Like I care...

Шибани зоофили. И все пак нека се радват на малката си победа. Не я постигнаха сами, а им я донесоха чифт котешки очи, сякаш насълзени от промененото отношение към притежателя им. Прекалената емоционалност, породена от слушането на музика и пиенето на кола в 3 през нощта, ми се отразява зле. Това е твоя победа, Барак. Наслаждавай й се. Кого заблуждавам... ти не можеш да четеш. И все пак. Но отново - шибани зоофили. Защитават животните повече от хората. Ясно ми е какво искате да правите с тези животни и ви гарантирам, че те предпочитат да умрат пред това, което вие предлагате. Шибани зоофили.

Барселона спечели Шампионската лига (не че ми пука). Честито на феновете им (не че ми пука). Жалко за тези на United (не че ми пука). Интересното е, че имах някакъв интерес към този мач. Може би от някаква странна солидарност към Бербатов и познатите ми, гордо наричащи се фенове на "червените дяволи". Днес изглежда не е хубав ден да си дявол. Поне червен. Аз съм шарен дявол, като дъгичка, така че и утре ще се усмихвам. Бербатов иначе този път и до скамейката не го докарал, разбрах. Кофти. Жалко за него. Пак тази странна българска солидарност. Какво имаше общо ШЛ с първия абзац? Нищо. Но не ми пука. Което ме подсеща...

The Lizard изяде десетгодишния си син. Чета The Amazing Spider-Man, някъде около 630 брой стана това чудо. Изяде го. Човек, злощастно превърнал се в голям гущер, изяде детето си. После комиксите били за деца. Пф. Всъщност простете - прави сте. За деца са. По-добре да се учат на агресия от разкази в картинки, отколкото от видео-игри, филми и най-лошото - собствените си родители. Пф.

Reading comic books makes me better than you.

Дневникът - V

Мило дневниче,

Мина доста време от последната ни среща. Почти две седмици, ако трябва да бъдем точни. Не съм се възползвал от факта, че винаги си готово да ме изслушаш поради няколко причини. Държа да ги опиша, като в процеса на описването им ще нахвърлям и бележки за последните две седмици. Не за друго, а за да не бъдат безславно забравени. Започваме с:

Първата причина: Бях зает с работа. Много зает. Още миналия понеделник успях да замъкна сломеното си от изтощителния уикенд тяло до местоположението на новия ми „шеф”. Поговорихме надълго и нашироко. Той не е добър човек, но е по-умен от хората си. Обясних му подробно за това колко брутални ми се виждат методите им и че според мен трябва да се действа по-внимателно, за да се избегнат допълнителни усложнения. Човекът ме разбра, въпреки че май не му хареса някакъв новак да му дава напътствия за това как се прави бизнес. Оттогава не сме се виждал и чували. Тази ми работа, „сенчестата”, не се нуждае от постоянното ми внимание или от някаква забележителна активност от моя страна. Може в месеца да трябва да свърша нещо веднъж. За тези две седмици такова нещо не изскочи, а и по-добре.

Другата ми работа, дневната, ми отне предостатъчно време. Може би е крайно време да определя какво работя, макар да знам, че подобно признание ще ми навлече голямо количество омраза. Журналист съм. При това от лошите. Не, нямам предвид, че статиите ми са зли и насочени против някого, а че просто съм бездарник, елементарен драскач. Мисля, че това е проличало и от начина, по който се опитвам да водя собствения си дневник. Ти, мило дневниче, не заслужаваш да бъдеш „запълвано”, ако мога така да се изразя от неталантлив тип като мен. Но нямаш избор. Човек в един или друг случай няма избор за дадено нещо, колкото и да го залъгват, че не е така. Предполагам същото се отнася и за дневниците, които дори нямат право да се възпротивят.

Та писах през последните седмици. Много за най-различни неща. Най-обичам да пиша за политика, но когато има прекалено много новини и прекалено малко хора, които да се заемат с тях се налага да пиша и в криминалните страници, че дори спортните, колкото и да е странно, имайки предвид фактът, че спортовете не са нещо, което да ме интересува. А и не работя на едно място, така че цялата съвкупност от главни редактори, които също ми се водят шефове, се постараха да ме заливат e-mail-a ми с нареждания: „Напиши това.”, „Пиши за онова”, „Към теб ли трябва да се обърна, когато не ми работи принтера?”. Малоумници, но плащат на парче написан материал, а мен това ме устройва напълно. Когато имам нужда от пари сядам и пиша възможно най-старателно, въпреки бездарната ми драскаческа същност. В последно време имах нужда от пари – рожденият ден на Овца номер 2; другите покупки на моята (бивша, но за това малко по-надолу) Овца преди това; парите за алкохол, както навън, така и за вкъщи; както и разходите за храна и плащане на сметки (защото все пак и аз съм човек, и аз се нуждая от пица и топла вода) – все неща, които се отразиха зле на джоба ми. Наложи се да поработя и го направих. Буквално се скъсах от работа – обикаляне, писане, обикаляне, писане, писане. Резултатът е налице – имам достатъчно пари, за да не ми се налага през следващите 2-3 седмици да пиша другаде освен тук. Не съм отварял пощата си от два дни. Чувствам се щастлив, че не ми се налага отново да си съчинявам прогнозата за времето...

Втората причина: Овцата. Бях решил, че следващия път като пиша тук, ще съм събрал мислите си и ще мога подробно да опиша какво и защо доведе до края на последната ми връзка. Това беше трудно занимание, а и не ми оставаше време за това поради причина едно. Сега обаче мисля, че ще се справя, макар и посредствено. Почти сигурен съм, че един ден, ако имам възможност да чета тези страници, едва ли ще ме интересува защо точно съм сложил край на всичко. Но все пак...

Да започнем с това, че тя беше руса. Една дума, просто описание на цвета на косата, която обаче дава адски много информация за една жена. След това вече споменатия факт, че в определени моменти просто не можех да я гледам. Мисля, че присъствието й ме правеше щастлив... не, не щастлив, а по-скоро доволен от живота, само когато нямаше нищо друго, което да послужи за тази цел. Някой хубав филм, интересна книга, пълна бутилка с нещо хубаво за пиене, хора, които по някакъв начин да са ми интересни или просто нещо, с което да се занимавам. Всъщност съм прекалено краен: беше ми приятно да е до мен и когато имах нужда от секс, а това се случваше доста често. Съществуваше някаква странна липса на баланс в отношенията ни, в това, което искаше тя и което исках аз. Дори липсваше баланс в това, което исках аз, и това, което исках аз една еякулация по-късно.

Никога не съм я обичал, това е сигурно. Имал съм щастието да разбера що е любов и в тази псевдо връзка дори нямаше наченки на такова нещо. Секс и интереси, продължили цели девет месеца. Какво съвпедение, или може би не. Носих я цяла бременност, тежеше ми все повече и повече и накрая я разкарах от живота си, оставяйки я в приют за изоставени деца. Какво се случи? Някой друг, склонен да се грижи за нея, се зае с това. Някой да си спомня Мухльото? Онзи от партито по случай рожденния ден на Овца номер 2, за който споменах, че си пада по нея? Е, тя реши да му даде шанс, когато аз вече ясно й показах, че всичко е свършило. И не, тя не разбра, че съм сериозен след като правихме секс и аз я отпратих с репликата „Всичко свърши.”. Разбра, че всичко е свършило, когато отново дойде да ми се моли, отново правихме секс и отново я отпратих с „Всичко свърши.”. А след това започнах да пренебрегвам и обажданията й. Тъпа овца.

Може би точно този инат, каращ я да се унижава така и да лази по нервите ми, е една от причините да не я искам в живота си. Всъщност сигурен съм, че това определено играе роля. Преди няколко дни, колкото и да не ми се искаше, се случи така, че се засякохме с нея и Мухльото. Обикаляха из улиците, докато тя търсеше подходящ магазин, където да харчи парите му. Когато ме видяха се спряха на едно място, усмихнаха се в синхрон, след което се обърнаха един към друг и се целунаха страстно, така че дори от двадесет метра човек можеше да види езиците им. В този момент не реагирах. Налагаше ми се да мина покрай тях, затова продължих напред със същата скорост и ги подминах най-безцеременно. Не се сдържах обаче и казах на висок глас:

„Всеки път като пъхаш езика си в тази уста помни, че аз съм свършвал вътре.”

Дори не се обърнах да видя реакциите им, но наоколо се зашумя. Не бяхме сами на улицата, все пак, и хората туко що бяха станали свидетели на запомняща се сцена. Край вече с Овцата и Мухльото. Нека живеят щастливо до края на дните си. И макар да не тая лоши чувства – нека тези дни не са много.

Третата причина: След като бях заработил достатъчно и вече не ми се налагаше да се занимавам с Овцата, реших да порелаксирам малко. Прекарах почти целия ден лежейки на един плаж с книга в ръка (крими, за да мога по-лесно да си съчинявам статиите). Имаше ефект, разпуснах. И сега вече остана време и за теб, мило дневниче, за записването на цялата тази информация, чието съдържание е без значение.
С това приключвам. Тази вечер ще се възползвам от изкараните през последните две седмици пари и ще посетя събирането на един познат. Релаксирането продължава, може и да се напия. Не съм правил секс от вече десет дни и това ми се отразява. Не е лесно и да си мен.

Шибай се. Подпис: ДраскачЪТ.

Дневникът - IV

Мило дневниче...

Мразя те. От дъното на душата си те мразя. Нищо, че си дневник, който сам реших да пиша. Мразя те. Теб и всичко останало. Но най-много мразя себе си. Защо ли? Защото имам махмурлук. Зловещ махмурлук.

Не съм писал от около два дни, мисля, но си има причина. Реших, че да водиш дневник редовно, всеки ден, е малко прекалено. Затова най-вероятно ще опитам един по-свободен формат - веднъж на няколко дни, колкото да се разпиша. Да се надяваме, че няма да ми се случват отвратителни неща, които да попречат някоя интересна история да бъде разказана в теб. И вие, хората, които евентуално ще прочетете дневника ми, трябва да сте ми благодарни, че си правя труда изобщо да пиша. Пак заповядайте.

Но да се върна на напиването. В събота сутринта ми се обади моята Овца. Събуди ме в осем сутринта, с което разбуди не само мен, но и гнева ми. Обясни ми колко много съжалявала, как желаела да ме види и искала да направи всичко, което е по силите й, за да "оправи" връзката ни. Знаех какво означава това, идващо точно от нейната уста. Казах й, че ще я чакам след два часа и ще "говорим" на живо. След като този изтощаващ съзнанието ми разговор приключи, а аз вече не можех да заспя, с още по-сериозно недоволство се надигнах от леглото. Душ, бръснене, бърза закуска. Пуснах телевизора, но навсякъде даваха само глупости. Естествено. Попаднах на "Том и Джери" и оставих него, за да зяпам нещо, докато дъвчех зле направените сандвичи. Винаги съм подкрепял Том в опитите му да хване проклетата мишка. Толкова много опити, винаги провалени и винаги обърнати срещу бедния котарак. Това да хване вечния си враг и да го нареже бавно и мъчително на парчета е нещо, което дори бих платил да видя като епизод. Жалко, че децата не биха го харесали. "Ще им се отрази зле на психиката", казват лелките с големи очила и свръхувиснали гърди. Блях...

Стана десет и на вратата се почука. Съвсем предвидливо не се бях обличал след душа и се мотаех по кърпа. Отворих вратата. Последваха прегръдки, целувки, жалки обяснения в любов, които биха убедили някой прогимназист, който не се е сблъсквал с женската природа, но не и мен. Факт е обаче, че ако прегръдките и целувките й постигнаха нещо, то беше не да ме убедят в това, че си струва да продължа да се занимавам с нея, ами че доведоха до ерекция. Бях с кърпа, пролича повече от ясно. Като послушно животинче тя веднага смени жалната физиономия с палава такава, сграбчи члена ми през кърпата и ме забута към спалнята. Звуча прекалено много като автор на някакъв противен порнографски роман? Съжалявам, не е фикция. Нарича се "живот" и, макар някои хора да премълчават някои от най-хубавите му страни поради някакво лицемерно благоприличие, аз предпочитам да съм прям. А и ми е приятно да разказвам подробно.

Както казах - озовахме се в спалнята. Докато тя се стараеше да ми достави удоволствие с уста, се замислих, че де факто това по-скоро е начина устата й да й е от полза в това да ме убеди, че си струва да бъдем заедно и занапред. Но това беше долна и жалка причина за продължаването на една връзка. Затова я спрях. Не, шегувам се, не затова. Спрях я, наистина, но просто я дръпнах към себе си, за да продължим напред. И продължихме.

Странно е как в леглото времето лети. Преди да се усетя вече беше станало четири, а дори не бях успял да дремна. Секс и някакви запълващи времето между отделните актове разговори. Имах чувството, че ако свърша още веднъж ще изпитам повече болка, отколкото удоволствие. В главата ми изскочи образа на това как изхвърлям кръв и се сепнах от бруталността на собствените ми мисли. Все пак, когато тя отново посегна към него, съвсем леко отклоних ръката й. Погледнах я в очите и напълно искрено казах "Беше страхотно.". Тя ми се усмихна и отвърна същото. Аз не се усмихнах.  Светлината от прозореца се отразяваше в русата й коса и имах чувството, че прогаря зениците ми. Намръщен, запотен и задоволен въздъхнах и отцепих "Всичко свърши.".

Тя... не го прие добре. Първо дойде шока. След това истерията. Крясъци, хвърляне, удряне по мебелите. Ако някой психиатър я беше видял как се държи, докато обикаляше из стаята, моментално щеше да й сложи усмирителна риза и да я прибере. Аз продължавах да лежа спокойно. След толкова много секс нямах сили дори да се ядосам, какъвто всъщност беше й планът ми. Ако бях скъсал с нея още сутринта и тя бе реагирала така, щях да й откъсна главата. Нервите ми нямаше да издържат и щях да й причиня болка, а и някоя телесна повреда, за която после щях да й дам повод да ме съди. Но ето че стоях, изглегнат в леглото, чисто гол и абсолютно спокоен. А тя си крещеше и крещеше след само една казана от мен реплика. Накрая се успокои и ме попита дали съм сериозен и дали няма начин да оправим нещата. Стоях и те гледах двадесет минути как крещиш без да трепна, кучко, естествено, че съм сериозен! Не й казах това. Казах й, че просто това подобие на връзка може да прави някой друг щастлив, но не и мен. След което бях груб и й казах да се разкара по-бързо, защото имам работа. Тя отново се разкрещя, но този път докато излизаше през входната врата. Тогава дойде спокойствието.

Поспах и като се събудих реших, че искам да се напия. Не жалките ми опити с малко уиски, за които вече знаете. Нещо по-сериозно. Сложих риза и дънки и излязох. Озовах се в място, което ще наричам "Барът". Ако кажа как се казва ще е прекалено лесно да се разбере къде съм. Та хубавото на "Бара" беше, че можеш да си висиш там сам и компаниите или другите самотници не те закачаха. Единственият, който бе достатъчно нахален, за да говори с всеки, бе Барманът. Млад тип, доста забавен. Обичаше си работата, както и жените, с които го срещаше тя. За негово съжаление обаче повечето му запознанства май свършваха до това да почерпи някоя компания от момичета и те да си тръгнат, присмивайки се на глупостта му. Бедният. Видя, че не ми се говори и не ме закачаше цяла вечер. Само сипваше. Започнах с бира. След това минах на бира с уиски. След това на бира, в която бяха сипани уиски и водка. След това крещях "аааа", подскачайки с някаква компания от около двадесетина души, наравно жени и мъже, които явно имаха повод за празнуване. Не помня. Помня дискотеката след това. Гадната музика, потните тела и лигавият DJ. Идеше ми да хвърля чашата си по него, но бях по-зает да я надигам и да казвам "Наздраве" на всеки. По едно време към мен се приближи едно от момичетата, с които изглежда се бях сприятелил, и започна да ми обръща прекалено много внимание. След всичкия секс, който моята Овца ми бе дала през деня, и всичкия алкохол, даден ми от Бармана в "Бара" и сервитьорките в дискотеката, единственото, което можех да й дам бе усмивка. Оставих я разочарована и с помощта на един добричък таксиметров шофьор се прибрах.

Било е към пет сутринта. Събудих се в девет вечерта и изпсувах. Бях проспал цялата неделя, а планирах да се видя с човека, заради когото прецаках Дебелото копеле в петък. Новият ми "шеф". Той изглежда също бе очаквал да ме види, защото бе звънял седем пъти. Съжалявам, шефе, ти прощаваш, но пиенето не. Сега, след като удавих "мъката" по Овцата, се мразя, задето пих толкова. Бих казал, че няма да пия, но знам, че ще забравя за това изказване при следващия подходящ случай. И така. Мисля, че утре е крайно време да ида да видя новия ми "шеф". Ако съм в настроение ще взема да пиша как е минало. А и няма да е лошо да обясня защо точно зарязах Овцата.

Това е, мило дневниче. Благодаря ти, че ме изслуша. Сега се шибай, отново лягам да спя.

Дневникът - III

Мило дневниче,

Днес навсякъде беше лудница. Всичко живо бе тръгнало я да купува продукти, за да посреща гости, я за да купува подаръци, защото ще ходи на гости. Така е на големи празници. Аз самият не обичам големите тълпи, така че ми се искаше да прекарам целия ден затворен (да, с уиски и кола в ръка), но след вчера нямах възможност да повторя това занимание. Трябваше да свърша малко работа.

Поне за момента е малко излишно да обяснявам какво работя. Когато аз самия евентуално чета това някой ден ще си спомням много добре с какво съм се занимавал, обаче все пак има възможност други хора също да се доберат до това подобие на дневник и може би е нужно да разясня - имам две работи: една дневна и една нощна; една на светло и една на черно; една напълно легална и една не чак толкова. Естествено, първата не е никак забавна. Втората вече е достойна за това да напиша книга за нея.

Това, което се случи днес, бе един вид поемане на нова посока в кариерата ми. Но тъй като не мога да отида в Бюро по труда за помощ, се наложи сам да се уредя с нова възможност. Останалото не бе трудно.

Пристигнах в офиса на досегашния ми "шеф" по обяд. Ще го наричаме Дебелото копеле, тъй като както се досещате той е дебел. Ама много дебел. Дотолкова дебел, че офисът му е залепен за апартамента му (свързан е дори със спалнята), за да не му се налага да излиза изобщо. Когато влязох вътре (в офиса, не в спалнята му) познатото чувство на отвращание заля бедното ми тяло. Прозорците сигурно не бяха отваряни от няколко денонощия, а скъпият ми "шеф" се беше потил в стаята повече от достатъчно. Отделно в неизхвърляното скоро кошче за боклук се намираха останки от всякакъв тип храна, която, вече започнала да се разваля, допълнително придаваше аромат на помещението. Цялата тази противна атмосфера ме накара да си дам сметка, че изобщо не съжалявам за това, което ще стане.

След като влязох, Дебелото копеле ми се провикна да заключа вратата след себе си. Както винаги. Заключих и седнах на синия диван, който се намираше от дясната страна на бюрото му. Попитах какви са плановете. Озъби ми се, че не е моя работа и когато дойде време ще разбера какво трябва да свърша, след което се върна към омазването на крайниците си с пилешко. Отстрани на бюрото стоеше още едно печено пиле, чакащо да бъде изядено. Стана ми жал за човекът, който е трябвало да влезе тук, когато ги доставя, след това ми стана жал и за самия мен, че се намирах там. Нямаше какво повече да чакам - разговорът и без това не струваше. Станах, отидох до вратата, изключих алармата и отключих, след което отворих вратата широко. Дори не си направих труда да отговоря на Дебелото копеле, който беше спрял за секунда да се тъпче и изненадан наблюдаваше действията ми. Аз просто се върнах на дивана и зачаках.

Няколкото здрави момчета влязоха в офиса за секунди и обрадиха "шефа" ми. Той първо се опита да извади пистолет, но мазната му ръка го забави в отварянето на шкафа. Едно от здравите момчета приватизира пистолета, след което нанесе удар в челюстта на Дебелото копеле. Хубав удар при това. Бутнаха стола му назад, за да не може да натисне паник бутона под бюрото си. Някой ги инструктирал добре какво да правят. Ех, мило дневниче, такъв съм си.

Последваха не особено приятни неща. Здравите момчета се оказаха същински варвари - счупиха няколко пръста на Дебелото копеле, удряха го в лицето и корема. Финалът, доста забавен бих казал, беше когато подпряха левия му крак на собственото му бюро и след това го счупиха. Кракът, не бюрото. Гледката на счупен човешки крайник е едно от най-несимпатичните неща, което има вероятност почти всеки да види през живота си. След като варварите приключиха, а Дебелото копеле вече скимтеше на пода, аз се приближих до един от тях и казах, че ще ми трябват пари за почивните дни. Той ми отвърна, че неговият шеф, който се предполагаше, че вече е и мой "шеф" иска да ме види възможно най-скоро. Казах, че ще отида при него, когато мога. Мутрата настоя това да е днес, аз отвърнах, че няма да стане. Впечатлен от увереността ми той се отказа да спори. Идеята е проста - когато пред теб стоят неколцина едрогабаритни говеда, току що пребили човек пред очите ти, и ти казват да направиш това и това, имаш два избора. Първо, правиш го, показвайки, че те е страх от тях и от това, което си видял. Второ, правиш каквото ти самия искаш и си даваш вид, че дори не си впечатлен от случилото се до момента, както и от демонстрираната от тях сила. Естествено, във втория случай трябва да си готов за последствията. При мен такива нямаше. Аз бях този, който ги беше пуснал и който шефът им искаше да види. Сигурен бях, че не им беше казано да пребият и мен, даже напротив - вероятно бе да имаха нареждания да остана цял целеничък.

След като спорът с главната (предполагам) мутра бе приключил в зародиш, аз отново поисках пари. Той ми каза да се разкарам. Грубо. Отвърнах му, че току що съм направил голяма услуга на самия него, уреждайки идването му в офиса на Дебелото копеле. "Направих ти услуга", казах аз, "тъй като шефът ти ще е доста доволен от свършената ти работа, но ти нямаше да имаш възможност да я свършиш, ако не ви бях помогнал.". Замисли се за секунда, доколкото такива главорези могат да мислят (те по-скоро имитират тази дейност), след което извади няколко банкноти с хубава цифра 100 отгоре и ми ги даде. Мил човек, аз дори не исках толкова много. Усмихнах се, кимнах на останалите варвари за довиждане, хвърлих последен поглед на Дебелото копеле и му намигнах. И той си имаше положителните черти. На излизане от офиса чух удар, "като на глава в паркет", помислих си, след което предполагам, че побоят е продължил. Не ме интересува. Варвари...

Късно вечерта ми се обади жената на Дебелото копеле. Доста добре изглеждаща и доста млада, за някой като него, между другото. Плачейки ми обясни, че го е намерила да лежи в безсъзнание на пода на офиса. Всъщност от скимтенето й не се разбираше почти нищо, но тъй като бях запознат със ситуацията лесно свързах отделните думи. Казах й да е спокойна и попитах как е той. Бил в тежко състояние, лекарите не знаели дали ще оцелее и т.н. Естествено, последва нова доза рев по телефона. Докато я слушах хапвах пица и гледах "Кръстникът". Не случайно. Казах й, че съм заминал за почивните дни и няма да мога да се върна до понеделник. Успокоих я, че всичко ще е наред и че Дебелото копеле ще се оправи (за да продължи с опитите си да оправя нея), след което затворих преди да е почнала да реве отново. Звъня ми още няколко пъти, но не вдигнах. Друго ревливо създание в живота ми, моята Овца, така и не се обади. Странното е, че не ми пука. Не сме се чували от скандала онази вечер. Усещам колко ми е добре без нея и това ми дава идеи. Може пък да се разделим без да я убивам, кой знае.

Сега ще си лягам. Свърших каквото имаше за свършване днес. Не беше много, но аз се изморявам лесно. Човек трябва да пести сили за важните неща, а под важни неща аз разбирам секс. Ех.

Дневникът - II

Мило дневниче,

Да, отново се гавря. Някои шеги никога не се изтъркват, поне в съзнанията на хората, които са ги измислили и по тази логика не искат да приемат, че в един момент това, което е било смешно, става досадно и глупаво. Най-накрая успях отново да седна, за да попиша. Снощи нещата се развиха кофти за съседското куче. В общи линии съседите ми вече нямат домашен любимец, а аз изхвърлих чифт стари дънки заради едно противно лепкаво петно кръв. Трябваше да я използвам за писане...

Тъй като днешният ден беше впечатляващо отегчаващ и го прекарах почти изцяло в четене и пиене на чай уиски с кола, мога най-спокойно да довърша историята за снощи и прословутото парти.

Както обясних, Овца номер 2 се напи и то сериозно. Моята Овца, за да не остане по-назад, направи същото, при което малко след като бяхме пристигнали на партито двете вече танцуваха върху една от масите. Уж случайно прекрачваха границата на благоприличието, опипвайки се по-предизвикателно, отколкото добрият вкус позволява. По едно време до мен се приближи един техен общ приятел, за когото подозирам, че харесва моята Овца, и ме потупа по рамото. "Не те е ли е страх, че рожденичката ще ти открадне момичето?", каза Мухльото, както ще го наричам занапред (макар да се надявам да не ми се налага да пиша пак за него), след което започна да се хили противно. Очилата му, с дебели черни рамки забележете, започнаха да се повдигат нагоре-надолу, а устата му беше толкова отворена докато се смееше, че можеше да погълне юмрука ми ако го бях ударил. А ми се прииска да го ударя. Сдържах се. Стиснах зъби и все така скръстил ръце отместих поглед от него. Мисля, че разбра, че не ми е приятен.

След като импровизираният полу-стриптийз приключи и гостите, разочаровани, че не са видяли преплитащи се женски езици, се върнаха към предните си занимания, моята Овца и Овца номер 2 дойдоха задъхани при мен. Овца номер 2 се бе усмихнала широко, дръпна моята Овца и й прошепна нещо в ухото. Тя се поколеба за няколко секунди, като ту поглеждаше мен, ту приятелката си. Тогава ми стана ясно.

Замъкнаха ме в съседния апартамент. Според моята Овца, момичето, което живееше там, в момента бе на партито и незнайно защо бе оставила дома си отключен. Върху леглото й имаше небесносин чаршаф с тънки бели фигури по него, опънат до съвършенство, както и няколко наистина дебели възглавници, подредени в горната му част. И все пак картинката на ред бе развалена от купчината дрехи, натрупана в долния ъгъл. Изглежда някой дълго време беше мислил какво да облече. Дрехите бързо се озоваха на пода, като в общи линии запазиха хаотичната си подредба. Това му е хубавото на разхвърляното - дори да го преместиш, пак си остава разхвърляно и не си го развалил по никакъв начин. Възглавниците също бяха преместени (изритани, по-скоро) на пода.

Двоумя се как да продължа. Дали да описвам всичко стъпка по стъпка, движение след движение, или набързо да опиша случилото се. Май ще е по-добре второто. Ами... правих тройка с двете Овци. Беше хубаво. Поне за мен. Уж и за тях. Свършиха или поне ме накараха да мисля така. Не, че ме интересува. Не бях особено доволен от всичко, свързано с партито, така че се възползвах напълно от предоставената ми възможност, за да си доставя удоволствие чрез телата им. Сексът с моята Овца не беше нещо необичайно, като това не значи, че беше лош, даже напротив. Сексът с приятелката й обаче бе малко особен. При всеки мой тласък, в мозъка ми се пукваше по едно малко балонче, пълно с вина. Не към моята Овца, а към мен самия. Бях дошъл на парти, където не исках да бъда; бях дал мъчно изкарани пари за подарък, който най-вероятно щеше да събира прах в някой ъгъл; бях принуден да съм сред хора, които не са ми приятни; и за капан на всичко правех секс с моята Овца и с рожденичката не защото аз исках, а защото те го бяха решили. Чувствах се използван. Поне докато не дойде момента да свърша. Получих малкото си отмъщение и свърших, уж случайно, точно когато рожденичката, Овца номер 2, ми духаше. Съмнявам се обаче, че тя нямаше нищо против. Това малко убива задоволството ми.

След този импровизиран подарък, който й направихме, тя се върна при гостите си, а ние се възползвахме от банята на съседката за един бърз душ, след което си тръгнахме без дори да се отбием да кажем "чао" на гостите. Малко преди да започна да пиша вчера, с моята Овца проведохме един интересен разговор вкъщи. Ще се опитам да не го опростявам, а да го предам горе-долу така както беше.

Тя: Хареса ли ти вечерта?
Аз: Нищо освен еякулацията.
Тя: Не бъди толкова циничен.
Аз: Не съм циничен, а искрен. А и не аз бях този, който те въвлече в тройка със свой приятел.
Тя: Извини ме, но го направих заради теб.
Аз: Предполагам, че трябва да ти благодаря. Ако не за друго, то поне за това, че си винаги готова да ме споделиш с приятелките си, когато имат рожден ден. Кога е следващия?
Тя (с изражение тип "защо го правиш"): В последно време имахме проблеми, мислех си, че това ще помогне... блябляблябля.
Аз: От полза щеше да е ти сериозно да преосмислиш виждането си за това какво е нужно за поддържането на една връзка и да започнеш да го правиш, а не да се опитваш да се оправдаваш за некадърността си що се отнася до връзките чрез групов секс.
Тя: Да се разделим ли искаш? (този въпрос се явява едно от най-силните оръжия, измисляни от жена)
Аз: Не. Да се разделим би ми създало прекалено много главоболия. Ако някой ден реша, че искам да се оттърва от теб, просто ще те убия.

И тук разговорът свърши. Не е едно към едно, но дава ясна представа. Някой ден, когато препрочитам тези страници, предполагам, че  доста ще се забавлявам с това, освен ако вече наистина не съм я убил. Тогава ще е странно. След последната ми реплика моята Овца излезе от стаята, излезе от къщата и оттогава не съм я виждал. Вече над денонощие. Утре, най-вероятно, ще й се обадя, стига да имам време. В живота ми има и други объркани неща, които чакат да бъдат подредени. Така и дойде идеята за този дневник. След днешния ми едва ли не адски мързелив ден, в който изпих всичката кола и уиски, които можеха да се открият из къщата, утре вече ще трябва да се работи. И ще е грозно, предполагам. Но затова утре, в случай, че всичко мине наред.

Майната ти, мило дневниче.

Дневникът - I

Мило дневниче...

Хъх, колко ли зле се чувстват жените, когато преглеждат дневниците от детството си, виждат този начален надпис на всяка страница и осъзнават, че не са поумняли много през годините? Че зрялото им Аз е на нивото на наивното, детско Аз, онова Аз, което не е съзнавало какво ще правят разни развратни мъже с гениталиите им някой ден и как самите те, жените, ще се отнасят с тези мъже, с другите жени и със света като цяло. Такива неща тормозят съзнанието ми понякога.

Това, което четете, в основата си е дневник. Но не от онези с розова корица и изпълнени с оптимизъм страници. Не, това е груб дневник. Ако беше физически, от хартия, щеше най-вероятно да е подвързан с животинска кожа и текстът щеше да е написан не с мастило, а с кръв. Тук изниква въпросът откъде щях да намеря кръв и животинска кожа, но аз съм творческа натура, все щях да измисля нещо.

Кой съм аз? Това, поне за момента, е детайл, който не ви интересува. Може да го оставите на въображението си, а може и някой ден евентуално да ви споделя. Но не сега. Сега това е детайл, който е излишен. Акцентът трябва да падне върху това защо пиша този дневник. Отговорът е "заради живота". Не, че моят живот е нещо по-различно от вашите. Нещо специално или уникално. Просто се очертават интересни дни и ми се иска да знам, че съм ги описал. За поколенията, за хората, които ще се поинтересуват, за хората, които ще попитат какво е станало с мен и как. Отговорите ще са тук. Надявам се.

В момента е двайнасет вечерта. Пиша това и се наливам успоредно с уиски и кола. Обичам уискито и начина, по който прогаря гърлото ми всеки път като отпия, но същевременно мразя неприятното усещане, което оставя в устата ми. И го прочиствам с кола. Или поне си мисля, че го прочиствам - освен вкуса се появява и сладникавостта на колата, а и някаква неприятна лепкавост. В опитите си да подобри нещо човек често го влошава. С пиенето също е така.

Щом няма да знаете името ми, то поне да започна да разказвам историята си. "Имало едно време..."? Не. Тук и сега. Това е важното. Историята се пише на мига и това, като изключим безсънието, за което съм благодарен, е причината да пиша сега.

Беше натоварваща нощ. Трябваше да отида на някакво импровизирано парти с жената, с която съм. Ще я наричаме Овцата, за по-удобно. Овцата изглежда добре, между другото. Късо подстригана руса коса, която е в тотален противовес на факта, че предпочитам брюнетки; стегнат задник, но не дотолкова, че да не пляска звучно, когато го блъскам с всичка сила; лице, което в един момент е най-приятното нещо, което имам за гледане около себе си, а в следващия може да ме отврати с огромното количество грим върху себе си и тоталната си простота. Нищо запомнящо се, но напудрено така, че да привлича вниманието поне за секунда. И, за съжаление, но напълно в тон с цвета на косата, една плашещо празна черепна кухина. Това беше и е моята Овца. Мразя я. Понякога.

Та както казах трябваше да отидем на парти по случай рождения ден на една нейна "приятелка". Приятелството им е от онова, знаете, женското. Лицемерно щастие е изписано по лицата им, когато се видят, клюкарят всеки и всичко с невероятна енергичност, създават впечатлението, че са едно сплотено цяло, символ на истинската дружба. Когато не са заедно обаче винаги има за какво да се клюкарят една друга - дрехи, прическа, вид, и то пред други жени, които им се водят общи приятелки. Една гъста мрежа от лицемерие и страх от това да не бъдеш отхвърлена. Това е женското приятелство. Не, че мъжкото е по-добро.

Разсейвам се. Усещам го. Опитвам се да разкажа за шибаното парти от няколко абзаца, но така и не достигам дотам. Както вече споменах, мило дневниче, партито беше в дома на приятелката на моята Овца. Ще я наричаме Овцата номер 2, защото външният й вид едно към едно имитира този на моята Овца. Или е обратното... Няма значение. В апартаментът беше пълно с хора, които или не познавах, или не исках да познавам. Странното е, че всички държаха да си кажат поне по няколко думи с мен, че дори и да ме докоснат, я по рамото, я за здрависване. Не ми беше приятно. Фактът, че трябваше да дам пари, които бях изкарал с не малък риск, за подарък на Овцата номер 2, също не ми беше приятен. Дори не знам какво й "подарихме". Моята Овца отдели цял ден за обикаляне из магазините с други свои приятелки, за да избере нещо подходящо. Цената на това подходящо нещо се равняваше на цената на количеството алкохол, което ще ми е нужно, за да преглътна загубата на парите си за подарък за Овца номер 2. Полза обаче имаше, поне от една гледна точка. Овца номер 2 се зарадва толкова на "нашия" подарък, а и на всички останали, че опиянена от внимание реши да се опияни наистина. И тогава се случи нещо странно...

Налага се да спра да пиша. Съжалявам, че те оставям така, мило дневниче, но кучето на съседите ми лае. Изнервя ме. Ще ида да се погрижа за него, а след това ще се опитам да поспя. Утре ще се постарая да ти разкажа какво стана на партито. Не знам какво се пише в края на страницата.... Край? Чао? До утре? Оууу... майната ти.

Осама

Предполагам повечето от вас са наясно, че вчера бе съобщено убийството на Осама Бин Ладен. Това хубаво. Аз обаче си имам своя гледна точка (за която изобщо не претендирам да е абсолютно вярна, няма как просто). В fb статуса си, с който отбелязах новината вчера, и по-точно в коментарите под него разясних тази своя гледна точка и реших, че няма да е лошо да копирам текста и тук, не за друго, а за да остане на по-видно дори за самия мен място, а не да се изгуби сред масата простотии. Та...

"Нещо ме кара поне малко да се съмнявам. Фактът, че веднага са "погребали тялото в морето", а не го използваха като най-неопровержимо доказателство няма как да не ме накара да се замисля. Били взели ДНК проба, за да са сигурни. А как световната общественост да е сигурна в твърденията им? Снимка според мен щеше да е най-убедителното доказателство, макар и там да има голяма опасността от шмекерии. Ще се убедя в смъртта на Осама само ако в най-близко време (1-2 седмици) НЕ се появи видео, в което той да отрича за смъртта си, защото точно това е ходът, който очаквам да предприеме в случай, че всичко е измишльотина.

Съмненията ми си имат и друга основа: случката и последвалата я радост сред американците (която в известна степен е толкова противна, колкото и действията на Ал Кайда от 2001 г.) отклоняват вниманието от 2 неща - големият въпрос около гражданството на Барак Обама и случващото се в Либия (където нещата лека-полека се развиват все по-зле за всички). Да не говорим и че обявяването на смъртта на Осама е евентуален страхотен коз за предстояща кампания на Барак за втори мандат.

Та... чакам видео, в което "брадатият магьосник" (както го наричаше Бруно) да опровергае новината, че е мъртъв. Ако такова не се появи тогава вече ще съм по-склонен да повярвам, че САЩ най-накрая успяха да се справят с това, което се опитват да направят от... почти 10 години? И все пак: моментът това да се случи бе адски удобен. Може би просто са чакали да им потрябва мъртъв. Ха."

Това е. Нали знаете - мнението е като задника, всеки си го има. Вероятно съмненията ми са неоснователни, но исках да ги видя някъде публикувани, защото не ми се понрави вида на огромно количество от български и чужди новинарски сайтове, където не се повдига нито един въпрос, а ни казват "Мъртъв е, браво на САЩ!". Повод за поздравления наистина има, стига новината да е достоверна и постигнатото да е с цел удар срещу тероризма, а не PR.

Какво чета в момента (02.05.2011) - Препоръки и ревюта

Осъзнавам, че едва ли са много хората, които се интересуват какво чета аз в определен момент, но ми се иска да гледам на тези постове по малко по-различен начин, а именно като един вид препоръка (както е с "Препоръчаните песни"). Т.е. с малко разяснения евентуално да насоча вниманието ви към една или друга книга. И така... какво чета сега и какво прочетох в последно време.

Както споменах в предния подобен пост, бях се заел да чета "Град от кости" на Касандра Клеър. Приключих я отдавна, а след нея и "Град от пепел", втората част от "Реликвите на мъртвите". Приятелката ми изглежда хареса поредицата и прочете излезлите на български 3 книги сравнително бързо, като чрез нея и аз имах възможност да прегледам първите две. В общи линии "Реликвите на мъртвите" се очертава като една приятна и лека за четене поредица от книги с доста странна комбинация от жанрове. Има вампири, върколаци, серафими, феи (ама зли такива, не малки и добри), демони. По този параграф авторката се е опитала да набута в книгата голяма част от популярните в момента чудовищни вариации, като описаното от нея е в по-голяма близост до вече установените стандарти, митове, легенди и предни произведения относно тези същества в сравнение с "Twilight". Нямам против да се експериментира с описанието и характеристиките на дадена популярна и масово използвана група чудовища като вампирите, например, стига авторът да е запознат с по-масово възприетата представа и да обоснове промените, които е направил, да има логика в тях. Тук се срещат разяснения, срещат се и известни промени, но нищо чак толкова гнусно като блестящ на слънце вампир (поне засега). Но това е само една от страните на книгите. Голяма част (естествено) се отделя на романтиката и то една... по-тийнейджърска такава, не особено зряла и осъзната любов, примесена с ясно сексуално привличане. Единственият проблем тук е понякога прекалено явните намеци за евентуално кръвосмешение, като тези "намеци" са направени по начин, който отвращава дори мен, а аз по принцип харесвам такива истории (кофти, а?). И все пак в този аспект книгата просто се придържа към интересите на аудиторията си, а именно тийнейджъри, даже по-млади такива и по възможност от женски пол. Не, че двуглав не може да чете книгите (аз съм доказателство, че е възможно дори да ти е интересно). Просто нещата са доста семпли на моменти, а в други - прекалено детински. И все пак има интересни персонажи, действие, донякъде и изненади. Първите две книги от поредицата попадат в графата "може да ги прочетете ако ви попаднат от някъде". Също така стават за подарък на лице, отговарящо на посочените от мен критерии за целева аудитория. Ако обаче я подарите на запален фен на фентъзито (например) най-вероятно до няколко дни ще се опита да ви убие със своя dragon-slayer меч, ще ви прокълне или просто ще спре да ви говори.

Сега към нещо малко по-сериозно и подходящо за всякаква публика (над 14, разбира се, за да не измъчваме бедните детски съзнания). Става дума за два криминални романа, с които се занимавах в последно време. В краткия ни престой в Копривщица отседнахме в къща, в която имаше солидна семейна библиотека, запълнена с някои класики във фантастиката и най-вече с криминални романи - нови и стари. Тъй като знаех, че времето ми ще е ограничено (а и не бях отишъл да чета) подбрах най-кратката - "Такъв е животът" (оригинално заглавие: "The way the cookie crumbles". Наистина.) на Джеймс Хадли Чейс. В рамките на едва 150 страници Чейс описва една доста добре измислена измама, целяща постоянната (т.е. неколкократно по малко) кражба на пари от голяма банка. В книгата има разнообразни основни персонажи, които са и добре описани като поведение и вид и това ти помага да си ги представиш по-подробно. Краят не ми допадна особено, защото беше леко странен, но все пак като за прочетена за няколко часа книгата става. Повлиян донякъде от нейното прочитане сега съм се захванал с "Дългото сбогуване" на Реймънд Чандлър. Чел съм вече няколко книги на Чандлър и имам база за сравнение, която още на стотната страница вече ме убеди, че наистина тази книга е по-слаба от останалите негови неща, които съм чел. Причината може би е в прекалено бавно развиващото се действие, а и голямата неяснота каква точно е главната история, кои герои са важни и т.н. Да, в кримитата това да си объркан е едно от основните неща, но тук съм объркан по един неприятен начин, поне за момента. Това обаче не я прави не интересна, даже напротив - чета по глава с кеф като имам възможност, но не е нещо, което да те грабне така, че да го прочетеш на един дъх. Най-огромният плюс на книгата обаче е култовият Филип Марлоу, пропадналият частен детектив, главен герой на почти всичко, написано от Чандлър. От малкото книги, които съм чел (поне аз ги считам за малко), това е един от най-добре описаните персонажи, които съм срещал. Докато с кратката книга на Чейс ситуацията е "изяжте я ако сте гладен и ви се хапва нещо бързо", то при тази на Чандлър сякаш трябва да нямате какво друго да четете или просто харесвате Марлоу като герой (т.е. сте чели друго на автора преди).

Стигаме до най-тежката част, а именно книгите, които са по-ограничени откъм аудитория. Довърших "Юлий Цезар" на Александър Кравчук, която беше последната книга за Рим, която бях предвидил за четене. Проследява живота на Цезар от първите му опити за политическа кариера, през Галия, през гражданската война, та чак до самата му смърт. Написана е под формата на подробен разказ. За хората, които имат интерес към периода, предполагам, че книгата ще е интересна. На места обаче, най-вече в солидната част, отделена на Галия, описанията на бойните действия, ходовете на армиите и т.н. може да се окажат прекалено чести и прекалено отегчаващи за читателите, които не се интересуват от военна тактика и от чак такива подробности. Другото, което приключих буквално преди ден, е "Голямата шахматна дъска" на Збигнев Бжежински. Книга с изцяло политическа тематика, която само хората с някакъв (макар и минимален интерес) към международната политика ще сметнат за интересна. Като изключим явната цел на книгата (Бжежински цели да определи насоката, която според него трябва да следва Америка, за да задържи контрола си над евразийския мега-континент) то четивото е наистина интересно и дава някои разяснения за политиките на много от страните в Европа и Азия. И все пак, както казах, книгата ще представлява интерес за един доста ограничен кръг от хора.

Това е. В момента чета "Новото средновековие" на Ален Менк (пак политика) и евентуално като съм си вкъщи и съм по-свободен лека-полека ще довършвам "Дългото сбогуване" на Чандлър. Марлоу е такъв зарибяващ чешит, хохо. Друг такъв пост - след няколко месеца, дотогава ако някой реши нека да ми препоръчва книги.

Бързи прогнози за WWE TLC 2017

Кърт Енгъл се завръща на ринга на WWE за първия си мач в компанията от 11 години насам. AJ Styles заменя болния Брей Уаят и ще се изправи ср...