"Антон в Страната на чудесата" - Част 2


Събуди ме собственото ми главоболие. Стиснах главата си с явната идея да я пресовам и да сложа край на мъките си, но се оказа, че нежеланието ми да ходя на фитнес ме е лишило от възможността да мога сам да си смачкам главата. Отворих очи. Небето беше тъмносиньо, прехвърчаха птички. Обичайното. Изглежда бях прекарал известно време в безсъзнание щом вече се стъмваше. Надигнах се бавно и се огледах. Пред мен - съвсем малка поляна, в края на която се виждаха дървета. Вляво - дървета. Вдясно - дървета. Зад мен - отново дървета. Това вече беше странно. Бях убеден, че докато падах видях скалата зад себе си. А и си беше високо, а сега около мен не виждах никакви възвишения.

Опипах главата си, тъй като главоболието не спираше. Кръв нямаше, нито мозък. По ръцете ми, имам предвид, не в главата. Това ме успокои донякъде, но пак не обясняваше загадката със странното ми приземяване. Разрових се из джобовете си, но нямаше и следа от мобилния ми телефон. Точно когато щях да се отдам на дълбоки размисли (след което да падна на колене и да се разплача с глас, задето съм се загубил) отляво на мен се чу звук от свирка. Първоначално си казах, че е невъзможно, защото съм в гора, но след това я чух отново. Тръгнах по посока на звука и отново навлязох сред гъстите дървета. Този път си бях взел урок и затова пристъпвах внимателно без каквото и да е намерение да тичам. След двадесетина метра се озовах на широко открито пространство, което силно напомняше на футболно игрище - разграфен терен, трибуна за зрители и една малка, едноетажна сграда до нея. В ъглите на терена стърчаха четири дървени стълба, които се извиваха в горния си край и придобиваха формата на мъжки полов орган, от който се разнасяше някаква странна светлина. Възмутен от малоумния дизайн на лампите, реших да огледам какво става на терена.

Двайсетина души тичаха наляво-надясно и си подхвърляха (или се замеряха) с една кожена топка. Странното бе, че всички бяха облечени като придворни шутове, като тези, които някога са забавлявали кралските особи и гостите им. Встрани от цялата пасмина бе само една фигура и аз реших, че няма да е лошо там да потърся помощ. Приближих се внимателно, а лицето със свирката в уста се оказа жена с не много дълга коса, облечена в спортен екип и гледаща строго тичащите по терена шутове.

-Извинете... - вдигнах ръка за поздрав аз.
-Извинен си. Сега се разкарай от терена ми, това е закрита тренировка.
-Нямам намерение да наблюдавам... тренировката ви, просто претърпях малък инцидент и ми е нужна помощ.
-Инцидент, а? Кой си ти всъщност? - тя се загледа в мен съсредоточено. - Не помня да съм те виждала наоколо.
-Казвам се Антон. С един приятел бяхма на лов и...
-Пич, не ме интересува историята на живота ти. - прекъсна ме тя. -Питах само за име.
-Е, вече го знаете.
-Да, вече го знам.

След това изречение тя отново се обърна към шутовете по терена, надигна свирката и изсвири със все сила, след което заплашително размаха пръст на един от тях. Изглежда разговорът беше приключил, но пък аз бях инат, а и не знаех къде се намирам. Трябваше да се правя на любезен, за да получа поне някакво внимание и евентуално помощ.

-А Вашето име е?
-Сър Стойка Фъргюса.
-М-м-... моля? - опитах се да не се захиля. Беше трудно.
-Глух ли си? Сър Стойка Фъргюса. Аз съм треньор на тези лумпени на терена. Моят отбор, моята гордост - "Man-Jester United". Най-добрият отбор по детбол в цялата Страна на чудесата.
-Ахааааа! - закимах аз с отворена уста и замислен поглед. В главата си прехвърлях всичко, което бях чел за наркотиците, за да се опитам да определя какво точно бе употребила Стойка Фъргюса. - А откъде идва титлата "сър", ако мога да попитам?
-От Кралицата. Удостои ме с тази чест миналата година.
-Ясно. Добреееее. - потърках ръце, чудейки се как да вкарам някакъв смисъл в разговора. - Ами... аз лекичко съм се загубил и точно затова се обърнах към Вас, госпожо... госпожице... Сър Фъргюс. Ако може да ми помогнете по някакъв начин.
-Да бе, добре, окей. Седни на трибуната отзад, след малко ще ти обърна внимание. И ми говори на "ти", че ме побъркваш така.

Кимнах и се отдръпнах. Имах ли избор? Не знаех къде съм, нито какви са тези ненормалници на терена, затова отидох и седнах на трибуната с надеждата, че след като тренировката, или каквото беше там, приключи, Фъргюса ще ми обърне поне малко внимание. И зачаках, загледан в странния връх на лампите, осветяващи терена, и псуващ наум човека, способен да измисли подобен извратен дизайн.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

2 коментара:

  1. аха сега разбрах но първо прочетох третата част
    действам в обратен ред. Уникални са разказите ти Антоне.
    Забуртов

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря Ви, господине, радвам се, че се забавлявате :D

    ОтговорИзтриване

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Комикси: "Спайдър-мен/Дедпул" #5 (it's baaaack!)

Определено е хубавичко такова, зареждащо, да влезеш в книжарницата, да отидеш до онова ниско рафтче, където си запомнил, че слагат комик...