Биров представя "Тъмночервената шапчица" - Част първа

Бел.Биров: Миналата седмица се замислих колко възможности за претворяване предлагат класическите приказки, които почти всички знаем. И преди съм мислил по въпроса, но не съм се захващал сериозно. Е, сега се захванах и първата ми цел бе "Червената шапчица". Една по-мрачна, по-сурова, по-...бирова версия на приказката. Приятно четене!

Шапчицата седна пред малкото си огледало и погали изображението в него, след което докосна с ръка лицето си. Там, където доведеният й баща я бе ударил, сега стоеше голяма синина. „Естествен грим”, помисли си Шапчицата и се насили да се усмихне. Взе черен молив и очерта линиите на очите си, след което сложи достатъчно сенки, за да не личи синьото. Гримирането приключи с малко червило, след което се зае с косата си. Хвана я на два кичура и ги върза на опашки. Един черен кичур се изплъзна и увисна пред лицето й. Тя не го оправи – хареса й. Вместо това стана от стола и отвори гардероба си. Едно до едно стояха червените наметала с висящи качулки. Най-различни форми и модели, но всички в червено. Не случайно я наричаха Червената шапчица. Тя избра едно наметало, което й се струваше подходящо, и го наметна, след което слезе по стълбите. Майка й се размотаваше из кухнята, пълнейки една голяма кошница с най-различни продукти. Шапчицата така и не си направи труда да ги разгледа, не я интересуваше.

-Къде е онова прасе?

-Кой? – попита майката.

-Как кой – милият ти съпруг. – усмихна се дъщеря й и посочи окото си.

-Той… той не бе виновен. Ти си го заслужи.

-Да, да. Знам. Ясно ми е. И все пак къде е прасето?

-По работа. Ще купува някакъв имот, доколкото разбрах. Той не ми казва нищо, но поне така чух, докато го слушах как мрънка сам на себе си…

-Стига. – прекъсна я Шапчицата. –Не ме интересува. Това ли трябва да занеса на баба? – тя посочи кошницата.

-Да, ще съм ти благодарна ако тръгнеш скоро. Не остава много време до смрачаване, а тази гора не е приятно място за разходки нощем. Може да останеш да спиш там…

-Ще реша в движение. – каза Шапчицата и грабна кошницата от масата. Майка й се опита да сложи още една ябълка, но Шапчицата я взе от ръката й, усмихна се и захапа плода, докато излизаше през входната врата.

В същото това време…

-Инес, стига глупости! – изкрещя Суайн. –Колко пъти трябва да те моля? Колко? Помисли за доброто на дъщеря си и внучка си!

-Не съм аз тази, която трябва да мисли за тяхното добро. Не беше ли това твоя задача?

-Не ми пробутвай проповедите си отново! Аз се грижа добре за тях, но ще мога да им осигуря още по-добър живот ако този договор бъде подписан. – той вдигна парчето хартия пред себе си. Старата госпожа огледа листа хартия без особен интерес, след което продължи със заниманието си – плетеше пуловер на внучка си. По лицето на Суайн изби пот, когато видя липсата на интерес в очите й.

-Инес, Инес, Инес… ще ме довършиш. Толкова ли е трудно да подпишеш? Ще получиш доста пари. Както и аз… и естествено ще ги похарча за доброто на дъщеря ти и внучката ти. За доброто на нашето семейство.

-Ти не си част от това семейство. Бащата на Шапчица беше част от моето семейство. Това, че дъщеря ми направи грешката да заживее с теб след смъртта му и да вгорчи своя живот и този на внучка ми не е мой проблем. Не съм ти длъжна, Суайн. Нямам намерение да продавам къщата си, нито земята си. Тази част от гората ще остане непокътната. Предай го на дървоубийците, които представляваш.

Очите на Суайн се изцъклиха и придобиха по-нормален размер, имайки предвид дебелото му лице. Той забърса потта от лицето си, прибра листа хартия в чантата си и тръгна към вратата.

-Дадох ти толкова много възможности, само защото имах нещастието да станеш моя тъща. Изборът е твой.

Той отвори вратата, излезе и я трясна след себе си. Щом старицата не искаше да поддаде той имаше друг начин да отнеме къщата й. Само не трябваше да позволява жена му или доведената му дъщеря да разбират.

Някъде из гората…

Шапчицата вървеше без да бърза. Вече се смрачаваше. Гората не беше светла по принцип, a сега, когато Слънцето се скриваше, още по-малко светлина се показваше през клоните на дърветата. Някакви птички пееха на своя език из дебрите на гората и разнообразяваха в известна степен скучната задача на Шапчица. Изведнъж обаче те спряха.

Шапчица се бе научила да обръща внимание на такива детайли. Животните можеха да са от полза, когато си сам из гората и нещо не е наред. На това я бе научил истинския й баща. Тя се спря и се огледа внимателно. Никакво движение, никакъв признак за опасност. Когато реши да продължи по пътя си обаче се блъсна в нещо и падна назад. Беше на косъм да извика преди да види познато лице. Беше Езикиел.

Той бе млад мъж, на около двадесет, с едва четири години по-голям от нея. Познаваха се от училище, от времето, когато тя все още си правеше труда да ходи там. Не го бе виждала от доста време и нещо в него определено се бе променило. Носеше широк панталон с разкъсани крачоли и бяла, доста голяма за него риза. Нямаше обувки. Няколкодневна брада покриваше лицето му, а косата му бе по-дълга от обичайното и странно разрошена. И все пак… й се стори по-симпатичен от последния път когато го бе видяла. Разтресе глава и разкара тази мисъл, след което се изправи и изтупа наметалото си.

-Езикиел… много странен начин да се появиш.

-Извини ме, не исках да се получи така. – каза той. Произнасяше думите бавно, сякаш със затруднение. –Отдавна не сме се виждали, Шапчице.

-Да, откакто изчезна. Не знаех, че си се върнал.

-Да съм се върнал? Хаха, не. Не съм се върнал. Нямам и намерение.

-Но… всички в околността те търсят от няколко месеца. Изчезването ти породи голяма суматоха. След като започнаха нападенията на Вълка решиха, че ти си бил първата му жертва.

-Така ли? Не знаех. – той се усмихна и белите му зъби просветнаха в смрачаващата се гора. –Е, както виждаш съм жив и здрав.

-Да. Разбрах го преди да те видя. Наскоро някой беше казал, че те е видял. Започнаха слухове, че може би ти отглеждаш вълка и го пращаш да напада хора.

-Хахахах, доста интересни неща са се говорили в мое отсъствие. – засмя се той на глас и се приближи леко до нея. Тя потръпна, но не се отдръпна. Езикиел бавно направи една обиколка около нея и поднесе носа си напред, сякаш за да я подуши, след което каза с тих глас: -А ти какво мислиш?

-Никога не съм те мислила за достатъчно умен да вържеш собствените си обувки, какво остава да отглеждаш такъв кръвожаден вълк. Просто ми е интересно къде си бил…

-Навсякъде и едновременно с това никъде. Но не аз съм важния. Не съм те виждал от толкова време, Шапчице, а сега се срещаме из гората, при това в този късен час. Къде отиваш?

Тя вдигна леко рамене и показа кошницата с храна.

-Отивам до баба ми. Майка ми й прати някакви продукти и трябва да й ги занеса. А и не искам да се задържам вкъщи.

-Разбирам те. Домът не е мястото за такава волна душа като теб. Природата ти дава спокойствие, нали?

-Да, когато не срещам хора като теб сред нея. Извини ме, Езикиел, но трябва да вървя. – тя вдигна кошницата и мина покрай него.

-До скоро виждане... червена шапчице.

-Да се надяваме, че не. – прошепна Шапчица, а Езикиел отвърна с едно „Моля?”. –Нищо, нищо. Довиждане. – каза тя, поглеждайки го през рамо и усмихвайки се. Зарадва се, че не я е чул.

Но грешеше. Той я чу. Чу я много добре.

3 коментара:

  1. Много добре измислено до тук. Не подозирах, че тази хорор приказка може да бъде и за възрастни увлекателна. Продължи я, моля те!

    ОтговорИзтриване
  2. Радвам се, че ви допада. Втората част вече е налице, третата (и финална) най-вероятно ще бъде качена утре сутринта, за да не прекалявам с постовете :)

    ОтговорИзтриване

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

"Blade Runner 2049": Джаред Лето беше отвратителен Жокер, но може да е приличен "модерен Исус"

Киното може и да не търпи еволюция, но маркетингът, свързан с него, определено го тресе такава. Доказателство е поредната доза hype за &quo...