Ties that bind: The Corporate Story (Сезон 1) - Глава 2

ВТОРА ГЛАВА

Хънтър затвори вратата след себе си с намръщена физиономия. Разговорът не бе протекъл както трябва и той го съзнаваше добре. Подпря глава на вратата и си пое въздух. Струваше му се, че цялата къща вони на глупоста на стареца. В този миг забеляза, че Стефани се задава по коридора. Все така усмихната. Все така способна да го изкара извън нерви.
Тя се приближи и го целуна.
-Как мина?
-Как очакваш? Имам чувството, че искаше да ме убие с поглед.
-Не обвинявай татко, мили. Под голямо напрежение е в последно време.
-Не съм виновен аз, че Пънк се е прикрил така добре. Хората ми претърсват Чикаго от седмица, но засега без успех. Не мога да щракна с пръсти и проклетият сектант да се появи пред баща ти, сервиран като печено прасе.
-Straight edge-овете не са сектанти. - отбеляза Стефани. Обичаше да го дразни като го поправяше и той го знаеше.
-Така ли помагаш на съпруга си?
-Не мога да ти помогна по никакъв начин, освен с някой друг съвет.
Прекъсна ги отварянето на вратата. Двамата се отместиха встрани, а от стаята излезе мъж с масивно телосложение. Беше с размерите на Хънтър, но се различаваха в лицата. Докато Хънтър от години не променяше стила си, а именно дълга коса и къса брада, то Дейв Батиста, човекът, който излезе от офиса, бе с почти гола глава и гладко обръснат. Чифт черни очила скриваха очите му, но Хънтър можеше да усети под тях задоволството на бившето си протеже. Батиста затвори вратата след себе си и хвана стария си ментор за рамото.
-Не се тревожи. Ще го хванеш, рано или късно.
-Иначе какво? Ти ще се заемеш?
Батиста се усмихна.
-Да, Хънтър. Ако ти се издъниш аз ще се заема. И ще се справя. Здравей, Стеф!
Тя му вдигна ръка за поздрав, след което погледна към изпънатото лице на съпруга си. Хънтър не свали поглед от Батиста за около минута, дори когато втория изчезна зад ъгъла на коридора.
-Какво беше това? - попита Стефани.
-Неблагодарното животно се е превърнало в домашен любимец на баща ти. Постоянно е с него, върши каквото баща ти нареди.
-Някога беше домашен любимец за теб, а ти беше домашен любимец на татко. Помниш ли?
Остроумието й го подразни отново. Погледна я обвинително, за да го разбере.
-Трябва да вървя. - каза - Ако не открия Пънк скоро баща ти няма да е щастлив.
-Може би имаш нужда от помощ, мили. Поговори с Дейв. Бяхте добри приятели някога. Може да работите заедно по този проблем.
-Аз и Батиста никога не сме били приятели, не разбираш ли? Аз го използвах, за да постигам целите си, по същия начин по който той използва мен, за да се издигне в Корпорацията. Батиста е грешка, за която сега плащам, и нямам никакво намерение да го моля за помощ. А и след като успеем... ако успеем най-вероятно баща ти ще отдаде заслугите изцяло на него, а за мен няма да остане нищо.
-Тогава говори с Шейн.
-И как точно Шейн ще ми помогне с това?
-Брат ми е умен. Ще измисли нещо.
Самоувереността на семейство МакМеън. Единственото, което Хънтър можеше да направи бе да се усмихне леко. Това изглежда зарадва Стефани, а когато беше щастлива мълчеше. Точно в този момент не му се искаше да я слуша повече и реши да се съгласи.
-Добре, ще говоря с Шейн.
-Така те искам. - отново го целуна, след което продължи по коридора, за да върши своята работа. Или поне това, което тя считаше за работа, тъй като Хънтър бе на мнение, че жена му бе в голяма степен безполезна, поне що се отнася до дейността на Корпорацията. Но това не бе на дневен ред - сега трябваше да се концентрира върху залавянето на Пънк.

***

Шейн МакМеън бе в началото на 40-те, но изглеждаше на около двадесет и шест-седем години. Леко пълен, но в никакъв случай дебел, винаги облечен елегантно, с гладко младежко лице и характерната за макмеъновци двойна брадичка. Малкото бели косми над ушите му бяха единственото нещо, което подсказваше за възрастта му. Беше младолик не само на вид. Работеше от сутрин до вечер, често не се прибираше. Трябваше да живее двойнствен живот - от една страна се грижеше за фирмените дела на компанията на баща си Винс. Продуцентски къщи, издателства, лигата за американски футбол - всичко, свързано с World Entartainment, Inc., минаваше през неговите ръце в една или друга степен. От друга страна се занимаваше с маркетинга на бизнеса в сянка на баща си - откриваше нови пазари за дрогата, водеше преговори и често поставяше живота си в опасност в опит да увеличи приходите от нелегалния бизнес. Определено беше мотивиран и точно това беше качеството, което Хънтър харесваше в брата на жена си. Това беше нещото, по което двамата си приличаха - желанието да се издигнат. През годините между тях се бе създала лека вражда заради стремежа им да наследят Корпорацията, но това винаги оставаше на заден план щом имаха нужда един от друг по семейни въпроси. Шейн уважаваше семейните традиции, а те включваха и съпруга на сестра му.
Точно заради това Хънтър се приближи към офиса му с очакване за успех. Може би наистина Шейн щеше да му е от полза.
-Добър ден, господине! - каза секретарката. Изглежда беше нова, защото Хънтър не я познаваше.
-Добър ден. Г-н МакМеън в офиса си ли е?
-Да, но не желае да го безпокоят.
-За мен ще направи изключение, обадете му се.
-За кого да предам?
-Хънтър Хърст Хелмсли.
-Благодаря ви.
Докато тя информира Шейн, че го търсят Хънтър огледа гърдите й, част от които се показваше подканващо между краищата на бялата й риза. Ако я беше срещнал другаде, далече от Стефани, може би щеше да отдели известна сума за една-две вечери и приятна вечер в хотел.
-Г-н МакМеън ще ви приеме.
-Благодаря! – тръгна да влиза, но се спря почти мигновенно – Извинявай, но май си нова, защото по принцип хората тук ме познават. Може ли да знам името ти?
-Да, господине. – гърдите не бяха нещо невиждано, но имаше наистина сладки лице и усмивка. - Казвам се Кели.
-Кели коя?
-Кели Кели.
-Да, но коя Кели?
-Кели. – каза русокосата секретарка бавно. Хънтър я удостои само с един празен поглед, от онези, с които човек по принцип гледа не хора, а предмети, след което й се усмихна и влезе в офиса. Шейн стоеше над бюрото си, четейки някакъв вестник.
-"По последни данни се очакват още straight edge прояви в няколко града из страната." - зачете той, без да вдига очи от вестника - "Броят на въздържащите се от алкохол, цигари и наркотични вещества граждани се увеличи двойно през последния месец. Въпреки че лидерът на движението Straight Edge Society - CM Punk, все още е в неизвестност, проявите на неговите последователи продължават. Дали пък не ни очаква една цялостна Straight Edge реформа в Щатите?". Можеш ли да повярваш на тези глупости?
-Да, Шейн, добре съм. Благодаря, че попита.
-Да, да, извинявай. Просто се изнервям, четейки това. Тези хора се превръщат в сериозен проблем, Хънтър. Мисля, че трябва да се заемем с намирането на този CM Punk по-сериозно.
-Да, точно за това исках да поговорим. - Хънтър седна на един от столовете пред Шейн, чудейки се как да започне разговора - Знаеш, че баща ти възложи задачата за откриването на Пънк на мен.
-Да. – той хвърли вестника настрани.
-Проблемът е, че нещата не вървят. Сигурен съм, че копелето е в Чикаго, но не мога да го открия, а баща ти наистина започва да ми притиска.
-И искаш помощта ми?
Толкова прям. Хънтър се намести в стола си, въпреки че това нямаше да го накара да се чувства по-удобно.
-Всъщност да. Не бих отказал малко помощ.
-Не.
-Моля?
-Нямам намерение да ти помагам.
-Но защо? - Хънтър се насили да се усмихне, въпреки че не му беше до това.
-Защо ли... - Шейн въздъхна - Първо защото имам адски много работа. Действията на Пънк и тези негови... сектанти се превръщат в наистина сериозен проблем. Клиентите ни не искат да купуват, защото те самите остават без клиенти. А сега дори правителството смята да засили мерките си срещу разпространението и продажбата на дрога, така че може да пострадаме сериозно.
-Корпорацията е недосегаема.
-Не мисли така. Спасява ни това, че имаме друг бизнес, който успешно отвлича вниманието. Бизнес, който смея да твърдя, че поддържам почти сам, докато вие не се справяте успешно със своите задачи.
-Шейно...
-Остави ме да довърша. Втората причина е, че наистина нямам желание да ти помагам точно за подобно нещо. За задача, която баща ми ти е дал. Прости ми, но знаеш, че имам намерение да наследя това, което съм си заслужил, а ти от доста години се опитваш да ми го отмъкнеш под носа.
-Не е вярно. - сопна се Хънтър.
-Вярно е. – прословутият инат на семейство МакМеън беше не по-малко изразен във всеки от тях от самоувереността им. Винаги бе по-разумно да се съгласиш с тях или да дадеш уклончив отговор.
-Дори да е вярно досега винаги сме си помагали. А и сега не става дума за подмазване пред баща ти, а за моето оцеляване. Батиста е постоянно с него и имам чувството, че скоро може да стана излишен наоколо.
-И обвързаността ти със семейството да се ограничат до това да си съпруг на сестра ми?
-Да.
-Това ще бъде страхотно. - Шейн се засмя - Виж, Хънтър, винаги сме си помагали, да. Но в момента имам да мисля за адски много неща и не мога да отделя никакво време, за да ти помагам да търсиш Пънк. А и може би когато се провалиш баща ми ще осъзнае, че има само един син.
Хънтър поглади брадата си с ръка. Все пак Шейн се беше оказал по-твърд отколкото предполагаше. Нямаше смисъл разговорът да продължава.
-Добре, Шейно. Съжалявам, че загубих времето ти. Ще се оправя някак. - стана от стола.
-Вярвам, че ще се справиш. Жалко, че с Батиста не се разбирате в последно време, иначе можеше той да ти помогне. Добър приятел би ти бил от полза.
"Добър приятел...". Думите отекнаха в главата на Хънтър. Без дори да каже "довиждане" на Шейн той излезе от офиса и се запъти към асансьора. Знаеше точно кого да потърси за помощ.

Следва продължение...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

"Blade Runner 2049": Джаред Лето беше отвратителен Жокер, но може да е приличен "модерен Исус"

Киното може и да не търпи еволюция, но маркетингът, свързан с него, определено го тресе такава. Доказателство е поредната доза hype за &quo...