"Антон в Страната на чудесата" - Част 17


Колкото повече мисля за поведението си в онзи момент, толкова по-сериозно разбирам колко глупаво бе то. Но бях щастлив - преди няколко минути ме бяха осъдили на тъй наречено "скалпиране" и аз бях съумял да се измъкна от присъдата... защото тя вече отдавна бе изпълнена. Мълчанието в залата продължаваше, а аз постепенно смрях да се смея.

-Тюнчи, би ли ми вдигнала боксерките и дънките? - обърнах се аз към медицинската сестра, а тя ме погледнато объркано. След това погледът й премина през палача Болката и накрая се спря върху Кралицата. Лицето й вече бе изчистено от всичките емоции и студеният й поглед бе прикован в мен.
-Вдигни панаталоните му, Тюнчи! Болка, прибери ножа! - нареди Кралицата и стана от стола си.

Двамата й подчинени веднага изпълниха нарежданията и се отдръпнаха в единия ъгъл. Дотолкова бяха объркани, че сега дори не им беше до натискане. Хвърлих един поглед към публиката - очите на Нелиърската котка бяха присвити сърдито, също като устните под тях. Друго не се виждаше. Чух стъпки и се обърнах в другата посока - Кралицата бавно пристъпваше към мен.

-Ти не си осъждан досега. - каза ми тихо.
-Не съм.
-Как тогава си скалпиран?
-Предполагам, че ще ви изненадам, Ваша сърдитост, но там откъдето идвам това не се изпълнява като присъда.

Кралицата мълчеше и стискаше устни.

-Трябва да се направи нещо. Ти си бунтовник, при това чужденец. Трябва да бъдеш наказан.
-Почакайте малко, Ваше агресивност! - казах аз по-високо, за да ме чуват всички в залата. Сега всичко опираше до печелене на време. -Вие вече ме осъдихте, но както всички видяха присъдата вече е изпълнена, макар и доста отдавна. Следователно мисля, че е най-правилно да бъда освободен като се сметне, че съм получил наказанието си. Не е ли така?
-Това не е правилно! Измами ме! Трябваше да кажеш, че си скалпиран, за да наредя да те обезглавят! ТРЯБВАШЕ ДА МИ КАЖЕШ! - Кралицата достигна ръба и главата й рязко се разшири нагоре и настрани. Проблемната ситуация обаче й дойде малко в повече, тя залитна няколко крачки назад и отново се озова седнала в стола си, държейки се за натоварената от мен глава.
-Кралице! Кралице! - дотърча кенгуруто, което бе представило Пекажлиш в Съдилището. -Добре ли сте?
-Трябва... - Кралицата говореше изтощено. -Трябва да го обезглавим.
-Но, Кралице, това е прецедент. - отвърна кенгуруто - Не можем да си позволим да сменим присъдата му ей така. И без това вече има слухове, че наказанията Ви са прекалено сурови.
-Трябва.... - Кралицата покри лицето си с очи и захлипа. Мисля, че я бях разплакал. Никой в залата не смееше да каже и дума.

Аз от своя страна оглеждах помещението и търсех изход. Имаше три врати - тази, през която бяхме дошли от Съдилището; тази, през която бе излязла Стойка Фъргюса; и още една, която не знаех накъде води. Предположих, че тя ще е най-добрият вариант в случай на бягство. Все още бях вързан обаче.

-Докара Кралицата до плач с малката си хитринка. - чух гласа на Нелиърската котка до едното си ухо. -Това е достатъчно забавно, че да ти простя, че не ми каза малкия си план.
-Това не беше план. - отвърнах. -Просто нещата така се наредиха. Имах късмет. Каза ли всичко на Фъргюса?
-Да, и тя веднага излетя да помогне на Сър Терзий, разговорливият ти брониран приятел. Но, честно казано, мисля, че не й беше приятно да ме слуша, нито пък да разбере, че с теб имаме нещо общо. Но и аз не одобрявам хората, с които дружиш тук, така че има ли значение.
-Тази врата... - каза аз, за да насоча разговора в друга посока. Гледах към третата врата. -Знаеш ли накъде води?
-Да, към вътрешния двор на двореца.
-А оттам има ли изход извън самия дворец?
-Да, върви се по-широка пътека и тя води навън. Кроиш планове? - попита любопитно Нелиърската котка.
-Да, но да видим първо какви ще ги надроби Фъргюса...

Още не бях довършил, когато се чу някаква врява и вратата, през която бе излязла Фъргюса, се отвори. Тялото на един черен рицар полетя навътре и се строполи на земята, а след него се показа Сър Терзий с меча си в ръка. Стойка бе успяла! Тя изскочи веднага след него, наметнала някаква ризница и държаща малка палка, силно напомняща полицейска такава. След тях в залата се изляха двата червени отряда карти за игра, както и останалите затворници от затворническото крило. Изглежда Стойка бе решила да играе твърдо и бе освободила всички, и сега те от благодарност, а и опитвайки се да спасят и самите себе си, ни помагаха. Видях, че Кралицата моментално избяга през вратата към Съдилището. Изглежда опасността бе възвърнала силите й мигновенно. Колко типично.

-Терзий, насам! - изкрещях. В залата вече бе настъпил хаос. Черните рицари, които бяха там, бързо паднаха под ударите на освободените затворници. Същото се случи и с зяпачите, които се опитаха да спрат бягството. С множество удари и много кръв живот след живот си отиваха. Не бях свикнал да гледам подобни неща, затова се концентрирах върху своето собствено измъкване. Ръцете ми все още бяха вързани. Поне дънките ми вече бяха вдигнати, което пак бе утеха, нали? Терзий бързо стигна до мен, но палачът Болката го нападна в гръб с ножа си. Бронята на Терзий го спаси от по-сериозно нараняване, но с един ритник Болката изби меча от рицаря. Терзий не му остана длъжен и го удари с металния си шлем в главата. Палачът се свлече в безсъзнание, а върху маската му се появи тъмно петно. Усетих, че въжетата ми се разхлабват - Нелиърската котка се бе показала в целия си блясък, бе хванала ножа на Болката и разряваше въжетата. Тъкмо ме освободи, когато Тюнчи, медицинската сестра, я нападна. Нелиърската котка отби удара й, след което й удари един зловещ шамар, поваляйки я върху тялото на Болката.

-Добре ли си, Антоне? - попита ме задъхан Терзий.
-Да. Значи Стойка успя да ви освободи?
-Главният пазач в затвора не й се опря. Освободихме и останалите - ще имаме нужда от картите в борбата си, а останалите затворници, кой виновен, кой не, ще помогнат за измъкването ни оттук. Но все още не знаем къде е Принцесата.
-А може би е по-добре така. - отвърнах. -Знам, че казах, че ще ви помогна, но всичко ми идва малко в много. Ако не се бяхте появили най-вероятно рано или късно щях да бъда кастриран.
-Съжалявам да го чуя.
-Радвай се, че не стана. Котко? - казах и се обърнах. От Нелиърската котка нямаше и следа. Само ножът на Болката, този със златната кобра на дръжката, стоеше на земята до мен. Наведох се и го взех, след което отново се обърнах към Терзий. -Нелиърската котка ми каза, че тази врата води до вътрешния двор. Оттам ще се измъкнем през главния вход.
-Знам накъде води, да. - каза Терзий. -Но ще трябва да побързаме, ако не искаме всички карти и рицари в замъка да ни обкръжат. И все пак не ми се иска да отлагаме мисията си по спасяването на Принцесата...
-А на мен не ми се иска да умра, така че да вървим.

Ситуацията в залата вече бе по-спокойна, тъй като нямаше съпротива. Моите хора бяха победили поне тук. Трудно е да се каже, че се чувствах като лидер или водач. Не, по-скоро бях човек, който иска да се махне от това място и е готов да се възползва от всяка възможност да го стори. Затичах се, рязко отворих третата врата и се озовах под открито небе. Бях във вътрешната градина, но доста нависоко. Дълго каменно стълбище водеше към земята. Терзий изскочи зад мен и ме хвана за рамото. Миг по-късно чух звук от удар и той залитна падна напред, започвайки да се търкаля по стълбите. Обърнах се и нещо жилаво ме плясна през лицето, хвърляйки и мен по гръб. За мой късмет успях да падна така, че да не последвам Терзий надолу по стълбит.

-Отново се срещаме, чужденецо. - Деветка Пика стоеше със своето дилдо-копие над мен. -Този път обаче ще е последен. - картата надигна копието си, а аз проклех факта, че от всички възможни "дежа вю"-та ми се случва точно това.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Комикси: "Спайдър-мен/Дедпул" #5 (it's baaaack!)

Определено е хубавичко такова, зареждащо, да влезеш в книжарницата, да отидеш до онова ниско рафтче, където си запомнил, че слагат комик...