Книги: "18% сиво" на Захари Карабашлиев

Нямаше да пиша рецензия на тази книга, просто защото не ми хареса чак толкова и мислех, че няма да имам какво да кажа за нея. А какво се случи - тръгвам аз да сглобявам обичайното "Какво чета..." постче и в един момент се усещам, че страница и нещо са отишли за произведението на Карабашлиев. Казах си "Meh, какво толкова...". И ей го на, постът за "18 процента сиво", който не беше предвиден.


Та даааа, ще си говорим за един от най-популярните съвременни български романи. Сдобих се с него при невинна разходка из една книжарница, като и досега не съм сигурен защо, имайки предвид почти нулевия ми интерес към модерната българска литература. НО! Няколкото силно положителни оценки, които мои познати даваха на книгата, събудиха достатъчно интерес в мен, за да реша да я пробвам. Познанството ни обаче не премина добре. В никакъв случай не казвам, че четенето й е било мъчение. От един момент нататък даже потръгна доста прилично, може би и защото исках да я приключа и да продължа с други четива. "18% сиво" обаче не е моята книга. За какво иде реч, в случай, че не сте запознати: главният герой Захари/Зак е българин, живеещ в Щатите. Скучна работа, сива къща в предградията, еднообразен живот... Знаете. Заварваме го в средата на неговото страдание, след като дългогодишната му любов го е напуснала. В опит да умъртви мъката си, той си прави една нощна екскурзия до Тихуана. Което, както се досещате, няма как да е добра идея. Няколко кофти бара и малко бой по-късно, Захари се оказва горд собственик на чувал с марихуана. И в един кратък миг на "майната-му-на-всичко" нагласа, решава, че трябва да поживее малко. С фотоапарат в ръка, бензин в резервоара и цял един континент за преминаване.

Сюжетът е ОК, даже на места е интересен с обичайния за истинския живот хаос. Фактът, че Карабашлиев използва собственото си име за главния си герой кара историята да звучи леко автобиографично и доста по-реална. Някои от идеите що се отнася до писането също ми допаднаха - действието се развива на три нива: настоящето и "приключенията" на смазания от живота Зак, разказ за живота му в България и запознанството му с любимата Стела, както и едни много специфични моменти на спомени за размяна на реплики между двамата влюбени, докато той я снима. Последното е хитра идея, лесна за визуализиране и изключително много спомагаща за това да почувстваш емоциите между Зак и Стела. А оттам и да ти пука повече за тях, особено ако имаш подобна история в живота си.

И все пак "18% сиво" не ми хареса. Ако я бях прочел няколко години по-рано или в по-различен период от живота си, в който постоянното мрънкане на главния герой "О, Стела! Къде си Стела?" нямаше да ми се струва крайно жалко, сигурно щеше да ми хареса повече. Даже много. Вероятно това е станало с познатите ми, които я харесват. Нито погледът към съвременните САЩ през очите на един българин, обичащ фотографията; нито болката по загубената любов; нито жаждата за живот, която лъха от Зак, успяха да ме трогнат достатъчно. Самият стил на писане на Карабашлиев също не помогна. Хаотичен, някак неподреден текст, в който просто я няма красотата в писането, която аз търся в книгите. Вместо това получаваме:

"Събудих се. Погледнах възглавницата до мен. Стела я няма. Къде си, Стела? Станах. Обух пантофи. Слязох в кухнята. Направих си кафе. Стела я няма, за да ми помогне. Отчупих си парче Тоблерон. Седнах с парченцето Тоблерон и кафето. Масата е пуста. Стела я няма. Къде си, Стела?"

Схванахте. Добавяме някои писателски своеволия, които по-скоро загрозяват текста, и недоволството нараства. В опита си да е "истински" и "земен" неговият разказ, Карабашлиев понякога скача от лек цинизъм към откровена простащина. Хей, не ме разбирайте погрешно - аз съм последният човек, който ще се оплаче от писателската смелост в творбата да бъде вкарано нещо "на ръба". Но на места нещата са излишно груби, макар че така се получава хубав контраст между подредената сивота на живота (хехе) и шарената му, "мръсна" страна.

Най-големият плюс на "18% сиво" според мен е, че това е написан от българин роман, който създава интерес дори сред по-младите хора и ги кара да четат. Това няма как да не е положително качество и дано има повече такива книги. Важното е да се "създават" повече читатели у нас. Това, че ние с книгата не си допаднахме не е от такова значение. Ще я запомня с жалните стонове на любовна печал, който Зак не спира да бълва, и много симпатичният обрат в самия финал, който тотално променя възприятието на читателя за тях. Дотолкова. 

"Хобит: Битката на петте армии" - Ревю


Представете си, драги читатели, едно малко, симпатично кубче локум. Вие знаете, че е вкусно, и сте сигурни, че когато го опитате ще се убедите в този факт. Да, малко прекалено шарено е и пудрата захар му е в много, но това не разваля вкуса, просто го прави малко по-особен. На пръв поглед това кубче локум е перфектно за консумация в тази си форма. Но сега искам да си представите, че сладкарят е хванал кубчето локум и го е разтегнал възможно най-много, разваляйки кубичната му форма. Разтягал го е няколко пъти и затова на места то все още е масивно, а на други е почти пред скъсване.

Е, такъв е случаят и с филмовите адаптации на книгата на Дж.Р.Р.Толкин "Хобит". 

Ако Джаксън бе ограничил собствената си фантазия и бе направил само леки козметични промени, за да стане екранизацията на книгата по-"филмова" - тогава всичко щеше да е ОК. Той обаче реши да разтяга локума. Противно на всякаква логика превърна 300 странична книжка в 3 филма от по два часа и половина. Това също щеше да е ОК, ако реално имаше какво да разкаже в тези три филма, но вместо това във всеки един от "Хобит" филмите има сцени, които просто стоят залепени и са излишно бавни, само колкото да бъде удължено времетраенето на лентата. "Битката за петте армии", третият и последен филм, не е изключение.

И в този момент искам да се запитате защо изобщо ви е нужно да четете това ревю? Ако вече сте отделили 5 часа от живота си, за да изгледате първите два филма, ще е грях към вас и към времето ви да не видите и края на историята. Ако пък не сте гледали нито един "Хобит", логично ще е да започнете от първия филм, а не да тичате към кината за третия. И в двата случая този текст е просто мнението на един почитател на Толкин, който може би имаше нужда да каже едно "довиждане" на филмовата Средна Земя и да сподели това "довиждане" и с други фенове и обикновени зрители.

Все пак приемам, че сте гледали "Неочаквано пътешествие" и "Пущинакът на Смог". Вероятно помните изключително отворения финал на втория филм, където разгневеният дракон полетя към Езерния град с ясната идея да го изпепели. Оттук започва историята на третия филм, но бързо се прехвърля върху лудостта, надвиснала над Торин Дъбощит, както и върху вперените в неговия Еребор погледи... хорски, елфски и оркски. А Билбо Бегинс, хобитът от заглавието на филма, стои някак встрани от тази последна глава от неговото собствено приключение.

"Битката на петте армии" постигна нов рекорд за филм, базиран на творчеството на любимия ми автор - още на първия час и половина вече бях изтощен от гледане и дори леко отегчен. Проблемът е отново в разтягането. Сами по себе си по-голямата част от събитията във филма са важни и интересни, но разтягането на локуми, за което ви говорих в началото, разваля всичко. Някои сцени изглеждат просто безкрайни. Драматичните моменти идват един след друг, заради което в един момент спират да са драматични, особено към края. Всичко това изтощава зрителя и леко разваля иначе интригуващи, добре обмислени и красиво заснети битки.

За излишните неща дори не ми се говори. Стоят "залепени", казах. За мен, като почитател на оригиналните творби, не беше проблем включването на неща като любовния триъгълник с Тауриел, Леголас и джуджето Кили, например. Това, което не ми хареса, е колко излишна спрямо главната история е тази сюжетна линия и колко много личи, че сцените, свързани с нея, са мислени от холивудски мозък, а не от гения на един от най-великите фентъзи автори. Същото важи и за твърде многото отделено време на подмазвача Алфрид, който Джаксън постоянно бута пред очите ни без някаква ясна цел. Доволен съм обаче от един конкретен момент, в който виждаме Белия съвет в действие и гледката е стилна и впечатляваща. Но за съжаление има много други неща, без които филмите можеха да минат, но както казахме - не е лесно 300 странична книга да се превърне в три огромни филма. Никой не може да ме убеди, че това бе необходимо. Една адаптация в два филма щеше да е предостатъчна, а каквото толкова странично имаше да се покаже - щеше да остане за широките версии.

Too much шарено CGI.

Самата Битка на петте армии, върху която пада фокусът на едноименния филм, е красива, но може би твърде шарена, както и малко хаотична. Разпокъсана е от индивидуални двубои и завършва някак твърде неразбираемо, от нищото. CGI орките Азог и Болг са ми трън в окото още от първия филм, тъй като изглеждат с пъти по-изкуствени от носещите маски актьори във "Властелинът на пръстените". В общи линии, може би заради 3D-то или 48-те кадъра в секунда, с които са снимани, всички "Хобит" филми изглеждат някак по-нереални (знам как звучи за фентъзи) в сравнение с предшествениците си.

В заключение ще кажа, че след грозните ревюта, които прочетох, очаквах нещо много по-лошо. "Хобит: Битката на петте армии" обаче си е напълно гледаем и приличен филм в сравнение с предните два. Има своите силни моменти (там, където локумът е останал гъст), но има и много слабости (там, където почти се разкъсва). Честно казано обаче съм малко тъжен, че точно с него трябва да кажем довиждане на филмовата Средна земя. Продължава да ми се иска и други неща от творчеството на Толкин да достигнат до голям екран, въпреки недоволството на неговото семейство. Само че този път в ръцете на друг творец, който да не е чак толкова привлечен към твърде многото дигитални ефекти. Джаксън даде своето и заслужава почивка.

И вече наистина в заключение една малка закачка - както всички се радвахме на удължените версии на филмите от трилогията "Властелинът на пръстените", така аз бих се радвал и на едни съкратени версии на филмите от "Хобит". Струва ми се, че тогава нещата щяха да бъдат много по-различни.

Книги: "Острието на Тишал" на Матю Удринг Стоувър


Бруталност, в най-чистия й и детайлен вид. Заслепяваща философия, ярко контрастираща с нея. Фентъзи свят, в който царуват насилието, магията и религията, се преплита с фантастичен свят, изграден върху грозно класово разделение. По средата на всичко това седи един мъж. Седи, защото е парализиран от кръста надолу. Седи и псува, защото не може да намери своето място в нито един от двата свята, в които някога е бил легенда. И дори когато бъдещето на единия свят е в опасност, този мъж не може да направи нищо, за да помогне. Защото е просто един обикновен, сакат човек.

Преди няколко месеца писах за това колко приятно бях изненадан от фентъзи/фантастика хибрида "Героите умират" на Матю Удринг Стоувър. Кървави сцени, дворцови и политически интриги, любовни триъгълници и главен герой, който знае най-вече как да убива (и умира), но не и как да живее. А финалът - красив и епичен, и най-важното - достатъчно "завършен", че да се запита човек "Как, по дяволите, тази книга ще има продължение?". Е, дойде и прекрасният отговор на този въпрос.

В началото е хубаво да ви припомня някои неща. В поредицата "Отвъдие" Стоувър ни разказва за една фантастична Земя от бъдещето. Човечеството е разделено на класи, като на дъното са обикновените работници, а на върха - най-богатите господари на корпоративния свят. Основното забавление на богатите е свързан с пращането на Актьори в един алтернативен свят, наречен Отвъдие. Отвъдие е населено не само с хора, но с елфи, джуджета, огрета и др. Тук царува магията, а не технологията. Работата на Актьорите е да се прехвърлят от Земята в Отвъдие и да вършат какви ли не героични глупости, за да могат господарите на бъдещата Земя да се забавляват, гледайки случващото се направо през актьорските очи.

Първата книга, без да разкривам много, имаше ясен край, в който главният герой Каин (Актьор, носещ името Хари Майкълсън на Земята) извърши последния си подвиг в Отвъдие. Но, както самият Хари казва, "проблемът с хепиенда е, че нищо никога не свършва напълно.".

Чак след като прочетох "Острието на Тишал" осъзнах колко вярно е това. Защото всичко случило се в първата книга има своите съвсем логични последствия върху двата свята и живеещите в тях. И Хари, който вече е далеч от геройските си дни, ще научи това по трудния начин. Защото Отвъдие освен забавление, може да предложи на Земята и ресурси. Защото хищната човешка природа няма нищо против да унищожи цял друг свят, стига да има полза. А един бивш Актьор, понастоящем сакат бюрократ, няма как да се спре това.

Трудно ми е да ви обясня какво може да ви предложи "Острието на Тишал". Трябва да започна с уточнението, че не "Героите умират" е хибридът. Там Земята и Отвъдие бяха да отделни свята, връзката между които бяха само пътуващите от едното място в другото Актьори. Тук вече световете се преплитат - корпорациите от утопичната Земя протягат ръце към Отвъдие, към неговите територии, ресурси и жители. Магическите същества в Отвъдие също вече са наясно, че някакъв чужд народ се опитва да се меси в живота им, но не са наясно как да се борят с него.

Книгата продължава историите на всички оцелели след "Героите умират". Всеки един воден от своите желания и стремежи. Свързващото звено разбира се е Хари Майкълсън, някогашния Каин - имащ огромен брой врагове и в единия и другия свят и не можещ да се помири с живота на семеен човек. Той е създаденото от Стоувър олицетворение на смазването на човешкия дух и продължителните и мъчителни опити за неговото възраждане. Майкълсън/Каин е толкова развит като герой, колкото Стоувър се е развил като автор между двете книги.

Казвам това, защото лично за мен "Острието на Тишал" е по-добра книга от "Героите умират". По-добра откъм история, откъм наситеност на действието, откъм герои и откъм писане. Стилът на Стоувър е станал по-цветист, по-философски и по-груб едновременно. И тук е моментът да излея сърцето си:

Бруталността в "Острието на Тишал" на моменти идваше в много дори на мен.

Ще дам пример с един персонаж, който също преживява една зловеща промяна - от върха е смъкнат на дъното, след което отново получава шанс да се върне на старото си място, че и да отмъсти на враговете си. И това поражда в него глад. Принизява го до най-нисшата и първична форма на човешко съществуване, превръщайки го в нестабилен индивид, късащ със зъби парчета месо от жертвите си докато ги изнасилва. Представете си пирамидата на Маслоу - този персонаж е на неговото дъно, там, където са органичните потребности. Той ярко контрастира с други персонажи, които търсят красивото, възвисеното, необяснимото. Защото авторът, Стоувър, колкото цветно описва гротескната бруталност на някои моменти, толкова лесно се отплесва и във философски разсъждения. Някои семпли и масово приложими - "Прави това, което искаш.". Други твърде объркващи за ума на читател като мен, съкрушен от описаната реалност на извращенията, на които хората са способни.

Стоувър ме шокира, наистина. Защото от моята гледна точка, всеки автор трябва да вложи поне частица от себе си в даден персонаж, за да може да направи този персонаж "жив" и правдоподобен. Не искам да си помислям какво е изкарал от себе си Стоувър, за да създаде гореописания първичен човечец с инициали А.К. (за да се сетят тези, които вече са чели книгата).

"Острието на Тишал" ме грабна, скъпи читатели. Да, малко късничко, тъй като започва със своеобразен prequel - разказ за младините на Каин и срещата му с друг Актьор на име Крис Хансен. След този разказ, когато действието се прехвърля във времето след "Героите умират", лавината от събития тръгва надолу и повлича читателя със себе си. В тази книга се случват АДСКИ много неща. В нейните 640 страници има толкова много обрати - има надежда и погром, има малко победи и много повече загуби. Има лудост, кръв, болка, глад и амбиции. Макар да прозвучи странно след всичко написано дотук, това е книга за промяната, за волята за живот, за приятелството, любовта и омразата. За тези, които са чели "Героите умират", втората книга от поредицата "Отвъдие" е просто задължителна. Казах ви - за мен това е един от малкото примери за продължение, което е по-добро от оригинала. За тези, които не са се сблъсквали с Каин и неговите два свята - направете го, започвайки, разбира се, от първата книга. Пътуването из фантазията на Стоувър си струва.

P.S. За съжаление няма как да пропусна редовното си оплакване от броя печатни грешки, които са останали във финалния вариант на книгата. Не са чак толкова много като в предни заглавия от Библиотека "Галактики", но в един момент пропуснатите букви или объркани думи отново започват да дразнят. Когато на едно място вместо Каин прочетох "Калин" вече беше прекалено. Харесвам повечето фентъзи заглавия, които "Колибри" издават, но докато проблемът продължава да е налице, няма да спра да го споменавам. По-добре да чакаме още месец-два за един изчистен от грешки текст, вместо да трябва да си затваряме очите.

P.S.2: И тук налице е един много хубав, ясен финал. Книгата, сама за себе си, е завършена. Но, разбира се, има още две издадени книги от поредицата. Нямам нищо против. Чакаме следващата на български.

Издателство: "Колибри"
Страници: 641
Цена: 25 лв.

CM Punk подписа с UFC

Стана тя каквато стана. CM Punk, един от най-популярните кечисти през последните години (и личен фаворит на батко ви Бирко), е подписал договор с най-голямата MMA организация в света - UFC. Пънк ще дебютира в света на смесените бойни изкуства (и "истинския бой", за празноглавците, които още не могат да разберат, че кечът е развлекателно шоу) през 2015-та година. Ето го и официалното обявяване в негово интервю с Джо Роган от съботното UFC 181:


Как се стигна дотук? В края на януари, точно след "Royal Rumble", Пънк просто спря да се появява в шоутата на WWE ринг. Стана ясно, че му е писнало и е решил да си събере багажа и да се прибере да си лежи на дивана в Чикаго, но не бяха известни причините за това. 10 месеца по-късно, преди около 2 седмици, Пънк най-накрая проговори. В подкаста на най-добрия му приятел Colt Cabana (също кечист, който обаче няма общо с WWE) той обясни, че причините за напускането му са били много, в момента е отвратен от кеча и няма намерение никога вече да работи в WWE. Пресилени думи, разбира се, тъй като времето (и парите) променят отношенията между хората. След UFC 181 обаче е ясно, че в близките години Пънк няма да се върне на кеч-ринг, защото ще размята ритници и юмруци с идеята да удари човека срещу себе си, не да му прави вятър.

Защо ММА? Защото е фен, защото има известна подготовка и интерес, и, вероятно, защото е достатъчно сбъркан, че да си рискува здравето в октагона (осмоъгълния ринг на UFC). О, споменах ли, че вероятно ще направи и много пари? Не само за себе си, но и за самото UFC. Пънк носи със себе си голям брой фенове. Дори аз ще чакам дебюта му, така както започнах да гледам UFC, когато Брок Леснър дебютира. А някои хора дори пари ще дават, за да го гледат, да.

Лятото на 2013-та. Брок Леснър обяснява на CM Punk колко по-хубаво ще му е в UFC. LOL.

Какво следва? Дебютът на Пънк вероятно ще е през лятото на 2015-та година. Трябват му поне 6-7 месеца да приготви кратуната си и разбитите си ребра (здравей, Райбак) за мъката, която ги чака. Подготовката за това да ти ритат задника не е чак толкова проста. Трябва да прецени в коя категория ще се бие, трябва да се подготви психически и да се сцепи от тренировки. И това пак не е гаранция за успех. Брок Леснър загуби първият си мач на UFC ринг и то доста бързо, така че шансовете и Пънк да загуби неговия не са малки. Проблемът не е в това, а в гледната точка на някои хора. Аргументът "Ще му сритат гъза на кечистчето" отново ще изскочи в главите на някои люде, но те пропускат друго - имат възможност да правят такива коментари, защото Пънк вече има кариера в друга сфера. Той е в същата позиция като всеки начинаещ ММА боец - нула победи, нула загуби. Докато не влезе в октагона няма да е ясно става ли или не, но самият факт, че се е е занимавал с кеч и около подписването му се вдига шум, го поставя в ситуацията "Много ще го бият". Жив и здрав, от интервюто изглежда готов да го ритат. Нека.

Дейна Уайт, президентът на UFC, трябва да е много доволен от публичността, която Пънк ще му донесе и феновете, които ще привлече. WWE сигурно са тъжни или поне би трябвало да са. Дали идеята е била добра за самия Пънк ще разберем след 2-3 негови мача, т.е. след около година и половина вече ще е ясно ще го бъде ли този опит или не. Иначе отново казвам - да е жив и здрав, аз като фенче ще му стискам палци. Ако стане нещо, жена му (AJ Lee) е поканена в Casa del Bire да го оплаква.

Никога повече няма да се зарадвам на трейлър за Терминатор

Животът учи, скъпи читатели. Когато преди десетина години гледах трейлъра на "Terminator 3: Rise of the Machines" бях едно ентусиазирано хлапе - Арнолд се завръща, женски лош терминатор, други скайнетски машини и т.н. Който е гледал самия филм, знае какво всъщност получихме - приятен екшън, който обаче твърде много разчиташе на препратки към предните два филма, не вкара нещо наистина ново, разочарова откъм актьорски състав и някак напълно естествено се провали в това дори да се доближи до качеството на предните две ленти.

Шварценегер стана губернатор и се заговори за богохулство - "Терминатор" филм без него. Ах... Трейлърът за "Terminator Salvation" беше... различен. Още повече, че в главните роли бяха Крисчън Бейл и "горещият" в онзи момент Сам Уортингтън (който май Холивуд позабрави). Отново - нови машини, апокалиптичното бъдеще, по-различно усещане. А какво стана? Много хора считат творението на McG за огромно разочарование, но аз мисля, че ставаше. Даже си мисля пак да го изгледам, когато имам два свободни часа. Но истината е, че в този филм Бейл изобщо не беше вдъхновен да играе Джон Конър, а сценарият, макар и с някои добри идеи в него, беше слабичък и без необходимия ясен край. Дори CGI Арнолд в края да бе приятна изненада, пак стоеше някак "залепен" към историята.

Сега, от няколко дни, във всевишния Интернет се носи ей това:


Трейлър на новия "Terminator", носещ уж готиното подзаглавие "Genisys", което според мен е малко meh, но пък настройва публиката за тотален рестарт. А този филм в общи линии е точно това. Времевата линия от първите 4 филма отива по-дяволите. Връщаме се в самото начало - заради това няколко сцени от трейлъра приличат толкова много на такива от първия "Terminator". Но, както се вижда, нещата са различни.

Джон Конър води войната срещу машините в бъдещето и праща Кайл Рийз години назад във времето, за да се погрижи за неговата майка - Сара. Под "погрижи" имам предвид, че трябва да й направи и бебе, което ще се окаже самият Джон. Предполагам, че е доста сложно, ако не сте гледали нито един Терминатор. Та Кайл се озовава в миналото, но там не открива невинна и беззащитна Сара Конър. Вместо това тя вече е със солиден опит в справянето с терминатори, подпомагана от един стар... T-800! Шварценегер! Терминатор, който е остарял (защото, нали се сещате, плътта отгоре старее, макар роботският скелет отдолу най-много да ръждяса). И изведнъж "бъдещето, от което Кайл е бил пратен, вече не съществува", бля-бля, reboot-овете са равни на пари, почваме отначало и #продължаваменапред.

Всичко хубаво. Обаче:

1. Пак яко рециклиране на неща от старите филми. И тук вече не говорим само за реплики.
2. Пак зле подбран каст. Анаболният Джей Кортни изглежда крайно нелепо като Кайл Рийз. Като хлапе изобщо не харесвах Майкъл Бийн (оригиналният Кайл Рийз), тъй като нямаше вида на "герой", но сега ми е ясно едно - той поне изглеждаше като идващ от бъдеще, в което човечеството се бори за оцеляване. Новият напомпан Кайл сякаш току-що са го изкарлаи от фабриката за Терминатори. Денерис обаче става за Сара Конър, има някакво такова излъчване.
3. Азиатският T-1000 още не знам как да го приема. Робърт Патрик най-вероятно стои някъде и се усмихва замислено (ако изобщо е способен на усмивки).

Sooooo... нямам намерение да се радвам на новия Терминаторски трейлър. Нито заради хубавата музика (Jetta - I'd love to change the world), нито заради експлозиите, класическите реплики или идеята стар Арни и млад Арни да се бият (след като го написах се развълнувах малко). Просто "не". Никакви очаквания. Догодина ще отида на кино, ще гледам филма и ще преценя дали ми харесва от видяното. В кофти позиция е - хем е почти невъзможно да достигне първите два като качество, хем не би трябвало да е трудно да надмине 3 и 4. Ще поживеем, ще видим. Засега толкова, като го гледам - I'll be back.

Не се сдържах.

Бързи прогнози за WWE TLC 2017

Кърт Енгъл се завръща на ринга на WWE за първия си мач в компанията от 11 години насам. AJ Styles заменя болния Брей Уаят и ще се изправи ср...