"Антон в Страната на чудесата" - Част 20 (Финална)


Дори не знам как стана. Секунда по-рано Малък Ти, драконът на Кралицата, бе опитал да ме захапе. В опита си да се измъкна бях залитнал (а може би заради ракията...) и панирайки се от възможността да падна във врящата вода на басейна, се бях хванал за врата на люспестия звяр. Тъпото животно (не познавам умни дракони, а вие?) затръска глава няколко пъти, за да ме махне от себе си, но вместо това успя само да ме вдигне във въздуха, откъдето пък се озовах паднал върху гърба му и стиснал го за врата с две ръце. И отново - не знам как стана. Може би наистина бях пил някакъв елексир, а не ракия.

Главоболието, което ме нападна след тази малка каскада, ми подсказа, че греша и всъщност съм пил точно ракия. Но не ми пукаше - бях по-смел отколкото някога съм бил през живота си и се опитвах да яздя ш*бан дракон. Колко хора могат да се похвалят с подобно нещо?

На Малък Ти обаче не му хареса, че съм на гърба му. Изрева недовлно няколко пъти, след което с един скок разби тавана на залата. За мой късмет едно от крилете му ме предпази от това да бъда премазан между него и камъните. Навън вече почти се бе стъмнило. Драконът започна да размахва крилете си и се вдигна нагоре. Видях целия замък под нас, а пред главния му вход можеше да се забележи малката групичка отдалечаващи се фигурки. Надявах се, че Терзий, Стойка и Принцесата са сред тях, в противен случай единствената полза от първата ми среща с дракон щеше да е безплатният урок по езда. Малък Ти се въртеше, във въздуха, опитваше се да ме достигне с лапите си или да ме удари с глава, но аз се бях вкопчил в него като дете в скъпа играчка и нямах намерение да се пускам. В един момент обаче на тъпото (дали?) животно му светна някаква лампичка и реши да се издигне възможно най-високо. Постепенно ми стана трудно да дишам. Драконът изглежда бе готов да жертва и себе си, за да убие мен.

Колкото и неуместно да прозвучи ще кажа, че точно в този момент нещо студено докосна чатала ми. Дръпнах едната си ръка от врата на Малък Ти и започнах да тупам по дънките си, за да разбера какво е. И успях - беше ножът на Болката, онзи със златната кобра на дръжката. Извадих го и с все сила го забих във врата на дракона, там където допреди малко бе стояла ръката ми, която сега държеше ножа. Малък Ти моментално се спусна надолу и отново опита да се върти. Аз обаче се държах още по-здраво, като сега дълбоко забития нож ми помагаше за това. Когато драконът се успокои за секунда, аз извадих острието от врата му и го забих отново. И двете ми ръце вече бяха покрити с лепкавата му кръв. Малък Ти вече не издаваше заплашителният си рев, а вместо това по-скоро скимтеше. Без капка жал за трети път забих ножа във врата му. Вече летяхме много близко до земята и тялото на дракона задираше короните на дърветата. Малко след третия удар той не издържа и се заби в земята, а последното, което си спомням от този момент е как отскачам от влачещото се в земята драконово тяло. "Златната кобра", ножът, не успя да ми помогне да се задържа - плътта се разкъса и ножът се освободи от врата на дракона, а аз продължавах да го стискам здраво докато летях в мрака.

*            *              *

Сякаш от много далеч чух гласа на Терзий да ме вика. Нещо удари лицето ми, а след това усетих студеното докосване на вода. Влезе в носа и устата ми, при което рязко отворих очи и се надигнах, бършейки лицето си. Тогава разбрах, че гласът не е бил на бронирания рицар, а на най-добрия ми приятел. Онзи, полицая, с който тръгнах на лов преди да започне цялата тази история. Стоеше и ме гледаше разтревожено, а в ръката си държеше бутилка с минерална вода.

-Добре ли си? - попита ме той.

Не знаех какво да отговоря. Бях объркан. Все пак всичко беше сън? С толкова много детайли, толкова много действие? Огледах се. Беше ден, някъде по обяд. Бях в гъста гора, но това не значеше нищо. Погледнах ръцете си - целите бяха в кръв. Тя обаче преспокойно можеше да е моя - тялото ми бе сериозно ожулено на много места. Обърнах се назад. Изглежда се бях влачил поне няколко метра по един склон. Бях оставил диря в земята. Това обясняваше ожулванията, а може би и кръвта.

-Добре ли си? - повтори най-добрият ми приятел.
-Да, да... просто главата ми е малко размътена...
-И как няма да е, вониш на ракия. Мислех, че сме взели само бира, когато тръгнахме.

Ракия?!? Погледнах го стреснато. Той изчака малко, но тъй като не казах нищо, продължи:

-Виждам, че си объркан. Всички бяхме толкова разтревожени за теб, най-вече аз, защото вината да се озовеш тук бе изцяло моя. Когато онази мечка ни подгони, ти се затича. Чух само един далечен вик "мамо" и това беше последният знак, че си жив. След като успях да се измъкна от мечката се върнах да те търся...
-Но мен ме нямаше. - прекъснах го аз. Не съм сигурен дали задавах въпрос или констатирах факт.
-Точно така, нямаше те. Търсих те дълго, но накрая се стъмни и реших да се прибера. На следващия ден събрахме група и дойдохме да те търсим отново. От сутринта до вечерта, но теб те нямаше никъде. Използвах свои връзки в полицията, казах на разни хора да следят района и тази сутрин ми се обадиха, че снощи някакви патрулиращи полицаи са чули някакъв шум в района. И ето те теб - на два километра от мястото, където изчезна.
-Колко време ме нямаше?
-Три денонощия. - каза разтревожено той.

Аз се засмях. Първоначално леко, след това още по-силно, докато накрая смехът ми стана леко налудничав. Приятелят ми се смути, същото важи и за двамата други полицаи, които бяха дошли с него да ме търсят. Изправих се, все още смеейки се, и започнах да се оглеждам.

-Не намерихте ли нещо друго наблизо? Нещо голямо? - попитах.
-Не, само теб. Какво има? Сигурен ли си, че си добре?
-Само мен. - повторих аз тихо - Мириша на ракия и ме е нямало три денонощия. Хохохо.

Започнах да оглеждам наоколо и тогава го видях. Блестеше в тревата близо до едно дърво. Отидох и го вдигнах. Все още бе изцапан с кръв.

-Какъв е този нож? - чух гласа на приятеля ми зад мен.
-Това... е моята златна кобра. - усмихнах се и му подхвърлих малкото си съкровище.

Обърнах се към заобикалящата ни гора и си поех дълбоко въздух.

-Ах, този чуден, чуден свят... - засмях се отново и се обърнах към тях: - Да се прибираме.

КРАЙ.

1 коментар:

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Комикси: "Спайдър-мен/Дедпул" #5 (it's baaaack!)

Определено е хубавичко такова, зареждащо, да влезеш в книжарницата, да отидеш до онова ниско рафтче, където си запомнил, че слагат комик...