Стоя, гледайки белия лист пред мен и не знам откъде да започна. Дали съм объркана, заради хилядите мисли, които ме засипват в момента, до степен, в която дори не знам какво точно мисля? Обърках се….Студено ми е и е тихо, сънят пак ме е изоставил, а не разбирам с какво съм го обидила. Вече месец не ме е навестявал и аз само разболявам все повече вече болния си мозък. Мислите ми си правят състезания в главата ми и дори нямам идея как запълвам листа с думи. Както каза един мой приятел : “Главата ми е като Сухиндол – пълна е с боклуците на София”… Тихо е… Много е тихо, тишината е чак задушаваща. Исках да е тихо, да имам спокойствие. Сега го имам, обаче вече внимавам какво си пожелавам… Защото, в една песен се пее “ The quiet scares me cause it screams the truth…” и съм напълно съгласна…. Сега с мен е само тази тишина и всички недоизказани неща, които ме гледат право в очите и чакат подходящ момент да нападнат…
Един ден се събудих, направих си прическа и се гримирах с черно. Облякох се в черно и си пуснах All black. Господин Born_2b_God ми каза, че го депресирам. И е прав. Сега слушам Cambodia, за да не слушам тишината. Сънят още не е почукал на прозореца ми, а само, както прави напоследък, минава, докосвайки леко вече полудялото ми съзнание, вкарва в ума ми (още) някоя мисъл и си тръгва…
Гореспоменатият ми приятел, дал ми така подходящото сравнение, бръкна с две ръце някъде дълбоко в душата ми, извади съзнанието ми и доста силно го разтърси в такт с ритъма на Cambodia. Заби пръсти в старата рана, която мислех за отдавна заздравяла. Е, не е. Същият този човек внесе доста смут в иначе добре подреденото ми съзнание. Добър човек е… Има само един недостатък – на може би повече от 1000 км е от тук, а вероятността да се телепортирам до там е доста малка. Не съм го виждала от доста време и не знам дали ще го видя пак. Осъзнах, че така и не му казах какво значи за мен. Едва сега, когато не мога, се сетих. Никога не споделих с него, че са ми приятни разговорите ни, че времето с него тече със скоростта на светлината, че когато преди го виждах в училище денят ми ставаше малко по-слънчев… И ми липсва, макар че никога не сме били много близки. Не остана време. Или може би време имаше, но не съм разбрала. Тези откраднати мигове ми бяха достатъчни, за да ми бъде приятел.
Не знам как го направи, но чисто и просто, с няколко думи в добрия стар Skype , накара цялото ми същество да крещи диво, обърка ме, разби на прах моята всичко-ми-е-наред маска. И то без дори да ми каже нещо такова. Но както стоях удобно разположена на стола си усетих как започвам да треперя. Колкото повече говореше той, толкова повече вълнение усещах аз. Срути целия ми свят за секунди. Той пишеше, но аз чувах гласа му, чувах смеха му, виждах лицето му – the saddest eyes that I have ever seen, с мек и кадифен , но сигурен и дори малко отегчен поглед, небрежно разрошената тъмно кестенява коса, леко наболата брада и също лека, но страшно приятна усмивка. И гласът му – дълбок, плътен, весел и замислен едновременно, някъде на границата между момчето и мъжа… На всичко отгоре и невероятно интелигентен и още по-скромен, но излъчващ сила и някаква необяснима за мен енергия - живот, желание – една мистерия за мен, която ме подтиква да открия още и още… Спомням си последния път, когато го видях, беше като глътка свеж въздух в задушения ми от цигарен дим живот… Няма да забравя как изглеждаше тогава…Сега не ми е казал и думичка, но пак ме развълнува…
Минаха няколко дни откакто написах първото изречение. Не знам коя дата е днес. Но знам, че е неделя. Мина поредната безсънна нощ. Преживях я, но с цената на изненадата, която ми поднесе 5-тия час тази сутрин – новото ми “откритие”. Хората, които ме познават може и да разберат за какво говоря. Да, отново се случва. Но нищо. Въпроса е друг. Няма време. Не искам вече да губя и миг, не искам пропилени моменти. Не искам да оставям недоизказани неща, които да ме гледат сгушени в тишината и които да се опитвам да направя смислени като ги напиша… Хората си отиват, понякога за малко, понякога завинаги, трябва да им кажем…нещо. Ако не всичко, то поне нещо… И аз ще го направя, пък дано сънят реши да ми идва на гости от време на време, защото вече ужасно ми липсва…
P.S. “And as the nights passed by, she tried to trace the past,
The way he used to look, the way he used to laugh.
I guess she’ll never know what got inside his soul
She couldn’t make it out just couldn’t take it all.
He had the saddest eyes the girl had ever seen
He used to cry some nights as though he lived a dream
And as she held him close he used to search her face
As though she never knew the truth lost inside Cambodia…”
Един ден се събудих, направих си прическа и се гримирах с черно. Облякох се в черно и си пуснах All black. Господин Born_2b_God ми каза, че го депресирам. И е прав. Сега слушам Cambodia, за да не слушам тишината. Сънят още не е почукал на прозореца ми, а само, както прави напоследък, минава, докосвайки леко вече полудялото ми съзнание, вкарва в ума ми (още) някоя мисъл и си тръгва…
Гореспоменатият ми приятел, дал ми така подходящото сравнение, бръкна с две ръце някъде дълбоко в душата ми, извади съзнанието ми и доста силно го разтърси в такт с ритъма на Cambodia. Заби пръсти в старата рана, която мислех за отдавна заздравяла. Е, не е. Същият този човек внесе доста смут в иначе добре подреденото ми съзнание. Добър човек е… Има само един недостатък – на може би повече от 1000 км е от тук, а вероятността да се телепортирам до там е доста малка. Не съм го виждала от доста време и не знам дали ще го видя пак. Осъзнах, че така и не му казах какво значи за мен. Едва сега, когато не мога, се сетих. Никога не споделих с него, че са ми приятни разговорите ни, че времето с него тече със скоростта на светлината, че когато преди го виждах в училище денят ми ставаше малко по-слънчев… И ми липсва, макар че никога не сме били много близки. Не остана време. Или може би време имаше, но не съм разбрала. Тези откраднати мигове ми бяха достатъчни, за да ми бъде приятел.
Не знам как го направи, но чисто и просто, с няколко думи в добрия стар Skype , накара цялото ми същество да крещи диво, обърка ме, разби на прах моята всичко-ми-е-наред маска. И то без дори да ми каже нещо такова. Но както стоях удобно разположена на стола си усетих как започвам да треперя. Колкото повече говореше той, толкова повече вълнение усещах аз. Срути целия ми свят за секунди. Той пишеше, но аз чувах гласа му, чувах смеха му, виждах лицето му – the saddest eyes that I have ever seen, с мек и кадифен , но сигурен и дори малко отегчен поглед, небрежно разрошената тъмно кестенява коса, леко наболата брада и също лека, но страшно приятна усмивка. И гласът му – дълбок, плътен, весел и замислен едновременно, някъде на границата между момчето и мъжа… На всичко отгоре и невероятно интелигентен и още по-скромен, но излъчващ сила и някаква необяснима за мен енергия - живот, желание – една мистерия за мен, която ме подтиква да открия още и още… Спомням си последния път, когато го видях, беше като глътка свеж въздух в задушения ми от цигарен дим живот… Няма да забравя как изглеждаше тогава…Сега не ми е казал и думичка, но пак ме развълнува…
Минаха няколко дни откакто написах първото изречение. Не знам коя дата е днес. Но знам, че е неделя. Мина поредната безсънна нощ. Преживях я, но с цената на изненадата, която ми поднесе 5-тия час тази сутрин – новото ми “откритие”. Хората, които ме познават може и да разберат за какво говоря. Да, отново се случва. Но нищо. Въпроса е друг. Няма време. Не искам вече да губя и миг, не искам пропилени моменти. Не искам да оставям недоизказани неща, които да ме гледат сгушени в тишината и които да се опитвам да направя смислени като ги напиша… Хората си отиват, понякога за малко, понякога завинаги, трябва да им кажем…нещо. Ако не всичко, то поне нещо… И аз ще го направя, пък дано сънят реши да ми идва на гости от време на време, защото вече ужасно ми липсва…
P.S. “And as the nights passed by, she tried to trace the past,
The way he used to look, the way he used to laugh.
I guess she’ll never know what got inside his soul
She couldn’t make it out just couldn’t take it all.
He had the saddest eyes the girl had ever seen
He used to cry some nights as though he lived a dream
And as she held him close he used to search her face
As though she never knew the truth lost inside Cambodia…”
Anii nqmam dumi prosto! S neshtata, koito pishesh opredeleno wlizash pod kozhata na horata (bow) (clap) prodylzhawai i nikoga ne se otkazwai :) ShefkaTa
ОтговорИзтриване