Препоръчани песни - Част 78

"Days. You always want to tell me lies.
You try to sell me to the stars at night.
You think I'm too uptight.
Love. You call me on the phone alone.
You wish that I could stay.
Speaking pain in codes."

Нова порция. Не, всъщност няма нищо ново в нея, при условие, че две от песните са от... 2004-та? Whatevs. Насетих се за саундтрака на “NFS: Underground 2” преди няколко вечери и реших да го преслушам отново. Двете песни, които споменах, са точно оттам, бързо ми се набиха в главата и си казах „хайде, ще ги споделяме”. Да, аз си говоря сам. Яко е, опитайте, ако не сте.

Нещо, което е доста по-ново, е един доста забавен ремикс на “Cold as ice” на Foreigner. По принцип не одобрявам класически рок хитове да бъдат ремиксирани, защото резултатът най-често е противна пародия, но тук противната пародия ми допадна, макар песента да звучи сякаш е изпята от Chipmunks. Има енергииЪЪЪ!

И като казах "енергия" - това е името на последната песен за този пост. На Shinedown е и е  нещо като втори theme song на RAW, макар там да пускат само изключително силните куплети, а не и припева. Нормално - силата й (енергията, хехе) е в куплетите.


Това горе бяха линковете - пускайте, слушайте, решете дали нещо ви хареса. О, и едно бонусче - страхотен live на "The Memory Remains" на Metallica, в който публиката просто не знае кога да спре. Настръхвам всеки път като го слушам, а в последните две седмици го слушах многократно.

Общежитие - 2012 Edition (Част 2 от 2)

Глава 2: Без гатанки в тъмното, само слухове по светло

И продължаваме историята, започната вчера. За последно ви споменах за тълпата от 100-150 души пред сградата, където се подават документи. Бидейки старо куче, прецених, че нямам работа там. С номер като 337 щях да мина най-рано в 11-12 на обяд, ако не и по-късно. Появиха се няколко мои колеги и решихме, че трябва да намерим начин да убием времето, като от време на време поглеждаме как върви опашката и до кой номер са стигнали. Започнахме с търсене на закуска. По-късно през деня някои от тях ходиха и до стола, ходихме за по пица, направихме едно кафе и прекарахме доста време от другата страна на ректората, в същинския двор, обсъждайки теми от президентските избори в Щатите (и магическите гащи на Ромни) до това дали порното вреди на мъжкия мозък. Аз лично успях и да се сдобия с конспекта за държавния си изпит, а след това отидох да си изкарам и карта за градския транспорт, като това по принцип бе предвидено за след като съм се настанил, но... да. Хаха.

Но да се върнем на основното - чакането. Първата проверка показа, че вратите на сградата, в която се подават документите, не са отворили както се очакваше в 08:00, макар че тълпата все така стоеше пред вратата и чакаше. Следващата проверка показа същото. В крайна сметка вратите отвориха в 09:12, над час след обичайното и над два часа, след като хората бяха получили номерца и влезли в двора. Not cool. Soooooo not cool.

Ясно стана, че скоро няма да минем. Освен моя 337 номер, друг колега имаше номер 360 или нещо в този район. Трети колега, дошъл в пет и половина сутринта пред Ректората, бе успял да хване номер 98, което до момента считам за чудо, тъй като мислех, че номерата започват от 100. Шегичка, хохо. Оставихме късметлията да се бута и чака, и продължихме с гореописаните занимания, като редовно правехме проверки до кой номер са стигнали. И тук второто разочарование - за около час и половина, т.е. някъде около 10:30, бяха минали едва 60 души. Не казвам, че са малко, но ми се струва, че за разлика от предните две години, този път издаването на настанителни заповеди ставаше с една идея по-бавно.

В ранните следобедни часове вече бяха стигнали до 250 номер и решихме търпеливо да почакаме малко с всички останали. Имаше интересни гледки - изхвърлените седалки на столове, за които в предния пост споменах, бяха влезли в употреба и няколко по-изморени (умни) люде бяха насадяли по тях. Докато за пореден път говорех по телефона, покрай мен мина някаква възрастна жена, най-вероятно нечия майка, която също говореше по телефона и същевременно плачеше. Случват се и такива неща. Други родители (на първокурсници, да) обсъждаха колко ужасен бил процесът. Вие сериозно ли бе? Добре дошли! Не минахме и без слухове. Един от тях беше, че "системата била нова" и никакви места не се пазели. Както ви споменах в предния пост, всеки, който е бил на общежитие предната година и сега отново бе класиран, има своето запазено място в стаята, в която е бил, и може да дойде преспокойно и в друг ден.

Друг слух бе този за продажбата на номерца. Говореше за всякакви суми, дори сред родителите. Но хората са си такива, знаете. Един първокурсник направо си призна - обясни ми, че когато дошъл вече нямало останали номера (да, има го и това). Успял обаче да се сдобие с номер (по-преден и от моя дори) за скромната сума от 3 лева. Търговията е в кръвта на българина, няма съмнение. Бях се заговорил с този момък, защото му обяснявах какво и как трябва да направи, в кои общежития е добре да отиде. Той, бедният, знаеше името само на едно, а аз му обясних, че докато дойде време да влиза, там няма да има места. Обясних му другите приемливи варианти спрямо това, което съм чувал и виждал през последните години. Не за друго, просто знам какво е да си първи курс, да си притеснен за абсолютно всичко, дори най-големите дреболии, и да няма откъде да получиш качествена и подробна информация.

Но стига толкова за слуховете, верни или не. Това със стаите се оказа пълна глупост - когато най-накрая успях да вляза (геройски изчаквайки да стигнат до номер 337) в 14:55, с кеф разбрах, че мястото ми в досегашния ми блок се пази. Сдобих се със заповедта доста бързо. Предполагам, че една от причините за бавната работа е била, че много от студентите са задавали въпроси от рода на "в кое общежитие е най-добре" едва след влизането си вътре, вместо да потърсят информация навън от някой любезен тип като мен. Друга възможна причина е, че тази година ползваха различен софтуер - не успях да го огледам по-добре (а и не ми беше до това), но поне не беше нещо, което да тръгва само под DOS.

Глава 3: Дотам и обратно

След като се сдобих с така ценния лист хартия и си пробих път през все още задръстилите вратата чакащи, веднага се насочих към най-близката спирка. Защо? Просто е - след като съм взел настанителната заповед, трябва да отида с нея в общежитието ми, да се наредя на една опашка за подаване на документите, а след това и на втора за плащане на първият наем, за да мога да си взема ключ. Ако бях приключил по-рано нямаше да има проблеми, но получих настанителната си заповед в 15:04 (точен съм с часовете, да?), а доколкото помнех касиерката в общежитието ми работеше до 15:30, максимум 16:00. Т.е. трябваше да бързам. Липсата на част от автобусните линии в Пловдив (поради стачка, доколкото разбрах) също не улесни нещата. Все пак успях да стигна доста бързо там... и хоп - нова изненада - картонът ми го нямаше.

Още разяснения: общежитието, в което живея, е на Медицинския университет (защото ПУ няма свои, точно така). В блока ми имат една папка с картоните на живущите там студенти на МУ и втора папка с картоните на студентите от ПУ. Три проверки на втората папка и картонът ми все така не изскачаше. В крайна сметка се оказа, че някой ме е сметнал за твърде умен и е сложил картона ми в папката на МУ. Взех го, попълних каквото имаше за попълване и се наредих на опашката за подаване на документи. За мой късмет не беше дълга, а и успях да се вмъкна сред последните шестима души, които щяха да бъдат приети преди края на работното време. Касиерката също бе така добра да ни изчака да си платим наема, за да можем да се сдобием с ключ. И воала - мъката свърши някъде към 4 и нещо следобед.

Дори не си погледнах стаята. Все пак аз я освободих миналата година и съм напълно наясно в какво състояние съм я оставил. "Подпалих" към гарата и за мой късмет успях да хвана бърз влак точно в момента на пристигането си, че си намерих и добра компания. Но пък вагонът вонеше. БДЖ *сърчице*

***

Това бе историята покрай тазгодишното чакане за настанителна заповед. За моя радост ми беше последното в ПУ. И все пак не искам никой да остава с впечатлението, че просто "хейтя". Напротив - харесвам университета си и се радвам, че следвам там, но когато имаш подобна абсурдна история (а съм сигурен, че е имало много по-абсурдни онзи ден) просто трябва да я разкажеш. Написах го миналата година, ще го напиша отново - явно е, че процесът по издаване на настанителните заповеди е изключително сбъркан и неефективен, и най-вече - много неудобен за студентите. Трябва да се помисли за промяна, която обаче, за съжаление, едва ли ще може да се осъществи, докато ПУ не се сдобие със собствени общежития. Имаме си спортна зала... ура! That's cool, но студентите не могат да спят в нея. Или могат?

Общежитие - 2012 Edition (Част 1 от 2)

Време е за още един весел пост на тема "как студент на ПУ да се сдобие с настанителна заповед за общежитие". Някои от вас сигурно са чели поста от миналата година, други не са, но не е и необходимо, тъй като ще се постарая и този път да ви разкажа възможно най-подробно вчерашния си тъй забавен ден.

"Дотам и обратно",
съвсем по хобитски.

Глава 1: Напълно очаквано пътешествие

Започваме със ставането - отново в 05:00, даже няколко минути по-рано. За разлика от миналата година се събудих без никакви проблеми и се чувствах доста свеж, а се стараех и да съм спокоен - знаех, че ме чака дълъг ден и че нервите и бързането няма да ми помогнат по никакъв начин. Но със сигурност не знаех точно колко дълъг ще е денят ми, хохохо. Поради факта, че БДЖ (това тъй любимо на всички студенти дружество) са премахнали влака, пътуващ от Пазарджик за Пловдив в 05:33, бях решил, че ще пътувам с автобус. За целта обаче трябваше да стигна до автогарата, за което разчитах на градския транспорт.

Тук е моментът да се оплача, че слушалките на плейъра ми умряха напълно и все още не съм се сдобил с нови. Трудно се живее/ходи без музика, след като веднъж си свикнал/си се пристрастил. А когато ти се наложи да чакаш нещо, нуждата е още по-голяма.

Но да се върна на разказа си... Докато чаках устройващ ме тролей или автобус, някакъв учтив човечец, навярно тръгнал за работа, ме попита дали тролеят е минал. Казах му, че не е, а той реши да продължи с въпросите и да ме попита дали знам "кога е мачът". Нямам никаква идея за какъв мач говореше, сигурно някой на националите. Обясних му го. Спомена нещо и за времето, и усетил, че съм зает с размисли за живота, любовта и всичко останало, реши да спре да се опитва да комуникира с мен. Но въпросите му в никакъв случай не бяха толкова натоварващи, колкото групичката работници, които малко по-рано, също на спирката, обсъждаха какво се било случило във "VIP Brother" предната нощ...

Разказвам твърде подробно, може би?
Ммммм. Не.

Устройващ ме тролей пристигна чак в 05:40, така че си почаках доста. Все пак успях да стигна до автогарата навреме за автобуса в 06:00. Десет минути по-късно осъзнах, че за времето, през което чаках тролей, преспокойно можех да стигна пеша до окръжна болница, където е една от спирките на автобуса. Но как да е. Превъртаме един час напред, час, през който поради липсата на слушалки за плейъра ми се бях отдал на още размисли за живота, любовта и всичко останало, а и се чудех дали някъде на север, към магистрала "Тракия", не гори голям пожар. Такива неща ме занимават, да.

Вече в Пловдив, в 07:05 се озовах пред вратите на университета. Входът вече бе отворен и тълпата отпред лека-полека настъпваше навътре. И тук идва моментът за втора поредна (или трета, не си спомням поредицата постове през 2010-та) да обясня как протича при всеки студент на ПУ процесът по настаняване в общежитие:

1. Подаваш документи. Всичко става на ръка и ако решиш да се правиш на важен и да чакаш последните обявени дни за подаването на документите, има вероятност да попаднеш на опашка. А може и да няма никой, както се случи тази година с мен. Hoooray!
2. След като излезе първо класиране се обявяват няколко дни, през които ще се издават настанителни заповеди. Ако си бил на общежитие предната година и си класиран отново, мястото ти най-вероятно се пази (въпреки че може би има уловка - дали конкретното общежитие през този семестър е предоставило стаята ти за ползване на ПУ, но това са детайли). Ако обаче кандидатстваш за пръв път, искаш да си смениш стаята или си първокурсник (милите...), искаш или не трябва да си пред университета на първия обявен ден и то възможно най-рано. И наистина имам предвид рано. Миналата година в шест сутринта вече имаше поне 50-ина души пред университета.
3. Когато вратите на университета се отворят в 07:00 сутринта, всеки получава номерче, което определя кога ще влезе, за да подаде документите си. Приемът на документи по принцип започваше час по-късно, в 08:00, или поне с такова впечатление бяхме останали аз и няколко мои познати.
4. Чакаш...

Та озовах се аз пред университета, пъхнах се в тълпата и стигнах до входа. Получих и номерче. Какво? Хехе... 337. Словом: триста тридесет и седем. Не е като да ме отчая. Странното обаче е, че сега като се замисля, в двора на университета имаше около 100-150 души, а не триста, но хей, това са подробности! Гледката в двора (то всъщност не е Дворът с главно Д, който е от другата страна на ректората, но пак се води двор, мисля) беше обичайната за този ден, но с една добавка - поради някакви ремонтно-почистващи дейности в ректората, някой бе нахвърлял изкъртени дъски, седалки и други подобно боклуци точно до мястото, където се тълпяха хората. За да може всички да почувстват колко извисена може да бъде академичната среда, не за друго. Иначе както винаги имаше по-големи студенти, които знаят какво ги чака - едни се бутат пред вратата независимо кой номер са, други стоят настрани и мислят кога ще успеят да влязат. Също така имаше и първокурсници, дошли с единия или и с двамата си родители (че може би и с лелите и чичовците), опитващи се да не се панират и чудещи се как се процедира.

Но оставаме и тях, и чакането за друг пост утре, тъй като този стана твърде дълъг. Не искам да ви изтощавам с твърде дълги постове, затова ще продължим с основното (и по-интересно) утре, във втората част.

To be continued...

Препоръчан сериал: "Go On" с Матю Пери

Не знам дали вече сте забелязали една доста забавна снимка в 9GAG (защото, нали, вече всички станахте яките 9gag-ъри... пфъ) на която Матю Пери показва на Джон Чо и едно момиче... Какво, по дяволите, правя? Говоря за ето тази снимка:


Наистина щяха да са ми нужни хиляда думи. Не схванахте? Потупвам ви утешително по главите. До вчера си мислех, че е от "Mr.Sunshine" или нещо подобно – един (май неуспешен) сериал с Пери отпреди 1-2 години, а то взе, че се оказа, че е от някакъв нов, носещ името „Go On”. И взех, че го пробвах.

Пери, познат ви абсолютно сигурно като Чандлър от „Приятели”, е в ролята на Раян Кинг – водещ на радио шоу за спорт, чиятo съпруга съвсем наскоро е починала. Той е твърдо решен да се върне възможно най-скоро на работа, но шефът му (Джон Чо, който пък може би познавате като Харолд от „Харолд и Кумар” и MILF Guy #1 от „Американски пай”) не е съгласен. Вместо това той го праща на групова терапия за хора, които "наскоро са загубили някого" или някаква подобна глупост. Самият Кинг (Пери) също я счита за глупост и се опитва да се измъкне, но (разбира се) лека-полека започва да разбира, че може би има нужда от това.

Да гледаш сериал/филм с някой от актьорите от „Приятели” и да се опитваш да ги възприемеш в друга роля освен добра познатата от сериала е изключително трудно. Повечето от вас, които са се сблъсквали с подобна ситуация, сигурно са наясно. На Пери горе-долу му се получава... Казвам горе-долу, защото той самият носи аурата на Чандлър. Може би просто Матю Пери винаги е играл Матю Пери, но с различни имена. В до момента излезлите три епизода се забелязва, че героят му Раян Кинг има някакви собствени особености, но отново налице е острият сарказъм и използването на чувството за хумор като защитна стена, които напомнят за Чандлър.

И все пак това не е чак такъв проблем. Засмях се, даже няколко пъти. Не съм сигурен, но май ми хареса повече от всичките десет епизода на „Anger Management”-а на Чарли Шийн. Давам го просто като пример за нов комедиен сериал, пък и има леко сходство в момента с терапията. На българина подобни неща му изглеждат твърде далечни, но няма да съдим американците за странните им нужди.

Трудно е да се дадат генерални оценки за "Go On" след едва три епизода, но започва горе-долу обещаващо – има смях, но има и необходимия драма елемент, който концепцията на шоуто изисква. Проблемът ми обаче е, че Пери някак не успява да изглежда като човек, който наскоро е загубил любовта на живота си. Да, знам, че сериалът се казва „Go On”, но come on…

Слаб опит за игра на думи, да? Да? Не? Ще вляза във форма някой ден. Казвам ви го редовно. Основното е, че може да пробвате „Go On”, в случай че искате да дадете шанс на някой нов комедиен сериал (пробвали сте „Community”, надявам се) или пък това, което гледате в момента, е към края си (когато четете този пост вече ще съм приключил седмия сезон на „American Dad” и ще съм много тъжен). Надеждата ни може да е, че това шоу ще става все по-добро и няма да бъде спряно след първия сезон.

PS: Интересно е, че написах „Матю Пери играе Матю Пери”, при условие, че в шоуто, в което в момента участва Мат ЛеБлан (Джоуи) той играе измислена версия на себе си... и в определени моменти доста напомня на самия Джоуи. Кофти. Най-големият ти успех да хвърли сянка върху кариерата ти като цяло. Не, че и той и Пери са за оплакване, де. Сериалът с ЛеБлан се казва „Episodes”, между другото, но далеч не е обичайната „ха-ха” комедия, така че имайте едно на ум, ако решите да пробвате и него.

"Resident Evil: Damnation" - Ревю

Пиша ги ревютата, да? Този път в заглавието няма "за гледане", защото за разлика от The Dark Knight Returns, който горещо препоръчах, "Resident Evil: Damnation" може да го пропуснете най-спокойно, без никакви угризения. Защо тогава съм изписал толкова много текст за него? Well, let's see... Първо, защото ми се пише. Второ, защото "ревюто" може поне малко да ви насочи или в едната, или в другата посока. 

Да изясним нещо - тази година излизат две филмови адаптации на играта "Resident Evil". Освен поредния игрален филм с Мила Йовович, носещ подзаглавието "Retribution", право към DVD щандовете се е насочила и CGI анимацията "Resident Evil: Damnation", за която ще стане дума в поста. Честно казано игралните филми ме отчаяха напълно още от втория насам ("Retribution" май е петият), така че ми се струва напълно нормално да обърна внимание на другия опит "Resident Evil" да бъде филмиран.

Обичайният метод за правене на постер - шарен надпис, двамата по-важни герои с оръжия, жена за фон и един изрод, който да показва, че все пак става дума за нещо Resident Evil-ско.

И този път обаче случаят не е точно такъв. "Resident Evil: Damnation" (накратко RE:D) може да мине за продължение на "Resident Evil: Degeneration" (ех, тези подзаглавия) - също CGI анимация със същия главен герой - Леон С. Кенеди. В RE:D Леон е на мисия в измислена източно-европейска страна, разкъсвана от гражданска война. Макар да получава нареждане да се оттегли, той решава да не се подчини и да разкрие загадката около това как и защо някоя от страните в конфликта използва Б.О.О. (Био-органични оръжия, демек зомбита и всякакви вариации на тема заразени с T-вируса).

Поне по източно-европейската част има някакво сходство с част от историята на задаващата се игра "Resident Evil 6", но май и RE:D не е същинска екранизация на играта. Не разбирам това. Като ще правиш екранизация на нещо, опитай се да се придържаш повече към оригиналната история, вече изпитана и доказала се като успешна. Филмовите студия взимат само концепцията, измислят някаква лайняна история, която им се струва по-"разбираема", и после се чудят защо никой, фенове и обикновени зрители, не харесва продукта им.

Доброто на RE:D е, че за разлика от филмите на Пол ДАБЪЛ Ю Андерсън, тук поне е останал някакъв, макар и малък хорър елемент. Поне в началото, но пак е нещо. За съжаление обаче и тук се проявява синдромът на твърде продължителните екшън сцени, които не допринасят кой знае колко към историята. Да, историята на RE:D не е нищо особено, за съжаление. Дразни ме това разглеждане на някакви отделни случки еди-къде-си, които не дават никакво отражение или развитие на основния проблем - че има вирус, който превръща хората в шибани мозъкоядци. Макар RE:D да си създава и развива собствена история с наличието на Б.О.О. в Източно Славянската Република (да, сериозно, това е името на държавата), не виждам как това се отразява по някакъв начин на самият свят. Някак... няма глобални последствия. Просто е взета концепцията (имаме вирус и зомбита) и е набутан Леон С. Кенеди като познато лице от игрите. Сменяш дизайна на няколкото изрода, сменяш името на Леон и това можеше да е просто random филм за зомбита.

Има обаче един голям плюс: визията. CGI анимациите стават все по-красиви. Някои от декорите тук са почти фотореалистични (за моето, рядко виждащо компютърна игра око). Сякаш пичовете от студиото са се опитали да се изфукат с нещата, които могат. Героите също са доста приятно направени, но тук забележки могат да се намерят. Първо, че при движение изглеждат леко замазани, blur-нати. Второ, че самото им движение е леко нелепо. До края на филма си мислех, че не е използван motion capturing, за да бъдат пресъздадени реалистични движения. От надписите разбрах, че е имало такъв, но изглежда самите актьори са се движели странно. Японска му работа. Нинджовска. Визуално обаче RE:D е доста приятен, като това може би е едно от малкото неща, които ме накараха да го изгледам.

За почитателите на зомбита, много стреляне и ползването на големи оръжия RE:D ще е приятен начин за убиване на час и половина. Всичко изглежда достатъчно истинско, за да кефи, а и ми допадна повече от последните 2-3 Resident Evil филма, които също наблягат твърде много на стрелянето. За феновете на играта RE:D също е задължително, предполагам, но те вероятно вече са го изгледали. За всички останали: ако ви е много, много скучно, ако Top 250 на IMDB не ви привлича и не искате да гледате The Babymakers, който качват в замунда през ден, "Resident Evil: Damnation" става за едно приспиване. Толкова.

PS: Леон е badass. Жалко, че май в новият игрален "Resident Evil" филм са се изгаврили с него. Но пък беше време да се появи... Шегите му в анимацията са доста плоски, но по-добре от актьорът в игралната версия. Ц, ц, ц.

Пост #1000: Блогът на 5 години

Това, драги читатели, познати и непознати, е официалният пост номер 1000 в китния "Блог на Бирето". Blogger е така добър да показва броят на публикуваните постове (а отделно и на недовършените чернови) и преди известно време забелязах, че наближавам тази доста солидна цифра. Странно е. Кара ме да се замисля колко време съм прекарал пред компютъра, пишейки и подготвяйки постовете, както и какво огромно количество текст съдържат те. Хиляда... damn.

И не е само това. Блогът се появи в интернет-пространството преди почти 5 (пет) години. Първият пост, този за тогавашното потенциално завръщане на Крис Джерико, е с дата на публикация 30 септември 2007 г., но това леко ме съмнява. Все ми се струва, че беше малко по-рано. Не, че е от значение. Важното е, че този месец едно от най-постоянните ми и любими хобита, което всъщност се превърна и в стимул за всички останали мои хобита, има рожден ден. И не ми е омръзнало, а забелязвам, че не е омръзнало и на доста от вас. Едни читатели си отиват, други идват. Посещения винаги има, макар това никога да не е било от голямо значение. Важното за мен е, че имам тази своя трибуна. Това, че се намират хора, които да откриват нещо интересно тук и да убиват по някоя друга скучна минута с някое мое писание, е допълнителна награда и, разбира се, го оценявам и ми носи удоволствие. Казвал съм го и преди. Живи и здрави, знаете.

През последните пет години тук се насъбраха множество разкази, превюта, ревюта, препоръчани неща, напълно безсмислени постове, някои от които по някаква случайност забавни за част от вас. Смених доста пъти вида на блога и ще продължавам да го сменям, да го освежавам, когато съм в настроение. Дори името се смени няколко пъти, докато стигнем до сегашното, което, макар и семпло, сякаш е най на място.

Не виждам какво ми остава освен да си пожелая поне още пет години да имам интерес и желание да се занимавам и релаксирам с блога си, забавлявайки и вас със следващите 1000 поста. Благодаря ви! И поздрав с... да, отново онази песен. 'Cause we just keep on rollin', baby! :)

За гледане: "Batman: The Dark Knight Returns Part 1"

В този пореден пост на тема "Батман" (трябва да направя отделна категория...) ще си говорим за най-новата анимация, базирана върху произведение на DC Comics. "Dark Knight Returns Part 1" всъщност е екранизация на много популярната лимитирана серия комикси от средата на 80-те години, върнала интереса към човекът-прилеп и според някои помогнала за това да видим първия модерен филм за него през '89-та. Да, става дума за "Батман" на Тим Бъртън. Но се отплесвам.


Комиксът "The Dark Knight Returns" е написан и нарисуван от Франк Милър, който може да ви е познат с другите си екранизирани произведения "300" и "Sin City". В комикса, а съответно и анимацията, се разказва за една малко по-различна реалност - Батман не се е появявал в Готъм Сити от 10 години. Нивото на престъпността достига нови висоти, в голяма степен благодарение на т.нар. Банда на мутантите (просто отрепки, не истински мутанти). Комисар Гордън е на една седмица от пенсиониране. В тази нестабилна ситуация Брус Уейн, вече възрастен, се бори с желанието си отново да сложи маската и наметалото и да поразчисти родния си град. Проблемът е, че нещата са се променили - т.нар. супер-герои вече не са така обичани и обществото изпитва недоверие към опитите за самораздаване на правосъдие, а за по-младите Батман е просто легенда.

Това е само основата на историята, която поради една или друга причина студиото е решило да раздели на две части. Part 1 е с дължина от един час и десет минути, което е доста малко, но ако се бяха опитали да съберат цялата история, щяхме да получим нещо от рода на 2 часа и половина и отгоре, което от Warner Bros. изглежда не желаят да правят с анимация. А и "Part 1" свършва на едно много удобно място, един вид завършвайки част от историята и намеквайки какво ще се случи в следващата, която, за съжаление, ще излезе чак по някое време през 2013-та година.

Колкото до "изработката", важно е да спомена, че "BTDKRP1", както ще съкратя името на анимацията занапред, е може би една от най-мрачните и насилствени адаптации на Батман-тематика, които съм гледал. Кръв, чупене на крайници, използване на оръжия. Има всичко. Милър винаги е стигал малко по-далеч в опитите си да направи произведенията си по-реалистични (колкото и странно да звучи, знам), а това е нещо, което уважавам. От екипа, създал анимацията, са се съобразили с това и са успели да придадат на "BTDKRP1" един по-мрачен и сериозен вид, който честно казано на места ми се стори по-суров дори от подхода на Кристофър Нолан в неговите филми за човека-прилеп.

Друго хубаво нещо, което са направили от студиото, е, че са се постарали да представят една по-красива визия на произведението си. Не, че нещо, но никога не съм харесвал стила на рисуване на Франк Милър, и много се радвам, че "BTDKRP1" изглежда доста по-добре от комиксовия оригинал. Така че имаме плюс и в категорията визия. За да добиете поне някаква представа, може да погледнете трейлъра чрез ето този линк.

Дали е най-добрата анимация по темата, която е правена някога? Не. Поне според мен, но донякъде го казвам и защото предпочитам неща, които стоят в установения канон, а не разглеждат алтернативни възможности. Без съмнение обаче "BTDKRP1" е нещо, което си струва да се изгледа, особено ако сте фен.

PS: Горното изречение го ползвам твърде често, да?
PS2: След като изгледате BTDKRP1 отново може да дадете шанс на "Under The Red Hood", който, признавам, ми хареса с една идея повече, дори на второ гледане.

WWE Night of Champions 2012 - Превю

Мислех, че съм поствал нещо друго след поста за Пънк след миналоседмичния RAW, но както личи - не съм, а сега, седмица по-късно, отново ще пиша за кеч. Най-накрая мога спокойно да напиша превюто за "Night of Champions", защото остава само един SMACKDOWN преди него, като на този SD едва ли ще се случат много неща (освен официалното обявяване на мача за интерконтиненталната титла). Но да започнем по ред...

Как да не мразиш зеления кучи син...

По мое мнение "Night of Champions" в момента има много добър кард, като някои от мачовете в него имат доста голям потенциал. Още по-важното е, че почти всеки мач получи приличен build, но на това ще се спра по-надолу. Тревогата ми е друга - WWE успяват да направят доста прилично PPV, когато повечето мачове почти нямат смислен build (визирам "SummerSlam"). Тревожа се дали пък сега, когато някои истории бяха доста добре развити, няма да получим разочароващо PPV. Има логика в притесненията ми, да?

Нека обаче обърнем внимание на мачовете един по един, като не съм ги наредил по важност, а изцяло random.

1. Randy Orton vs. Dolph Ziggler - От около година и половина гледаме Ортън в доста скучни вражди, които обаче предлагат доста приятни PPV мачове. Сега, имайки предвид, че скоро той трябва да се заеме със снимките на "12 Rounds", е изключително важно да дадат на Зиглър да го победи. Нещата се наредиха перфектно - и двамата имат по една победа, този мач решава всичко. Що се отнася до качество, шансовете са големи това да е един от мачовете на вечерта, така че няма как да имам нещо против.

2. World Heavyweight Championship: Sheamus (c) vs. Alberto Del Rio - Тази вражда се превърна в същинско мъчение, което WWE незнайно защо не прекратяват. Историята около забраната на Brogue Kick-a, макар да сме я виждали и преди, малко позакрепи враждата и най-накрая я направи поне малко по-поносима, но все пак и двамата са ми адски омръзнали. Искам Шеймъс да загуби титлата, но още повече не искам Дел Рио да става шампион. Най-добрият вариант за мен тук е Шеймъс да запази, след което Зиглър, вече победил Ортън по-рано вечерта, да кашира куфара и да си тръгне с титлата. Друг резултат (най-вече победа на Дел Рио) ще ме разочарова сериозно.

3. Divas Championship: Layla (c) vs. Kaitlyn - Лейла запазва или поне така ми се вижда по-смислено. Не е за вярване, но през последните седмици WWE направиха някаква история с дивите с това как Ийв се подмазваше и на шампионката, и претендентката. Много на място ще е нейна поява, която по някакъв начин да реши мача, а оттам на Hell in a Cell Лейла да защитава срещу Ийв. Вече втора седмица гледам divas сегментите в RAW... това говори добре за тях.

4. No1 Contender's Battle Royal (YouTube Pre-Show Match) & US Championship - Пиша ги заедно, защото са твърде свързани. За който не е разбрал - вече обичайният безплатен YouTube мач преди PPV-то този път ще е кралска битка, победителят от която ще се изправи срещу американският шампион Антонио Сизаро (ОЛЕ!) в мач за титлата по-късно в самото PPV. Не очаквам да е някое важно име, така че най-правилно би било Сизаро (ОЛЕ!) да запази, като мачът с опонента му (който и да е той) може да даде начало на по-голяма вражда за титлата, която да кулминира нa "Hell in a Cell". Най-много се радвам, че Сантино няма да получи ей така нов реванш (след този от RAW), а и от началото на годината чак сега поне малко ми пука за US титлата, закопана по време на неговия reign. Затова и нямам против, че билдът за мача за нея ще е на самото PPV.

5. WWE Tag Team Championship: Kofi Kingston/R-Truth (c) vs. Kane/Daniel Bryan (Team Friendship :D) - Това е един от мачовете, за които най-много ми пука. Честно казано не съм много доволен как Кейн и Браян взеха претендентското място на Primetime Players. Щях да съм по-ОК, ако PTP бяха останали претенденти (набраха инерция този месец), бяха взели титлите и чак след това да имаха мач с Браян/Кейн за тях, но WWE решиха да оползотворят възможно най-бързо много прилежно и подробно разказаната история по събирането на двамата "имащи проблеми с гнева кечисти". ОК, живи и здрави, стига Кейн и Браян да вземат титлите. Малко странно ще е, тъй като са току-що сформиран отбор, но все може да се намери начин. Искам нови шампиони. Много!

6. IC Championship: The Miz (c) vs. ? - Това е единственият мач, който в момента на писането на поста (вторник вечер) все още не е ясен. Тук build почти нямаше, но това ще зависи от това как ще извъртят нещата в последния SMACKDOWN. Миз победи Рей Мистерио на "SummerSlam" и му докара сътресение (ама наистина :D ). Спомена го два-три пъти по шоутата, а в последния RAW и излезе да го "дразни" с титлата в ръце, така че има нещо. Самият Мистерио пък се забърка в историята между Син Кара и Коуди Роудс, като така замеси и Миз (с отборния мач миналата седмица). Коуди без да иска ритна партньора си Миз, а тази седмица направо си го нападна и се вторачи в титлата. Имаме троен, а по-добре и четворен (със Син Кара) мач за Night of Champions. Просто трябва да го направят официално.

7. WWE Championship: CM Punk (c) vs. John Cena - И стигаме до черешката на тортата и буквално най-големият мач между "редовни" кечисти, който WWE могат да предложат към днешна дата. След като миналата година имаха доста подробна двумесечна вражда, тази година определено го карат по-кратко, макар сякаш билдът да е вървял цяла година с това как Сина наистина отнемаше светлината на прожекторите от Пънк. Миналият месец Big Show беше разсейващият елемент, а този месец имаше няколко - през повечето време Джери Лоулър, а в последния RAW и Брет Харт. Т.е. Сина-Пънк изобщо не са се изтъркали, тъй като преките им конфронтации бяха адски малко, като същевременно мачът им е доста добре изграден. Искаме или не най-вероятно двамата ще ни занимават до края на годината. Конкретно тази неделя обаче залогът е висок - Пънк ще е шампион от вече над 300 дни и ако победи Сина в родния му град това царуване с титлата ще стане още по-страхотно. Ясно е, че съм твърдо зад Пънк, и, тъй като ме съмнява да му дадат чиста победа, възлагам огромни надежди на намеса на Пол Хеймън, който да му помогне да запази златото. Но важното е, че щом отсега съм загрижен и усещам емоцията, значи нещата са на ниво.

В заключение... очаквам, или по-скоро искам само две смени на титли - Зиглър да кашира куфара си и да си тръгне с World Heavyweight титлата и най-накрая да получим нови отборни шампиони. Това е. В абсолютно всички други мачове смяна на шампионите според мен ще е грешна и няма да съм доволен. Във всеки един от останалите reign-ове има още много хляб. Ако нещата се развият както искам изобщо няма да смятам, че PPV-то е било предвидимо. Напротив - има много въпросителни и това е хубаво. Сега остава да видим какви ще са резултатите и какво ще е качеството.

PS:
Мисля, че е нормално да не очаквате поява на Джери Лоулър под каквато и да е форма. Без какъвто и да е сарказъм - дано се оправи възможно най-скоро с колкото се може по-малко усложнения. Но и да осъзнае, че е време да спре.

CM Punk... is a "Heyman guy"

Днес ще минем без "hate rant"-oве относно каквито и да било, защото WWE решиха да сътворят една прекрасна изненада в края на тазседмичния RAW. След като CM Punk, взел си "почивен ден" по-рано в шоуто, се появи в края му, за да помогне на Алберто Дел Рио да тушира Джон Сина, WWE шампионът Пънк се качи в кола. Черна кола. И се качи от дясната страна. Първата ми реакция бе "Пич, не си в Англия. Воланът е от другата страна...". Следващата ми реакция доста наподобяваше " :O " иконката в Skype. Да, онова, шокираното човече. Но шокът бе приятен - шофьор на колата бе Пол Хеймън.

И благодарим на WWE, че ни поднесоха на готово снимков материал, за да онагледим ситуацията :D

Хей, няма нужда се впускам в по-подробни обяснения. Ако четете това, значи сте фен, фенка или фенче и сте наясно кой какъв е. Просто исках да споделя колко приятно бях изненадан от този наистина неочакван обрат. Хеймън за последно се появи преди две седмици, когато клиентът му Брок Леснър обяви, че (отново) напуска. Не съм очаквал да го видя тук. Едва ли някой изобщо е очаквал. WWE успяха да опазят изненада! И то през 2012, в епохата на интернет, когато абсолютно всичко може да ти бъде спойлнато месеци преди да се появи на екран. Браво, indeed.

Няма да се спускам в някакви задълбочени псевдо-анализи, както направих в предния си пост за Пънк (този след RAW 1000). Както споменах - просто изразявам радостта си. Пънк винаги е твърдял, че е "Heyman guy", чували сме историите за това как Хеймън е искал да го пушва повече в "новото ECW", но Винс не е разрешил, а и двамата (Пънк и Хеймън) още през май намекнаха чрез tweet, че можем да ги видим в обща история. Това обаче бързо бе забравено и по-добре, защото изненадата бе голяма. Сега въпросът е как WWE ще продължат нататък, но, hell, двама от най-добрите promo worker-и в момента, заедно на един ринг, винаги ще предложат по-добри сегменти от повечето неща в WWE в момента.

И по-важното: Пънк не е хийл. Ако вие го считате за такъв - това е ваш проблем. Пънк продължава да е Човекът - казва грозните истини (като това, че мач между двама шампиони трябва да е в МЕ), иска #RESPECT за уменията си и невероятния си title reign и бие всеки, който не е съгласен да му го даде. Хаха, I love it!

#RESPECT

Darksiders II: Да похейтиме заедно

ВЪВЕДЕНИЕ: Това не е пост, който да има за цел да е ревю на компютърна игра, макар май това да беше първоначалната идея. Това е онова мое старо, тъй весело и забавно агресивно Аз, което си намери страхотна жертва под формата на игра, която да тормози с драскаческите си напъни. Четете! FU.

"Оооо, как ми лъхаш на конзолен порт!"

Това беше първата ми реакция като пуснах "Darksiders II", после и попсувах малко. Не, че бях истински, искрено ядосан (не желаете да виждате това), просто ми стана едно такова топличко, хейтърско на душата. Преди да навляза в дебрите на своя свещен гняв обаче, нека поясня няколко неща:

- Заради новия ми лаптоп, тази година играх твърде много игри (като за 22-годишното ми Аз). Под твърде много имам предвид цели четири: GTA 4, Batman: Akrham Asylum, Batman: Arkham City и Diablo III (голяма изненада е последната, а?). Вече не изпитвам такова удоволствие от гейминга както преди няколко години и рядко имам желание да изиграя някаква история, вместо да я изгледам под формата на сериал/филм, да я прочета под формата на книга или просто да си я измисля сам.
- Не съм играл първата "Darksiders". Опитах няколко пъти да я кача през последните дни, но не ми се получава (пиратска му работа... или може би проблемът с инсталациите е в мен). Знам за нея само от две места:
1. Най-добрият ми приятел, който я изигра и я хареса.
2. Каквото съм прочел из нета. Причината да се интересувам беше това, че е замесен Joe Madueira, който е един доста добър комикс художник/писател. Yeah.
- Качих "Darksiders II" просто защото след "Arkham Asylum" останах с някакво желание да играя нещо. Но желание да я играя ми липсваше, обаче виж, желание да бъда забавляван - не. И все пак не бях голям оптимист.

И БЯХ ПРАВ, МАМКА МУ! Някой би попитал: защо отново пост за компютърна игра? Какво се случва с този блог в последно време? Къде са забавните/сериозните разкази? Къде са жалките, лични откровения (но напоени с чар)? FUCK YOU! YOU AND YOUR FAMILY!

Свещен гняв, казах ви. Муахаха! Ще правя каквото си пожелая. Всъщност просто изразходвам малко енергия в това да оплюя игра, която сигурно много хора ще играят и харесат. Но това правим ние лошите хора, нали така?



HATE RANT #1: Не гледай интрото, какво ти дреме за историята?

Крайно време е да напиша нещо за играта, нали? Да. Започвам. Така... издразних се още по време на не особено впечатляващото интро-клипче, тъй като през цялото време една гнусна, пикселизирана картинка на компютърна мишка стоеше в единия ъгъл на екрана и ми напомняше, че мога да скипна същото това клипче. Това намек, че историята не е важна ли? Нека се покаже веднъж, за да видя, че мога да скипна клипа, пък след това да изчезне. Или пък изобщо да не се появя. Всеки, който е играл някаква игра, знае, че когато не ти се гледа някакъв клип пробваш ляв клик, Esc и Enter, за да видиш кое от тях ще те спаси от гледането. Но нееее, Vigil Ent. (създателите) трябва да ми тикат в лицето факта, че мога (а може би и да ми втълпяват, че искам) да не гледам клиповете в играта им. Well... FUCK YOU! Аз ценя историята във всичко, което гледам/чета/играя, дори да е лоша.

HATE RANT #2: Да го набия на майка ти в конзолата :)

Грозно начално меню с познат дизайн обаче (от Батманските игри). Изглежда всеки third-person в днешно време има горе-долу едни и същи като идея менюта, само дето тези тук ми се сториха малко грозновати. Не е проблем, преживява се. По-кофти става, когато започнеш самата игра - така лъха на конзолен порт, че проклех създателите да ползват плейстейшън геймпадове като вибратори (клетва, разработена преди известно време). Първоначалната скорост на камерата е твърде висока, но поне има подръжка на мишка и на движеща се камера, нали така? Когато обаче изскочи първият предмет, който мога да взема (играта има някакви плахи RPG елементи), трябваше да се чудя кой бутон от клавиатурата отговаря на някаква крива стрелка надолу. ТРИБУКВЕН!

Управлението е умерено дразнещо. Камерата е по-малкият проблем, по-големият е това, че заради движението й (и понякога автоматичното й наместване) не знаеш как точно да процедираш с бутоните за движение. Пример: имаш стена, по която трябва да притичаш (край, отново окрадоха Персийската принцеса. Ц, ц, ц, ц). Трябва да натиснеш Space и посоката (която би трябвало да е надясно, т.е. бутон D). Да, ама келешът Смърт (така се казва главният герой, за това по-късно) вместо да тръгне по стената, заради зацепилата камера скача в пропастта отстрани.

И не, мамицата им на всички, които биха го предложили, няма да си купя геймпад. Игрите за компютър трябва да могат да се играят качествено и приятно с клавиатура и мишка. Представете си прекрасните ми устни и четете по тях: КЛА-ВИА-ТУ-РА И МИШ-КА!

Спирам. Утре пак. Само преди това трябва да се насиля да я пусна пак.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ *evilgrin*

Месецът на хилядите страници

Да четеш фентъзи може да е проблемно занимание. Не за друго, а защото авторите на фентъзи като хванат клавиатура и малко се пооливат. Неслу...