Сватбата (Част 1)

Отворих очи, а шибаната слънчева светлина така прогори зениците ми, че ми се прирева. Отново ги затворих и се свих на топка в опит да се върна в реалния свят. Това обаче щеше да ме прати в света на сънищата отново. Сега обаче не беше време за спане, затова разтърках очите си с длани и отново ги отворих. Този път по-плахо, защото знаех, че онзи шибаняк Слънцето не се е махнал от небето за десетте секунди, в които не гледах. А и най-вероятно ме дебнеше, за да ми причини болка отново. Този път обаче не успя. Внимателно отворих очи и за няколко секунди те привикнаха със светлината. Можех да се огледам.

Намирах се на Тортата. В центъра на Пазарджик, за незапознатите. Средно голям площад, заобиколен от няколко дървета, между които се кипреха пейки. И на една от тези пейки се кипрех и аз. През площада както обикновено си минаваха разни хорица с разни задължения. Едва ли някой от тях подозираше или се интересуваше, че имах ужасно главоболие. А аз исках да го споделя с някого. О, определено исках да го споделя с някого. Главата ми беше пред експлодиране. Замислих се - кога човек го боли глава? Алкохол. Да бе, вярно. Ергенското парти. Как можах да забравя. Толкова беше яко... че не го помнех. Щом не помниш нещо значи наистина си е струвало, помнете ми думата. Опитах се да си спомня кои сме били и какво сме правили, когато чух хъркането до себе си. Погледнах вдясно - никой. Погледнах вляво и видях до мен да стои Валето, друг важен герой в тази история. Беше облечен в черен костюм с бяла риза, но това не му пречеше да спи на пейка на Тортата посред бяла. Не пречеше и на една солидна лига да се спуска от отворената му уста право към... копеле, не! Левият ми ръкав! Извиках ядосано и започнах да бърша ръката си в сакото му и това успя да го разбуди.

-А, Бире... кога стана светло уе?

-Хубав въпрос. - отговорих му аз. -Предлагам да намерим някой, който да ни отговори, както и да ни обясни какво се е случило снощи на партито и как сме се озовали тук, облечени с тези костюми. - да, и аз бях с костюм. Само дето моят беше бял с черна риза. Имах спомен, че съм го купил преди няколко седмици, но не и как съм го облякал, нито как съм се озовал тук след ергенското парти.

Валето се надигна от пейката и повтори моите действия от преди малко, за да влезе в ритъм. През това време аз реших да разбера колко е часът и затършувах из джобовете си. Нямаше го! Джобният ми часовник го нямаше! Не можеше да е откраднат, нямаше как. Мислех да го сложа чак на сватбата. Но щом го нямаше значи не се бях преобличал сам. Някой друг ми бе сложил костюма и не знаейки за малкия ми план не ми беше сложил часовника в сакото.

-Вале, помниш ли преди години имаше един филм, The Hangover? Maлко тъпичък.

-Не се сещам.

-Четирима приятели отиват на ергенско парти във Вегас и на другата сутрин не си спомнят нищо.

-А, да. Сетих се. К'во за него?

-Мисля, че сме в някакъв български римейк на този малоумен филм. - заключих аз. -Само, че сме само аз и ти, и за съжаление май не сме били във Вегас. Не си спомняш нищо от снощи, нали?

-Зависи. - каза той.

-От какво?

-Кой ден сме днес.

"Кой ден сме днес." Поредният добър въпрос. Най-странното беше, че наистина не бяхме сигурни. Все пак по предварителните планове ергенското парти беше в сряда вечерта. Сватбата беше в събота. Това го помнех. А в този момент с Валето стояхме с костюмите, които си бяхме подготвили за сватбата и които едва ли щяхме да облечем заради друг повод. Потърках черепа си, тъй като главата не спираше да ме боли. А и всички тези въпроси ме объркваха. Покрай нас мина някакъв старец, сигурно на около седемдесет, и реших да се направя на любезен за пореден път.

-Извинете, господине? Господине? ГОСПОДИНЕ! - не исках да крещя, но се наложи. Човешкият слух отслабва с годините, нормално е. Все пак той ме чу и се обърна. -Съжалявам, че ви безпокоя, но може ли да ни кажете кой ден сме днес и колко е часът?

Бях толкова мил. Толкова чаровен. От малък старите хора са ме харесвали заради тази моя учтивост, тази харизма на мил млад човек. Е, всеки греши. И все пак този път май не проработи. Старецът сви вежди, притисна злобно устни и изгледа мен и Валето с такава oмраза в очите, че двамата потръпнахме в лек изтрезвителен ужас.

-Гадни сектанти! Плюя на вас! Вие обиждате името Божие с вашите глупости! Мормони, дордони... Не ви знам какви сте и не искам и да знам! - опитах се да го прекъсна и да обясня, че не сме сектанти. Това да носиш костюм признак на сектантство ли е? Човекът обаче бе прекалено зает да продължава да ни ругае и не ми обърна внимание. -Преди години в България се изповядваха само две религии - чистото православно християнство и ислям от турците, ама не ги тачехме тях много-много. А сега се навъдихте всякакви. Плюя на вас! - за наша радост ни плюеше само на думи, но не го направи наистина. Изглежда злобата му привърши и той продължи по пътя си, но се спря и пак се обърна. -И между другото... - гласът му сега бе странно приветлив. -Днес сме събота, а часът е четири и десет.

Това беше неочаквано. Успях да избоботя нещо като "благодаря" докато той си тръгваше, а Валето го наблюдаваше внимателно и обмисляше каква глупост да каже. Имаше опасност това да върне стареца и той да продължи да ни ругае, така че реших да прекъсна мисловния процес на Вальо преди да е станало прекалено късно.

-Вале, имаме проблем. - казах аз, привличайки вниманието на другаря ми по пейка. -Старецът каза, че е събота следобяд. Днес е сватбата. Това означава, че някак си сме пропуснали последните два дни и половина и днес сме на сватба. Която ако не се лъжа трябва да започне много скоро.

-Хъхъ... - той опита да се засмее, но иначе жизнения му смях секна бързо. -Това е кофти. Много кофти.

-Знам. - кимнах аз. -Какво ще правим?

-Ами предполагам, че като ни се избистрят главите ще си спомним какво се е случило през тези два дни. И да се надяваме, че няма да е толкова лошо колкото в The Hangover.

-Mислех, че не го помниш?

-Опитвах се да си спомня какво сме правили ние, но всъщност си спомних голяма част от филма. Вярно беше тъп.

-Да, но това не ни помага. - отчаяно разтърсих глава аз. Голяма грешка. Главоболието ме удари отново като парен локомотив. По принцип не ме болеше глава от пиене, по дяволите, какво бях правил? Това можеше да почака. Сега трябваше да стигнем до сватбата. -Сега е четири и десет. Доколкото помня сватбата започва в пет. Поне за това можем да сме спокойни.

-Бире... - Валето ме изкара от собствените ми мисли. Не знаех дали на него говоря, или на себе си. -...а ние всъщност на чия сватба ще ходим бе, копеле?

Хубав въпрос. Поредният хубав въпрос.

Следва продължение...

2 коментара:

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

С книги назаем от новото ни студио/апартамент

Влогът се завърна, да живее влогът! Новото AntTemz Studio официално отвори врати с пускането на седмия брой на съвместния ни влог с Темз &...