Сватбата (Част 3)

Когато прекъснах разказа си, бях стигнал до онази част, в която с Валето нервно ровехме из джобовете на костюмите си, за да намерим халките за предстоящата сватба. Е, не ги намерихме. Аз се отказах пръв, тъй като вече бях ровил из джобовете си в търсене на джобния ми часовник. Тогава не бях намерил халки, едва ли щях да намеря и сега. Въпреки всичко проверих, но се оказах прав - нямаше нищо метално, кръгло или с дупка в джобовете ми. Спрях да търся и пооправих и без това не много добре изглеждащия ми костюм, а Валето продължаваше да се претърсва. Правеше го по-бурно от мен и няколко от гостите на сватбата вече се бяха вторачили в него. Потупах го по рамото и нежно му казах да спре.

-Стига, човек, няма да намериш нищо.

-Ние сме кумовете бе, Бире! - каза почти разплакано той. -Тошо ни е избрал, оказал ни е такава чест, а ние не само, че не помним, но и дори сме загубили халките. Що за хора сме ние? Как може да сме толкова безотговорни? - хленченето му бавно започна да се превръща във викане и за да не привлечем още повече внимание трябваше да го накарам да млъкне.

-Вале, чуй ме! Чуй ме бе! Успокой се! Чакай... да, дишай! Дишай! Така. Слушай ме внимателно! Първо искам от теб да се успокоиш.

-Как очакваш да се успокоя? - извика отново той, а аз го стиснах за раменете и го приведох, едновременно с това усмихвайки се на хората наоколо. Леле, как ми се отразяваше на главоболието неговото викане...

-Просто е, Вале. С най-изпитания метод за релаксация - алкохол. - очите му светнаха щом ме чу. Знаех си. -Все пак сме на сватба. Все ще намериш нещо тук, преди да сме отишли в ресторанта. - той кимна. -Добре, радвам се, че разбираш. А сега второто нещо, което искам от теб. Аз ще отида да намеря халки, а през това време ти се навъртай наоколо и ако Тошо или Ети попитат за мен казваш, че съм някъде наоколо. Става ли?

-Става, Бире. Но как ще намериш халки?

-Не се тревожи за това. - успокоих го аз. -Отивай да свършиш своята част от плана, а аз ще се погрижа за халките.

Валето отново кимна, също пооправи костюма си и тръгна към мнозинството от гости. Огледах се. Трябваше ми кола. Видях някакво доста симпатично BMW и без дори да се замисля отворих вратата и седнах на мястото до шофьора. Вътре стоеше млад мъж, горе долу на моите години, с бяла риза и дънки. Играеше си с CD-то на колата и ме погледна доста изненадано, когато седнах до него.

-Здрасти. Аз съм един от кумовете. Трябва ми помощта ти, за да спасим тази сватба. Знам, че е изненадващо, но повярвай ми - ще живееш по-добре с идеята, че си направил добро на Тошо и Ети. Карай, аз ще те напътствам. Трябва да вземем нещо.

-Ъм... ама аз не...

-Няма време за обяснения! - прекъснах го аз. -Сватбата ще почне много скоро и ти трябва да ме закараш до едно място, за да се погрижа да има какво да си сложат на пръстите младоженецът и булката. Разбрано?

Той опита да каже нещо отново, но осъзнавайки, че ще го прекъсна отново, не посмя. Вместо това вдигна рамене, запали колата и тръгна. Бяха нужни едва две минути, за да стигнем до мястото, въпреки че бях лош навигатор и на два пъти му дадох грешни инструкции. Когато най-накрая стигнах до крайната си цел махнах колана (безопасността е важна), слязох от колата и подадох глава през прозореца.

-Ще се постарая да приключа бързо. Чакай ме тук.

-Извинявай... - каза той. -...обаче аз не съм гост на никаква сватба. Чаках приятелката ми да плати едни неща в пощата.

-Оу... - кофти ситуация, знам. Хубаво е, че не съм от най-притеснителните. -Съжалявам тогава, че те разкарах. И не познаваш Тошо или Ети?

-Идея си нямам кои са. Но ще си имат добър кум. - усмихна се той и потегли, а аз помахах след колата с лека усмивка. Добър кум, а? И още как. Погледнах адреса, написан на пощенската кутия. "Ген.Скобелев 33".

-МИЛКЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! - не ми се искаше да го правя, но нямах избор. По принцип имах ключ, но беше в портфейла ми, който не беше в мен. Нямах и телефон, а звънецът... е, за него не се сетих. Можех само да разчитам, че е е тук.

-Ти луд ли си бе? - чу се глас отгоре. Вдигнах глава и видях червената коса на братовчедка ми леко да се подава от терасата.

-След този вик главата ми ме боли толкова, че може и да полудея. Дай ми ключ! Трябва ми помощ.

Малкото парче метал полетя надолу и падна на земята. Взех го, отключих и на бегом се засилих по стълбите към третия етаж. Влязох в коридора. Никой. В хола - пак никой. Излязох на терасата и я заварих да стои там и да разглежда брой на Cosmopolitan. С години наред жените си промиват мозъците с подобни глупости и после се чудят защо понякога ги мразим толкова.

-Трябва ми помощ!

-Каза ми вече. - отвърна незаинтересовано братовчедка ми.

-Милке, не се шегувам.

-Какво ти трябва?

-Като за начало - някакво хапче за главоболие.

-Боже мили... - тя разтърси глава и стана от стола си. Влязохме в хола и аз получих така желаната таблетка, която глънах без вода. Или поне се опитах. Задавих се сериозно и се наложи да направя два-три опита, преди таблетката да полети към стомаха ми. Милка стоеше и чакаше обяснение.

-Добре, добре... - размахах ръце аз. -Ситуацията е следната: кум съм на Ети и Тошо, които се женят днес. Проблемът обаче е, че не си спомням нищо от сряда вечерта насам и мисля, че съм загубил халките.

Тя се изкикоти. Изглежда нещо й се бе сторило доста забавно.

-Не си спомняш нищо от сряда вечерта насам? - попита ме.

-Да. Ти да не би да знаеш нещо? - погледнах с очакване, но тя поклати глава в знак на отрицание.

-Нямам ни най-малка представа какво си правил тези дни.

Лъжеше. Но нямах време да разпитвам.

-Добре, както и да е. Дойдох тук, защото ми трябват халки. Брачни!

-Да приличам на златарски магазин? - попита тя, все още смеейки се заради загубата ми на памет. Огледах я. Масивно златно колие, големи златни обици и по няколко пръстена на всяка ръка.

-Да. - отговорих искрено, заради което получих един от онези погледи, които те карат да се чувстваш зле, че си си отворил устата.

-Може да имам доста златни неща, но нямам брачни халки.

-А пръстени, които да минат за такива?

-Не мисля. Повечето са по-весели, а и дори да ти дам един за Ети, нямам такъв, който да отива на мъж и който да ползва Тошо. Пък и струват пари, по дяволите.

Пари. Нямах никакви. По дяволите! Мозъкът ми се опита да работи на по-бързи обороти. Главоболието бе намаляло значително и тази задача не изглеждаше чак толкова невъзможна. Как щях да намеря брачни халки в пет следобяд в събота? И откъде щях да взема пари за тях? Очите ми светнаха с онази светлина, която вкарва хората в новините... понякога за добро, понякога за лошо. Милка ме погледна и притеснено попита:

-Какво?

Пропускам следващите няколко минути, защото няма нищо кой знае колко интересно за разказване. Да речем, че след около пет минути излязох от къщата с плик, пълен със златни пръстени, обици и колие. Милка се показа на терасата и изкрещя:

-Ще те убия! Ако не ми ги върнеш ще те разчленя! Не можеш да си представиш какво ще ти сторя... - и други подобни брутални изказвания. Минах около стотина метра преди гласът й да почне да заглъхва от разстоянието. Болката в одраскания ми врат обаче ми подсказваше, че бе сериозна в заплахите си. С това щях да се занимавам по-късно.

Опитах се да тичам, макар да ми бе трудно с този костюм и тези обувки. Поне успях да вкарам някаква по-бърза крачка в употреба и ми отне съвсем малко време да стигна до т.нар. Малки фонтани. Бях на няколко метра от тях, когато изпод сянката на едно дърво се показа главата на възрастен цига... хайде от мен да мине, на възрастен ром.

-Брачед, нещо телефонче, ланец, гривна да желаеш? - подкани ме той с уникалното си произношение. За разлика от друг път се спрях до него и тихо попитах:

-Да имаш брачни халки?

-Ко рече? Брачни халки?

-Да, пръстени за сватба. Кръгли, с дупка и по-гладки. По възможност унисекс някакви... не знам, не разбирам от такива неща.

-Спокойно бе, брачед. Не се нарвирай. Знам какво е брачни халки. Секс обаче не предлагам, но може и да се измисли нещо...

-Имаш ли халки или не? - през живота си съм се убедил, че червеното лице, изпъкналите вени по него, изцъкленият поглед и стиснатите зъби са най-добрия начин да убедиш някого в нещо. Подейства и тогава.

-Спокойно, спокойно. Не се нарвирай ти казах! - замаха с ръце бедният... хммм... търговец. -И халки ще намерим. Обаче струват пари, злато е все пак. Имаш ли с какво да платиш?

Вдигнах плика със златните неща на Милка пред лицето си и дори през него успях да видя как очите на циганина светнаха.

-Брачни халки искаше? - попита той. -Да беше казал така. Ела да ти покажа какво предлагаме да си избереш. 'Айде, 'айде... ако видиш полицай прави се, че ми се караш нещо, защото съм те заговорил. 'Айде...

Следва продължение...

4 коментара:

  1. Уникален разказ! Кога може да очакваме да го завършиш, че го следя с голям интерес :D .

    ОтговорИзтриване
  2. Ами със сигурност ще има още 2 части с опция за трета, така че предполагам някъде в началото на септември вече ще съм приключил :)

    ОтговорИзтриване
  3. Много е забавно!Малките фонтани да не са...пред киното?Не мога да се сетя къде саXD
    Оох...и се надявам да не дадеш толкова злато за две халки...

    ОтговорИзтриване
  4. А да в предишната част, адски ме израдва "тогава извикай нея тя да ми даде" бруталнооооооо, или тва че ще му пригризе гърлото хахахахах знаех си, че си се запътил към каката, но защо подяволите каза адреса и ся ще е нападнат момците :D и с всичкото това злато по нея (rofl) което ти открадна :D

    ОтговорИзтриване

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Комикси: "Спайдър-мен/Дедпул" #5 (it's baaaack!)

Определено е хубавичко такова, зареждащо, да влезеш в книжарницата, да отидеш до онова ниско рафтче, където си запомнил, че слагат комик...