Дневникът - III

Мило дневниче,

Днес навсякъде беше лудница. Всичко живо бе тръгнало я да купува продукти, за да посреща гости, я за да купува подаръци, защото ще ходи на гости. Така е на големи празници. Аз самият не обичам големите тълпи, така че ми се искаше да прекарам целия ден затворен (да, с уиски и кола в ръка), но след вчера нямах възможност да повторя това занимание. Трябваше да свърша малко работа.

Поне за момента е малко излишно да обяснявам какво работя. Когато аз самия евентуално чета това някой ден ще си спомням много добре с какво съм се занимавал, обаче все пак има възможност други хора също да се доберат до това подобие на дневник и може би е нужно да разясня - имам две работи: една дневна и една нощна; една на светло и една на черно; една напълно легална и една не чак толкова. Естествено, първата не е никак забавна. Втората вече е достойна за това да напиша книга за нея.

Това, което се случи днес, бе един вид поемане на нова посока в кариерата ми. Но тъй като не мога да отида в Бюро по труда за помощ, се наложи сам да се уредя с нова възможност. Останалото не бе трудно.

Пристигнах в офиса на досегашния ми "шеф" по обяд. Ще го наричаме Дебелото копеле, тъй като както се досещате той е дебел. Ама много дебел. Дотолкова дебел, че офисът му е залепен за апартамента му (свързан е дори със спалнята), за да не му се налага да излиза изобщо. Когато влязох вътре (в офиса, не в спалнята му) познатото чувство на отвращание заля бедното ми тяло. Прозорците сигурно не бяха отваряни от няколко денонощия, а скъпият ми "шеф" се беше потил в стаята повече от достатъчно. Отделно в неизхвърляното скоро кошче за боклук се намираха останки от всякакъв тип храна, която, вече започнала да се разваля, допълнително придаваше аромат на помещението. Цялата тази противна атмосфера ме накара да си дам сметка, че изобщо не съжалявам за това, което ще стане.

След като влязох, Дебелото копеле ми се провикна да заключа вратата след себе си. Както винаги. Заключих и седнах на синия диван, който се намираше от дясната страна на бюрото му. Попитах какви са плановете. Озъби ми се, че не е моя работа и когато дойде време ще разбера какво трябва да свърша, след което се върна към омазването на крайниците си с пилешко. Отстрани на бюрото стоеше още едно печено пиле, чакащо да бъде изядено. Стана ми жал за човекът, който е трябвало да влезе тук, когато ги доставя, след това ми стана жал и за самия мен, че се намирах там. Нямаше какво повече да чакам - разговорът и без това не струваше. Станах, отидох до вратата, изключих алармата и отключих, след което отворих вратата широко. Дори не си направих труда да отговоря на Дебелото копеле, който беше спрял за секунда да се тъпче и изненадан наблюдаваше действията ми. Аз просто се върнах на дивана и зачаках.

Няколкото здрави момчета влязоха в офиса за секунди и обрадиха "шефа" ми. Той първо се опита да извади пистолет, но мазната му ръка го забави в отварянето на шкафа. Едно от здравите момчета приватизира пистолета, след което нанесе удар в челюстта на Дебелото копеле. Хубав удар при това. Бутнаха стола му назад, за да не може да натисне паник бутона под бюрото си. Някой ги инструктирал добре какво да правят. Ех, мило дневниче, такъв съм си.

Последваха не особено приятни неща. Здравите момчета се оказаха същински варвари - счупиха няколко пръста на Дебелото копеле, удряха го в лицето и корема. Финалът, доста забавен бих казал, беше когато подпряха левия му крак на собственото му бюро и след това го счупиха. Кракът, не бюрото. Гледката на счупен човешки крайник е едно от най-несимпатичните неща, което има вероятност почти всеки да види през живота си. След като варварите приключиха, а Дебелото копеле вече скимтеше на пода, аз се приближих до един от тях и казах, че ще ми трябват пари за почивните дни. Той ми отвърна, че неговият шеф, който се предполагаше, че вече е и мой "шеф" иска да ме види възможно най-скоро. Казах, че ще отида при него, когато мога. Мутрата настоя това да е днес, аз отвърнах, че няма да стане. Впечатлен от увереността ми той се отказа да спори. Идеята е проста - когато пред теб стоят неколцина едрогабаритни говеда, току що пребили човек пред очите ти, и ти казват да направиш това и това, имаш два избора. Първо, правиш го, показвайки, че те е страх от тях и от това, което си видял. Второ, правиш каквото ти самия искаш и си даваш вид, че дори не си впечатлен от случилото се до момента, както и от демонстрираната от тях сила. Естествено, във втория случай трябва да си готов за последствията. При мен такива нямаше. Аз бях този, който ги беше пуснал и който шефът им искаше да види. Сигурен бях, че не им беше казано да пребият и мен, даже напротив - вероятно бе да имаха нареждания да остана цял целеничък.

След като спорът с главната (предполагам) мутра бе приключил в зародиш, аз отново поисках пари. Той ми каза да се разкарам. Грубо. Отвърнах му, че току що съм направил голяма услуга на самия него, уреждайки идването му в офиса на Дебелото копеле. "Направих ти услуга", казах аз, "тъй като шефът ти ще е доста доволен от свършената ти работа, но ти нямаше да имаш възможност да я свършиш, ако не ви бях помогнал.". Замисли се за секунда, доколкото такива главорези могат да мислят (те по-скоро имитират тази дейност), след което извади няколко банкноти с хубава цифра 100 отгоре и ми ги даде. Мил човек, аз дори не исках толкова много. Усмихнах се, кимнах на останалите варвари за довиждане, хвърлих последен поглед на Дебелото копеле и му намигнах. И той си имаше положителните черти. На излизане от офиса чух удар, "като на глава в паркет", помислих си, след което предполагам, че побоят е продължил. Не ме интересува. Варвари...

Късно вечерта ми се обади жената на Дебелото копеле. Доста добре изглеждаща и доста млада, за някой като него, между другото. Плачейки ми обясни, че го е намерила да лежи в безсъзнание на пода на офиса. Всъщност от скимтенето й не се разбираше почти нищо, но тъй като бях запознат със ситуацията лесно свързах отделните думи. Казах й да е спокойна и попитах как е той. Бил в тежко състояние, лекарите не знаели дали ще оцелее и т.н. Естествено, последва нова доза рев по телефона. Докато я слушах хапвах пица и гледах "Кръстникът". Не случайно. Казах й, че съм заминал за почивните дни и няма да мога да се върна до понеделник. Успокоих я, че всичко ще е наред и че Дебелото копеле ще се оправи (за да продължи с опитите си да оправя нея), след което затворих преди да е почнала да реве отново. Звъня ми още няколко пъти, но не вдигнах. Друго ревливо създание в живота ми, моята Овца, така и не се обади. Странното е, че не ми пука. Не сме се чували от скандала онази вечер. Усещам колко ми е добре без нея и това ми дава идеи. Може пък да се разделим без да я убивам, кой знае.

Сега ще си лягам. Свърших каквото имаше за свършване днес. Не беше много, но аз се изморявам лесно. Човек трябва да пести сили за важните неща, а под важни неща аз разбирам секс. Ех.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Комикси: "Спайдър-мен/Дедпул" #5 (it's baaaack!)

Определено е хубавичко такова, зареждащо, да влезеш в книжарницата, да отидеш до онова ниско рафтче, където си запомнил, че слагат комик...