"Антон в Страната на чудесата" - Част 4


Излязохме от игрището от обратната страна на тази, от която бях дошъл. Отново минахме през дърветата, което ми подсказа, че едва ли много хора идват да "тренират" тук. Най-вероятно само Сър Стойка Фъргюса и подчинените й от "Man-Jester United". След като напуснахме игрището се озовахме на зле асфалтиран път и започнахме бавно да ходим по него. Стойка не бързаше, а и отново бе изкарала пакетчето със семки. Предположих, че яденето на семки не се връзва с това да бързаш. Бързо се стъмни и ни обгърна мрак. Дори да исках не можех да запомня пътя, по който минаваме, тъй като по него нямаше никакво улично осветление.

-Доста страшничък път, а? - опитах се да започна разговор аз.
-Да, ако си страхлив женчо, предполагам, че пътят е точно такъв.

Да, закопа ме. Няколко минути мълчах и преглъщах срама си. След това пробвах отново.

-А къде точно отиваме?
-След всяка тренировка ходя в едно готино място да разпускам. Пълно е с всякакви хора, предполагам, че ще намериш някой, който да ти помогне.
-Не можеш ли ти да ми помогнеш?
-Предполагам, че мога, но не искам. Не разбра ли, че отбора ми има мач утре?
-О, да, съжалявам... играта, която трябва да забавлява...
-Кралицата. - довърши вместо мен изречението Фъргюса.
-Да, Кралицата. - кимнах с глава, надявайки се в приятното местенце да попадна на някой по-нормален. Но не би...

Най-накрая започнах да различавам някакви светлини в далечината. Направихме един доста остър завой и се озовахме на двайсетина метра от някакво умерено голямо заведение. Над входа му висеше голям червен надпис "VERSUS", а пред самия вход стояха две огромни... карти за игра?!?

Виждал съм доста неща през живота си, но това беше наистина странно. Вместо безврати охранители, пред входа стояха две двуметрови карти за игра - една шестица пика и една деветка пика. Светлините по сградата обаче ясно ми показаха, че картите имаха очи и устни в горния си край, а също така и тънки ръце и крака, целите в черно. Покрай тях минаваха най-разнообразни индивиди - както хора, така и разни животни, прекалено големи за вида си (висок цял метър заек си е смущаваща гледка) и носещи човешки дрехи. Естествено, започнах да търкам очи, ударих си шамар, ощипах се по крака - нищо не помогна.

-Какво правиш бе? - изгледа ме замислено Стойка Фъргюса.
-Опитвам се да се събудя. Какво е това място, по дяволите?
-Това е местенцето, за което ти казах. "Версус".
-Искаш да кажеш "Върсъс"?
-Не, името е "ВЕрсУс".
-А... - толкова необичайни неща бяха видяли очите ми и за толкова от тях исках да попитам, че дори самият аз се обърках от въпросите си. Избълвах първото, което ми дойде наум - А защо са го кръстили така? - От входа на сградата се чу шум и двамата с Фъргюса погледнахме натам.
-Сега ще разбереш. - каза тя и ме дръпна за ръкава.

Пред "местенцето" бързо се събираше тълпа от хора и животни (което ме побъркваше), а в средата между тях двама души (хомо сапиенси, което донякъде ме зарадва) се гледаха злобно. Изглежда току що бяха излезли от "Versus", заедно с част от публиката си.

-Аз, Жоро Бошулски, предизвиквам този боклук на дуел за сърцето и тялото на тази прекрасна дама! - каза първият, който носеше мрежест потник и зелени панталони. Сочеше към някакво момиче, чието лице не можех да видя добре в сенките. И все пак ми се стори позната...
-А аз, Ивайло от Ивайло, тържествено приемам! - отвърна вторият, който пък носеше шарена тениска и къси панталони на райе. На очите му стояха розови очила, от онези боклуци, които нямат стъкла, а вместо това няколко пластмасови пръчки. Наричам ги "щори" и ги мразя.

Момичето пристъпи напред. Беше дребничка в сравнение с тях двамата и облечена по-нормално в симпатична черна рокля.

-Ъъъъъ... не искам да се биете за мен, окей? Не ви познавам, не искам да ви познавам и не искам да се биете за мен. Дори да го направите никой от вас няма дори да получи възможността да се запознае с мен. Ясно ли е? - гласът й също ми бе познат.

Двамата обаче сякаш не я бяха чули и изкараха оръжията си - Жоро Бошулски изкара нещо като нож, а Ивайло от Ивайло вече се бе "въоръжил" с някакъв флакон за пръскане и нещо малко и блестящо. Не вярвах на очите си. Все повече и повече не им вярвах.

-Оооо, Ивайло ми е съсед! - радостно се ухили Стойка. -Да се приближим, за да видим кой ще оцелее! - отново стисна единия ми ръкав и ме повлече по-близо до множеството от хора и животни. Вече бе ясно защо мястото се нарича "Versus" и че май ще ми се наложи да гледам бой между слабоумници. Но пък това по никакъв начин не ми помагаше да се върна в цивилизацията или пък отговаряше на някой от множеството въпроси, които се бяха натрупали в главата ми.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

"Антон в Страната на чудесата" - Част 3


Минаха двадесет минути, а тренировката на "Man-Jester United" сякаш бе далеч от края си, както и не се очертаваше скоро Фъргюса да ми обърне внимание. Следеше "играта" на подчинените си все така зорко и често надуваше свирката преди да започне да крещи по някой от тях. Реших, че не ми се чака повече и отново се приближих до нея.

-Ъм... Стойка... Фъргюс... извинявай, че отново те безпокоя, но може ли просто да ме ориентираш къде съм, за да оставя теб и... хората ти да тренирате на спокойствие?
-Хм, ама ти наистина не си тукашен.

Изведнъж до нас дотича някакво младо момче. Беше облечен с червена тениска и бели къси панталони, което в сравнение с останалите си беше дяволски нормално.

-Кажи бе, Мите? - погледна го въпросително Фъргюса.
-Тренер, вкарах три гола.
-Какви голове, лешпер? Това да не ти е футбол? Идеята е Кралицата да се забавлява.
-Ама...
-Няма "ама". Друго искаш ли?
-Ами исках да попитам дали ще играя... дали ще забавлявам Кралицата на мача утре?
-Случайно да си плешив с лунички?
-Не.
-А да си над 40?
-Не.
-А да имаш слабоумен прякор от рода на "Чичарито"?
-Не.
-Кажи ми тогава - ще участваш ли в мача утре?
-Да.
-Не. Махай се оттука.

Т.нар. "Мите" наведе глава, след което затъжен се затича към игрището. Фъргюса го проследи с поглед, извади от джоба си пакетче семки и започна да си похапва от тях. Обърна се към мен и за малко да ме наплюе с част от люспите.

-Извинявай.
-Няма проблем. - кимнах аз. - Та... можеш ли да ми услужиш с мобилен телефон или поне да ме упътиш към най-близкия път?
-Нямам идея какво е "мобилен телефон", но мога да ти гарантирам, че моите момчета не използват такива боклуци. Те са истински атлети, чисти, и не им е нужен допинг.
-Ахаааа. Добре тогава, а поне да ми покажеш как да стигна до някакъв път?
-Има само един път, водещ до игрището ни. След малко тренировката на тези глупаци приключва... - кратка пауза, за да изплюе няколко люспи. -...и ще тръгна обратно по него. Ще ме изчакаш ли?
-Няма проблем, предполагам.

Проснах се на първата трибуна и отново зачаках. Наистина след малко странната игра на клоуните приключи и те се прибраха в малката сграда до трибуните. Съскащият звук и парата, излизаща от отворените прозорци, ми подсказаха, че мястото най-вероятно е някаква баня. Стенанията и веселият смях, който обаче започна след като всички влязоха вътре, силно ме разтревожиха.

-Готов ли си да вървим? - попита ме Фъргюса. Беше се надвесила над мен и гледаше лошо. Поне вече не ядеше семки.
-Да. - отвърнах аз. - Тъкмо си мислех какво правят... клоуните ти в онази сграда там.
-Приличаш ми на хетеросексуален, така че съм сигурна, че заниманията им там няма да ти харесат. Да вървим.

И тръгнахме. Оставихме клоуните да веселят в банята, все пак ги чакаше голям мач на следващия ден. Или нещо такова. Единственото, което исках е да се озова на някое по-нормално място. Но не знаех, че ще се случи точно обратното...

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

"Антон в Страната на чудесата" - Част 2


Събуди ме собственото ми главоболие. Стиснах главата си с явната идея да я пресовам и да сложа край на мъките си, но се оказа, че нежеланието ми да ходя на фитнес ме е лишило от възможността да мога сам да си смачкам главата. Отворих очи. Небето беше тъмносиньо, прехвърчаха птички. Обичайното. Изглежда бях прекарал известно време в безсъзнание щом вече се стъмваше. Надигнах се бавно и се огледах. Пред мен - съвсем малка поляна, в края на която се виждаха дървета. Вляво - дървета. Вдясно - дървета. Зад мен - отново дървета. Това вече беше странно. Бях убеден, че докато падах видях скалата зад себе си. А и си беше високо, а сега около мен не виждах никакви възвишения.

Опипах главата си, тъй като главоболието не спираше. Кръв нямаше, нито мозък. По ръцете ми, имам предвид, не в главата. Това ме успокои донякъде, но пак не обясняваше загадката със странното ми приземяване. Разрових се из джобовете си, но нямаше и следа от мобилния ми телефон. Точно когато щях да се отдам на дълбоки размисли (след което да падна на колене и да се разплача с глас, задето съм се загубил) отляво на мен се чу звук от свирка. Първоначално си казах, че е невъзможно, защото съм в гора, но след това я чух отново. Тръгнах по посока на звука и отново навлязох сред гъстите дървета. Този път си бях взел урок и затова пристъпвах внимателно без каквото и да е намерение да тичам. След двадесетина метра се озовах на широко открито пространство, което силно напомняше на футболно игрище - разграфен терен, трибуна за зрители и една малка, едноетажна сграда до нея. В ъглите на терена стърчаха четири дървени стълба, които се извиваха в горния си край и придобиваха формата на мъжки полов орган, от който се разнасяше някаква странна светлина. Възмутен от малоумния дизайн на лампите, реших да огледам какво става на терена.

Двайсетина души тичаха наляво-надясно и си подхвърляха (или се замеряха) с една кожена топка. Странното бе, че всички бяха облечени като придворни шутове, като тези, които някога са забавлявали кралските особи и гостите им. Встрани от цялата пасмина бе само една фигура и аз реших, че няма да е лошо там да потърся помощ. Приближих се внимателно, а лицето със свирката в уста се оказа жена с не много дълга коса, облечена в спортен екип и гледаща строго тичащите по терена шутове.

-Извинете... - вдигнах ръка за поздрав аз.
-Извинен си. Сега се разкарай от терена ми, това е закрита тренировка.
-Нямам намерение да наблюдавам... тренировката ви, просто претърпях малък инцидент и ми е нужна помощ.
-Инцидент, а? Кой си ти всъщност? - тя се загледа в мен съсредоточено. - Не помня да съм те виждала наоколо.
-Казвам се Антон. С един приятел бяхма на лов и...
-Пич, не ме интересува историята на живота ти. - прекъсна ме тя. -Питах само за име.
-Е, вече го знаете.
-Да, вече го знам.

След това изречение тя отново се обърна към шутовете по терена, надигна свирката и изсвири със все сила, след което заплашително размаха пръст на един от тях. Изглежда разговорът беше приключил, но пък аз бях инат, а и не знаех къде се намирам. Трябваше да се правя на любезен, за да получа поне някакво внимание и евентуално помощ.

-А Вашето име е?
-Сър Стойка Фъргюса.
-М-м-... моля? - опитах се да не се захиля. Беше трудно.
-Глух ли си? Сър Стойка Фъргюса. Аз съм треньор на тези лумпени на терена. Моят отбор, моята гордост - "Man-Jester United". Най-добрият отбор по детбол в цялата Страна на чудесата.
-Ахааааа! - закимах аз с отворена уста и замислен поглед. В главата си прехвърлях всичко, което бях чел за наркотиците, за да се опитам да определя какво точно бе употребила Стойка Фъргюса. - А откъде идва титлата "сър", ако мога да попитам?
-От Кралицата. Удостои ме с тази чест миналата година.
-Ясно. Добреееее. - потърках ръце, чудейки се как да вкарам някакъв смисъл в разговора. - Ами... аз лекичко съм се загубил и точно затова се обърнах към Вас, госпожо... госпожице... Сър Фъргюс. Ако може да ми помогнете по някакъв начин.
-Да бе, добре, окей. Седни на трибуната отзад, след малко ще ти обърна внимание. И ми говори на "ти", че ме побъркваш така.

Кимнах и се отдръпнах. Имах ли избор? Не знаех къде съм, нито какви са тези ненормалници на терена, затова отидох и седнах на трибуната с надеждата, че след като тренировката, или каквото беше там, приключи, Фъргюса ще ми обърне поне малко внимание. И зачаках, загледан в странния връх на лампите, осветяващи терена, и псуващ наум човека, способен да измисли подобен извратен дизайн.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

"Антон в Страната на чудесата" - Част 1


Чували ли сте за "Алиса в Страната на чудесата"? Разбира се, че сте чували. Незнайно защо много родители случайно или не запознават децата си първо с тази книга, макар тя да е напоена с доволно количество наркотици, насилие и герои с разнообразни психични разстройства. Дори съм на мнение, че когато я е писал, Луис Карол или е бил напушен, или е прекалил с гъбите. Има нещо... Споменавам това, защото донякъде има връзка. Историята, която ще ви разкажа, започна по леко подобен начин. Но като всяка история и тази трябва да започне, така че стига празни приказки.

Имало едно време... мен. Да, мен, Антон. Пишещият. Та имало ме. Не че сега ме няма де. По-скоро донякъде. Както и да е. Отначало.

Преди известно време... (така е по-добре) най-добрият ми приятел ми подхвърли идеята да направим една разходка сред природата. Той е полицай и тъй като професията на тези хора ги прави много агресивни, те най-често изпитват нужда по някакъв начин да изразходват събраната в тях енергия. Някой си плащат за секс, други бият престъпниците, които залавят, трети, както в случая с най-добрия ми приятел, решават да пробват с лов. За разлика от него аз не съм с такъв зъл характер. Даже може да се каже, че обичам животните. Обичам пържоли от свински врат или пък от пилешки гърди, обичам пикантни крилца. Е, не обичам рибите особено, но какво да се прави. Точно поради тази причина не бях особено развълнуван да ходя из някаква гора, за да стрелям по разни бъгсбъниовци. Г-н Полицай обаче даде добрата идея да вземем няколко бутилки с бира с нас, с което вече ме спечели за другар в своя кръстоносен поход срещу майката-природа.

Беше горещ летен ден и тъкмо бе станало дванайсет на обяд, когато се озовахме в едно от най-гъстите места в гората. Обикаляхме от два часа, а единственото животното, което бяхме видели, беше един гущер, който набързо ни показа среден нокът и се скри в някаква дупка. Бръкнах в раницата си и изкарах една кутийка с бира, отворих я и жадно отпих. Г-н Полицай ме погледна:

-Какво правиш?
-Пия бира. Искаш ли?
-Не, рано е за бирата. Трябва да съм фокусиран. Първо плячката, после пиячката.
-Ти си решаваш. - казах аз и отново надигнах кутийката. През това време той продължаваше да се оглежда за "плячка", сякаш можеше да се види нещо сред гъстите дървета.
-Мисля, че чух нещо. - каза изведнъж.
-Какво?
-Не знам, ще ида да проверя.
-А аз ще те изчакам тук и ако дивият звяр се опита да ти избяга ще го пресрещна и ще го убия за теб с голи ръце! - вдигнах кутийката за наздравица, а той само ме погледна с намръщени вежди, махна с ръка за "няма значение" и здраво стиснал пушката на дядо си (която бях убеден, че вече не може да стреля) се шмугна сред дърветата.

Аз от своя страна, като всеки изтощен от дълго дебнене ловец, си намерих един симпатичен камък и седнах върху него с намерението спокойно да си довърша бирата. Но не ми било писано - не бяха минали и две минути, когато от гората се чуха викове и г-н Полицай изскочи оттам със зачервено лице.

-Мечка! Истинска! Трябва да бягаме за жалките си животи! Мечка! С лапи!

Това беше достатъчно убедително за мен. Преди да се усетя краката ми вече ме носеха в съвсем различна посока от тази, от която бяхме дошли. Скочих сред гъстите дървета, а ниските им клони ме шибаха през лицето и тялото, докато си поправях път тичайки. И тогава се появи дупката.

Не знам как точно стана. Може би бързах прекалено много и въобще не съобразих, че дървета евентуално могат да свършат и след тях да има висока поне няколко метра пропаст. Преди дори да се замисля за спиране, краката ми вече бяха направили няколко крачки във въздуха, след което полетях право надолу. Последното, което помня е, че затворих очи. И ако някой друг се опита да ви разкаже тази история и каже, че съм изкрещял "мамооооо" докато падам, то този някой ви лъже. Наистина. Не се шегувам. Нито съм крещял подобно нещо, нито съм плакал. Въпреки че като падаш от високо и въздушната струя те удря в лицето е възможно да пуснеш някоя друга сълза, така че това вече може да се е случило. Добре де, мамка му, разплаках се и изкрещях "мамо". И тук, тъй като основното предстои, е логично да спра и да лепна един надпис "Следва продължение". Ей така, за да има интрига. Та...

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Комикси, Vol.10 - "Carnage #1-5"

Стига вече Норми. Този път ще обърна внимание на нещо по-различно, а именно кратката серия Carnage, която проследява завръщането на червено-черния симбиот на Земята.


Малко предистория: Cletus Kasady/Carnage е разкъсан в орбита на планетата от всемогъщия по това време Sentry (четете Siege, за да видите какво пък стана с него). Големите въпроси обаче са следните: жив ли е симбиота и бил ли е Касиди вътре в него при разкъсването (т.е. жив ли е и той)? Поредицата, която предоставям на вашето внимание отговаря на тези въпроси, но не ми се обяснява точно как, а и идеята е да ги прочетете. Замесени са Iron Man; голяма компания, която създава технологии, които според него те не са способни да създадат; Spider-Man; Shriek (бивша... спътница в живота на Carnage); психоложката й (с важна роля) и т.н. Комиксът може да откриете като цъкнете на този линк.

В общи линии аз го харесах доста, макар че сякаш ми отне цяла вечност да се докопам до последния пети брой (проверявах от 22-ри насам по няколко пъти на ден). По-реалистичният art е леко смущаващ, защото за пръв път се сблъсквам с версия на симбиота, която да ми изглежда като истински злобен извънземен. А и насилие не липсва, да. Препоръчвам.

Вятърът над българските земи е бетер Патрик Бейтман...

...в смисъл, че разплаква фенките на Джаред Лето. Не знаете кой е Патрик Бейтман? В такъв случай не сте разбрали слабата ми шега и трябва възможно най-скоро да изгледате "Американски психар". Много силен филм!

Но да се върна на основното - разбрах преди малко, че организаторите на LOOP Elevation 2011, музикалният фестивал в Разлог, са отменили втория ден на събитието (т.е. днешният). ХедЛАЙНАРИ трябваше да са 30 Seconds to Mars и оттам слабата шега горе. Доста кофти начало за фестивала - първо Jamiraquai (100 процента съм сигурен, че не се пише така, но не ми пука! отмениха участието си за вчерашния ден (а те бяха основното събитие), а сега и това. Причината вчера беше навехнат глезен на вокалиста (и болящо го гърло, което е кофти за певец, да). Причината днес - лютият вятър, целящ да срути сцената върху една от любимите банди на приятелката ми. Природата изглежда напълно споделя гледната ми точка за това, че Лето Брос и оня косматия с тях трябва да бъдат премахнати по някакъв начин. Организаторите обаче решиха да се погрижат за безопасността на изпълнителите и отмениха целия втори ден.


И сега малко по-сериозно: кофти е. Първоначално ми стана доста забавно, но не за друго, а просто защото не харесвам (вече е ясно, мисля) 30STM. Нищо против другите изпълнители или феновете (освен тези на последната банда, тях не ги разбирам особено, но всеки си има вкус, райт?). Когато помислиш обаче случилото се си е кофти: първо и най-вече за всички фенове, които са се дръпнали от **** си майна, за да видят любим изпълнител на българска сцена и които ще се приберат разочаровани. Второ, за самия фестивал, защото ме съмнява догодина да има Elevation 2012 (въпреки, че имайки предвид годината и случилото се сега може да го направят с някаква "краят на света" тематика). Трето, за изпълнителите, които са дошли дотук и няма да видят феновете си (а и няма да получат всичките си пари). Още повече че могат да се разочароват и никога да не дойдат. 

Поставям се на мястото на хората, които са били надъхани за фестивала (но примерно си представям, че става дума за Bizkit, System или KoRn, примерно), и изведнъж някой ми казва, че фестивал няма да има. Ще съм разочарован и ядосан. И, естествено, ще си помисля следващия път преди да ида на същия фестивал или на нещо организирано от същите хора. Да, пак опираме до организаторите... май се стараят хората, но нещата просто не се получават. Не знам чия е вината (и дали има виновни), нямам и намерение да соча някого с пръст, защото не е моя работа, а и ми е втръснало от критици. Целият този пост е един голям майтап, в случай, че не сте го осъзнали. Единственото нещо, което ме тревожи е, че някоя близка година някоя моя любима банда може да реши да ни посети, аз да съм супер надъхан за концерта им и в крайна сметка да се случи нещо като с Sonisphere или Elevation. Възможността (а това вече изглежда много възможно) това да се случи може дори да ме откаже да си взема билет за концерта. Примерно. Между другото много от вас не знаят, но имаше вероятност и аз да съм на Elevation (както казах приятелката ми харесва 30STM). За моя радост ми се размина. Не че щях да съм разочарован от отмяната на концерта, но пък щях да съм леко ядосан за разкарването.

И все пак поднасям малка утеха за феновете на г-н Лето с тази епична сцена от култов филм с култов музикален фон: ЦЪКНИ ВЪРХУ МЕН! Не се сдържах, простете ми...

PS: Наистина не харесвам и Avenged Sevenfold (най-вече квичащия им вокалист), така че ако някога решат да дойдат в България имайте предвид, че може и техният концерт да стане жертва на някакъв природен феномен. Муахахаах!

READ ME!... в случай, че искаш. Не задължавам никого, не съм такъв човек.

22:30! Час и половина докато си легна! След като днес спах до 12 на обяд реших, че е крайно време да спра с безсмисленото висене пред компютъра до 3-4 през нощта, което пък после да води до спане, изяждащо половината ми ден. Не, че като съм буден правя нещо смислено. Има си и лоша страна на това сесията ти да приключи бързо, изглежда. О, като споменах сесия... май не съм се похвалил, да? Шест шестици и една петица този семестър. True story. Сега очаквам класиранията за европейските, от които тоооооолкова много зависи дали ще ида на море. Ако мислите, че има полза от стискането на палци, то сега е момента да се сетите за мен. Благодаря.

Както може някои от вас да са забелязали в панела отдясно на този текст е споменат следващия ми... да го наречем... "проект". Никога не съм твърдял, че съм мега-гениалния писател или нещо подобно (дори не съм сигурен, че след "мега" трябва да има тире... хмммм), но все пак има разни хора, които четат нещата, които пиша, so... те може би си струват хартията върху която са написани. Wait, те не са хартиен носител... Неловко. Както и да е. Единственото, което бави дебюта на новото ми произведение е фактът, че искам да си има постерче (което нарисувах сам, юпиии!), което да стои в началото на всяка част/глава/пост от произведението ми. Самият постер е готов, но трябва да бъде сканиран, което ще стане най-вероятно в понеделник, така чееее някъде тогава започва публикуването на "Антон в Страната на чудесата". Изключително не оригинално име, знам (бел.слаб писател: "не"-то е отделно, нали?). Всяка част е малко по-дълга от една страница в Word, така че четенето му ще е изключително лесно, а и ще публикувам нова част всеки делничен ден (поне такъв е планът). Колко ще е голямо още не е ясно (спойлер от слабия писател: не съм го завършил все още, хихихихи), но предполагам, че няма да отнеме повече от месец. Сега като се замисля цялата тази работа с едномесечното постване може да се окаже пълен провал, НО е по-голяма вероятността някой да го прочете така, отколкото ако ви дам примерно 30-40 страничен .doc файл (който никой няма да свали, камо ли да прочете).

Това са творческите ми терзания. Ето, виждате ли - не е като да няма какво да правя. Мога да творя. Пиша, рисувам... and stuff. Дал съм си почивка от гледането на кеч, което е добре. Изобщо не ми липсва. За сметка на това обаче няма какво да гледам, освен "Приятели" ("How you doin'" репликата на Джоуи се появява чак след средата на четвърти сезон. Holy shit.) и някаква анимация по Spawn. Не знаете какво е Spawn? Не очаквам да знаете, но пък това ме подсеща за друго - почнах отново да чета комикси, което в известна степен може би е по-зле от кеча, въпреки че в днешно време в комиксите има повече насилие, кръв и секс отколкото в кеча. Не се шегувам. За разбиращите: наваксах The Amazing Spider-Man, сега чета Avengers и Deadpool. Deadpool е мега-ултра-хипер-гига-тера-ебимумайката-нечовешки забавен. Препоръчвам дори на не четящите комикси.

Голяма част от хората сигурно са спрели да четат в момента, в който започнах да говоря за комикси, ако не и по-рано. Обичам да отбелязвам намаляващата аудитория на даден пост. Показва, че колкото повече пиша толкова по-скучно става (което пък показва колко слаб драскач съм?). Може би трябва да убия някоя котка и да кача снимката и тук, за да създам отново мощен интерес към блога.... Шегувам се. Макар че онзи пост беше убиец. Донякъде и буквално. Хъхъхъ.

Иначе преди малко прочетох пост в друг блог. Да, единствено число и за двете. Проблемът е, че изглежда има хора, които пишат и хора, които четат блогове. Тези, които могат да правят и двете се мислят за някакво общество и честно казано малко ме плашат. Не харесвам мини-общества, подозирам всички тях, че тайно искат да завладеят света. Та реших да уважа Nicoletta, която представете си познавам, и да прочета краткото й мрънкане за това има ли-няма ли принцове в днешно време. Десен бутон и "Отваряне в нов подпрозорец" (зависи от браузъра) на ето този линк ще ви отведат на поста й, а оттам и в целия й блог. Да, правя й реклама. А сложното обяснение беше, защото има вероятност ако цъкнете на линка с ляв бутон да не успеете да дочетете този пост. А ние не искаме това, нали безззззценни? (по-добре е на английски. Умен Толкин, за дето не е писал на български).

Всъщност освен факта, че изглежда мутрата ми е донякъде разпознаваема за хората, сблъскали се с виртуалния ми чар, май нямам други неща за казване. Но беше хубаво да споделя всичко останало. Като изповед, нали знаете? Но без църквата и отеца, защото леко ми се гади от идеята и за двете. Ако има ад заради тези думи вече ми оправят леглото там. Хохохохохо. Палав съм, Дядо Коледа, но това не означава, че не заслужавам real-size реплика на Frostmourne. Да, google it, ако не ти е ясно. Край.

PS: Мисля, че чувам нещо подобно на щурци навън. Другият вариант е да е бомба, но съм чувал звук от брояч на бомба само по филмите, следователно не е ясно доколко мога да разпоазная истински такъв. Така че по-вероятно е да са щурци или просто ушите ми да сдават багажа от постоянното бучене на вентилаторите на компютъра ми. Миличкият, той също мрази жегите...

Комикси, Vol.9 - "American Son" и "Osborn"

Тук за друго освен за Норман Озборн, пиша ли? Не. Хахахаха. Няма и нужда - Озборн беше (и все още е) мега якият образ и с удоволствие чета всичкo свързано с него, което Marvel пуснат на пазара. След като имаше постове "Въздигането на Норман Озборн" и "Siege" (който де факто се явява "пропадането" на Норми) е време да направя и пост за това какво се случва с оригиналния Green Goblin във вселената на Marvel след Siege и след като той е загубил цялата си власт и е хвърлен в затвора. Това ще стане чрез две заглавия:


The Amazing Spider-Man presents: American Son #1-4
Osborn #1-5

Точно така. Първият е в едва четири броя, вторият - в пет. "American Son" е по-косвено свързан със самия Озборн, но пък историята се върти около семейството му като цяло, като естествено е замесен Spider-Man. Докато Норман е в затвора тайнствен тип използва бронята "American Son", която той проектира за сина си Хари докато беше лидер на Avengers. Бронята може да бъде носена само от човек, носещ гените на семейство Озборн в кръвта си и точно затова всички обръщат поглед към Хари, който се е отдал на спокойна работа в кафенето си. И става мазало... Комиксът може да откриете на ето този линк, като достига до вас благодарение на @Гого (Kan0), който ми го изнамери преди няколко месеца. Чете се бързо, лесно и е интересен.

"Osborn" пък разказва за случващото се с журналистката Нора Уинтърс, която прави проучване по въпроса за разрастващият се таен култ към Озборн/Зеления Гоблин. Докато тя иска да направи репортажа на кариерата си, самият Озборн се сблъсква в затвора с опита на някои негови "последователи" да го измъкнат оттам. Отново приятно четиво. Може да го откриете на този линк.

Това е за този път. От три дни чакам някой да качи из нета скан на последният пети брой на "Carnage", така че следващият път като пиша за комикси най-вероятно ще става дума за него. Дори да няма кой да чете :D

Фронтментът на Limp Bizkit Фред Дърст leak-на целия нов албум "Gold Cobra"

МИГЪТ ДОЙДЕ! "Gold Cobra", новият албум на "Limp Bizkit", вече може да бъде открит онлайн (например в Zamunda, но все едно не съм ви казал). Най-интересното е в заглавието на поста, а именно, че уж именно вокалът на бандата Фред Дърст го е пуснал онлайн. Интересно решение... Аз лично разбрах напълно случайно след като напълно профилактично влязох в Wikipedia. Но това е без значение - 2 години чакане свършиха, 2 години минаха след като излязох от залата след концерта на бандата в София и се опитвах да осмисля преживяното, като същевременно се надъхвах за новия албум. И ето - най-накрая го изслушах! И съм адски доволен.

Мега дивата корица, дело на (същоеродендабъдебог) Уес Борланд.

Leak-ът е с много добро качество (320 kbps за претенциите) и де факто представлява оригиналния edition на албума, т.е. няма ги само песните, които ще са като бонуси в различните Deluxe версии. И тях ще намерим, евентуално, хохохо.

Лично аз съм адски пристрастен, тъй като Bizkit са любимата ми банда, a и както казах чаках този албум цели две години. Няма и капчица разочарование. Албумът е точно това, което исках да бъде - смесица от метъл, странното подобие на рап на Дърст, смазващите китари на Уес, силен бас и барабани, плюс, разбира се, не особено блестящи, но пък зарибяващи текстове. Личните ми фаворити след първото слушане (и многократните на излезлите преди това песни) са "Douche Bag", "Get a life", "Cold Cobra", "Shotgun" и "Shark Attack". Във файла с песента "Loser" след самата песен е вторият Interlude в албума, който е дяволски забавен и води до "Autotunage", която пък е доста.... весела песничка, хах. Но в момента "Douche Bag" и "Get a life" са основните парчета, които ми се набиват в главата.

И най-важното - на 28 юни албумът излиза официално и аз ще съм един от хората, които ще похарчат от трудно спечелените си (чрез учене :D) пари за оригиналнотo CD. Донякъде като подкрепа (макар и мизерна за бандата), донякъде от уважение, а в най-голяма степен от чиста фенщина.

И така. Теглете, слушайте и се кефете. Който не харесва Bizkit.... ами, честно казано, не ми дреме за хората, които не харесват Bizkit :D Да си слушат каквото там ги зарибява. Феновете на LB обаче да празнуват, както ще празнувам и аз. Поздрав за всички с "Gold Cobra" (песента) и да си пожелаем догодина най-късно отново да идем на концерт на бандата в милата ни родина.

Целият tracklist, най-нагло свит от Wikipedia:
1. "Introbra"
2. "Bring It Back"
3. "Gold Cobra"
4. "Shark Attack"
5. "Get A Life / Interlude 1"
6. "Shotgun"
7. "Douche Bag"
8. "Walking Away"
9. "Loser / Interlude 2"
10. "Autotunage"
11. "90.2.10 / Interlude 3"
12. "Why Try"
13. "Killer In You" 

PS: Holdin' the gold, it's so gold, it's so golden y'all... GOLDEN COBRA (sun)

Препоръчани песни - Част 60

Не съм препоръчвал песни от почти четири месеца, хахаха. Не, че има някаква особена полза, но пък така случайно мога да популяризирам някоя силна песен, която обаче поради една или друга причина не е стигнала до ушите на интересуващите се. И така - ето го дългия списък с линкове към YouTube, ако искате mp3-ките се ровете из нета:

Limp Bizkit - Gold Cobra
Limp Bizkit - Shotgun
Ben Moody - 10.22
Ben Moody - Perfect
Seether - Roses
Adelitas Way - Inside
Korn - Get up
Shinedown - Diamond Eyes


Естествено, че в най-отгоре са последните две песни от новия албум на Бизкит. Gold Cobra ми е постоянно в главата от няколко дни. Сред останалите песни има и нови, и стари. Изобщо не претендирам за ексклузивност или нещо подобно - просто всяка една от тях е била слушана от мен доста пъти през последните седмици и смятам, че заслужават внимание. Приятно слушане!

Какво чета в момента (19.06.11)

Поради ред причини, но най-вече заради вече миналата сесия, блогът не се радваше на особено внимание от моя страна през последните седмици, но това може би ще се промени. Зависи от настроението ми. Въртят ми се цеееели два забавни (в моята глава) проекта, но просто ми трябва солидна муза, за да бъдат започнати и евентуално завършени. Като дойде момента ще разберете. За да вдъхна малко живот на блога реших в следващите няколко дни да пускам издания на по-редовните "рубрики" тук. Започвам с насочената към книгите.

Превъзбуден след успешно взет изпит по статистика реших най-накрая да си купя последната, трета книга от поредицата на Мел Одом "Hellgate: London" - Covenant. "Най-накрая" е доста подходящо, защото прочетох втората книга в началото на 2010-а, а пък първата мноооого по-отдавна, може би през 2008-2009. Така е като си стиснат и не ти се дават пари за книги. Все пак бях решил, че ще довърша кратката поредица, въпреки че не беше нищо особено, а и е писано върху основната история на не особено успешна компютърна игра. И все пак...

Поредицата си имаше някакъв чар, макар единствените що годе добре разработени герои да са тримата главни - темплиерът Саймън Крос, тайният агент Лея и кабалистът Уорън Шимър (който е негър, на който все му се случва едната му ръка да е на някой демон и който, представете си, е доволно могъщ що се отнася до контролирането на митични сили). И въпреки това донякъде започва да ти пука за тях и за това, което им се случва. Но не героите са най-големият проблем на Hellgate: London книгите, а краят на последната. При условие, че Covenant започва със 100 страници, описващи две отделни битки, при това не особено важни що се отнася до историята, е абсолютна глупост на последното действие, уж най-важно, да са отделени около двайсетина страници. Мел Одом сякаш е бързал наистина много и просто краят стои претрупан, особено на фона на прекалено многото детайли в началото на книгата. Също така краят остава прекалено отворен (което е нормално, имайки предвид, че действието се развива преди това на едноименната игра), но е някак дразнещо да прочетеш три книги и накрая да останат прекалено много въпроси за света, за Лондон, за героите, за фракциите и т.н. В общи линии - не си струва, скъпи читателю, да дадеш 30 лв. за книгите по "Hellgate: London", дори да си запален по играта (което силно ме съмнява). Ако си на подходящата възраст (няма да давам ориентировъчни цифри) и се кефиш на Blizzard-ските игри по-добре си купувай книгите по тях. Някак по-стават, подобно на игрите, по които са писани, от тези по Hellgate.

Тези дни ще се дотъркалям до пазарджишката библиотека с намерението да започна "Голямото лятно четене". Чудя се за голяма фентъзи поредица, която да започна (защото изглежда няма единични фентъзита, ами трябва да прочетеш 15-ина тома), която обаче със сигурност няма да е "Песен за огън и лед" на Мартин. Няма да я чета докато сериалът на HBO по темата съществува. Ако го спрат - тогава може да дочета неизгледаното. Така че приемам препоръки, които да обмисля. Мерси.

Докато дойде момента за посещение на библиотеката съм се запасил с две четива:

1. "Техеран, Ялта, Потсдам" - сборник документи по срещите на Рузвелт, Чърчил и Сталин по време на WWII. Надявам се да не са проруски изчанчени, въпреки че са издадени от "Партиздат" (култово име за издателство, накара ме да се замисля за "1984" на Оруел и дали наистина не е имало връзка между книгата и реалността на социализма).
2. "Paradise Lost" на Джон Милтън. От известно време се интересувам от книгата и си я дръпнах в .pdf, тъй като доколкото разбрах не е издавана на български. Ще я почна още днес, макар да не съм голям фен на четенето пред компютър.

И така. Ще се чете това лято, надявам се доста. Ако имате време и желание направете като мен. Полезно е, а и ще мием срама за това, че не всички четем много като деца. Никога не е късно.

И нека дъждът да ме погълне.

Очите ми са затворени. Мога да чуя ударите на дъждовните капки около себе си - по покривите, по листата на няколкото дървета на улицата. Но най-отчетливо ги чувам по качулката на сиучъра си. Звукът идва от толкова близо и е толкова далеч едновременно. Успокоява ме. Отварям очи и надигам глава. Капките започват да падат по лицето ми и усещам всяка една от тях, тъй като дъждът е слаб. Първоначално всеки би го определил като дразнещо. След няколко секунди го усещам като леко убождане, но не боли. Просто ме гъделичкат и карат мускулите на лицето ми да се свиват ту в една, ту в друго посока. Усмихвам се и отново навеждам глава, търсейки прикритието на качулката. Единствено носът ми остава жертва на малките капки. Трябва ми по-малък нос. Или по-голяма качулка.

Поглеждам надясно. Небето е тъмносиньо. Слънцето все още не е отстъпило в битката си срещу нощта. Но ще отстъпи и то след само няколко минути. Осеяно е с облаци. Едни по-тъмни, други не чак толкова. Едни по-масивни, други не чак толкова. Всички те изливат съдържанието си върху мен, върху улицата, върху земята. И го чувам. Успокоява ме. Уличната лампа хвърля прекалено много светлина. Разваля момента. Ясно мога да различа разликите в цветовете на листата на две съседни дървета. Необичайно ярки са. Ако това беше картина, изобразяваща улицата с дърветата от двете й страни, тъмното небе и сипещият се дъжд, цветовете нямаше да са толкова отчетливи, толкова ярки. Хората обичат да помрачават нещата. Не знам дали е заради някакво странно черногледство или просто правят така, за да им се струва реалността по-красива. По-добра. Глупави хора.

Поглеждам наляво. Улицата продължава надолу и изпитвам необяснима нужда да тръгна, подобна на тази, която ме изкара навън в това време. Започвам бавно да ходя надолу, взирайки се ту в небето, ту в осветените от светлината на уличните лампи локви. Потрепват, а с тях потрепвам и аз, макар да не е студено. Стигам до кръстовище. Оглеждам се. В никоя посока не се вижда никой. Правя още няколко крачки и заставам в центъра му. Пак поглеждам нагоре. Тук сякаш дъждът е още по-слаб, но отново започва да боде лицето ми. Бавно и методично. Вдигам дясната си ръка и с едно движение забърсвам брадата си, задържала вече прекалено много вода. Толкова е спокойно. И няма никой. Кръстовището и неговите четири посоки са изцяло мой. Аз съм кралят на кръстовището. Хах. На кой му е нужно да е крал на света, когато може да е крал на собственото си кръстовище? Да можеш да поемеш в която посока пожелаеш, след това в друга, а след нея друга. Ако решиш - да се върнеш и да започнеш отначало. Това е власт. Това е ценно. И в момента, що се отнася до владеенето на моето кръстовище, аз съм всемогъщ. Поглеждам в посоката, от която дойдох. Някаква малка черна фигура се движи на петдесетина метра от мен, точно край мястото, от което тръгнах. Котка. Нестрахуваща се нито от тъмнината, нито от дъжда. Умно животно. Не като хората.

Уличната лампа на ъгъла на една от улиците изведнъж не е единствената светлина, която очите ми усещат. Поглеждам надясно - в далечината светят фарове. Изглежда спокойствието приключи. Някой иска да прегази моето кръстовище под прикритието на метален покрив. Нямам намерение да го чакам, за да прегази и мен. Аз все още контролирам кръстовището си и мога да реша накъде да поема. Избирам пътя към дома. Тръгвам обратно, докато чехлите ми шляпат във водата. Може би трябваше да се подготвя по-добре за излизане в дъжда.

Изминавам обратния път отново гледайки небето. Някъде на запад слънцето все още се бори. Добре прави. С подгизнали крака стигам на мястото, от което тръгнах. От смелата черна котка няма и следа. Не че ми и трябва. Поглеждам за последен път нагоре, след което се прибирам. Кръстовището ми може да почака. Светът също.

Комикси, Vol.8 - "Siege"

1 юни вече мина, но количеството секс и насилие в комиксите вече ме е убедило, че в днешно време в тях няма почти нищо детско. Ясно ми е обаче защо разни 30-годишни дебели американци, живеещи в мазетата на бабите си, решават да стрелят в някой супермаркет. Грозна шега, при това не особено забавна, извинявам се. Пък и така налагам някакви стереотипи...

Както и да е. Последният пост в категорията "Комикси" беше преди почти цяла година и мисля, че е време за нова доза, която да убие няколко минути на всекиго. Припомням, че .cbr и .cbz форматите се отварят с CDisplay (която може да свалите тук). Така...

В четвъртия пост по темата писах за "Въздигането на Норман Озбърн", което отдавна вече е история. След това пък обърнах внимание на неговият "списък", в който цели унищожението на определени супергерои, по които не си пада особено. Сега е време да покажем докъде стигна манията му. Комиксите вече са доста стари (на годинка), но пък са доста интересни за четене, така че препоръчвам горещо. Започваме обаче с бонусите, които може да свалите от този линк. Те включват:

Dark Reign: Sinister Spider-Man #1-4 
Dark Reign: Hawkeye #1-5

Разказващи кратки истории за злодеите Venom (Mac Gargan) и Bullseye за времето, в което те се представят съответно за Spider-Man и Hawkeye в Dark Avengers екипа на Озбърн. Venom яде хора и убива проститутки (при това комиксът е доста забавен), Hawkeye е сбъркан и убива всичко. Няма да крия - след самия Норман те са ми любимците от този период точно поради тези техни характеристики.

А сега и основното: 

SIEGE


 4 броя, разказващи за опита на Iron Patriot (Озбърн), неговата организация HAMMER и неговите Dark Avengers да нападнат Асгард, родното място на Тор, което кара супергерои от всякакъв вид и порода да се насочат натам, за да ги спрат. Адски силен комикс, при това в едва четири броя. В торента съм включил допълнителните броеве Siege: Captain America и Siege: Spider-Man, които разглеждат отделни битки на тези двама герои с някои от... ъм... лошитe. Номерирал съм ги от 1 до 6, но който пожелае може да пропусне 4 и 5 (отделните броеве за Cap и Spidey). Целият пакет може да свалите от ето този линк.

Толкова за този пост. Възходът на Озбърн в тези комикси достига върха си, а какво следва нататък за него (тъй ми е супер интересен като герой) - сигурно след една две седмици в друг пост. GG. Дано съм зарадвали поне някой комикс нърд, ако не с линковете, то поне с факта, че някой се е излъгал да пише за комикси в България.

"I literally eat people for breakfast and I still don't have the cajones (balls) to grow a Hitler mustache", Venom :D

Mortal Kombat: Legacy - Sub-Zero vs. Scorpion

Вече писах за MK:L, но не виждам нищо лошо да отбележа, че последните два епизода (7-ми и 8-ми) обърнаха внимание на двата може би най-популярни образа от Mortal Kombat поредицата: Scorpion и Sub-Zero. При това доста добре. Наскоро, когато интересът ми към темата се бе засилил отново, мислех да напиша кратък разказ в няколко части, който да разкаже историята конкретно на Scorpion (а оттам и на Sub-Zero), но поради ред причини се отказах. Сега вече наготово мога да ви дам двата клипа и да си ги изгледате, вместо да мъчите да четете:

ЧАСТ ПЪРВА

ЧАСТ ВТОРА

Това са може би двата най-добри епизода досега, но, естествено, и те си имат минуси (следват спойлери) - краят на втора част силно ме разочарова като реализация. Появата едновременно на Shang Tsung и Quan Chi беше излишна (можеше да се мине само с втория); самата им поява и представяне силно смъкна качеството на втория епизод; "преобразяването" на Scorpion беше претупано, трябваше да се случи след време, а не веднага след смъртта му. Такива неща. Дребни, но силно дразнещи.

След като вече първоначалната ми еуфория от сериите премина, мога да кажа спокойно, че имат доста кусури. Двете серии за Милийна и Китана бяха ужасни, Шао Кан беше ужасен, Барака (вече обикновен тартакан warrior, а не хитрата идея от Rebirth трейлъра) беше най-ужасен със своята маска на орк от "Lord of the Rings" (напълно сериозен съм). Тези две серии изглеждаха адски евтини и прекалено много наблегнаха на мистицизма. Ако ще се опитваш да направиш нещата по-реални - прави го. Ако ще се придържаш към фентъзи оригинала - прави това, но не смесвай двете, защото, както личи, излиза посредствен продукт. Тартакоен или както там му беше името на режисьора изпусна топката, така да се каже. Все пак сериите още си струва да се гледат. Обнових предния пост по темата с линкове за излезлите досега части, така че желаещите да проверят тук.

Бързи прогнози за WWE TLC 2017

Кърт Енгъл се завръща на ринга на WWE за първия си мач в компанията от 11 години насам. AJ Styles заменя болния Брей Уаят и ще се изправи ср...