"Мрак" (разказ)

Трудно ми е да преценя кое е по-дразнещо за психиката на човек - всепоглъщащият мрак, дебнещ отвъд прозореца, или почти непрестанното жужене на една от двете светещи крушки на полилея. Поне третата е изгоряла, иначе шансовете две от три да жужат рязко се повишаваха. Тогава поне изборът щеше да е по-лесен. А сега въпросът стои - да загася ли осветлението или не?

Мракът си стои пред прозореца и чака решението ми. Търпелив е. Няма за къде да бърза, има цяла нощ пред себе си. А за мен минутите са вечност. Решението може да бъде взето във всяка една секунда, ако вече не е. Най-вероятно е. Най-вероятно вече съм решил. Един от големите проблеми на хората, или може би една от най-прекрасните им способности, е това колко много време е необходимо след вземането на дадено решение, за да бъде приложено то в действие. Такъв е случаят и с мен сега. Стоя в стаята и не предприемам нищо, макар че може би вече съм решил. А мракът чака. Иска да влезе и знае, че рано или късно тази възможност ще му се отдаде. Това е неговото предимство - има цялото време на света, че и отвъд. Ние го нямаме.

Завивам краката си, подгъвам юргана под тях и го затискам. Глупав детски маниер за предпазване от чудовища. Когато си дете, подобно действие може и да изглежда логично. Може за секунда да си позволиш да повярваш, че юрганът те пази от чудовището. Тази илюзия за защита се разбива, когато остарееш. Вече ясно съзнаваш, че един юрган не може да те предпази от чудовището. Прозорци, врати и стени не могат да те предпазят от него. То идва и дойде ли не ще му се измъкнеш.

Ето го отговора ми. Неизбежно е. Рано или късно мракът ще се добере до мен, а с него и това, което се крие вътре. Защо да отлагам? Защо да се обричам на още мъчителни секунди на очакване и нерешителност? Без дори да ставам от леглото протягам ръка и гася лампата. Двете светещи крушки спират, с тях и жуженето от едната. Мракът моментално завладява цялата стая. Обгръща мебелите, леглото, мен. Усещам задоволството му. Сега той царува и от двете страни на прозореца.

То идва. Започвам да чувам дишането му. Става все по-дълбоко и звучно. Може би само си въобразявам, но сякаш усещам и дъха му. Крайниците ми се свиват под юргана. Само лицето ми е останало навън, най-уязвимо, незащитено дори от любимия щит на всяко дете. Температурата на тялото ми се повишава, а имам чувството, че лицето ми замръзва. То е тук. В стаята е. Нямам никакво съмнение. Ясно чувам дишането му. Усещам го около себе си.

В капан съм. Сам се вкарах в капан и сам го пуснах. Трябва да се махна, трябва да се махна, трябва да се махна...

Рязко се отвивам и скачам от леглото. Успявам да хвана дръжката на вратата без дори да светвам лампата. Майната й на нея и на ужасното й жужене. Майната й на светлината, която вече не може да ми помогне. Трябва да бягам и го правя. Изскачам в коридора и отварям следващата врата. Вече съм навън. Стълби, които прескачам с един скок. Ограда, през която се прехвърлям за секунди. На улицата съм и тичам с всички сили. Няма никой. Мракът царува и тук, но през двадесетина метра уличните лампи разкъсват безкрайното му тяло с бледата си, леко синкава светлина. Профучавам под тях. То е след мен. То е с мен. Чувам дишането му сякаш е до ухото ми. Знам, че ако спра за миг ще ме достигне. Не мога да му го позволя.

Излизам на кръстовището и продължавам да тичам. Усещам съпротивлението на въздуха по голото си тяло. Чак сега осъзнавам, че не нося нищо, освен боксерки. Тичам бос, защото не съм обул каквото и да е. Това обаче не е от значение. Не мога да се върна. Не мога да си позволя дори да спра. Тичам с все сили, а То е все така зад мен.

Виждам хора. Две фигури, някъде пред мен. Искам да извикам, искам да ги предупредя. Искам да ги помоля да ми помогнат. Тичам с все сила към тях. Мъж и жена. Млади. Спират се точно след една улична лампа и обръщат поглед към мен, сякаш усетили среднощния ми бяг. Той я държи за ръката, тя се приближава по-близо до него. Уплашена е. Сигурно го вижда. Но не го усеща като мен. То не диша в нейния врат. То не преследва нея, а мен, и аз не смея да спра.

Бавно краката ми забавят ход. Крачка след крачка скоростта на тялото ми намалява. Вече дори не тичам. Последните няколко крачки минавам с нормална скорост, точно под измамната защита на уличната лампа. Едва на няколко метра от момчето и момичето съм. И двамата са изплашени, прочитам го по лицата им, но геройското, мъжкото в момчето го кара да стои малко по-напред, докато тя се крие наполовина зад гърба му. И двамата го виждат, и двамата се страхуват, но и двамата не разбират. Не знаят, че трябва да се страхуват повече. Не знаят, че неслучайно толкова отчаяно се опитвах да избягам от него.

Но спирам. Застопорявам се на място. Вече ме е настигнало. Защо да бягам? Същото е като с мрака - рано или късно ще получи своето. То е Мракът. И сега не е само около мен. Сега е в мен. Чувам дишането му, сякаш е моето собствено. Кожата ми изтръпва от присъствието му, макар до мен да няма никой друг. В погледите на момчето и момичето все още се чете страх, двамата не смеят да обелят и дума. Но очите им не търсят нещо някъде назад в мрака. Очите им са фокусирани върху мен. А аз се усмихвам.

То ме е достигнало. И ще вземе своето.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Пътешествания с книги... под завивките и над тях

"Дай този път да го даваме малко по-кротко", казах аз. И взехме, че успяхме. Шестият брой на книжния ни влог "С книги под за...