Ties that bind: The Corporate Story (Сезон 1) - Глава 8

Линкове към предните глави: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

ОСМА ГЛАВА

“Time to play the game…”

Звукът от мелодията на телефона накара Хънтър да отвори рязко очи. Протегна ръка и я стовари върху малкия нощен шкаф, след което придърпа телефона върху възглавницата си. Дори не си направи труда да погледне кой е. Вместо това отново замижа и пипнешком нацели бутонa за отговор.
-Да?
-Винс те иска тук възможно най-скоро. – чу се гласът на Джерико от другата страна.
-Къде е това тук? Офисът?
-Не, в къщата. Естеството на срещата не позволява да бъде проведена в Titan Towers.
-Каква среща? – попита сънливо Хънтър. Не му беше приятно да говори с Джерико, а тона на другия правеше нещата още по-лоши.
-Ще разбереш като се домъкнеш тук. По дяволите, просто ела.
-А защо той не ми се обади… - преди Хънтър да довърши изречението Джерико затвори – Кучи…
-Какво има? – простена Стефани до него. Изглежда разговорът му я бе събудил.
-Баща ти иска да ме види. Но вместо да ми се обади лично използва Джерико за секретарка.
-Накарал е Крис да ти се обади? – попита тя, прекъсвайки търкането на очите си.
-Да.
-Странно. По принцип когато иска да те види звъни или на теб, или на мен.
“Не, че да звъни първо на теб е нормално”, помисли си Хънтър, но се усмихна насреща й. Целуна я, след което се измъкна от завивките и започна да се облича. Когато беше ядосан, а той определено се бе ядосал след разговора с Джерико в офиса, Стефани винаги знаеше как да го успокои. Той го наричаше “семеен глупаво-успокоителен секс”. Не пред нея, естествено. Колкото и да не му бе приятно да спи с жена си трябваше да признае, че когато тя искаше да го накара да се чувства добре донякъде успяваше. Имаше полза и от нея.
-Остани при мен още малко! – измърмори тя от леглото и протегна ръце. Хънтър я погледна, усмихна се отново и каза:
-Не искам да карам баща ти да чака. А и получи достатъчно от мен за днес.
Каза го шеговито, а всъщност в изказването имаше солидна доза сериозност. Нямаше намерение да се поти повече над нея. Тя сърдито сви устни, взе неговата възглавница и я сложи на лицето си.
-Татко може да почака… Едва ли ще се ядоса.
Хънтър обаче не я чу. Вече бе навлякъл панталоните и ризата, сакото и ключовете бяха в ръцете му и слизаше по стълбите.

* * *

Пътят му отне двайсетина минути. Спря само, за да си вземе едно кафе. Мина през главния вход, след което паркира колата пред къщата. Видя там златистото “Порше” на Шейн. “Момчето-чудо”, както медиите го наричаха, имаше интересни вкусове. Водеше праведен семеен живот, обичаше жена си и беше добър баща. Що се отнася до изпълнението на тези роли Хънтър често се опитваше да усвои някои от поведенческите модели на брата на съпругата си. От друга страна обаче Шейн наистина все още бе “момчето”, а не “мъжът-чудо”. Спортни коли, корици на списания, множество интервюта, а понякога и алкохол. Въпреки изричната забрана на Винс, Шейн бе един от малкото, които си позволяваха от време на време тайно да изпробват стоката, която трябваше да продават. Нито Джерико се интересуваше от наркотиците, нито Хънтър, нито Стефани, дори самият старши МакМеън. За тях те просто бяха средство за придобиване на власт и печелене на пари. Шейн обаче познаваше и другата страна – удоволствието, което дрогата носеше. Въпреки това обаче имаше доверието на баща си, най-вече защото се справяше успешно с всяка дадена задача. Нещо, което в последно време не се получаваше така добре при Хънтър.
Докато минаваше покрай колата на Шейн му направи впечатление, че нямаше друга кола, т.е. Батиста нямаше да присъства на срещата или още не бе пристигнал. За Джерико бе ясно – Хънтър отдавна бе забелязал навика му да пътува с таксита, най-вече поради факта, че рядко се задържаше в който и да е град. Длъжността му го изискваше. Батиста обаче обичаше да се пери с нови возила, но сега нито едно от тях не бе паркирано пред къщата. Или може би бе дошъл с Шейн или Джерико?
“Малко вероятно”, успокои се Хънтър наум докато изкачваше стъпалата, водещи към входната врата. Вдигна ръка, за да почука, но в мига преди ръката му да докосне изящно лакираното дърво, вратата се отвори. Джерико държеше дръжката от другата страна, а устните му бяха притиснати. Той изглежда беше на мнение, че така изглежда по-злобен и ядосан, но Хънтър винаги бе считал тази физиономия за ужасно нелепа.
-Не можа ли да закъснееш още малко? – подметна Джерико заядливо.
-Не бих могъл, знаейки, че изгаряш от нетърпение да ме видиш. – каза с усмивка Хънтър докато влизаше и потупа Джерико по рамото. Онзи изгледа костюма си там, където ръката на Хънтър го бе докоснала, а притисната физиономия вече трябваше да показва отвращение. Поне така предположи самия Хънтър. – Ти откога работиш като иконом?
-Винс даде свободен ден на прислугата. Не иска по време на срещата наоколо да се мотаят други хора.
-И затова прати теб да отваряш вратата? – ухили се Хънтър.
-Не, идиот такъв, видях, че колата ти приближава.
-Успокой се, Крис. – каза Хънтър, въпреки че вътрешно бе почти сигурно по-притеснен от тази среща отколкото Джерико – Просто се шегувам.
-В състояние си да се шегуваш след днешния ни разговор? – попита Джерико, тръгвайки по един от коридорите в просторната къща на МакМеъновци. Хънтър тръгна след него.
-Всъщност да. Стефани ме успокои.
-Ха… Стефани… съжалявам, че няма да присъства. Щеше да е забавно да наблюдавам реакциите й, когато милият й съпруг бъде унизен.
-За какво говориш? – изръмжа Хънтър, но Джерико не отговори. Вече бяха стигнали до голяма черна врата и Джерико я отвори, след което се шмугна вътре, опитвайки се да я затвори пред лицето на Хънтър. Той хвана вратата, бутна я и влезе в широкия офис на Винс МакМеън.
Офисът бе с овална форма, като срещу вратата имаше голям прозорец със затъмнени отвън стъкла, а от двете му страни започваха два високи шкафа, стигащи до отсрещния край, т.е. до ръбовете на вратата. По шкафовете бяха внимателно наредени видеокасети, DVD-та, списания, вестници, документи. Всичко, свързано по един или друг начин с бизнеса на World Entertainment Inc. Освен този огромен архив, иначе големия офис не бе пълен с кой знае колко мебели – четири удобни кресла, по две пред всеки шкаф, но така разположени, че да не пречат, и голямото бюро на Винс МакМеън, разположено точно пред прозореца.
Влизайки в офиса Хънтър погледна право натам и срещна строгия поглед на тъста си. Въпреки годините Винс МакМеън все още впечатляваше с вида си – имаше едро, но не дебело тяло, и широки рамене, по които саката му прилягаха перфектно. Косата му бе пригладена на една страна, а в очите му се четеше строгост. Не в конкретния момент, а по принцип. Винс винаги можеше да ти втълпи, че си виновен за нещо само като те погледне. В последните няколко години той все повече се бе отдръпнал от бизнеса – и легалния, и тайния – оставяйки нещата в ръцете на Шейн, Стефани и самия Хънтър. От около месец обаче това се бе променило – той ежедневно се появяваше в офиса и викаше всичките си подчинени за разговори на четири очи. Хънтър знаеше кой е виновен за това раздвижване – CM Punk. Човекът, който само с думи се бе превърнал в по-голяма заплаха за Корпорацията отколкото всякакви полицейски или федерални служби. Още при първите прояви на Straight Edge обществото Винс бе споделил пред Стефани, че вижда в това движение заплаха за бизнеса. Тя естествено беше казала това на Хънтър, но той не обърна внимание. А трябваше. Сега нямаше да е в тази ситуация. Нямаше да е човекът, който трябваше да залови CM Punk, но нямаше никаква идея как да го направи.
-Седни, Хънтър. – каза Винс с ръмжащия си глас и посочи едно от креслата. Хънтър огледа другите. Джерико вече се бе настанил в едно в другата страна на офиса. Шейн пък седеше с кръстосани крака върху съседното на това, което бе посочил Винс.
Хънтър пое въздух.
-Добре. – седна – За какво сме се събрали? – искаше отново да попита Джерико за думите му преди да влязат, но знаеше, че не е разумно. Какво имаше предвид под “унижен”? Какво знаеше?
-Събрали сме се, за да решим проблемите на Корпорацията ми. – отговори Винс бавно - Проблеми, с които очаквах да се справите без моя намеса. Изглежда съм грешал.
Хънтър усети как потръпва леко. Почувства, че Винс визира най-вече него.
-Говори направо, татко. – обади се Шейн – За Пънк ли става дума?
-Да, Шейно, става дума за Пънк. – Винс постави ръцете си на бюрото и нежно го погали, докато обмисляше как да продължи – Този... CM Punk, се оказа голямо предизвикателство. Години наред съм се занимавал с едновременно и с много опасни, нелегални неща, а и с такива, които са напълно законни, но не ми се беше случвало някой да ми създаде толкова проблеми без дори да съм го виждал.
-Ами ‘Тейкър? – ухили се Джерико. Винс буквално го прониза с поглед и усмивката на Джерико се стопи, заменена от смут. Хънтър изпита задоволство от случилото се и това го накара да се поотпусне.
-Това е проблем, при това все още нерешен, за който ще говорим на по-късен етап, Крис. – каза Винс уж спокойно, но все още погледът му бе забит в Джерико и сякаш го съдираше на парчета – А и говорех за хора, чиито лица не съм виждал на живо. Такъв е CM Punk… - Винс вдигна дясната си ръка и погледна часовника си – Но това трябва да се промени всеки момент.
Входната врата се отвори с трясък. Хънтър хвана облегалките за ръце на креслото си и се надигна леко. Видя, че Шейн и Джерико също реагираха на отварянето на вратата. Само Винс остана спокоен, дори лека усмивка се появи на лицето му.
Секунди по-късно вратата на офиса също се отвори. Беше Батиста. Черните очила, черното кожено елече, черните кожени панталони. Влезе така сякаш мястото му принадлежеше. На неговото лице също имаше усмивка, която стана още по-широка, когато бутна спътника си напред. Да, Батиста не беше сам. Хънтър стисна още по-здраво облегалките, когато видя CM Punk, човекът, който той трябваше да залови, да пада на колене пред бюрото на Винс. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата му бе вързана с кърпа. Хънтър се намръщи.
-Извинявам се за закъснението, шефе. – каза Батиста на Винс и с едно движение на ръката махна кърпата от устата на Пънк. Той обаче продължи да стиска устни под брадата си без да каже и дума – Хайде, Пънк, кажи здравей на Винс. Знам, че гореше от нетърпение да се срещнете. О, Крис, Шейн, не ви видях... – той ги погледна. След това се обърна към Хънтър – Хънтър, стари приятелю, как си?
Подигравката беше съкрушаваща. Хънтър чувстваше как всичко, което бе направил в последните години, всеки ход, всяка интрига, всичко отиваше по дяволите. И то заради човек, който той бе обучил.
-CM Punk! – каза Винс и се надигна от стола си. В очите му се четеше неописуемо задоволство – Срещата ни е изключително радостна за мен. Преди да пристъпим към официалните неща обаче бих искал да се погрижа за едно друго нещо. Г-н Пънк, дълго време се чудех как може така успешно да подкопавате бизнеса ми. Лишавахте ме от клиенти, засилвахте присъствието на малката си сектичка там, където се готвех да сключа нова сделка... и се замислих. Ами ако има къртица в Корпорацията? Ако има някой, който да ме е предал зад гърба ми и да снася информация на противника? – Пънк мълчеше. Това вбеси Винс и той го хвана за брадата и вдигна главата му така, че да се гледат в очите – Гледай ме като ти говоря! – изрева МакМеън – Така е по-добре. Ти имаше къртица, Пънк. Имаше човек, който да те пази от мен. Но благодарение на една глупава грешка от твоя страна все пак те хванахме. А най-хубавото е, че аз знам кой е картицата.
Дръжката на пистолета удари Хънтър през лицето и той падна от креслото. Дори не усети откъде дойде. Челюстта му изпука леко, докато раздвижваше устата си. Погледна нагоре и видя Батиста, как забива юмрука си в лицето му. Притъмня му, щеше да загуби съзнание, но превъзмогна нуждата на тялото му да се изключи, за да притъпи болката. Погледна отново нагоре. Другата ръка на Батиста, тази, която държеше пистолета, вече бе насочена към главата му.
-Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Дейв? – изрева Хънтър, а капки кръв от устата му пръснаха наоколо.
-Каквото му беше наредено. – намеси се Винс. Изглеждаше ужасяващо спокоен. Студеният поглед се бе върнал, само че този път не разкъсваше Джерико, а Хънтър – Отгледах те като собствен син. Пренебрегвах Шейн заради теб, заради добрите решения, които взимаше. Бях впечатлен от решителността ти, от отдадеността ти, но през цялото време знаех какво искаш. Знаех го когато поиска ръката на дъщеря ми, знаех го, когато поиска някаква по-важна работа в Корпорацията. Винаги си искал да заемеш мястото ми, Хънтър, но този път стигна твърде далеч в опитите си.
-Какво говориш, Винс? – почти изплака Хънтър – Не бих те предал за нищо на света! Та ти си дядо на децата ми! Ние сме семейство!
-Ти нямаш нищо общо с моето семейство. – отговори Винс – Вече не. Или си мислеше, че това да начукаш няколко хлапета на дъщеря ми ще те превърне в мой наследник? Сгрешил си.
-Но Винс... аз не съм помагал на Пънк. Никога не бих работил зад гърба ти.
-Така ли? А как така толкова време не успя да го заловиш? Как така проявяваше такова нехайство към Straight Edge обществото, когато всички вече бяхме разбрали в каква заплаха се превръща то за Корпорацията? – Винс погледна Пънк – Може би г-н Пънк ще ни обясни. Може би... пред лицето на смъртта той ще се опита да спаси поне теб. – Винс коленичи пред Пънк. Шейн и Джерико не мърдаха от местата си, а Батиста все още държеше пистолета си почти опрян до челото на Хънтър – Кажете ми, г-н Пънк, невинен ли е милият ми зет, Хънтър Хърст Хелмсли, по обвиненията, които отправих към него?
Пънк мълчеше. Погледна МакМеън, но мълчеше. Нито мускул не трепна по лицето му.
-Кажи му, нищожество! – изкрещя Хънтър – Никога не те бях виждал до днес, дявол да те вземе! Кажи му!
Пънк продължи да мълчи. Само приведе глава.
-Не те защитава кой знае колко убедително, Хънтър. – каза Винс и се изправи – Батиста се доказа като по-верен служител от теб. Изпълнява всичките ми заповеди и се справя доста добре. Трябва да благодаря на твоето обучение за това. Шейн е моя плът и кръв. Същото се отнася и за Стефани, която и двамата знаем не е кой знае колко умна, иначе нямаше да се омъжи за теб. И оставаш ти... В началото наистината те харесвах, зетко мой...
-Не... не... – промълви Хънтър и поклати невярващо глава.
-...но и ти се оказа едно голямо разочарование. Сега, Батиста!
Хънтър веднага отмести поглед към бившето си протеже, стоящо изправено пред него. В същия момент дръжката на пистолета отново се стовари върху лицето му и този път успешно го прати в безсъзнание.

Следва продължение...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Комикси: "Спайдър-мен/Дедпул" #5 (it's baaaack!)

Определено е хубавичко такова, зареждащо, да влезеш в книжарницата, да отидеш до онова ниско рафтче, където си запомнил, че слагат комик...