Хрониките на Мирчев - Близки срещи от трети вид

Нощ, нейде из късното лято 2009-то...

Токчетата тропаха по плочките на тротоара, докато двете момичета с мъки се опитваха да стигнат до дома на едната от тях. Оставаха едва десетина метра, но стръмния терен беше същинско предизвикателство. Големите им лъскави чанти се блъскаха в краката им, а заради малко светлина толкова късно вечер не можеха да видят и къде стъпват. Не рядко токчетата се забиваха в тясното пространство между две раздалечени от времето бетонни плочки и се налагаше момичетата да се спират и да измъкват краката си от капана на пътя. Сълзите по лицата им бяха развалили перфектния им многотонест грим. Същински реки от размазани очна линия и фон дьо тен се стичаха по бузите им чак до разголените им гърди. Под тези гърди две сърца туптяха диво, озъзнавайки, че собственичките им бягат, за да спасят живота си. Оставаха едва шест метра. Трудно се бяга, когато полата ти пречи да раздалечиш краката си на повече от 10 сантиметра един от друг. Той знаеше това...

Бялото "Волво" се показа иззад завоя. Взе го с такава скорост, че задницата поднесе и замалко не смаза един от малкото останали пътни знаци из град Пещера. Защо са останали малко ли? Защото Пещера е град на диви нощни състезатели, обичащи да вдигат адреналина си с високи скорости, отнасяне на пътни знаци и кошове за боклук, подсвиркване с клаксоните по момичета и пиене на боза. Този шофьор обаче не бе такъв. Той бе по-добър от останалите. Имаше невероятен контрол над колата си, въпреки че тя на дължина бе колкото малък автобус. Знаеше всеки сантиметър на превозното средство и докато го караше ставаше едно цяло с него. А тонколоните вътре дрънчаха с все сила, дотолкова, че да изкривят звука. "А мили, а мили, а мили...". Рап късно вечер в колата - рай за истинския любител-убиец-на-тъпи-чалга-пу*ки-шофьор. След като успешно взе завоя, той даде газ на колата и полетя нагоре по стръмния пещерски път. Едната гума отскочи във въздуха, когато се докосна до бордюра, след което се стовари върху тротоара. Сега колата беше наполовина върху тротоара и летеше нагоре, отнасяйки улични котки и забърсвайки някой-друг изкаран прекалено напред кош за боклук. Момичетата бяха на метри от колата. Бяха негови. Виждаше помпозните им дрехи, високите ботуши, късите поли. Можеше да се закълне, че вижда и бельото им, осветено от мощните фарове на "Волво"-то. Тънките прашки се белееха под полите... а не, едните са червени... а не, сбъркали сме. Епик фейл. Както и да е. Стига с детайлите.

Връщаме се на важното. Шофьорът стисна волана и можеше да усети удоволствието от премазването на курвите... когато те се шмугнаха през входната врата на къщата на едната и предницата на "Волво"-то прелетя на сантиметри от гъзовете им. Те оцеляха. Спасиха се. Засега.

-Да ви еба в тъпите кучки! - изпсува недоволно Мирчев, докато сваляше колата от тротара върху асфалта на пътя. -Ша ми пеят чалгии по улиците. Ша ми се смеят на рапа. Луд ли сииии? - той се огледа, за да се ориентира къде е, като на няколко пъти тромаво премигна с очи, за да му се изясни гледката пред него. -Повече няма да карам след като съм пил. Няма. Може би само веднъж, за да си довърша работата с тези кучки. Кучки, кучки. Навсякъде кучки.

Когато колата спря пред дома на Мирчев рапът вече бе заменен от доста по-живо и приятно денс парче, което той естествено си припяваше, докато се опитваше да слезе.

-Уен лав тейкс оуваааа, йеееее! - повтаряше си той докато извади първо левия, а след това и десния си крак от "Волво"-то. Нежно тресна вратата и се насочи към дома. Започна да рови в джобовете си. Ляв джоб на дънките - кур. Десен джоб - кур. Джоб на ризата - два кура и един GSM. Заден десен джоб на дънките - парче "Оrbit" и пак кур. Заден ляв джоб - еврика! Мирчев извади ключовете си, огледа ги на слабата светлина на уличната лампа и след като откри подходящия ключ (поне според него) той го ръгна с всичка сила в ключалката... само за да открие, че е набарал грешния ключ. Втори опит. Отново огледа ключовете, като дори леко залитна от прекалено многото напрежение в момента, избра си един и отново го ръгна... и този път успя.

-Е хеее, бръкни си - вземи си!

Вратата на къщата се затвори зад него, същото стана и със следващата, която се изпречи на пътя му, само дето тя не искаше ключ. Не искаше ключ?!? Мирчев се спря на място в мига, в който затвори втората врата. Тя беше отключена. Но как? Техните бяха отишли със сестра му до Пловдив, за да гледат среднощна прожекция на "Аватар", защото чули, че бил много готин и нямал нищо общо с "Покахонтас". Той пък никога не забравяше отключена врата, следователно изводът беше само един. Крадец! Да, аз се сетих, вие бихте се сетили, всеки би се сетил в подобна ситуация. Но виждате ли... Мирчев не стигна до този извод. Защо? Просто е. Беше пиян. Като кирка. Все пак преди малко се бе опитал да сгази две невинни момичета (доколкото могат да са невинни слабоумни същества с една глава, вярващи, че Милко Калайджиев е невероятен творец с прекрасна визия). В момента мислите на Мирчев не бяха кой знае колко подредени и той така и не зацепи, че някой може да е проникнал в къщата с взлом. Вместо това реши, че вратата е отключена от кучето му Бари. Да, както казах вече човекът е пиян, не е изненадващо да мисли, че пинчер може да отключи врата.

Мирчев влезе в първата стая, която се изпречи пред очите му. Битовата. Там беше приятно прохладно и кожата му настръхна. Дори се опита да му стане, но алкохолът попречи. На втората крачка се спря, защото нещо светна в очите му. Ярката светлина беше концентрирана точно върху лицето му, сякаш някой го осветяваше с прожектор.

-Мама ти... какво... Бари, изгаси прожектора. - Кучето не отговори. "Ами ако не е то?", помисли си Мирчев и тук се прекръстваме в чест на това прозрение, макар да не сме вярващи. -Шибек, не ми свети в очите! Казвай кой си преди да съм отишъл за пушката. - Никакъв отговор. -Добре, милюзино. Изчакай ме пет минути тук, аз ще ида до горе, ще вземе пушката, ще сляза пак долу и ще ти направя нова дупчица на дупето. - Мирчев понечи да се обърне и да излезе от битовата, но усети, че не може да си движи краката. "Проклетата ракия", помисли си той и се насили да мръдне, но отново не успя. Опита дори да премести краката си с ръце - пак неуспех. Опипа се, но не докосна нищо - нямаше тел или въже. Нещо тук не беше наред. -Абе, шибек, какво ми направи на краката бе? - каза той, обръщайки се отново към светлината, неспираща да сочи към лицето му. -Нещо... нещо не мога... абе я...

Реши да се обади за помощ. Започна отново да се опипва. Напипа телефона си в джоба на ризата и го извади. Започна да преглежда имената, за да открие някой, който би му свършил работа. "Антоан - много е далеч, иначе щеше да свърши работа. Антон - пенсионер, сигурно си бие една в момента. Божилов - досега пихме заедно у Деян. Деян - по-добре да се обадя на Антоан да дойде от Пазарджик, отколкото да звъня на него...". Мирчев спря и се замисли. Деян може и да не беше човек от когото да очакваш много, но поне беше близо и щеше да пристигне в рамките на 10-ина минути. Цяла вечер бяха играли карти у тях и Деян не беше пил нищо, за разлика от Божилов, който се напи меко-казано като свиня пред заколение и зацикли пред телевизора, превключвайки между Space Platinum и Евроспорт, където Федерер ебеше Надал. Мирчев помисли няколко секунди, опита се отново да си мръдне краката и след като отново не успя, а светлината не се махаше от лицето му, реши, че Деян е най-добрия избор.

*сигнал за свободно*

-Дааа. - чу се провлачен глас отсреща. Сякаш човекът спи.

-Деяне, какво правиш?

-Ами нищо, Гоше. (пауза) Стоя си. (пауза) Гледам как Бож плаче пред телевизора. (пак пауза) Защо?

-Някакъв смотаняк е влязал у нас. В момента стои пред мен и ми свети с фенерче в очите.

-Не го бий много, хехехе. - започна да се смее Деян отсреща.

-Не се хили бе! Не мога, дори да искам. Не мога да си мърдам краката. Вързал ме е, но не мога да видя или напипам с какво.

-Алеее, Гоше... (пауза) Това сигурно е извънземен!

Мирчев се загледа в пода, опитвайки се да избегне светлината отсреща. Вече съжаляваше, че се е обадил на Деян.

-Извънземен? Извънземен, викаш.

-Да, да. (пауза) Гледах по новините... (пауза) Ммммм... такова... (пауза) Някаква жена разказваше, че проникнали в къщата й, (пауза) вързали й краката с невидима нишка, (пауза) отвлекли я (пак пауза) и после я изнасилили анално.

Мирчев затвори телефона и го хвърли настрани. По-скоро щеше да си прегризе вените на ръцете отколкото да продължи този разговор. Опита се да погледне към светлината от другия край на стаята.

-Ей... влязал си в частна собственост. Ограничаваш движението на пиян човек и по този начин застрашаваш живота ми. Ще те съдя. После ще те застрелям, ще правя секс с тялото ти, ще те съживя и пак ще те съдя. Кой си и какво искаш?

Чу се някакъв шум и дрезгав глас каза:

-Искаме да направим няколко проби с Вас, землянино.

-Ха... "землянино". Разговорът ми ли чу, пенсионер? Извънземните не говорят земни езици, уе! И не говорят като даскали по психология.

-Бихме желали да изследваме дълбините на тялото Ви. Ще го направим по един или друг начин. Зависи от Вас.

-Мба, луд ли си? Фани ме за кура. - отцепи Мирчев, секунда преди светлината да изгасне.

* * *

Мирчев отвори очи и се огледа. Беше в стаята си и лежеше по корем върху мекото си легло. През щорите влизаше слънчева светлина, достатъчна, че да му развали съня. Той се огледа наоколо, видя, че пушката му липсва и се намръщи. Опита се да стане, но усети болка. Не къде да е, а в дуп... не, грешка. Объркахме разказа. Този път той не почувства болка в дупето си. Болеше го пенисът. Чувстваше го смазан. Изтощен. Наранен. Преуморен, може би? Когато все пак стана Мирчев слезе на долния етаж и влезе в битовата. Там лежеше една човекоподобна фигура с ненормално дълги ръце и крака, голяма сива глава и широки черни очи. Дрехите на съществото бяха разпорени, а по тялото личаха няколко огнестрелни рани. Като за капак от устата му се подаваше презерватив. Знам, че е прекалено, но не можем да крием истината от вас. Те съществуват. И Мирчев бе брутално убил и наебал един от тях. Той се приближи до тялото и седна на един стол. Видя пушката си подпряна на стената и се усмихна.

-Казах ли ти, палавнико? - ухили се Мирчев, след което стана, почеса тестисите си, сграбчи пушката и излезе по пижама навън. Беше хубаво утро, нямаше махмурлук. Можеше да помисли по-трезво. Това и направи. Решението бе взето - чалгарките от снощи нямаше да се срещнат с колата му отново.

-Ще ида до тях и ще има бръкни си-вземи си... - мърмореше си Мирчев по време на разходката си по пижама из наклонените пещерски улици, зареждайки пушката с нови патрони.

7 коментара:

  1. yeah хрониките на мирчев се завърнаха ;D

    p.s. свирка с презерватив? о.О

    ОтговорИзтриване
  2. Не бе, смотан. Не е имал къде да го хвърли :D

    ОтговорИзтриване
  3. aахаха супер яко е станало :) Браво Биров не знаех, че сте такъв талант :p


    ТЕО

    ОтговорИзтриване
  4. за всичко са виновни шибаните токчета...

    ОтговорИзтриване
  5. Тео, Тео... радвам се, че успя да разбереш, било то и чак сега. "Разкази и стихове" категорията те чака, за да се насладиш на прекрасните ми СТАРИ творения.

    Я виж ти кой бил жив... :D Mammon, де да бяха само те :S

    ОтговорИзтриване
  6. живо съм, ама само леко мърдам!;) голЕм кръстопът при мен, голЕмо нещо... животът взе да ме бъзика. стискай палци бро... :)

    ОтговорИзтриване

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

С книги назаем от новото ни студио/апартамент

Влогът се завърна, да живее влогът! Новото AntTemz Studio официално отвори врати с пускането на седмия брой на съвместния ни влог с Темз &...