Книги: "Американски богове" на Нийл Геймън


Бях хвърлил око на "Американски богове" на Нийл Геймън доста отдавна. Дали заради култовия статус на автора в комикс-средите, дали заради наличието на "богове" в заглавието... Случи се така, че покрай пролетния панаир на книгата се сдобих и с нея. Няма да крия, че е от книгите, които човек започва трудно. Първите няколко глави вървят мудно, защото, подобно на главния герой Шадоу, читателят също не е много наясно какви интересни неща предстои да се случат. И така до първия "WTF" момент, в който един мъж се изгубва в едни буквално ненаситни женски слабини... След този шок на човек започва да му става ясно, че ще стане свидетел на доста странни неща.

Шадоу, вече споменатият главен герой на книгата, е едър тип с малко неясно потекло, който тъкмо излиза от затвора. Като някои от хората (но не всички), излизащи от затвора, и той върти в главата си добре познатата плоча "Това е втори шанс. Ще започна отначало" и т.н. Мисли си, че у дома го чакат жена му и спокойна работа. Но е греши. Вместо това среща мистериозен мъж на име Уензди, който настоятелно иска да тикне Шадоу към сенчестите друмища на Съединените американски щати.

А друмища в тази книга много. На места тя напомня някакъв пътепис, който превежда Шадоу и читателя през различни щати, показва му забележителни и не чак толкова забележителни туристически обекти, среща го с обикновени американци, които ни най-малко не подозират за това, което се случва около тях. Не съзнават, че крачат редом с богове всеки ден, че се разминават с тях, че комуникират с тях, че понякога се чукат с тях. Богове, дошли от далечни земи още с първите заселници. Богове, чиято сила отслабва, и в чиито редици назрява конфликт.

Книгата проследява пътя на Шадоу, като на места романът бива разнообразен с на пръв поглед странични кратки истории за отделни божества и тяхната съдба. Макар и сякаш несвързани с главната история, впоследствие те една по една намират своето място в нея.

Едно от нещата, които най-много ми допаднаха, е това как Геймън опакова на пръв поглед абсурдната си идея с пласт, след пласт, след пласт от една обикновена история до момента, в който двете се преплитат в една стряскащо правдоподобна цялост. Да, това е фентъзи, което обаче в главата на читателя изглежда истинско. Нещо, което, както знаем, е трудно за постигане. Геймън обаче успява, с което ме спечели като фен. Да, "Американски богове" е първият ми сблъсък с негово книжно произведение, но няма да е последен, ооо, няма да е последен. Доволен Бирко.

Абе, четете "Американски богове", стига сте се занимавали с хвалбите ми. Аз тепърва ще нагазвам по-дълбоко в творчеството на Геймън. Но преди това държа да отделя няколко реда и да изразя възмущението си от последното българско издание на тази книга, видяло бял свят. То е на БАРД. Някои вероятно усещат накъде поемат нещата, но пояснявам за тези, които се питат "И какво от това на кое издателство е?". Оставете с нищо не грабващата корица, която върши работата си поне да ти каже коя книгата. Поне това да има път на нея не е лоша идея. Обаче когато отвориш българското издание и видиш хартията, сърцето ти се свива. Тя е от онази, която е едно ниво над вестник, но все още в категорията "ебават се и с мен и с произведението". Повече няма да се оплаквам. Само ще кажа, че "Американски богове" заслужава да изглежда по-добре.

И все пак си струва да я прочетете въпреки тази слабост на българското издание. Радвам се, че най-накрая стигнах до нея, радвам се и че не ме разочарова, а дори напротив - заинтригува ме и ми даде причина да се захвана с творчеството на още един автор.

Издателство: БАРД
Корици: меки
Брой страници: 544

And your champ is... DEAN... F'N... AMBROSE! (WWE Money in the Bank '16 Ревю)


"Смела прогноза все пак: Амброуз взима куфарчето и защото е сбъркан се включва в главния мач.", Бирко, 18.06.16

Смелите ми прогнози неслучайно се наричат "смели". Това е така, защото има около 95 процента шанс нещата, които отбелязвам по този начин, да не се случат. Някой ще си каже "Ама този път се очакваше". Хм, мейби, и точно тук е изненадата. Имаше намеци, че Амброуз ще спечели куфарчето, което по принцип е ясен сигнал, че няма да е той (не искам да ви натъжавам, но помните ли как Шеймъс взе MITB миналата година?). Точно заради това победата му е изненада. А и да сте го очаквали, какъв е шансът да кашира още същата нощ? 95 процента шанс да не стане, както казах. Е, не нацелих всичко (кашира след Рейнс-Ролинс, не преди или по време на мача им), но въпреки това...

I TOLD YOU SO!

Сега сериозно (или почти). WWE, бидейки мизерниците, които понякога могат да бъдат, ми спойлнаха случилото се на PPV-то по най-гнусния начин, плясвайки снимка като горната във Facebook. Някой ще каже да се ънсъскрайбна и може би ще е прав, но все пак shut up, screw you. Вината е в WWE и това, че вече живеем във времена, в които никой не спазва златното правило за неспойлване поне 24 часа след излъчването на нещо ("Game of Thrones" феновете знаят).

Ако не ми бяха спойлнали победата на Амброуз, щях да откача. Щях да марк аутвам като малка кучка, да крещя, пискам и ритам. Както на спечелването на куфарчето, така и на спечелването на титлата от Ролинс, така и на каширането на Амброуз и спечелването на титлата от него. Щеше да е един епичен, 4-етапен mark-out фенгазъм, след който ще трябваше да бърша из стаята преди да легна да спя блажен сън, смучейки си палеца с усмивка на лице.

Въпреки спойлера си маркнах достатъчно гледайки "WWE Money in the Bank 2016". Амброуз е шампион, всички сме доволни. Особено феновете на Рейнс, те сигурно цъфтят (BREAKING NEWS, за да им усилим радостта: Роман е бил отстранен за 30 дни, хехехехе. И не, не е спойлер. Има го в WWE.com/Facebook!). Радвам се за Амброуз, имах леки притеснения, че може да се превърне в единствения ex-Shield член, който няма да стане шампион (WWE обичат да прецакват хора, които феновете харесват), но ето, че чудото стана и то доста по-рано от очакваното. Браво на WWE и ми е интересно как ще се развият нещата занапред. 

Иначе PPV-то беше отлично и то не само заради новия шампион. Започна много добре с четворния отборен мач, който бе точно това, което трябваше да бъде - въргал, с множество прекъснати тушове и няколко спота. Да, някои от тях бяха бочнати, но си затваряме очите, защото два от отборите все още са доста зелени. Мачът за US титлата не бе нещо запомнящо се, но... РУСЕВ УДРЯ! РУСЕВ МАЧКА!, така че какво значение има? Най-великият US шампион в историята (от Пловдив!) премаза Тайтъс О'Нийл пред собствените му деца на Деня на бащата и запази. Сладко, сладко. Шампион доживот! Да прекръстват титлата и да си я донесе в Майна Таун, за да я закачим на някое тепе и да се вее като знаме на превъзходството на Русев над цялата американска нация. YES!

Честит ден на бащата! Еееееееееее, макарена!

О, да, имаше цели 3 мача, които скипнах (сещате се), но хееей, зает съм, нямам чак толкова време за кеч (пиша това, гледайки RAW). Запазих си времето за хубавото. Като Money in the bank мача. Ето така се прави - шест реалистични варианта за победител, няколко зрелищни спота, малко психология. На места мачът имаше проблеми с темпото. Когато започнаха да си играят на Lego със стълбите, например. Въпреки това беше един от примерите как се прави MITB мач, а победата на Амброуз го направи още по-сладък. 

Сина и Стайлс очаквано се раздадоха, като техният мач бе осакатен единствено от финала - намесата на The Club не само уби шансовете на Сина, тя уби и драмата в сблъсъка. Обаче Сина падна, so... who gives a shit? Хахааа! Самият Сина не е натрупал много "ринг ръжда", обаче определено е забравил как се говори тихо по време на мач. През цялото време се чуваше как подхвърля на Стайлс реплики за това какво да направят в следващия момент. Идеше ми да му ударя шамар и да му кажа да млъкне. Но дори да можех нямаше. Сина е говедо, може да ме убие.

"Get ready to fly! I am! I am!"

Главният мач също бе много добър. Започна някак слабо с доминацията на Роман, но пък имаше логика, а аз все рева за логика - Ролинс не бе имал мач от седем месеца, нормално е по-едрият, имащ по 4+ мача на седмица шампион да доминира. Сет обаче набра инерция, а с него и мачът. Проблемът? Не Роман беше фейсът в мача и то не заради освиркванията на публиката, просто мачът бе така построен - Ролинс бе този, който бе в неизгодна позиция, и въпреки това успя (почти чисто) да спечели титлата. Също голяма и много приятна изненада. Щеше ми се второто му царуване като WWE World Heavyweight Champion да продължи повече от 2 минути, но няма да се оплаквам - появата на Амброуз и спечелването на титлата също бяха изпълнени добре, а публиката откачи, с което направи моментът още по-запомнящ се.

"Money in the Bank" отново се затвърди като PPV, за което WWE си дават повече зор и като най-важното от всички шоута извън Големите 4. Ако гледате редовно, вече сте го изгледали и вероятно сте съгласни (ако не сте - стига (с)маркщини! Животът е хубав). Ако сте като мен и гледате от дъжд на вятър, препоръчвам ви да му отделите час и половина, два за хубавите неща. Ще останете доволни. А със задаващи се Brand Split и Draft пътят към WWE Battleground 2016 изглежда много любопитен.

WWE Money in the Bank 2016 - Превю и прогнози


За пореден път се впускаме в дебрите на задълбочения кечо(с)марски анализ, за да изкостим рибата, наречена "WWE Money in the Bank 2016". С едноименния мач и старанието да ни предлага и по някоя-друга интересна история, това PPV определено се нареди сред по-значимите за годината. Тази не е изключение - голяма част от карда напомня на една по-скромна WrestleMania, смея да твърдя. Но да видим:

WWE World Heavyweight Championship: Roman Reigns (c) vs. Seth Rollins - ДА-ВАЙ, РО-МАН! clapclapclap! Джъст кидинг, бе. Ролинс ол дъ уей, ама не вярвам да вземе титлата, поне не тук. Важното обаче е, че продължават да развиват събития, станали миналата година - има я историята. Естествено, че объркаха нещата с опитите си да изкарат Сет heel (всички умни пищяхме от кеф на Extreme Rules, да?), но в това отношение сценаристите на WWE все още не могат да еволюират и да надскочат чернобялото писане на истории. Но не са виновни, така им се казва. Миналият месец AJ изтика Роман до много добър мач, но не знам дали Ролинс не е "ръждясал" и дали ще успее да направи същото. Залагам, че колкото и да не ми се иска, Роман ще запази и "братската" вражда ще продължи.

Money in the Bank Ladder Match: Alberto Del Rio vs. Chris Jericho vs. Kevin Owens vs. Sami Zayn vs. Cesaro vs. Dean Ambrose - Един от най-добре попълнените MITB мачове в историята - двама бивши световни шампиони (Джерико, Дел Рио), двама сигурни бъдещи (Амброуз, Оуенс) и двама изключително способни кечисти (Зейн, Сезаро). Нито един не е там за пълнеж, точно като първите такива мачове. Най-голямата порнография ще е победа за Дел Рио, което вероятно означава, че именно той ще вземе куфарчето (WWE логика). При победа на който и да е от останалите ще съм доволен. Много хора очакват да е или Оуенс, или Амброуз, а знаем, че WWE винаги се стараят да избегнат очевидния победител в MITB мача. Смела прогноза все пак: Амброуз взима куфарчето и защото е сбъркан се включва в главния мач. Само не Дел Рио (и накрая ще е Дел Рио и пак вербално ще пенетрирам нечии майки).

John Cena vs. AJ Styles - Поредният мач с участието на AJ Styles, който написан ми изглежда като мократа фантазия на някой пишман фентъзи-буукър. Цяло чудо е, но до момента оползотворяват Стайлс по отличен начин - вражда с Джерико, вражда за титлата с Рейнс, а сега и със Сина. Единственият проблем е, че до момента все губи, а няма да е изненада, ако загуби и този, защото все пак излиза срещу "Ветерана" (смеем се, ама си е истина...), който обича да погребва хора при завръщанията си. И все пак мачът ми се струва някак 50-50 и присъствието му в карда прави PPV-то с няколко идеи по-интригуващо. Можем да му сипваме, но с добри противници Сина може да прави страхотни мачове. 'Айде пак. Мерси предварително. Пък да вземе и да падне, още по-добре ще е.

When you "insist" on getting a blowjob.

US Championship: Rusev (c) vs. Titus O'Neil - Нечий гениален мозък реши, че Тайтъс О'Нийл е интересен като претендент за US титлата на Най-великия шампион на WWE в момента - Русев. Нашият гаргантюански златоносец наистина се нуждае от по-респектиращи опоненти, защото размятането на лучадори по ринга все едно са надуваеми секс-кукли не изглежда като особено предизвикателство. Ама защо Тайтъс? Хей, Primetime Players ми бяха забавни, яд ме е, че не се превърнаха в стабилен и успешен отбор (малко подобни примери има в последните години), но самостоятелните им изяви с абсолютно нищо не се запомнят. Още повече, че О'Нийл дори не изглежда като човек, който заслужава мач за титла - той просто изскочи отнякъде и стана претендент. Фетишът на Винс към едрите мъжаги се обади отново, но дано това не коства на пловдивския костотрошач неговата титла. Защото, ако не знаете, Русев удря... wait for it... Русев мачка! И е най-великият US шампион в историята. Точка.

Fatal 4 Way W... W... E... Taaaag... Teeeeeam... Champioooonshiiiip: The New Day (c) vs. Enzo/Cass vs. The Vaudevillians vs. The Club (Gallows/Anderson) - Толкова сложно ли беше? Обичам качествените отборни сблъсъци. Ако няма как да е качествен, поне да е масов. Хвърляй отбори в мелето и ги остави да правят спот след спот. Суингър парти... Тела да се мятат. Смяна на титлите е много възможна ("Математическите шансове на шампионите да запазят са едва 25 процента!", ако не сте го чували преди), но по-импактно ще е, ако The New Day загубят златото в едно-на... пардон, две-на-две мач. С най-големи шансове за ново шампионстване обаче са си The Club, ясно е. Важното обаче е меленце да стане, да ми напълнят жадната за хубав отборен кеч душичка.

Останалото: При дивите отборен мач, част от кампанията "да отбием номера, докато стане време за Шарлът срещу Саша". Мерси, ама не мерси. Барон "Безличен ми е" Корбин излиза срещу Долф "U Deserve Better" Зиглър в един най-вероятно много... зрелищен... мач... който няма да гледам. За другия мега интригуващ сблъсък - Sheamus vs. Apollo Crews, ще си помисля, но зависи от това колко изнервен ми е бил понеделника. Ако не живеехме в такива PC времена можеха да го рекламират като White vs. Black мач, ама пустата политкоректност...

Дори само заради трите основни мача, MITB 2016 изглежда доста изкушаващо дори за мен, гледащият кеч от дъжд на вятър по 15 минути. Което е добре. По принцип лятото често е много хлъзгав сезон (не заради още повечето пот), като хем се дава старт на нови истории и се пушват млади кечисти, хем по-доброто като че ли се пази за SummerSlam и за PPV-тата след него. Но все пак ще хвърля едно око на PPV-то, препоръчвам и на вас. Може пък да останем доволни.

P.S. (демек Pre-Show инфо): Прешоуто също ще е отборно, за тези, които се интересуват: Lucha Dragons vs. Dudley Boyz и Breeze/Fandango vs. Golden Truth. Няма го The Pre-Showstopper Райбак, защото садна и май напусна/е пред напускане, което е огромна загуба, да.

"X-Men: Apocalypse" (ревю със спойлери)


В "X-Men: Apocalypse" има една сцена, в която няколко от младите мутанти излизат от кино, където са гледали "Завръщането на джедаите". Коментират, че "третият филм винаги е най-лош". Весел опит да направиш шега със собствения си филм, но твърде вярна, за съжаление.
"Апокалипсис", явяващ се край на новата трилогия, започнала с "First Class" и продължила с "Days of Future Past", наистина е по-слаб. Не е ужасен или отвратителен, нито пък ме разочарова както "Батман срещу Супермен" го направи. Е, нормално - аз съм фен на Батман, а за марвълските мутанти не ми дреме особено. Това обаче не ми попречи наистина да харесам последните няколко филма (двата споменати горе плюс "The Wolverine" и страхотния "Deadpool"), които FOX измайсториха. 

Основната причина за това "X-Men: Apocalypse" да не ми хареса ми се изплъзва, но се крие нейде сред следните проблеми:

- Младите мутанти. Не знам кой ги е каствал, но всички са ми ужасно безлични - от дразнещия Cyclops, през безличните Storm и Angel, та чак до Софи Търнър, чието лице дори да не свързвахме с "Game of Thrones", пак не е способно да пресъздаде адекватна Jean Grey. Nightcrawler беше ОК, макар онзи от "X2: X-Men United" да беше много по-добре представен и изигран. Единственият отличник сред младите е Quicksilver, но той не се брои - видяхме го още в предния филм и това да му дадат повече екранно време е може би най-големият плюс на "Apocalypse".

- Бройка за сметка на качество. Това, което ми се губеше сериозно във филма, бяха добре разказани човешки истории. Или мутантски истории, ако държите. Сценарият се опитва да ни каже по нещичко за живота на всеки от над 12-те мутанта, които виждаме, но то е недостатъчно. Историята на Scott/Cyclops като че ли бе най-успешно разказа, но бе осакатена от актьора (дори не искам да му проверявам името). Всички други бяха някак набързо отметнати. Дори историята с новия живот на Магнито, която очевидно трябваше да ме трогне, ми се стори насилена, вкарана ей така, колкото да му даде някакво основание да помогне на Апокалипс. Най-интересното за мен покрай Магнито - отношенията му със сина му, така и не бяха разработени за сметка на други неща. Вкарването на Wolverine колкото да бъде преразказана неговата история в новата времева линия също ми се стори някак насилено. Предполагам обаче, че много хора точно това са искали - още няколко минути от Хю Джакмън с брада и адамантиеви нокти.

- Преекспонирането на Мистик и превръщането й не само в основен герой, но и почти главен протагонист. Хм. Какво повече да пояснявам? Мерси, ама не, мерси.

Поне Лорд Зед да ни бе избавил от "твърде много Мистик" фактора. Можех да избера друга снимка, ама няма, напук на PC-тата. Ха!

- Самият Апокалипс. Нищо против Поу Дамерън, ама синьото не му отива. Още първите снимки, показващи визията на Apocalypse във филма, предизвикаха остри реакции. Самият филм с нищо не подобри тези впечатления. Една по-масивна версия на злодея, с по-малко детайли по костюма му, може би щеше да изглежда по-заплашително. В сегашния си вид Апокалипс през повечето време прилича на злодей, изскочил от епизод на "Power Rangers". Когато към него се присъединява и веселата му дружина от облечени по подобен начин вестители на апокалипсиса (на модния вкус), човек почва да се чуди кога ще се появят рейнджърите. Това ни отвежда към...

- Твърде много комиксовост. Хей, приятели нърдове, не хвърляйте неща по мен. Знам, че това ми оплакване звучи несериозно и вероятно някой може да сметне, че заслужавам хулене. Но е факт - малко реализъм, малко повече "земност" помага, дори когато говорим за филм за мутанти. Твърде много неща в "X-Men: Apocalypse" са over-the-top - от костюмите на героите, през някои от диалозите, та до цели сцени (финалът беше доста претрупан) и сюжетни линии (беше ли нужно да бързаме толкова много с Phoenix силите на Джийн?). Може би усещането, което филмът носи, е X-Men-ско, не знам - това трябва да кажат феновете на мутантите. За мен обаче беше просто твърде много.

Пак стигаме до момента, в който оправдавам всички неща, които са ме направили недоволен, и обяснявам как филмът всъщност "не е чак толкова лош". Ами не е, просто е стъпка назад в сравнение с "First Class" и "Days of Future Past". За едно гледане филмът става, но бяга или само минава по повърхността на най-важното за поредицата - героите. Изглежда, че The Phoenix Force наистина е разрушителна сила, която е*ава майката дори на филмите, в които се появява.

Чууууй ме, птица жар, мина вече твойто врееееме...

Е, ще си призная, че дори аз се усмихнах леко доволно, когато видях костюмите, най-наподобяващи тези от комиксите и анимационния сериал. Нещо, което феновете чакат от 16 години. Но това не ми беше достатъчно, нито пък ме надъха по някакъв начин за следващи филми. Макар че един смислен X-Men vs. The Brotherhood сблъсък, изчистен от други глупости, може да е нещо добро и да ни върне в добрите стари времена на първия филм.

"WarCraft: Началото" (ревю)


За пръв път четох за идеята за филм по игрите "Warcraft" през далечната 2003-та година. Беше споменато за нещо подобно в брой на списание за компютърни игри (PC Mania, за помнещите го), в който имаше обширна статия за "WarCraft III" и предстоящия тогава "World of Warcraft". Ако бъркам нещо с хронологията, ще прощавате. Та там се споменаваше идеята игрите да бъдат филмирани, което с оглед на успеха на друг фентъзи-филм, а именно "Властелинът на пръстените", изглеждаше повече от логично. 

Цели 13 години минаха оттогава. Години, в които популярността на "WarCraft" растеше, а филмът по игрите ту се доближаваше до реалността, ту се отдалечаваше от нея. Докато един ден стана ясно, че филм все пак ще има, а начело на продукцията ще е младият режисьор Дънкан Джоунс, който зад гърба си по това време имаше едва два филма. За сметка на малката бройка, качеството им бе на високо ниво - става дума за "Source Code" и "Moon", разбира се. И напълно нормално радостта от новината бе голяма, а надеждите също се повишиха.

Изтормозих ви с всичката тази информация, за да разясня, че това ревю не е писано от обикновен зрител, отишъл до киното, за да види за какво е всичката тази врява, а от фен. От човек, който е чакал и се е надявал да види една от любимите истории на детството си (хайде, тийнейджърските години) претворена на голям екран. И ето, че чакането свърши, филмът "Warcraft: Началото" вече е факт и дойде време да ликуваме, да гледаме и да даваме оценки. Филмът, макар и базиран върху популярни компютърни игри, не е създаден с идеята да се гледа единствено от геймъри и фенове. Да, те вероятно ще го харесат с няколко идеи повече, защото ще се сблъскат с един познат и обичан свят (а други от тях няма да го харесат, защото "не е точно като в играта", разбираш ли...). Но все пак целта е лентата да е подходяща за гледане от всички и да е едно добро въведение в света на Азерот за всеки непросветен в неговата красота.

"Respect my authori... the traditioooons!"

"WarCraft: Началото" ни праща точно там - в началото на конфликта между орки и хора. Светът на орките загива. Спасение им предлага вещерът Гул'Дан, който с помощта на черна магия отваря портал към друг свят, чакащ да бъде покорен - този на хората. Орките пристигат там и започват да вандалстват из цялото кралство на Стормуинд - да палят, колят и отвличат. Кралят на Стормуид - Лейн, изпраща своя приятел и довереник Андуин Лотар (Травис Фимел) да разбере кой се крие зад нападенията из кралството. Същевременно млад магьосник е доловил присъствието на черната магия, захранваща Гул'Дан, и осъзнава, че опасността не е само за жителите на Стормуинд, а за целия свят. Сред самите орки пък не цари единодушие. Дуротан, главатар на един от оркските кланове, започва да изпитва все по-големи съмнения в намеренията и методите на Гул'Дан и започва да подозира, че вещерът накрая ще сложи край не само на хората, но и на самите орките.

Макар в първите минути "Warcraft: Началото" да залива зрителя с разнообразни и красиви фентъзи места, различни раси и герои, количеството не е чак такова, че да те напрегне или да обърка дори човек, който за пръв път чува за това чудо. Вероятно за да се избегне това е избран и един по-лек сюжет, който обаче си има своите един-два значими обрата. Такива, които определено могат да изненадат. Филмът се опитва да представи историята балансирано - не всички хора са пазители на доброто, както и не всички орки са безлични лошковци. Все пак на човешкия елемент се набляга повечко от един момент нататък, а това е донякъде жалко. Не за друго, а просто оркската част лично на мен ми допадна повече. Прекрасната анимация от страна на ILM хем прави гигантските, мускулести орки достатъчно "живи", хем носи в себе си онзи лек анимационен елемент, характерен за игрите. При хората, макар там да гледаме живи актьори, нещата са с една идея по-неестествени, за което може би е фактор и не особено запомнящата се игра от тяхна страна.

Но няма как да е иначе - сценарият определено не е най-дълбокият на света, като това проличава най-вече при някои диалози. Има и излишни сюжетни линии (като един лек и мааалко извратен романс), а има и такива, които са точно на място и наистина много ми хареса как са реализирани (загрижеността на Дуротан за клана и семейството му; враждата между Лотар и главатаря на оркската Орда). Въпреки всичко обаче историята се развива достатъчно добре, има няколко запомнящи се и добре развити персонажа, и макар и с някои дупки тук и там ни отвежда до момента, който всички искаме - зрелищния сблъсък на двете армии. Бойните сцени определено са сред качествата на филма. Има няколко по-малобройни, но детайлни схватки (за геймърите: ранна битка в WCIII:TFT със само по един герой, хехе), а го има и мащабното меле (пак за геймърите: нещо от типа на 5 12-ки срещу 4-5 Insane-a с много грунтове, хехехе). Мечове, брадви, чукове, зрелищни и шарени магии... Филмът определено отговаря на името си, макар и съвсем леко да открехва портите за нещо наистина по-мащабно по-нататък. Къде по-нататък? И дотам ще стигнем.

Да си летиш с грифончето е фън.

Като филм "Warcraft: Началото" не е идеален, няма да печели Оскари. Дънкан Джоунс е имал проблеми с това да скочи от едва ли не камерни филми на нещо толкова мащабно и епично. Слабости проличават и в сценария, а за тренирано око тук-там и в монтажа, а е повече от ясно, че филмът можеше да спечели много от още 20 минути отгоре. В момента е дълъг скромните 2 часа, което в днешно време е един своеобразен минимум за повечето филми, а и си е направо малко за фентъзи-епос. Като филм по игра това е един от значително по-успешните опити - пренася достатъчна част от атмосферата на оригинала на голям екран, без в процеса да отблъсква хора, които не се интересуват и никога няма да се интересуват от компютърни игри. За феновете, като мен, самият факт, че този филм стана реалност е достатъчен повод за радост, а това, което ни представя, начинът, по който гали спомените ни и ни дава жива адаптация на един дълго обичан свят, повишава оценката му с много.

Най-важното обаче е, че филмът успява да постигне някаква универсалност. Направих тест и преди да коментирам каквото и да е, попитах приятелката ми за мнение. Човек, който а) не е играла нито една от игрите, и б) по принцип не гледа подобни неща. Тя каза, че е добър филм за пуканки и с нищо не е по-лош от останалите холивудски блокбъстъри. Това беше задачата - да се постигне поне това мнение в обикновения, неангажиран зрител. И "Warcraft", напук на филмовите критици и псевдокритици, които сякаш са очаквали да видят втори "Lord of the Rings", успява. И нямам търпение да видя продължението.

О, съмнявахте се? Няма за какво - филмът е базиран само върху първата игра ("Warcraft: Orcs and Humans", плюс някои допълнителни неща от историята), като в него са вплетени много елементи, които да бъдат развити в евентуални следващи продължения. А се моля да има такива. Искам още "Warcraft" на голям екран.

Така че бягайте към кината и вижте сами. На феновете ще кажа само, че да видиш "Hex" на голям екран е просто велико. А, да... И нали знаете:

LOK'TAR OGAR!

P.S. Не, че на някой му дреме, но искам и "Diablo" на голям екран. И се номинирам за ролята на Warrior-а/Dark Wanderer-а. #BirkoIsOnFire is trending now в главата ми.

Книги: "Дж. Р. Р. Толкин. Биография" от Хъмфри Карпентър


Ще ми простите, че този път ще започна с лична история. В края на вече далечната 2001-ва година, някоя от учителките в първото ми училище, вероятно почитателка на творчеството на Толкин, реши да ни заведе на кино, за да гледаме "Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена". Помня как по това време всички медии тръбяха, че това е началото на "новата голяма трилогия". Първоначалната реакция на все още младия ми, нищо неразбиращ мозък бе да се възмути от това богохулство - за мен единствената велика трилогия бе онази, чието действие се развива много, много отдавна в една далечна, далечна галактика. Как смее някой да твърди, че друга трилогия ще е "велика"?!? Как?!?

Когато прожекцията започна разбрах. Завладяващата история за хобити, хора, елфи и джуджета, за Единствения пръстен и злия Саурон, за приятелството и саможертвата, пресъздадена от Питър Джаксън с помощта на прекрасен актьорски състав, магическа музика и спиращата дъха природа на Нова Зеландия ме спечелиха. Не след дълго се сдобих с тухлата, която представляваше тогавашното издание на "Властелинът на пръстените". Помня как през пролетта на следващата година все още прелиствах нейните страници, легнал на диван в кухнята на баба ми и дядо ми. Едва ли съм я прочел бързо - нейните почти хиляда страници (над хиляда с приложенията) определено са били предизвикателство за 12-годишно хлапе. Но все пак успях, а в годините след това повторих и (почти) потретих.

Ясно е, че творбата на Толкин ме завладя дори по-силно от филма, базиран върху нея. Героите в нея вече си имаха лица, да, и това бяха лицата на актьорите от лентата на Джаксън. Но описанията на природата (голям проблем за някои читатели), допълнителните събития и възможността да видя края на историята без да трябва да чакам другите два филма погълнаха вниманието ми, дадоха ми стимул да чета. Последва "Хобит", след него "Силмарилион", след него "Недовършени предания", а години по-късно дойдоха и "Децата на Хурин". Междувременно от мен стана читател. Благодарение на Толкин и неговия "Властелин..." развих такава любов към четенето, каквато нито учители, нито залегнали в учебните програми произведения успяха да ми дадат. В Толкиновите творби открих красотата на писането, там открих и магията на книгите, позволяващи ти да се пренесеш в изцяло друг свят. А без съмнение фантазията ми също получи силен тласък, инерцията от който я държи и до днес.

Разбирате ли сега, скъпи блоготчетци, защо Дж. Р. Р. Толкин е толкова важен за мен? Това не е нещо, което човек да може да определи с точност, но едва ли щях толкова често да посягам към книги и да се старая да намирам време за тях, ако не бе един скромен английски професор. Ето защо и любопитството ми бе сериозно разпалено, когато разбрах, че биографията му ще се появи на български. Защото освен някои основни неща, които всеки е чувал за него (някои от които вече знам, че са грешни), не се знае много за живота на човека, дал толкова много на света с толкова малко творби.

В "Биографията на Дж. Р. Р. Толкин" Хъмфри Карпентър успешно дава на всички нас, феновете на Професора, една по-плътна представа за човека, когото почитаме като бог. Да, като бог, защото Толкин е Създател на цял един свят, толкова мил за нас, колкото и родните ни краища. От биографията очаквах точно това - да очовечи за мен бога Толкин. На моменти обаче, докато я четях, ставаше точно обратното - изумявах се дори повече от фантазията, търпението и интелекта на бащата на Средната земя.

Карпентър ни разказва живота на Толкин в големи детайли, благодарение и на собствения навик на автора да пази не само своята кореспонденция, но дори тази на родителите си. Нещо, което е невъзможно в днешния свят на мигновени съобщения и телефонни разговори. Карпентър е претворил спомени, писма и записки в един жив разказ за пътешествието на един човек през перипетиите и превратностите на живота - през загубата на родителите му, местенето от едно място на друго, образованието и академичния живот, формирането на истински приятелства и загубата им, намирането на любовта и сбогуването с нея.

Изненадах се колко елементи от Средната земя могат да бъдат открити в житейския път на Толкин, особено в детството и юношеските му години. Защото по времето, когато е писал най-активно, неговият живот е бил дори леко скучен, както посочва самият Карпентър. Но Толкин не е имал нужда от приключения, за да пише. Той вече е имал впечатленията и познанията, нужни му, за да даде живот на света, зародил се в дебрите на съзнанието му. Изненада ме и важността на 'Силмарилион" за Толкин, което пък обяснява защо смятам пак да посегна към това, което е било основа на митологията на автора дълго преди появата на "Хобит".

Мога да продължавам още много, но не искам да развалям нито една от малките изненади, които почитателите на Толкин ще открият в биографията му. Нито пък искам да натоварвам някого със своите впечатления за нея. Знайте обаче, че това не е книга само за автора на "Властелинът на пръстените" и "Хобит". Това е книга за човекът Джон Роналд Руел Толкин - приятел, съпруг, баща, преподавател, учен. Това е книга за живота на един скромен писател, накарал милиони да започнат път от своя праг...

Издателство: Колибри
Корици: меки (а на предната е изобразено стоплящото лице на любимия автор)
Брой страници: 375

Комикси: "Големи неприятности в Малкия Китай" #1... на български!


Както личи, считам за изключително важно в заглавието да посоча, че даден комикс е на родната ни реч, омайна, сладка. Рядкост си е и трябва да се знае. Момчетата и момичетата в "Артлайн" обаче не си поплюват. След като в края на април се появи юбилейният 250-ти брой на "Spawn" (за който можете да прочетете повече тук), те пуснаха още едно заглавие на пазара. Този път то е базирано на филм - "Големи неприятности в Малкия Китай" на Джон Карпентър с Кърт "Някоистетвърдемладизадагознаете" Ръсел.

Започваме с признание, дошло без бой и мъчения: не си спомням нищичко от тази лента. Да, знам, че е с култов статус (макар това определение в днешно време да е по-разтегливо от Mr.Fantastic). Да, вероятно съм го гледал... някога. Но все пак нямам никакъв ясен спомен за сюжета и героите в него. Но, хей, виждам комикс - купувам комикс. Просто е.

В крайна сметка впечатленията ми от "Големи неприятности в Малкия Китай" #1 са малко на кантар. Да започнем с това, което прави огромно впечатление - разликата между детайлната корица и арта на самия комикс. Ей го на:


Ерик Пауъл (художникът) вероятно се гаври, защото той е рисувал и корицата, и самия комикс. Както можете да видите, съдържанието на панелите напомня на сценка от "Скуби Ду" (тревожи ме, че има хора, които могат да четат, а са твърде млади да знаят какво е "Скуби Ду"). Почти никакъв детайл, лек и силно анимационен стил - определено не нещото, което гали окото на Бирко. Тук "Spawn #250" определено има предимство. 

Историята обаче не е лоша и представлява продължение на игралния филм (същия, който не помня) - героят на Кърт Ръсел Джак Бъртън пори американските друмища с камиона си, когато се сблъсква с един по-особен тип демон. Тази неприятна среща го отвежда при негови стари приятели, където не е добре да отидеш с демон по петите ти. Следват мизерии, малко магия и няколко секс-смешки. Не такива, че да ви се дореве, но достатъчни, че да изкарат по едно "хъхъ", което във време на разнообразна некачественост пак си е доста.

Първият брой е едва завръзка на историята, написана от самия Джон Карпентър, което предполагам ще говори повече за киноманите. И историята е като арта - лека, непретенциозна, така че има някакъв особен синхрон между двете. А Бъртън изглежда като симпатичен задник, склонен към малоумия. За съжаление, някои игри на думи (като значението на "wang") са непреведими, което вероятно ще убие още смешки занапред, ама как да е. Дано младежта има акъл и се сеща.

Ще следя комикса поне до 4-ти брой, когато би трябвало да приключи първата арка (ако това, което четох е вярно). Всеки може да го пробва, за да прецени дали му допада, като предполагам, че ще е най-любопитен за феновете на филма на Карпентър, които почти сигурно няма да видят игрално продължение. За другарите нърдове е задължително поне да пробват, защото #КупувайтеКомиксиНаБългарски е кампания, от която зависи дали ще виждаме повече преведени заглавия на родния пазар или ще се пипаме, докато чакаме някой .cbr да се дръпне/скъпоструващо за нас американско издание да стигне до родна земя.

А иначе от "Artline" планират още приятни неща, между които и нещо Marvel-ско (имам две-три предположения за това какво ще, всяко от които е изкушаващо). А ако им потръгнат нещата и имам време, от края на този месец започвам рубрика с комикс-ревюта. Защото защо не.

Месецът на хилядите страници

Да четеш фентъзи може да е проблемно занимание. Не за друго, а защото авторите на фентъзи като хванат клавиатура и малко се пооливат. Неслу...