Ties that bind: The Corporate Story (Сезон 1) - Глава 10 (SEASON FINALE)

Линкове към предните глави: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

ДЕСЕТА ГЛАВА

Хънтър се надигна и веднага усети как му се зави свят. Реши да остане на колене. Огледа се. Намираше се на брега на протока Лонг Айлънд, в един от краищата на Стамфорд. Мястото беше пуста земя с някоя друга тревичка тук там, а само на два метра пред него се намираше брега. Насили се да се обърне и зад себе си видя две неща – джипът на Батиста, а зад него като фон целият град. Дейв караше масивен черен Hammer, който сега лъскаше под силното слънце. Вратата на шофьорското място беше отворена и Батиста бе застанал там, занимавайки се с нещо. Хвърли това нещо вътре в колата и се обърна към стария си ментор. Тръгна натам.
-О, Хънтър. Радвам се да видя, че си се съвзел. Как е старата ми дружка? – Батиста го потупа по рамото и се приближи до брега. Той беше стръмен и се спускаше почти отвесно няколко метра надолу преди да достигне водата.
-Майн... майната ти... аз те създадох, кучи сине! Аз... аз съм причината да имаш всичко, което имаш сега. Иначе все още щеше да си бияч из вашингтонските клубове.
Хънтър присви очи. Колкото повече идваше в съзнание толкова повече в главата му се усилваше някаква пулсираща болка, най-вероятно от удара, който Батиста му нанесе в къщата на Винс. В къщата на неговия тъст, неговия шеф, неговия втори баща. Човекът, който Хънтър се бе надявал някой ден да наследи. Човекът, който го бе нарочил за предател и бе подписал смъртната му присъда. А сега Хънтър стоеше на колене, чакащ един от собствените му ученици да сложи край на живота му.
-Изключих телефона си току-що. – продължи Батиста, сякаш не беше чул казаното от Хънтър – Няма да ни безпокоят. А и не виждам причина да ни безпокоят, друже. Джерико ще се погрижи за онази отрепка Пънк, а Винс и Шейн ще могат да отворят малко шампанско и да полеят факта, че все пак истинският син ще наследи бащата, а не завареният зет.
-Не съм предател... Не съм. – промърмори Хънтър сам на себе си.
-Знам, че не си. Ти не си такъв. Ти предпочиташ да лъжеш хората около себе си, но не и да намесваш външни лица. Мамиш околните, без да използваш враговете им, защото един ден те могат да станат и твои врагове. Аз ли да не знам... Нали така си ме учил. „Учителю”... Хаха.
Батиста коленичи пред него и го огледа с усмивка на лице. Беше свалил очилата си и Хънтър можеше да види малките му хитри очи.
-Какви са заповедите, Батиста? Да ме убиеш?
-Всъщност да. Това и ще направя. И искам да знаеш, че няма нищо лично. Всичко е просто бизнес и аз си върша работата. Аз съм бизнесмен, Хънтър. Ти ме научи да бъда такъв. Имам заповеди и трябва да ги изпълня. Но преди това искам да ти благодаря.
-Затова, че не те убих докато все още беше никой? – озъби се Хънтър и стисна юмруци. Само ако можеше да е сигурен, че ще уцели, щеше да замахне към лицето на бившето си протеже.
-Затова, че ме обучи. Че ми даде шанс. Наистина ти дължа много. Но ще загубя всичко ако те оставя жив. А и ти ме обучи прекалено добре. Сега е моментът да покажа, че обучението си е струвало.
Батиста се изправи, а едната му ръка мина зад гърба му. Когато се озова отново отпред в нея имаше пистолет. Той махна предпазителя, след което бавно вдигна оръжието и го насочи към главата на Хънтър.
-Ще ме застреляш като животно? – попита Хелмсли - Докато все още не мога да се изправя и стоя на коленете си? На това ли те научих?
-Ако трябваше да действам както си ме учил щях да те застрелям в гръб. Сбогом, Хънтър.
-Дейв... едно последно нещо.
-Слушам те.
-Имам две думи за теб... – Хънтър още не се бе изказал и скочи напред. Последните няколко минути, които преминаха в разговор с Батиста, бяха от полза за тялото му. Макар болката в главата все още да беше силна, той се бе почувствал по-жизнен, а адреналинът в кръвта му бе достатъчен, за да го вдигне на крака и да го накара да опита да се бори. Пистолетът обаче изгърмя преди Хънтър да е успял да го насочи изцяло встрани. Куршумът буквално мина през дясното му бедро и го накара да изкрещи от болка. Батиста изви ръцете си встрани, но Хънтър отказваше да ги пусне въпреки болката. Използва инерцията на тялото си и заби главата си в челюстта на бившия си ученик. Батиста залитна назад и падна по гръб точно до ръба на брега. Пистолетът падна от ръцете му и се чу цопването от докосването му с водата.
Хънтър се стовари върху Батиста и пусна ръцете му, след което замахна към вече раненото лице. Един удар, втори, трети... Батиста се бореше, но тялото му още не се бе пригодило да се бори за оцеляване. Това на Хънтър се готвеше за тази ситуация откакто се бе съвзел. Той нанасяше удар след удар. Батиста обаче не се даваше лесно и успя да го избута настрани. Хънтър падна по гръб върху земята и усети как дясната му страна се удари в нещо твърдо. Камък. Батиста тъкмо бе застанал над него с вдигнат юмрук, когато Хънтър напипа камъкът и с все сила го вдигна към лицето на Дейв. Звукът от удара бе силен, ефектът също. Батиста се олюля и падна встрани. Движеше крайниците си без координация и се опитваше да се справи с болката, която бе застигнала главата му. Камъкът бе отворил рана над дясното му око и оттам сега течеше кръв.
Хънтър се надигна с мъка, помагайки си с ръце и внимавайки да не стъпва на простреляния крак. Погледна бившето си протеже, което се бореше да остане в съзнание.
-Още е рано ученикът да надмине учителя, а? Мислеше, че можеш да ме убиеш? Винс си мисли, че може да щракне с пръсти и аз да изчезна? Мисли си, че съм предател? Е, още нищо не е видял! – докато Хънтър крещеше Батиста се отпусна. Не бе в състояние да се бори – Ще го убия. Ще убия него, ще убия Шейн и ще взема със сила това, което ми се полага. А ти... Ти можеше да си до мен! Можеше да си дясната ми ръка години наред, но вместо това реши да слушаш някакъв изкуфял старец. Майната ти, Батиста! Няма да те убия обаче. Ще те оставя жив и нека старецът прецени какво да прави с теб сега, когато ти, неговото непогрешимо животно, се провали да изпълни задачата си. Колкото до двете думи, които имах за теб... – Хънтър се наведе с мъка и измъкна ключовете за Hammer-a от дънките на Батиста – хубава кола!
Хелмсли се изправи и влачейки ранения си крак се домъкна до черния Hammer. Отвори вратата и огледа какво има вътре. Видя пистолет на седалката до шофьора, видя също, че джипът има и само два педала.
-Автоматик... – каза тихо със задоволство. Нямаше да може да кара, ако колата беше с ръчни скорости – Дейв Батиста, долно животно, обичам те!
Не беше точно така, но не знаеше какво да си каже в този момент. Качи се и запали, след което даде газ към града. Нямаше обаче намерение да се задържа там. Щеше да изчезне възможно най-скоро. Трябваше му време да обмисли следващия си ход. Всичко бе станало прекалено бързо, но сега той щеше да използва времето си добре, за да обмисли какво да прави и как да постъпи за напред. И най-вече – как да си отмъсти.

* * *

Ейми изтри очи и се опита да се успокои. Беше се подпряла на едно дърво, недалеч от гроба на Мат Харди, нейният бивш приятел, където сега, за неговото погребение, се бяха събрали много от приятелите и роднините му. Макар Шарлът да бе изключително малко градче с малко над стотина жители, на погребението бяха дошли хора и от други градове, между които и много бивши колеги на Мат и Ейми. И повечето от тях сега я гледаха обвиняващо, вярвайки, че по някакъв начин тя е отговорна за смъртта му.
Ейми понечи да се приближи до церемонията, но нещо я спря. Не можеше да приближи ковчега. Не и след като няколко минути в хотела бе гледала тялото на Мат, с почти отнесената му глава от куршума, който го уби. Предпочиташе да стои по-назад. Чувстваше се длъжна да присъства на погребението, но определено не се чувстваше на място. От една страна всички я гледаха така, сякаш е виновна, от друга – трябваше да се сблъска и с гроба на Джеф. Мат Харди бе погребан точно до гроба на своя брат, а сега Ейми гледаше как един баща скърби, принуден да оплаква смъртта на децата си. Гледката не й понесе и тя се обърна. Заплака отново.
Една ръка докосна рамото й и тя се обърна рязко. Беше Грегъри Хелмс, приятел на братята Харди от детството им и нейн бивш колега от цирка. В очите му Ейми срещна същото, което виждаше в очите на всички останали – омраза.
-Не трябваше да идваш. – каза той – Ти си проклятие за това семейство. Просто трябваше да стоиш настрана...
-Аз... трябваше да дойда, Грегъри. – измъчено отвърна тя – Гледах го как умира. Загубих го по-малко от седмица след като разбрах, че съм загубила Джеф...
-Не! – изкрещя той – Ти загуби Джеф още когато си игра с него за назидание на Мат. Помниш ли? Помниш ли как скара двама братя? Помниш ли как скара най-добрите ми приятели? Разби сърцето на Джеф, а след това разби и това на Мат. Не можеш да си представиш колко щастлив бях когато си тръгна, Ейми. Надявах се, че ще започнеш нов живот, че ще стоиш настрана, но ето че пак се намеси... Джеф се обърна към наркотиците заради твоето отношение към него. Това го уби. Ти го уби!
-Не, Грегъри, не говори така...
-А сега Мат... Не знам в какво си се забъркала, но ченгетата ще разберат. Просто не трябваше да замесваш Мат. Той не заслужаваше да умре... не заслужаваше да умира заради теб. – Хелмс погледна настрани. Ейми отново забърса сълзите си и видя Шанън Муур, друг приятел на братята от детството им, и Джейми, приятелката на Хелмс. Двамата му дадоха знак, че е време да тръгват. Дори не погледнаха Ейми. Хелмс им кимна и отново се обърна към нея – Ти отне двамата ми най-добри приятели. Дано си доволна. Сбогом, Ейми Дюмас. Надявам се никога да не те видя отново.
Грегъри отиде при Джейми и Шанън и двамата се насочиха към алеята на гробищата. Ейми падна на колене и заплака отново с все сила. Капка по капка от небето започна да се спуска лек дъжд и скоро капките вода се сляха със сълзите й. Ейми се надигна от тревата и се подпря до същото дърво, на което бе плакала доскоро. Пое си дъх и извади телефона си. Прехвърли няколко номера и когато достигна търсения дълго се чудеше дали да набере. Все пак натисна зелената слушалка и допря телефона до ухото си.
-Здравей. Да, аз съм. Съжалявам, че ти звъня, може би не искаш... – чувстваше се неловко, не знаеше какво да каже – Радвам се, че не е проблем. Ти... чу ли за Мат? Да, бях там. Не, добре съм, спокойно. Просто... имам нужда от помощ и мисля, че ти си единственият човек, към който мога да се обърна сега. Добре, довечера става ли? Окей, ще ти се обадя отново. Благодаря ти.
Тя затвори и отпусна глава върху дървото. Дъждът бавно се усилваше и скоро нямаше да може да стигне до взетата под наем кола без да стане вир вода. А трябваше да се добере дотам. Вече нямаше работа в Шарлът. Отново погледна телефона си и си позволи съвсем леко да се усмихне. Може би имаше надежда най-накрая да направи нещо добро. Тръгна към колата и прибра телефона в джоба си. На дисплея му все още светеше малък надпис: „Last call (1:34): Adam Copland”.

КРАЙ НА ПЪРВИ СЕЗОН

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

С книги назаем от новото ни студио/апартамент

Влогът се завърна, да живее влогът! Новото AntTemz Studio официално отвори врати с пускането на седмия брой на съвместния ни влог с Темз &...