Заек, волок = Заяц, волк.

Оооо, странното удоволствие от това да седнеш пред настолния си компютър, да вземеш клавиатурата в скута си и докато въздушното течение от отворените прозорец и врата заплашва да ти докара настинка, да започнеш да пишеш!

Побърканото време, което има проблеми с това да реши с пот или вода ще тормози осмелилите се да излязат навън, е изключително добър съветник в насоката "Как да прекараме съботния следобед". За едни правилният отговор е книга, за други филм, за трети... е, трети изобщо не почиват и при тях е свързано с работа. За мен, в случая, четенето на книга беше отметнато във влака (опитите на Маслоу да ме направи по-"здрава" личност срещат сериозен отпор), а ленивото гледане на филм може да остане за по-късно, така че в момента приоритетно е писането. Или "разписването", тъй като, да, това не е от онези постове с ясна идея, цел и тема. Или поне така мисля.

Споменавайки влака се сетих за нещо интересно там, което всъщност ще е и нашата тема. На седалките срещу мен седнаха жена с малкото й дете - момиченце, на 5-6 години максимум, може и по-малко да е било. Подскачаше наляво-надясно, не спираше (ама изобщо не спираше) да говори, да си пее или да рецитира стихотворения. Изключително забавно ми стана, когато момиченцето застана до прозореца на влака и започна да сочи с пръст ту него, ту себе си, повтаряйки "заек-волок", опитвайки се, изглежда, по някакъв начин да възпроизведа една сценка от "Ну Погоди". Ето тази, в случай, че не се сещате. Аз се сетих и се усмихнах. Странно е колко поколения деца могат един ден като пораснат да свързват детството с една и съща анимация.

Та това определено бе едно много жизнерадостно хлапе, пълно с енергия, за разлика от майката, която беше намусена през цялото време, не му обръщаше никакво внимание (не, че то постоянно го търсеше, просто си пееше), че даже от време на време и му се скарваше с нещо от рода на "Дръж се по-нормално". Точно в този момент четях книгата на Маслоу (да, онзи, който споменах по-горе) и конкретно бях на абзац, в който се говореше за взаимоотношенията родители-деца. Определено това срещу мен не беше примерът за идеален синхрон в тези взаимоотношения. Какво беше нормално за майката? Как го дефинираше тя? Как детето й разбира "нормалното"? Сигурно ли е, че вижданията им по този въпрос съвпадат и изобщо необходимо ли е да съвпадат? Тези и още въпроси се въртят в главата ми в момента и е жалко, че тогава не се замислих по-сериозно, за да попитам майката. Но в крайна сметка фактът е, че на нейното лице беше изписано недоволство, ако не и нещо по-крайно. А лицето на детето показваше щастие, любознателност, задоволство от живота. Мисля, че за мен то е по-нормалното. Дано някой ден се сети да каже на майка си, с уважение и по детски му невинно, разбира се, да се държи по-нормално.

Половин час по-късно, вече в автобус (все на път), видях втора двойка майка с дете, като детето отново бе момиченце и отново бе на същата възраст. Това обаче беше тихо, като даже в един момент легна в скута на майка си и заспа. Определено по-добър пример за добри взаимоотношения между родител-дете, но в цялата картинка липсваше енергията на момиченцето от влака и неговото "заек-волок".

Божееее, божееее, за какви неща съм започнал да пиша.... Всъщност е нормално. Това са малките неща в живота, а в крайна сметка те са най-важни. Заради тях живеем. Радвам се, че ми правят впечатление и се радвам, че ме карат да мисля. И, незнайно защо, се надявам, че някой ден ще съм добър родител. Нормален родител. Ако това ви е твърде далечно (в минал или бъдещ план), не се затормозявайте да споделяте надеждите ми. Вместо това си пуснете "Ну Погоди".

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Пътешествания с книги... под завивките и над тях

"Дай този път да го даваме малко по-кротко", казах аз. И взехме, че успяхме. Шестият брой на книжния ни влог "С книги под за...