Книги: "18% сиво" на Захари Карабашлиев

Нямаше да пиша рецензия на тази книга, просто защото не ми хареса чак толкова и мислех, че няма да имам какво да кажа за нея. А какво се случи - тръгвам аз да сглобявам обичайното "Какво чета..." постче и в един момент се усещам, че страница и нещо са отишли за произведението на Карабашлиев. Казах си "Meh, какво толкова...". И ей го на, постът за "18 процента сиво", който не беше предвиден.


Та даааа, ще си говорим за един от най-популярните съвременни български романи. Сдобих се с него при невинна разходка из една книжарница, като и досега не съм сигурен защо, имайки предвид почти нулевия ми интерес към модерната българска литература. НО! Няколкото силно положителни оценки, които мои познати даваха на книгата, събудиха достатъчно интерес в мен, за да реша да я пробвам. Познанството ни обаче не премина добре. В никакъв случай не казвам, че четенето й е било мъчение. От един момент нататък даже потръгна доста прилично, може би и защото исках да я приключа и да продължа с други четива. "18% сиво" обаче не е моята книга. За какво иде реч, в случай, че не сте запознати: главният герой Захари/Зак е българин, живеещ в Щатите. Скучна работа, сива къща в предградията, еднообразен живот... Знаете. Заварваме го в средата на неговото страдание, след като дългогодишната му любов го е напуснала. В опит да умъртви мъката си, той си прави една нощна екскурзия до Тихуана. Което, както се досещате, няма как да е добра идея. Няколко кофти бара и малко бой по-късно, Захари се оказва горд собственик на чувал с марихуана. И в един кратък миг на "майната-му-на-всичко" нагласа, решава, че трябва да поживее малко. С фотоапарат в ръка, бензин в резервоара и цял един континент за преминаване.

Сюжетът е ОК, даже на места е интересен с обичайния за истинския живот хаос. Фактът, че Карабашлиев използва собственото си име за главния си герой кара историята да звучи леко автобиографично и доста по-реална. Някои от идеите що се отнася до писането също ми допаднаха - действието се развива на три нива: настоящето и "приключенията" на смазания от живота Зак, разказ за живота му в България и запознанството му с любимата Стела, както и едни много специфични моменти на спомени за размяна на реплики между двамата влюбени, докато той я снима. Последното е хитра идея, лесна за визуализиране и изключително много спомагаща за това да почувстваш емоциите между Зак и Стела. А оттам и да ти пука повече за тях, особено ако имаш подобна история в живота си.

И все пак "18% сиво" не ми хареса. Ако я бях прочел няколко години по-рано или в по-различен период от живота си, в който постоянното мрънкане на главния герой "О, Стела! Къде си Стела?" нямаше да ми се струва крайно жалко, сигурно щеше да ми хареса повече. Даже много. Вероятно това е станало с познатите ми, които я харесват. Нито погледът към съвременните САЩ през очите на един българин, обичащ фотографията; нито болката по загубената любов; нито жаждата за живот, която лъха от Зак, успяха да ме трогнат достатъчно. Самият стил на писане на Карабашлиев също не помогна. Хаотичен, някак неподреден текст, в който просто я няма красотата в писането, която аз търся в книгите. Вместо това получаваме:

"Събудих се. Погледнах възглавницата до мен. Стела я няма. Къде си, Стела? Станах. Обух пантофи. Слязох в кухнята. Направих си кафе. Стела я няма, за да ми помогне. Отчупих си парче Тоблерон. Седнах с парченцето Тоблерон и кафето. Масата е пуста. Стела я няма. Къде си, Стела?"

Схванахте. Добавяме някои писателски своеволия, които по-скоро загрозяват текста, и недоволството нараства. В опита си да е "истински" и "земен" неговият разказ, Карабашлиев понякога скача от лек цинизъм към откровена простащина. Хей, не ме разбирайте погрешно - аз съм последният човек, който ще се оплаче от писателската смелост в творбата да бъде вкарано нещо "на ръба". Но на места нещата са излишно груби, макар че така се получава хубав контраст между подредената сивота на живота (хехе) и шарената му, "мръсна" страна.

Най-големият плюс на "18% сиво" според мен е, че това е написан от българин роман, който създава интерес дори сред по-младите хора и ги кара да четат. Това няма как да не е положително качество и дано има повече такива книги. Важното е да се "създават" повече читатели у нас. Това, че ние с книгата не си допаднахме не е от такова значение. Ще я запомня с жалните стонове на любовна печал, който Зак не спира да бълва, и много симпатичният обрат в самия финал, който тотално променя възприятието на читателя за тях. Дотолкова. 

"Blade Runner 2049": Джаред Лето беше отвратителен Жокер, но може да е приличен "модерен Исус"

Киното може и да не търпи еволюция, но маркетингът, свързан с него, определено го тресе такава. Доказателство е поредната доза hype за &quo...