. След прокуждането си от града цялата им частна собственост беше разпродадена и сега трябваше да живеят на улицата. От другата страна на площада бе редицата от военни машини, а зад нея се бе появило множество от зяпачи. От онези, които досега не си бяха мръднали пръста за града си или за своето бъдеще, а си бяха стояли вкъщи. Голяма част от оцелелите от Съпротивата също беше там. Мартин и Ийв бяха единствените допуснати по-напред и сега стояха на един от бронираните джипове на СС и гледаха към редицата от Докоснати, намираща се на около двеста метра от тях.

Вече минаваше 12, а Дивайн го нямаше. Снощи не се бе върнал в библиотеката, а рано сутринта се разпространи новината, че кметът Кроуни е мъртъв. Много скоро всички знаеха кой го е направил, тъй като на по-запознатите с историята не им бе трудно да се досетят. До Ийв и Купър стояха офицер Лау и неговият главнокомандващ. Те така и не си бяха направили труда да съобщят на хората зад тях, че ако Дивайн не се появи Месията най-вероятно щеше да даде заповед за атака. Както се бе изразил Лау „Ако се стигне до битка те ще бъдат нашите случайни войници”. Ийв си бе помислила, че тази война е превърнала всички в животни. Нямаше добри или лоши. Имаше само живи и мъртви.

Търпението в редиците на Докоснатите, че дори това на хората в СС, бавно се изчерпваше. Нервноста им нарастваше с всяка изминала секунда. И тогава Докоснатите се раздвижиха. Месията се показа и се насочи към центъра на площада. Бе махнал робата си и вместо това бе облечен с ризница, върху която имаше кожена черна броня със златен кръст. Панталоните му също бяха черни. В едната си ръка държеше едно изящно копие, а в другата – масивен щит. Когато стигна центъра на площада, там където вчера бяха говорили с Дивайн, той се спря и зачака. В очите на войниците, на обикновените хора, че дори и на самите Докоснати, той изглеждаше като рицар от Средновековието, тръгнал на кръстоносен поход за прослава на „правата вяра”. Проблемът бе, че в главата на Адам подобно нещо трудно можеше да бъде набито. Друг обаче бе въпросът, че него въобще го нямаше.

Мартин знаеше, че ако Адам не се появи Месията ще даде знак за атака. Болката в гърдите му също го караше да се надява, че Дивайн ще дойде... и ще победи. В противен случай Мартин щеше да се впусне в битката и щеше да се оттърве от мъките си. Не беше това, което искаше, но все пак бе по-добре от това да се скрие и да умре от рака. Забелязваше и изражението на Ийв. Можеше да почувства тревогата и за Дивайн. Все още не можеше да си обясни как човек като Адам може да накара някого да го обича. Но все пак може би все още имаше нещо нормално в него. Може би...

Месията започна да тропа с единия си крак, а Докоснатите сякаш получиха някакъв сигнал, изправиха се и приготвиха оръжията си. СС също се приготвиха. Напрежението можеше да се усети във въздуха, а Месията най-спокойно си чакаше в средата на площада. Изведнъж се чуха писъци сред обикновените хорица зад СС и оттам изникна Дивайн. По ножовете в ръцете му имаше кръв... Изглежда си бе пробивал път през тълпата по доста весел начин. Той захвърли двете парчета метал и се качи на джипа, където бяха Ийв, Мартин, Лау и висшият офицер.

-Мислех, че няма да се появиш. – каза строго военният.

-Аз не съм облечен в маскировъчно зелено страхливец с автомат в ръка. Аз съм нещо повече... – изсъска Дивайн, докато прегръщаше Ийв. Офицерът не отвърна.

-Е, това ли е краят? – попита Мартин. Адам го погледна и се усмихна със своята извратена усмивка.

-По един или друг начин да. Това е краят. – Ийв го прегърна силно и сякаш не искаше да го пусне. Адам кимна на Купър и той дръпна докторката към себе си. Адам слезе от джипа, хвърли един последен поглед към тях и пое към центъра на площада. Докато вървеше към Месията извади от многобройните джобове по дрехите си други два ножа. Тези, които тя му беше подарила... Започна да ги върти в ръцете си, сякаш за да ги почувства по-добре. Да ги усети по-близки. Колкото повече се приближаваше до Месията, толкова по-съсредоточен изглеждаше той. Бе вдигнал щита си от земята, а Копието на съдбата нервно потрепваше в ръцете му. Не заради самия Месията, а заради силата, вложена в него.

-Закъсня. – процеди през зъби лидерът на Докоснатите, когато се убеди, че Дивайн е достатъчно близко, за да могат да говорят без да ги чуват другите.

-Не, просто не исках да ти доставя удоволствието да дойда, когато ти си казал. Нали помниш как вчера властно ми каза „утре по обяд... бля-бля-бля”. Мразя да ме командват.

-И все пак сега вършиш чужда работа.

-Да, но имам полза от това. – усмихна се Дивайн.

-Тя така и не ми даде сила. Уменията, които придобих под Нейното командване бяха нищожни. А на теб ти даде толкова много. Скорост, сила, ловкост... да не говорим за по-специалните ти умения.

-Хей, не бъди толкова жесток към Господ. Ако става на въпрос повечето ми умения са още от пребиваването ми в Ада... и неговите околности. Господ просто ми помогна да ги усъвършенствам. Тя може да бъде и мила.

-Не ме интересува вече. Тя е божество, което ще остане в миналото. Те... – Месията погледна Докоснатите зад себе си. -...вярват на мен. Дори някое чудо не би могло да разклати вярата им в мен.

-Тук е забавната част – няма да има на кого да се доверят ако умреш. – Адам се ухили широко за секунда, след което лицето му отново стана сериозно.

-Аз няма да умра, малко нищожество. Това, което не ми даде Господ, си го взех от този артефакт. – той вдигна Копието. –То ме поддържа в такава форма. То ми дава тази сила. То ще прониже сърцето ти.

-Може и така да стане. – Адам замълча за малко, след което продължи. –Но замисли се какво ще стане след това. Ще продължиш войната си, ще победиш, ще станеш господар на Хевънспорт.... може би на света. – сарказмът в гласа му си личеше. –И една сутрин ще се събудиш и ще осъзнаеш, че животът е весел. – погледите им се впиха един в друг. –И тогава... ще умреш.

Адам замахна пръв с единия от ножовете си и едва не остави белег върху лицето на Месията. Той се спаси, отстъпвайки бързо назад. Следващият ход бе негов и започна атака с щита, след което замахна с копието. То мина на сантиметри от Дивайн, който се претърколи встрани, изправи се бързо и отново атакува с ножовете си. Те започнаха да святкат наляво-надясно, а щитът на Месията ги отбиваше встрани. Адам събра сили и скочи над Месията. Докато се преобръщаше във въздуха се опита да го прободе с единия нож, но Месията показа невероятна бързина и го удари с щита, захвърляйки го настрани. Тялото на Дивайн се просна на няколко метра от битката. От двете страни на площада се чуха изненадани възгласи. Месията се възполза от краткото си преимущество и се засили с копието към Дивайн. Той обаче се измъкна с един бърз скок и копието се заби в цимента на площада. Адам се изправи и двамата с Месията отново започнаха война с погледи. Налудничавата усмивка на Дивайн грейна на лицето му и това още повече вбесяваше лидерът на Докоснатите. Слънцето за секунди се скри зад гъсти области и капки дъжд започнаха да се сипят от небето. Адам стисна ножовете си и тръгна отново в атака. Месията отблъскваше всеки удар и от своя страна пробваше да прободе врага си с копието. И донякъде успя. При една от атаките на Дивайн Месията успя да го избута встрани и моментално стрелна копието към него. Острието „погали” едното рамо на Дивайн и оттам бликна кръв. Адам изрева. Не бе очаквал, че толкова малко докосване ще му причини такава болка... такива щети. Месията се усмихна от успеха си, макар Дивайн вече да се бе отдалечил. По лицето му се четеше злоба. Време беше за фокуси...

Той прибра ножовете и вдигна ръце срещу Месията. Цимента около него започна да се напуква и изведнъж избухна, поваляйки лидера на Докоснатите на земята. Дивайн моментално скочи, вадейки ножовете във въздуха. Месията обаче го посрещна с още един зловещо силен удар с щита и Адам пак отлетя настрани. Сблъсъкът с твърдия цимент бе болезнен. Болката в рамото все още я имаше. Той обаче не се отчайваше. Стисна зъби, концентрира се и цимента наоколо започна да се напуква. Не само определено място като преди малко. Всичко. Разлетяха се камъни, плочки, парчета цимент. Всичко се разби за няколко секунди и тази ударна вълна пое към Месията. Той обаче вдигна копието пред себе си и произведе втора вълна, която посрещна първата. Отделената енергия се превърна в тътен, който накара всички наблюдаващи да се хванат за ушите. Месията се усмихна доволно и се затича към Дивайн, замахна с копието, но Дивайн използва ножовете си, за да го избута встрани. Преди да падне обаче, Месията се завъртя и копието отново докосна тялото на Дивайн. Този път ребрата му, съдирайки плътното кожено яке и тениската отдолу. Адам отново изкрещя от болка и също се просна на земята. Двамата лежаха върху голата, вече навлажнена от дъжда пръст. От цимента нямаше и следа. Месията започна да се надига бавно, смеейки се. В очите му се четеше задоволство, каквото не може да бъде описано.

-Къде си тръгнал, момче? Знаеше, че това е загубена битка и все пак се включи. Кажи ми защо? Толкова ли е важно да идеш в Рая?

-Ако мислех, че това е загубена битка нямаше да съм тук. – каза Дивайн и по принуда се изплю. В слюнката му имаше кръв, признак за вътрешни наранявания. –Но не ми пука за Рая. Просто искам да знам, че си умрял от моята ръка....

-Не е заради родителите ти, нали? Онова е минало, Ей Джей, остави го...

-Първо: името ми е Дивайн. И второ: родителите ми нямат нищо общо. – Дивайн се засмя, а очите му светнаха с онзи налудничав поглед, заради който хората се страхуваха от него. –Просто искам да видя как умираш!

Той стана на крака и се засили към Месията с насочени напред ножове. Месията вече бе на крака и постави щита плътно пред себе си. Ножовете се забиха така силно в него, че остриетата се показаха от другата страна. Дивайн нямаше как да ги извади.

-Пипнах те! – каза Месията. В този миг усети, че другата му ръка е празна.

-А аз направо ти го начуках. – гласът дойде зад него. Месията се обърна и усети как копието пробива ризницата му. Дивайн бе стиснал дръжката здраво и натискаше с всичка сила. Ненормалното му изражение и усмивката не слизаха от лицето му. Месията се опита да си поеме въздух, но се задуши в собствената си кръв. Започна да я плюе и да се опитва да се бори, но тялото му не го слушаше. Изпусна щита. Свлече се на колене. Дивайн все още натискаше копието напред. Месията бавно осъзна какво бе станало – Дивайн бе използвал силите си, за да изстреля ножовете напред, беше се шмугнал под щита и встрани от Месията и бързо бе взел копието. Все пак някога се бе занимавал и с кражби. И сега, заради една малка грешка, славното бъдеще на Месията, неговите надежди за господство над Хевънспорт бавно си отиваха. Можеше да го усети, както усещаше и болката в гърдите си. Нямаше я вече защитата на копието, защото то не бе в негови ръце. Усети как Господ проникна свободно в съзнанието му и го подложи на невероятни мъки. Усети как очите му щяха да излязат от орбитите. Усети как животът го напуска. И последното, което видя бе усмивката на Дивайн, галена от дъждовните капки.

Тялото на Месията се строполи на земята, а Дивайн измъкна Копието на съдбата от гърдите му. Огледа кръвта по острието, след което го насочи надолу и остана така за известно време. Чу раздвижване сред Докоснатите. Видя как някои се кланят. Видя други да се прекръстват. Чу се вик „В името Божие – поклонете се на новият ни водач!”. Последваха одобрителни възгласи и Докоснатите, с цялата им религиозна фанатичност започнаха да му се кланят.

Единствената реакция на Дивайн бе едно леко подхилкване. Той се обърна и тръгна обратно към СС. Ийв бе паднала на колене и дишаше тежко. Купър стоеше като вцепенен и държеше гърдите си с две ръце. Пое си дълбоко въздух... и не усети болка. Дивайн се приближи до тях, погледна още веднъж копието и го хвърли на земята. В този миг се чу изстрел. Бе дошъл от пистолета на висшия офицер. Куршумът обаче бе застанал на сантиметри от главата на Дивайн. Той поклати недоволно глава.

-Съжалявам. Ти си прекалено голяма заплаха. Трябва да умреш! – изкрещя военният.

-Прав си. – усмихна се Дивайн и направи знак с ръка. Пистолетът отскочи от ръката на офицера и отиде в ръката на Адам. Висящият във въздуха куршум падна на земята, а Дивайн се прицели и стреля. Офицерът падна мъртъв. Никой от хората му не се опита да направи каквото и да било. Или от страх, или от нежелание.

Адам погледна към Купър, след това и към Ийв. Видя сълзите в очите й и нежно й се усмихна. Погледна и назад, към все още кланящите му се Докоснати. Отново се обърна напред и погледна пистолета в ръцете си. Вдигна поглед към Ийв и в очите му тя видя това, от което най-много се страхуваше – краят. Устните на Дивайн се раздвижиха и той прошепна нещо, което никой не чу. Ийв обаче прочете по устните му какво имаше да каже. „Съжалявам. Обичам те.”

Преди тя да може да каже или направи каквото и да било Дивайн вдигна пистолета и стреля от упор в главата си. Тялото му се строполи на земята, а Ийв изпищя. Всички останали бяха безмълвни. Купър гледаше към Адам и не можеше да помръдне. Видя как Ийв скочи върху тялото на Дивайн и плачейки го прегърна. На площада се бе възцарила тишина. Нищо не се чуваше освен нейният плач и тихият звук от сипещия се дъжд.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

"Blade Runner 2049": Джаред Лето беше отвратителен Жокер, но може да е приличен "модерен Исус"

Киното може и да не търпи еволюция, но маркетингът, свързан с него, определено го тресе такава. Доказателство е поредната доза hype за &quo...