"Антон в Страната на чудесата" - Част 9


Както и очаквах, оказа се, че голяма част от Страната на чудесата всъщност е покрита от гъсти гори. Честно казано, това изобщо не ми харесваше. Често се случваше да съм обграден само от дървета и в главата постоянно ми се въртеше идеята, че измежду тях ще изскочи някоя опасност. Да, след като вече се бях примирил със ситуацията и бях решил да изиграя ролята си в целия този цирк (макар и малко на майтап), все още си спомнях как със собствените си очи видях Сър Терзий да обезглавява Ивайло от Ивайло или как след това ме преследваха въоръжените с вибратори живи карти за игра.

Точно затова стоях близо до рицаря, а и не е за пренебрегване факта, че не бях въоръжен. Единственото, което бях събрал до момента, бе информация, а така и така нямаше какво друго да правим докато вървим към двореца, реших да посъбера още.

-И така, Сър Терзий... – започнах. –Член си на тази съпротива, значи? А откъде тази вярност към Принцесата?
-Дълги години служех на баща й, Краля. Малко преди той да се спомине, аз бях назначен за нейн личен телохранител. Когато Кралят умря и Кралицата обвини младата принцеса за стореното, аз се опитах да я защитя. Не ме убиха, но за сметка на това отнесох солиден бой и ме изхвърлиха от двореца.
-Но знаеше истината още тогава?
-Да, но не казах на никой, защото не очаквах някой да ми повярва. Вместо това започнах да търся други, които се съмняваха за случилото се в двореца и искащи Кралицата да бъде свален от власт.
-Мхм.
-Виж, Антон! – той посочи с пръст небето. –Това не ти ли прилича на дим?

Погледнах през една дупка, образувала се сред листата на дърветата, и наистина – недалеч се виждаше някакъв дим.

-Да не е пожар?
-Прекалено малко е, за да е от пожар. Бил съм в тези райони. Не съм добре запознат, но мисля, че тук-там живеят хора. Някой от тях може да е така добър да ни приеме за вечерта, за да можем да продължим пътя си утре. И без това ходим почти цял ден.
-Ало, Робокоп, говорещата гъсеница каза да не се доверяваме на никого преди да стигнем двореца. Той е твой... ъм... човек, забрави ли? Не трябва ли да го слушаме?
-Асеницата е прекалено недоверчив. – отвърна Терзий. –Аз все още вярвам в добрите души на хората тук. Да вървим!

Той се затича напред, а аз, въпреки притесненията ми, го последвах. В последно време само това правех - вървях след него. Цялата тази работа не ми харесваше и не исках да бъда убит, заради прекомерната доверчивост на спътника си. А и неговият задник бе защитен от броня, върху моя имаше само чифт дънки. Точно така – бельото пречи. 

Не бяхме изминали много, когато стигнахме до източника на дима – комин на малка шарена къща. Цялата бе боядисана в разни бонбонени цветове и коремът ми изкъркори – вече бях доста гладен и мисълта за нещо захарно накара стомаха ми да се разбунтува. Опитах се да поговоря с Терзий, но докато го настигна той вече бе пред вратата и усърдно чукаше. 

Отвори му млада жена с дълга светлосиня рокля, от тези... приказните. Имаше много светлоруса коса и същите на цвят вежди, които се губеха върху бледото й лице. Беше симпатична, макар че излъчваше някаква студенина. Брей, колко добре го описах и колко добре си го спомням! Факт е обаче, че дори само по очите на Терзий, който бе вдигнал визьора на шлема си, можех да видя, че той е очарован от жената пред себе си.

-С какво мога да Ви помогна? – каза тя с усмивка на лице. Честно казано, от усмивката й ме побиха тръпки.
-Прекрасна госпожице, аз и моят спътник сме тръгнали на важна мисия. Надявам се, че ще се съгласите да приютите двама мили странници за нощта. – сладкодумен кучи син. И все пак не одобрявах идеята му и се надявах тя да откаже.
-Разбира се. – отвърна тя, а аз проклех и нея, и Терзий наум. –Заповядайте в скромния ми дом. Аз съм Анна.
-Сър Терзий, Анна! – поклони се той докато влизаше. –За мен е чест. Това е... Антон. Той не е тукашен, но е важен гост в Страната на чудесата.
-Така ли? Интересно. – тя ме изгледа с прекалено сериозен интерес. Гадното студено усещане продължаваше да лази по гръбнака ми. Ако и аз имах меч щях да я наръгам. Ей така, за всеки случай.
-Имате интересна къща. – казах аз.
-Радвам се, че ви харесва. Прехранвам се с приготвянето на сладки неща. Беше хоби, което се превърна в успешен малък бизнес.
-Надявам се не приготвяте сладките си от плътта на малки дечица? – усмихвах се широко, но не се шегувах. Чел съм приказки.
-Продължавайте да се надявате! – каза тя, а моята усмивка изчезна. Терзий изглежда не беше чул разговорът ни, тъй като разглеждаше помощението, в което бяхме, което приличаше на всекидневна - Радвам се, че мога да помогна на двама симпатични мъже. - продължи Анна -Нощите из тези гори може да са опасни. Имам две свободни стаи горе, последвайте ме, моля!

Тя тръгна нагоре по дървените стълбища на къщата, а ние я последвахме. Терзий вървеше пред мен, а аз се оглеждах за детски трупове. Сериозно. За мое съжаление (или радост, обърках се вече) такива не успях да видя. На втория етаж, в края на малък коридор, се намираха двете стаи, за които говореше Анна, и в които се предполагаше, че ще спим. Двете бяха абсолютно идентични – едно легло, малко шкафче до него и нощна лампа отгоре върху шкафчето.

-Надявам се, че скромният им вид няма да ви попречи да се наспите добре тази нощ. – каза прекалено гостоприемната сладкарка.
-В никакъв случай, Анна. – взе да размахва ръце Терзий - Стаите са прекрасни. Нали? – погледна към мен.
-Очарователни са. – отвърнах възможно най-иронично. Той не схвана.
-Може би ще желаете да се присъедините към мен по време на вечерята? – усмихна се отново Анна. – Рядко имам гости и ще се радвам на компания.
-В такъв случай не можем да откажем. - отвърна Терзий. Усещаше се, че домакинята ни напълно е спечелила доверието му.

Двамата тръгнаха обратно надолу, а аз хвърлих един последен поглед на стаята. След като вече бях решил, че се примирявам с вероятността всичко това да е реално, нещо ми пречеше да се отпусна в тази хензело-гретеловска обстановка. Тъкмо затварях вратата, когато нещо проблесна вътре. Погледнах натам и видях от възглавницата да ме гледат чифт очи. Съвсем нормални като големина, но проблемът беше, че нямаше друго – само очите, които сякаш висяха във въздуха над възглавницата. Както си стояха там, те изведнъж изчезнаха. Леко шокиран, огледах стаята още веднъж, но чух Терзий да ме вика отдолу. Проблемът с появяващите се от нищото очи щях да оправям по-късно.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Комикси: "Спайдър-мен/Дедпул" #5 (it's baaaack!)

Определено е хубавичко такова, зареждащо, да влезеш в книжарницата, да отидеш до онова ниско рафтче, където си запомнил, че слагат комик...