Ties That Bind: The Corporate Story (Сезон 1) - Глава 1

УВОД

Драги читателю, пред теб стои новият ми проект. Нещо, което обмислях в продължение на доста време, но нямах достатъчно добра история и достатъчно желание, че да започна. Е, появи се добра (според мен) историйка, появи се и желание и от днес ще можеш да започнеш с четенето на новия ми разказ. Съжалявам за дългото име, но беше нужно. Исках да има заглавие, исках да има и подзаглавие. Както виждаш пише "Сезон 1", защото историята, която ще четеш, е част от по-голяма история, която ще бъде разделена на отделни сезони, които ще пиша и поствам през известно време. В момента на писането на този пост първи сезон е почти готов, така че можеш да си спокоен/спокойна, че ще имаш възможност да проследиш тази конкретна история от-до.
А за какво става дума? Тук е моменът, в който мога да откажа много от вас, но моля за спокойствие. Става дума за разказ, нещо като крими/драма, чиито главни герои всъщност са кечисти. Но спокойно - не става дума за кеч. Няма да видиш тази дума никъде из разказа. Единственото свързано с кеч е героите - използвах имената им, донякъде и образите им от WWE, за да създам един интересен, според мен, свят на интриги и взаимоотношения. Сега не ми остава нищо друго освен да се извиня за дългия увод и да те подканя да прочетеш първата част, за да решиш дали ти допада или не като история, стил на писане и атмосфера. Щом си в блога ми най-вероятно ще ти хареса, но все пак. И сега... нека историята да започне:

Ties that bind: The Corporate Story (Сезон 1)

ПЪРВА ГЛАВА

Мат пристъпи бавно през входа на бараката. Вътре светлината бе слаба, но успя да различи двайсетина човешки фигури. Мъже и жени на различна възраст обикаляха из не особено широкото помещение и вършеха разни неща. Не се загледа какво правят, не го интересуваше. Видя само главите им. Всички до една обръснати, като само при някои се срещаше много къса коса. При други обръсването се бе състояло скоро и главите им бяха покрити само от множество черни точици, чакащи да пораснат. Отвори се врата в отсрещния край на бараката и от нея излезе Галоус. Той се приближи до Мат, кимна му, след което му даде знак да го последва. Мат точно това направи.
Люк Галоус беше едър и висок мъж. Познаваха се от цирка, в който Мат все още работеше. Там Галоус бе познат като Фестъс - слабоумен мъж, който реагираше емоционално и психически на определени звуци. Беше атракция, особено за децата. Партньорът му Джеси, набит тексасец с гадна мутра, използваше малко звънче, за да сменя състоянията на Фестъс. Спокойната и безизразна апатия на слабоумния гигант преминаваше в изявена агресия, когато чуеше малкото звънче. Чуеше ли звука втори път се връщаше в началното си състояние на вегетиращ хуманоид. Децата крещяха от ужас, когато отнесената физиономия на Фестъс се превръщаше в изкривено от ярост лице. Сякаш с магическа пръчка те започваха да слушат родителите си, а пък самите родители даваха добри бакшиши на Джеси за интересния номер. Фестъс естествено не взимаше нищо. Тогава той не разбираше какво значат парите. До последното посещение на цирка в Чикаго. Мат си го спомняше добре. Човекът, който се канеше да посети сега, бе дошъл да види шоуто, след което се бе срещнал с целия екип на цирка зад кулисите. Беше проявил специален интерес към Фестъс. На следващия ден Фестъс бе изчезнал, а Джеси бе открит с пречупен гръбнак в караваната им. Полицейското разследване бе установило, че в караваната има медикаменти и препарати, които може да са били причината за състоянието на Фестъс. Той бе обвинен за убийството, естествено, но така и не го откриха. Търсеха слабоумен мъж познат само като "Фестъс". Никой обаче не търсеше Люк Галоус, както бе истинското му име. Сега той крачеше пред Мат, напълно променен в сравнение с онези години. Черна тениска, маскировъчни панталони, зимна шапка, която без съмнение покриваше обръснатата му глава и добре оформено катинарче все още пречеха на полицаите да познаят в лицето на Галоус онзи човек, който търсеха в продължение на повече от година заради убийство. Ако въобще си спомняха случая. Все пак това беше Чикаго...
Преминаха през още няколко помещения, все така зле изработени като сегашното. Заковани накриво дъски оформяха помещенията, такива покриваха и пода. Добре, че бе лято в противен случай Мат бе сигурен, че тук нищо не би могло да живее. Въздухът преминаваше необезпокояван през дупките между дъските. Това поне осигуряваше добро охлаждане, а Мат имаше нужда от това. Беше се изпотил от нерви и в момента определено не се чувстваше на мястото си. Когато стигнаха до поредната врата Галоус се спря.
-Мамка му... - каза той.
-Какво има?
-Трябваше да те претърся.
-Мен? Защо?
-Предпазна мярка. Знаеш как е... - не, всъщност не знаеше - Съжалявам, Мат. Би ли вдигнал ръце?
-Но Фе... - спря се на време - Люк, ти ме познаваш. Не съм от хората, които носят оръжие.
-Всички се променяме, приятелю. Аз лично ти имам доверие. Но Той... Той не може да има такова на никого.
-Дори на теб?
-Дори на мен. Сега те моля да вдигнеш ръцете си.
Мат реши да не спори. Вдигна ръце и претърсването започна. Не беше кой знае какво претърсване. Черните му панталони и лилавия потник не бяха осеяни с множество джобове, за да има какво да се сложи. Чрез потупване Галоус намери само портфейл, ключове и мобилен телефон. Върна портфейла и ключовете на Мат, но отвори телефона и извади батерията и картата.
-За всеки случай. После ще ти ги върна.
Мат само кимна. Люк отвори вратата и го остави да влезе сам. Мат направи точно това. Едва бе пристъпил вътре, когато вратата се затвори. Това помещение беше различно. Циментови стени, няколко рафта, осеяни с книги, шкафче с телевизор и дървено бюро отличаваха помещението от останалите. Вдясно на Мат имаше прозорец, от който се процеждаше ярката светлина на обедното слънце. Мат се обърна и видя, че стената с вратата също е циментова. Изглежда бе прикрита с дъски само отвън... за прикритие, може би. Обърна се отново към бюрото. Зад него имаше голям кожен стол, леко накъсан на места, след което пришит с парчета плат. Бе обърнат с гръб. До стола стоеше изправена млада жена, в средата на двайсетте, късо подстригана и със загадъчна усмивка. Гледаше Мат с някакъв странен интерес и това го смути. Бе на път да отмести поглед, когато столът се завъртя и там стоеше Той.
-Матю Муур Харди! - каза на висок глас Пънк. Мат се изненада, че той помни цялото му име след толкова много време - Радвам се да те видя. Седни, моля те.
Мат не знаеше дали това е учтива покана или заповед. Реши да не рискува.
-Какво ще пиеш?
-Тук имате алкохол? - изненада се Мат.
-Хаха, не ставай смешен, моля те. Серена, миличка, едно Пепси за госта ни.
Младата жена се отдалечи от стола на водачът си и коленичи пред телевизора. Оказа се, че той стои не върху шкаф, а върху малък хладилник. Тя изкара оттам една кутийка Пепси, след което се приближи до Мат и му я подаде. Гледаше го с все така нестихващ интерес, а усмивката не се махаше от лицето й.
-Вътре няма отрова, нали? - попита Мат и се насили да се усмихне.
-Мислиш ли, че точно аз бих отровил някого. - физиономията на Пънк застина, докато приближаваше ръцете си една към друга. Пръстите му започнаха да тропат един върху друг. Показалец с показалец, среден със среден... Зад тях малките му очи не се откъсваха от Мат. Той се бе сковал. Прямотата на отговора го стресна, но все пак отвори пепсито и отпи. Студената напитка се спусна надолу по гърлото му и го накара да се почувства малко по-добре.
-Е, как е?
-Ами... добро е. Харесва ми.
-Радвам се.
CM Punk беше интересен човек. Още когато се срещнаха за пръв път Мат беше осъзнал това. Пънк не само посети шоуто на цирка, но и пожела да се види с всички участници. Запозна се с всички поотделно и ги поздрави за изпълненията. Естествено Фестъс и състоянието му представляваха най-голям интерес за него и Пънк отдели доста време да говори с Джеси за сценичния му партньор. Тогава името CM Пънк не беше познато. Прочу се едва няколко месеца по-късно, когато по новините започнаха да вървят емисии за протестите на т.нар. Straight Edge общество. Млади хора из целия Чикаго излизаха на протести за най-различни причини - искаха забрана на пушенето на обществени места, да се ограничи работното време на баровете, обявиха се против построяването на фармацевтичен цех в покрайнините на града. Странното бе, че исканията им винаги водеха до успех. Губернаторът на Илинойс се съобразяваше с тях поради една или друга причина. Растящият им брой най-вероятно беше основната такава. Мат не се интересуваше особено от случващото се в Чикаго, тъй като бе зает да изнася представления из цял САЩ. Така беше докато не видя лицето на Пънк в един от репортажите. Изглеждаше както го бе запомнил. Коса, малко над раменете, малка козя брадичка и ръце, покрити с татуировки, от които се открояваха два черни хикса от външната страна на дланите - знакът на Straight Edge обществото. Тогава Мат с изненада разбра, че човекът, който бе посетил цирка в нощта преди мистериозното изчезване на Фестъс и смъртта на Джеси, всъщност е лидер на движението. Тогава се замисли и дали Пънк не може да помогне на брат му... но вече беше станало прекалено късно.
Сега Пънк се бе променил. Косата му беше по-дълга, лицето му бе покрито от гъста черна брада, а в очите му се преплитаха множество емоции. Не бяха като очите му преди години - спокойни и безгрижни. Мат забелязваше очите на хората и ги запомняше. Вярваше, че те са пътя към душата на човек. В случаите, когато хората имаха душа.
Той отпи още няколко пъти от пепсито си преди да се реши да говори. Пънк все още изчакваше. Младата жена, Серена, също не казваше нищо.
-Аз... - започна неуверено Мат. Пънк го подкани повдигайки вежди приветливо - Аз дойдох тук, за да поговорим за брат ми.
-Брат ти... Джеф, нали?
-Да. - помнеше неговото име, а не помнеше това на брат му?
-Моите съболезнования. Предполагам е тежко да загубиш роднина.
Мат се изненада от тона на Пънк. Каза го така сякаш никога не бе умирал някой негов близък.
-Благодаря ти. Мина доста време, голяма част от болката си отиде.
-И все пак си дошъл при мен, за да говорим за него.
-Да... виждаш ли... аз мислех, че ти... че вие можете да му помогнете. Последните месеци преди смъртта му гледах репортажите. Straight Edge обществото се разрастваше с всеки изминал ден, хората се отказваха от пороците си в различни градове. Говорих с него няколко пъти. Казах му, че ако опита да говори с някой от вас ще го подкрепя напълно и ще му помогна с каквото мога.
-Предполагам, че не се е съгласил. - отбеляза все така спокойно Пънк.
-Да. Може би не бях прекалено убедителен...
-Не се самообвинявай, Мат. Човек сам взима решенията в живота си. Другите може да го напътстват, но ако той няма волята сам да се промени никой не може да му помогне. Брат ти просто не е бил достатъчно силен.
-Може би си прав. И все пак... все пак се чувствам виновен.
-Кажи ми какво точно стана?
-Свръхдоза. - отсече Мат без колебание. Бе свикнал да обяснява за проблемите на брат си без да се притеснява - Взимаше амфетамини известно време. След това мина на хероин. Преди да се усетя вече беше прекалено късно.
-Това е история, която чувам ежедневно, Мат. - отбеляза Пънк, а в гласа му се четеше разбиране - Млади хора, на годините на брат ти, че дори по-млади от него, стават жертва на собствените си пороци. Наркотици, алкохол, хапчета, цигари... Отровата е навсякъде около нас. Някои обаче просто не могат да й устоят. Такъв е бил случаят и с брат ти. Казах ти - сблъсквал съм се с много подобни случаи. Винаги свършва по един и същи начин ако не потърсиш помощ. Джеф не е пожелал да го направи и затова брат му днес стои срещу мен, скърбящ за загубата.
-И искащ мъст. - Мат дори не усети как репликата се отрони от устните му. Думите на Пънк го бяха унесли в спомени за Джеф и болката бе взела надмощие над разсъдъка. Осъзнавайки какво е казал той нервно се размърда в стола.
-Мъст? - повдигна вежди Пънк - Какво имаш предвид, Мат?
Харди погледна настрани. Чувстваше се неловко, незнайки как да повдигне подобна тема.
-Знам кой го е направил. - каза той - Един от полицаите ми каза името на дилъра на Джеф преди да умре. Каза ми, че работел за Корпорацията и бил добре познат на полицаите.
Пънк се отпусна в креслото си със замислен поглед.
-Как са свързали този дилър с брат ти?
-Имало е разследване месеци преди това. Полицаи постоянно са наблюдавали дилъра и са правели снимки на всеки негов клиент, след което са проверявали досиетата им. Така смъртта на Джеф привлякла и тяхното внимание.
-Какво друго ти каза това ченге?
-Нищо повече - Мат почувства за пореден път безсилието, което го мъчеше. Очите му се напълниха със сълзи - Каза ми само да не се занимавам. Корпорацията била недосегаема. Каза ми, че на хората във върха й не им пукало за наркоманите, умиращи по улиците от тяхната стока.
-Така е. - Пънк кимна - Те правят пари от слабостта на хората като брат ти. Демони в човешки облик.
Мат притисна очите си с ръка, опитвайки се да спре, както сълзите, така и спомените. Опитът му беше неуспешен.
-Кажи ми, Мат... какво точно искаш от мен? Как мога да ти помогна?
-Дай ми имена! - Мат впери поглед в Пънк. Видя го как се отдръпва и осъзна, че молбата всъщност е прозвучала като заплаха. -Не исках... аз... знам, че можеш да ми помогнеш. Кажи ми няколко имена. Дай ми поне някакво начало, за да знам къде да търся.
-И ще направиш какво? Ще тръгнеш на война срещу наркобосовете?
-Да, също като теб.
-Мат, Мат... - Пънк демонстративно сложи ръце пред устата си, прикривайки невярваща усмивка - Мислиш, че аз съм във война с тях? Не, аз не търся причината извън индивида. Straight Edge не е философия, обвиняваща този, който предлага отровата, а този, който я взема. Аз помагам на страдащите. Помагам на тези, които са загубили пътя. Опитвам се да върна живота в тях, а не да отнема живота на тези, които ги тровят. Аз съм спасител, не войник.
-Но... аз те гледах преди няколко седмици. Ти каза, че няма да търпиш повече, каза, че тютюневите и алкохолни компании трябва да затворят, че полицията трябва да спре продажбата на дрога по улиците... - Мат усещаше как губи контрол, но не можеше да спре. Затова Пънк го направи:
-И къде ме доведе това, Мат? Огледай се. - той махна с ръка - Крия се като мишка в крайните квартали на родния ми град, защото всеки иска главата ми. Видя ли резултат от речта ми? Защото аз не видях. Вече считам за грешка това, че казах тези неща. Защото по този начин не само, че се отклоних от правилния начин на действие, за който ти обясних, но и довлякох гняв върху себе си и върху straight edge обществото. Дори полицията се обърна срещу мен, вместо да си свърши работата. Алкохолните фабрики и производителите на тютюн искат главата ми, защото не само че връщам клиентите им в правия път, но и си позволявам публично да говоря против техния бизнес. Това не е война, Мат. Ако беше аз и хората, които съм спасил, отдавна да сме загубили. Ние се борим, но не със средствата, с които се борят срещу нас. Просто не е възможно.
Мат мислеше. Знаеше, че Пънк е прав. Но не искаше да се откаже.
-Ще ми кажеш ли все пак някакви имена? Не може да не знаеш поне едно име на човек от Корпорацията...
-Знам много. Но няма да те тласна към собствената ти гибел. Няма да ти помогна да станеш убиец, пък било то и на наркодилъри. Съжалявам, Мат.
Харди се надигна от стола си и забърса лицето си с ръка. Опитваше се да свали товара, който го мъчеше, но не бе възможно. Не и по този начин.
-И аз съжалявам, че загубих времето ти.
Обърна се и отвори вратата. Галоус моментално се появи пред него, сякаш през цялото време беше пазил отвън. Сега едрото му тяло препречваше входа и не можеше нито да се влезе, нито да се излезе. Погледна първо Мат, след това и Пънк. Мат също се обърна и видя как лидерът на Straight Edge обществото дава знак на бодигарда си да го пусне.
-Мат, един последен въпрос. Как ме откри? - викна Пънк.
-Чрез Люк.
-Знам, той ми каза, че си пожелал да говориш с мен. Но не разбрах как си се насочил към него и как си го открил?
-Той откри мен.
-Питаше за теб. - каза Галоус на Пънк - Питаше където трябва и където не трябва. Аз просто се отзовах да видя кой е и какво иска. Беше ми трудно да го позная.
-Още по-трудно беше за мен да позная теб. - усмихна се Мат и потупа стария си колега по рамото.
-Аха. - Пънк поклати глава - Благодаря, само от това се интересувах. Казах ти - в момента времената са опасни за мен.
-Не се тревожи. Няма да кажа на никого. - Мат се обърна и продължи по обратния път през зле оформените дървени конструкции. Усещаше, че Галоус върви зад него, а и му подаде телефона и батерията. Нямаше какво да му каже. Загуби желанието си за разговор, а разочарованието от срещата с Пънк обзе цялото му тяло. Чувстваше се сякаш е предал Джеф и това чувство на вина не искаше да му даде покой.

Следва продължение...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

"Blade Runner 2049": Джаред Лето беше отвратителен Жокер, но може да е приличен "модерен Исус"

Киното може и да не търпи еволюция, но маркетингът, свързан с него, определено го тресе такава. Доказателство е поредната доза hype за &quo...