Книги: "Монахът" от Матю Грегъри Луис


Вижте тази корица! Ох, вижте я... Знам, че корицата в никакъв случай не е най-важното нещо в една книга, но много издателства у нас правят сериозната грешка да пренебрегват значението й. Тя е опаковката на книгата; тя е нещото, което продава, особено когато не говорим за ново четиво от популярен автор, или пък когато се опитваш да продадеш класика на нова публика. Когато имаш готически (хорър) роман от самия край на XVIII век, корицата определено е важна. Тази на "Монахът" обаче върши великолепна работа - не само е красива, но и наистина сериозно се обляга на сюжета на книгата. Казваме едно голямо "БРАВО!" на художника Христо Чуков и отгръщаме тази прословута корица, за да видим за какво всъщност става дума и в страниците на книгата...

Ужас и похот! Грях и романтика! Черна магия и почернена любов! Такива неща, омесени в едно чак необичайно смислено цяло от автора Матю Грегъри Луис. О, и един сериозен религиозен елемент (да, предполагам, че заглавието ви е навело на тази мисъл), но за него после. Книгата обаче дори не загатва за потенциала си със своето твърде спокойно и нормално начало. То ни запознава със самия монах - Амброзио. Той е послушник в манастир в Мадрид и се е превърнал в нещо като местна знаменитост. Причината е аскетичния му начин на живот, неговата пълна отдаденост на Бога и невиждана непорочност. Вярващите, посещаващи неделните му служби, поглъщат жадно словата му и гледат на него като на жив светец, чийто светъл пример обаче не могат да следват, защото са твърде слаби и обичат порока.

Проблемът е, че самият Амброзио също гледа на себе си като на жив светец. Съзнавайки какво постижение (или глупост, зависи от гледната точка) е 30 години да се лишаваш от всички сладости, които животът предлага, и радвайки се все повече и повече на възхитените погледи, вперени в него, монахът се подава на гордост и себелюбие. Без да се усети, той вече е тръгнал по пътя към Тъмната страна, а тепърва му предстои сблъсък с най-голямото изкушение - топлината и нежността на голата женска плът. А, както всички двуглави много добре знаем, след като я вкусиш веднъж, искаш още и още.

Пропадането на Амброзио в сладките дълбини на греха не е единствената сюжетна нишка. Напротив, Матю Грегъри Луис разнообразява "Монахът", разказвайки няколко истории, които впоследствие се оказват свързани в гореспоменатото смислено цяло. Той обръща внимание на любовните трепети на две двойки от благородническите кръгове на Мадрид и всички проблеми, които нещо така красиво е можело да предизвика в тези твърде консервативни времена (в голяма степен и заради религията). Любовта, представена в "Монахът", е от онази, рядко срещаната вече - тъй жадувана и ценена, но и тъй чуплива и болезнена. Тя ярко контрастира с темата за грехопадението, за похотта и желанието за задоволяване на най-долните животински потребности. Луис много любопитно "обръща" героите си - тези, които уж служат на Бога и отричат греха, са много по-големи грешници, много по-грозни и отвратителни от тези, чиито емоции ги правят повече хора, доближават ги по-близо до божественото и красивото.

Романтика много, но къде е ужасът? Там е, макар доста страници аз да се чудех да не би пък погрешно да съм изградил очакванията си. Луис вкарва по страниците на романа страховити легенди, черна магия и достатъчно количество от онзи лепкав ужас, в който не случващото се е страшно, а качествено описаното напрежение в обстановката. Макар романтичният елемент на моменти да ми идваше в повече, с хорър частта на "Монахът" се разбрахме доста добре. До един момент имах проблем и с подхода на Луис да разказва части от историята си чрез разкази на самите герои (разказ в разказа, taleception, хехе), но това впоследствие бе оправдано, а и разнообразява книгата.

Българското издание е отлично. Ако сте чели последното издание на "Дракула", вече имате идея какво да очаквате. Самият роман заема 355 страници от общо 422. Между твърдите корици (с прекрасния арт) се намират и въведение с историята на книгата и на самия Луис, няколко десетки страници бележки и няколко приложения.

"Монахът" е любопитно четиво, което има какво да предложи не само на любителите на хорър жанра. Лично аз се разбрах по-добре с тази му част, докато на други вероятно любовните терзания и перипетии пред някои от героите ще са по-интересни. А трети може би ще оценят най-силно релизиозния елемент - противопоставянето на вярата и природата, на земното и отвъдното, и ще се радват да проследят пропадането на един "жив светец", победен от собственото си тяло. 

Да живее грехът!

Издателство: DejaBook
Корици: твърди
Брой страници: 422

Не една, а три Адски клетки в повече

Отляво: Физиономията, когато си пренебрегван шампион. Отдясно: Физиономията, когато всеки месец си в мач за титлата.

WWE ще творят история! Шарлът и Саша Бенкс ще творят история! ИСТОРИЯ, ИСТОРИЯ, ИСТОРИЯ!

Нека ви разкажа една история, скъпи блогочетци, която няма общо с това една компания да се опитва да се прави на модерна и да ни показва колко много цени жените в кеч-бизнеса. Всички помним (освен може би по-младите) Bra and Panties "мачовете", каква беше Триш на Винс, "аборта" на Лита и последвалото й поведение докато беше с Edge (велика двойка)... Но не за променящите се с времената нрави на Винс и ко. ми се говори, а за това как WWE убиха Hell in a Cell gimmick мача.

Убиха го като направиха PPV със същото име. Убиха го като отнеха шокиращия момент при обявяването на такъв мач за дадена вражда, ами ни научиха, че всеки октомври "вратите на Ада се отварят" за сульо и пульо. Отнеха го като започнаха да правят по три Hell in a Cell мача в една вечер. HIAC се превърна от последния gimmick мач, най-високото и горещо ниво на една кръвна вражда, в просто още една клетка, в която я стане нещо различно, я не.

Тази неделя пак ще гледаме не един, не два, а цели 3 Hell in a Cell мача. Хората в тях не са минали през няколко други gimmick мача, както е логично. Не, те са имали singles мач, singles мач, тук-там някой Triple Threat... и сега БАМ - Адска клетка. Нещо, което нито една от тези три вражди според мен не заслужава точно в този момент, ама нали е октомври - няма как. Вярвате или не, враждата Charlotte vs. Sasha Banks има най-много място в Адската клетка. Не за друго, ами защото да вкараш жени в клетката е единственото свежо нещо, което WWE могат да направят с този тип мачове. Двете правят достатъчно драма във всеки свой мач и ангажират публиката, така че... meh... why the hell not? Е, предпочитах да спрат да ми обясняват за това как "творят история", но каквото такова. Победа за Саша и да се приключва с тази вражда преди тотално да са се изтъркали.

А защо Seth Rollins vs. Kevin Owens не е най-заслужилият мач? Защото не правят нищо, за да разнообразят тази вражда. Ролинс е по-фокусиран върху Стефани (и Triple H, който веднъж го прееба и го забрави), отколкото върху шампиона. Много повече развитие има при Оуенс и "най-добрия му приятел" Джерико, които всяка седмица правят едни от най-добрите сегменти в RAW. Там лека-полека се трупа напрежение. WWE обаче не вкараха Джерико в кашата за титлата (това щеше да е малко по-свежо), а вместо това набутаха Оуенс и Ролинс в Адска клетка, която отново идва без те да са имали друг тип gimmick мач помежду си. Oh, maaaan! Защооо? Ролинс вече е Reversed Cena от 2005-2006, в смисъл, че месец след месец се бие с който там е шампион в момента, но така и не печели. Е, не вярвам да спечели и тук. Хънтър може да се сети, че има някаква история за продължаване с бившето си протеже и отново да му коства титлата. Нямам чак такъв проблем с Owens vs. Rollins в HIAC, защото мисля, че те имат най-голям потенциал да използват качествено клетката, но когато не си гладен, малко се обезсмисля колко вкусно е ястието.

И стигаме до потенциалната най-голяма гавра с най-свещеното ни - българската гордост, лъвът на седемте тепета и лицето на фамилия Русеви - (Александър) РУСЕВ! Родният Върколак най-вероятно ще стане жертва на възобновения пуш на самоанския SWAT-аджия Роман "Не мерси" Рейнс. Тази вражда трябваше да приключи с един реванш за нашия, след който той да се насочи към нещо различно, независимо по-надолу или по-нагоре в карда. Ама не, WWE решиха, че Русев трябва да джоби на Рейнс и в Адска клетка... Която също идва от нищото, между другото. Виждате ли обаче връзката - първият US title reign на българина свърши след като обичайният Супермен Сина го би няколко пъти. Вторият свършва с новия Супермен Рейнс. Няма значение. RUSEV - UNIVERSAL CHAMP ПРЕЗ 2017 г.! Казах. Запишете си и ми помнете думата.

Прави ли ви впечатление нещо? Три мача, които са идентични с тези от "Clash of Champions", но в адска клетка. Споко, има още един "повтарящ се" - Браян Кендрик отново ще опита да вземе Cruiserweight титлата от TJ Perkins и се надявам този път да успее. Враждата им не е лоша и определено има потенциал за оооооще малко, особено ако я освежат с намесата на един-двама други CW кечисти.

Останалата част от карда и нея сме я гледали вече. Enzo/Cass (отборът, който наскоро загуби инерция) излиза срещу Gallows/Anderson (отборът, който отдавна загуби инерция и се превърна в посмешище) в мач, в който победителят ще получи... well, нищо. WWE са забравили какво са No1 Contenders' мачовете на PPV-та, така че към момента сблъсъкът няма реален залог. Бях решил да заложа на Enzo/Cass, защото са хипер over, но след 2 singles победи за тях някак по-вероятно е Gallows/Anderson да сътворят чудо и да спечелят важен мач. В противен случай ще пропаднат още по-ниско (да, може и още).

Другият отборен мач, този за титлите, не го бяхме гледали.... до последния RAW. WWE развиха навик да правят всичко с Шеймъс и Сезаро по два или повече пъти, за да са сигурни, че сме забелязали. Сигурно заради това дойде малоумието да направят The New Day vs. Sheamus/Cesaro точно 5 дни, преди да ни покажат този мач на PPV. Идеята, разбира се, беше с победата в non-title мач за "Европейците" да повярваме, че има шанс те да станат шампиони. Nooooooope. Залагам, че The New Day ще запазят и ще продължат смело към рекорда за държане на титлите. Защото WWE "ТВОРЯТ ИСТОРИЯ". Отново. Всичко това настрана - радвам се, че има две отборни вражди, просто трябва малко повече постоянство.

В последния момент може да добавят Braun Strowman vs. Sami Zayn в PPV-то и ще съм напълно ОК с това. Но замислете се за друго - ако наистина има такъв мач на "Hell in a Cell", това ще е единственият сблъсък, който не сме гледали през последния месец...

Много ми се иска абсолютно всички, към чиито вражди съм изразил оплаквания в този текст (макар да не са виновни те), да ме опровергаят с качествени мачве. Адската клетка дава толкова много възможности (е, когато има цели 3 мача в едно шоу възможностите не са чак толкова много) и дано дадат шанс на всеки да блесне с нещо различно, иновативно, че дори и малко опасно. Груб brawl и кръв в Reigns/Rusev, indy епос, но в Адска клетка от Rollins/Owens, както и някой луд bump от Шарлът/Саша ще поправят сериозно щетите от един мързелив буукинг. Но просто не смея да се надявам.

Книги: "Името на вятъра" на Патрик Ротфус


Ех, този сладкодумец Патрик Ротфус... Бях се наслушал на похвали за писането му дълго преди да се захвана с четенето на дебютния му фентъзи роман "Името на вятъра". На мен също ми бе направил впечатление с разказа си в сборника "Разбойници" (повече за него ТУК), където се разказва за детството на един от поддържащите персонажи в "Името на вятъра". Тогава нямаше как да знам, че именно ранните години на героите са фокус в писането на Ротфус. А началото на романа му по никакъв начин не ми намекна за това.

Полупразна странноприемница през нощта. Размяна на празни реплики между познати, които отдавна са си казали всичко смислено, което са могли. Съдържателят на странноприемницата търка чаши зад барплота и слуша с едно ухо разговора им. В този момент вратата се отваря и в нея нахлува техен съсед, сблъскал се в близките гори с неописуем ужас...

Толкова уютно се почувствах в първата глава. Сякаш бях попаднал в любимия си Sanctuary (светът на игрите "Diablo"). Сходната атмосфера ме грабна веднага и с нетърпение очаквах приключението да се развие. И то се развива за още няколко страници, преди да книгата да поеме назад в миналото, към спомените на главния герой Квоте. Спомени за какво? За неговото детство, разбира се! (I didn't see that one coming). Не ме разбирайте погрешно - част от атмосферата, с която Ротфус ме спечели още в самото начало на "Името на вятъра", се запазва и в останалата част от романа. Но автобиографичният разказ на Квоте, който запълва почти цялата книга, се фокусира повече върху други неща, по-лични и интимни, отколкото върху голямата картина и героичните години на персонажа (които тепърва предстоят). 

"Името на вятъра" разказва за семейството на хитрия и умен Квоте, трагедиите, които го сполетяват, хората и трудностите, с които се сблъсква, търсенето на знание и борбата за оцеляване. Романът е поучителна история за изненадващата сила на децата, принудени от живота да пораснат твърде рано. И макар младият Квоте да попада в някои наистина тежки ситуации, този фентъзи роман разказва повече за пакости, отколкото за приключения. Това усещане се засилва от леко приказния привкус в писането на Ротфус, дори когато той описва доста сурови за едно 15-годишно момче преживявания (като тежки рани и счупени крайници).

След книгите на Питър Брет (повече за тях ТУК), пак попаднах на фентъзи автор, който се фокусира върху детството на главния си герой, за да ни привърже към него, да ни направи съпричастни към всяка трудност, към всяка радост. Ротфус успява - Квоте е персонаж, на който лично аз симпатизирах и стисках палци всеки негов план (дори безразсъдните такива) да успее, макар не винаги да ставаше така. Той обаче не е единственият "жив" герой. Ротфус показва талант в създаването на смислени и запомнящи се персонажи, без значение от тяхната роля. Пример за това е, че запомних собственика на една кръчма, който едва ли се появява на повече от 5-6 страници в 800-странична книга. Квоте се учи от срещите си с хора, подобно на всяко дете - един му показва що е съчувствие, друг му помага да развие талантите си, трети го предупреждава за страданието, което разбитото сърце носи. И точно с тези техни действия героите в "Името на вятъра" се забиват и в съзнанията на читателите. Като за дебютен роман - повече от добре.

Историята на Квоте обаче е далеч от завършена. Това е може би сериозен грях от страна на автора - 800 страници, изпълнени с пътувания, срещи и раздели, пакости/приключения... и накрая въпросите остават много повече от отговорите. Но няма да се оплаквам - тръгнах с Квоте по пътя на спомените му и няма да се отказвам - скоро ще продължа и със следващата книга - "Страхът на мъдреца". Ако изпитвате глад за ново фентъзи, елате и вие. Няма да усетите колко бързо ще се потопите във вселената на Ротфус и ежедневните проблеми на един 15-годишен бъдещ герой.

Издателство: Прозорец
Корици: меки (с твърди тази книга ще се превърне в потенциално оръжие, защото...)
Брой страници: 800 (...ето защо)

Бирко чете комикси на български (септември-октомври '16)


"I'm a man of my word", каза хийтледжърския Жокер преди има-няма осем години. "И аз така", допълвам аз. Преди известно време (може би дори месеци, всичко ми се слива от твърде много Pepsi...) подхвърлих, че мисля да правя месечни прегледи на излезлите комикси на български.  Безсмислено ми се струва обаче да пиша с недомлъвки от рода на "става нещо много интересно, което бута историята напред", така че ще си спойлвам на воля.

Предупредени сте, бирохолици татини! Следват СПОЙЛЕРИ! Така че ако имате намерение да четете някое от долуизброените заглавия, първо го направете и след това идвайте да сравняваме мнения. 

INTERNATIONAL IRON MAN #2

Международният Железен човек за мен без съмнение е най-добрата поредица, чието издаване Artline са захващали през тази година. Популярен персонаж, популярни писател и художник, а и, разбира се, таз' пуста българска връзка. Вторият брой ми хареса много поради няколко причини. 

Първо, продължава историята от буйната младост на Тони Старк и ни учи, че ако искаш да се харесаш на родителите на красиво момиче, трябва да ги спасиш от наемни убийци (по възможност от HYDRA, защото е по-респектиращо). Разбираме също, че майката на Касандра е българка, което за момент ми се стори незначително, но хеееей, може тя да е и истинската майка на Тони, а той, като истински Джейми Ланистър wannabe, да е яхнал сестра си без да разбере! Just think about it. За секунда човек може да се подведе, че на масата в кухнята същата тази майка на Касандра сваля младия Тони, така че нещата стават още по-ужасни, ако ги гледате от кръвосмесителна перспектива. 

Добре, че се намесва "бащата" на Тони - уважаемият Хауърд Старк, който заявява "Тези са мизерници, никакви виждания повече с тях". Ромео и Жулиета с продажба на оръжия, дами и господа! Скачаме отново в настоящето, макар на заден план да виждаме миналото - Паметника на Съветската армия в София. Iron Man все още е обграден, а Касандра го иска гол. Така де, иска костюма му, но така Тони де факто ще остане гол. Тук получаваме малко готин "Тони Старк" хумор, а след това и битка на ръба на възможностите, която, разбира се, завършва отново с cliffhanger.

Предистория, екшън, хумор и още повече въпроси. Този брой е най-добрият комикс, издаван от Артлайн тази година, и НАЙ-ГОРЕЩО препоръчвам да се снабдите с него и "International Iron Man" #1 (повече за него тук). Историята си струва да се следи и то не само заради това, че действието се развива в България или че художникът е българин. Но за стотен път - how cool is that?

SPAWN #252-253

Поредицата за Адското изчадие е малко по-разпиляна. От "Spawn: Възкресение" (повече за него ТУК) насам основна тема е връщането на Ал Симънс към ролята на Spawn, като това става хапка по хапка. Вече знаем, че Симънс има нови сили (голям и лъскав меч), нов sidekick (който някога е бил могъщ ангел, сега е смъртен смотаняк), нова цел (да спаси жена си и нероденото си дете), нов враг (от който сме видели твърде малко) и нов съюзник (Бог, който ту е жена, ту куче... Това е толкова "Доналд Тръмп").

В "Spawn #252" най-интересното е една странична сюжетна линия, в която "представители на властите" (демек хора с пушки) разбират, че уж загиналият Симънс е жив. Т.е. става ясно, че скоро Spawn ще трябва да се тревожи не само за демони, искащи да го разкъсат, но и за обикновени хора, искащ да разпилеят мозъка му с куршум-два-три. Основното в броя е малко по-meh - Ал Симънс посещава врачка (сериозно), която му помага да осъзнае същността на костюма си. Оказва се, че той е изграден от душите на всички, които Симънс е убил, докато е бил човек. Да, Spawn е един злощастен Шанг Тсунг, при това ревлив. Броят е ОК. Първоначално ми се стори като пълнеж, но след това прочетох следващия...

А "Spawn #253" е брутален пълнеж. Изведнъж, буквално от нищото, се озоваваме край смъртния одър на бащата на Ал Симънс. Като един добър син (и гордо Адско изчадие), Ал идва да спаси баща си от демони... и да придружи душата му към Съда, където да се реши дали Папа Симънс ще гори във вечни мъки или ще свири на арфа. Залагам 10 стотинки, че ще се озове на топло и някой ден ще бъде пратен да унищожи собствения си син. Дори появата на още един демон - Белиал, не спасява този брой от ужасното усещане, че е filler. В поредицата се случват неща, но сякаш повечето са несъществени и действието като цяло се развива твърде бавно. "Spawn" е подходящ за допълнителна поредица, която да следите, и го препоръчвам ТОПЛО заради Рай-Ад динамиката, която в подобен художествен формат винаги ми е била любопитна.

ГОЛЕМИ НЕПРИЯТНОСТИ В МАЛКИЯ КИТАЙ #4

Няма да си кривя пръстите на клавиатурата - тази поредица просто не е за мен. Осъзнах го след 4 броя. Може да допада на някои от вас, особено феновете на Карпентър и едноименния му филм, но за мен се превръща все повече в излишен месечен разход. И го казвам след сигурно най-сполучливия брой до момента. Джак Бъртън и неговите другари най-накрая намират нужното, за да спасят Уонг. Успяват обаче само частично. След още една доза dick jokes и истории за бивши съпруги, неприятностите им стават още по-големи със завръщането на една позната от филма физиономия.

И... не. Не, не, не. Подведох се по разпределението на броевете във Volumes, че "ГНВМК" е разделен на сториарки и очаквах с четвъртия брой първата да свърши и да му кажа спокойно "Довиждане!". Да, ама не. Историята си продължава и изглежда няма намерение скоро да свършва. Единственото позитивно е, че следващият брой (номер 5) излиза чак през ноември, така че може би има мааааалък шанс да го купя. Но с не особено грабващата си история и този безумен арт ми се струва безсмислено. Вероятно комиксът има своите фенове, но аз не съм от тях, така че купувайте само, ако сте харесали предните броеве.

"Живите мъртви #1" също излезе този месец, което е добра новина, особено за феновете на едноименния сериал. Потърсете го, ако сте сред тях. Аз обаче смятам да пропусна поради ред причини. Мисля за момента да се огранича до следенето на три поредици на месец (пари са си), а скоро се задава и "Spider-man/Deadpool" на български. Краткото превю в края на "International Iron Man" #2 е смазващ аргумент, че това ще е комикс, който трябва да се купува.

Когато излезе, ще обърнем внимание и на него, като ще продължа да следя и останалите заглавия. Вие също купувайте комикси на български, за да има повече такива (и повече издателства да се замислят) и споделете кое заглавие в момента ви харесва най-много и защо.

Сурова емоция в трейлъра на LOGAN - последния филм за Върколака на Хю Джакмън


О, богове! Не съм очаквал, че ще съм толкова развълнуван за филм за толкова преекспонирания Върколак, но трейлърът на "LOGAN" ме накара да потръпна. Вижте го сами:



В случай, че не знаете, "Logan" е името на третия самостоятелен филм за Върколака (Wolverine), игран от Хю Джакмън във всички X-Men фили. Трейлърът обаче носи толкова различна атмосфера от всяка една мутантска лента до момента. Почти по нищо не прилича на супергеройските филми, с които сме свикнали. Напротив - изглежда някак по-интимен и емоционален. Браво на режисьора James Mangold, защото лично на мен сериозно ми писна от destruction porn фестове, в които "героите" сриват цели градове.

Филмът е базиран частично на култовия комикс "Old Man Logan". Логън (Хю Джакмън) вече е смирен и е укротил буйния си нрав в едно бъдеще, в което мутантите са на изчезване. Заедно с болния (и най-вероятно умиращ) Професор X (Патрик Стюърт) той трябва да предпази не само себе си, но и малко момиче. То по всяка вероятност ще е мутанта X-23, която има сходни способности с тези на Върколака и в комиксите дори зае неговото място в един момент.

Изборът на "Hurt" на Джони Кеш за музика за трейлърът е гениално решение. Тази песен може да свие почти всяко сърце и наистина много отива на кадрите, които виждаме.

С изключение на "Deadpool", това е първият мутантски филм, който ме развълнува и който ще чакам с интерес. След ужасния "X-Men Origins: Wolverine" и изненадващо добрия "The Wolverine", време е с една наистина силна лента да кажем довиждане на персонажа или поне на Хю Джакмън, който този път твърди, че наистина го играе за последно. Стискаме палци!

Какво чета... (17.10.16)


Есента може да е най-противният ми сезон, но едно нещо истински ценя в нея - многото дъждовни дни, създаващи прекрасна атмосфера за четене. Така, въпреки ограниченото време, читателското ми Аз отново се разля върху няколко заглавия - както книжни, така и комиксови.

Няколко десетки страници ме делят от финала на фентъзи романа "Името на вятъра" на Патрик Ротфус. Съвсем скоро ще задълбая в него в отделна публикация, но искам да отбележа известното си разочарование от рязката смяна на атмосферата в книгата. Тя започва отлично за всеки Diablo-фен като мен - с мрачна, но по приключенски стопляща атмосфера. След това обаче "Името на вятъра" поема по автобиографичния път на главния герой Квоте и романът се измества върху трудните му детство и юношество. Повече пакости, отколкото приключения, така да се каже. Добре, че е увлекателното писане на автора, което въпреки някои възможни недоволства те кара да впиеш зъби в книгата. Повече ще си говорим за нея съвсем скоро.

В момента най-сериозно внимание отделям на готическата страхотия "Монахът" на Матю Грегъри Луис, разказваща ни за пътя към похотта на уж твърде непорочния и отдаден на Бога Амброзио. Още от самото начало авторът леко объркващо скача от персонаж на персонаж, от история на история, но преди да се оплета (чета няколко неща наведнъж, все пак) започна успешно да съшива с думи отделните парчета в една цяла картина. Какво се откроява в нея? Първо, много, много любов - от онази класическата и може би безвъзвратно изгубена, с огромни количества блян, свян, радости и разочарования. Второ, радващите ме свръхествени моменти, които се надявам да стават все повече. С  творбата на Луис обаче сме едва в средата на нашата краткотрайна връзка, така че и за "Монахът" ще има повече, когато всичко свърши (след около 160 страници).

В забързаното ни ежедневие не остава много време, за да легнем удобно с книга в ръце. Аз лично боря това неудобство с телефона си и фантастиката "Звездни рейнджъри" на Робърт Хайнлайн. След приятното време, прекарано с неговия шедьовър "Странник в странна страна"  (подробностите ТУК), послушах съветите на неколцина читатели и се заех със "Звездни рейнджъри". Тук Хайнлайн човърка в съвсем друга тематика - войната. Книгата започва с подробното и цветно описание на унищожителна (за едната страна) битка на друга планета, в която главният герой и неговите другари правят това, което човекът може най-добре - сеят смърт. След това Хайнлайн се заема да ни покаже как независимо от годината, века и реалностата около тях, младите хора често биват тикани от собствените си наивност, глупост и липса на опит към военна служба. Без да съзнават опасностите и факта, че може да се превърнат в просто поредната купчина обгорено месо... Още си чакам буболечките, но все по време на някое размотаване с влак или метро ще стигнем и дотам.

Но вече стигнахме и до втората част на читателските ми занимания - комиксите! Заех със задачата да изчета поредицата "Star Wars: Darth Vader" на Marvel. Комиксът разказва за случващото се около Вейдър между "Епизод 4: Нова надежда" и "Епизод 5: Империята отвръща на удара". Това изобщо не е лесен период за Тъмния лорд - той издирва пилота, отговорен за унищожението на Звездата на смъртта. Ставаме свидетели на това как Вейдър разбира името на младия бунтовник... и осъзнава връзката си с него. Освен това се оказва и че Императорът, изглежда, се съмнява във възможностите на своя ученик и тайно от него е подготвял "резервни варианти". "Darth Vader" ни припомня застрашителната версия на любимия Star Wars-злодей, разкривайки обаче и защо в него би се зародила идеята да иска сам да властва над Галактиката. Отлично четиво за фенове, дори по принцип да не четете комикси. 

Противно на навиците ми продължавам месец по месец да следя и други две поредици на Marvel - голямото събитие "Civil War II", както и "Captain America: Steve Rogers". Новата "гражданска" война на героите страда най-вече от това, че Marvel рекламират усилено твърде много неща, ставащи след нея. Да не пропускаме и прекаляването със смъртта, като начин историята да бъде тласкана напред, но за това вече говорихме (ТУК). "Captain America: Steve Rogers" пък шокира света с първия си брой, в който се оказа, че златното момче на САЩ всъщност е агент на HYDRA - фашистката организация, с която се бори от 1945 г. насам. Впоследствие този шокиращ обрат бе обяснен (мързеливо комиксово) и сега с интерес следя плановете на по-тъмната част на Стив Роджърс. За съжаление обаче, те се развиват твърде бавно за вкуса ми.

Их... чак се изморих. Доста неща съм захванал, да, някои от които са далеч от края си, но други ще бъдат довършени до дни/седмици и ще бъдат заменени от други. А има какво да се чете - най-накрая ще довърша "Злочестие" на Сандърсън, а университета даде поредната си доза заглавия за отмятане, като май ще започна с "АБВ на радиото". Дано и при вас е налице такова разнообразие от възможности, ако ли не - заровете се в най-близката библиотека. 

Една БДЖ история: Дъжд, автобуси и сърдита кондукторка (Част 2)


Experience-ът "БДЖ" не може да бъде изчерпан още в първите 10-ина минути на пътуването с роден влак. Даже напротив - то предлага доста повече от объркани туристи с огромни червени куфари и мнителни полицаи (подробностите четете в първата част ТУК). Например, може да ви даде възможност за контакт с хора, с които едва ли бихте се заговорили другаде. 

Точно това се случи и с мен след цялата ситуация около полицейската проверка на мургавия Американец (тм). Сценката провокира интересен разговор между мен и Дядото, който седеше на отсрещната седалка. Много мои връстници са попадали в подобни ситуации и знаят, че понякога можеш да научиш много от опита и историите на възрастните, друг път само губиш ценни минути, които можеш да ползваш за четене или слушане на музика. Този път, за мой късмет, имах интересен събеседник. 

Дядото изглеждаше на около 60 години, а всъщност се оказа, че е на цели 75. Не можеш да му ги дадеш - жизнен човек, здрав, само бялата грива може да го издаде. Следвайки принципа, че българинът разбира от всичко, но споделяйки най-вече лични наблюдения, с него бързо отметнахме няколко теми:

- Липсата на работа в малките населени места и явлението „Неработещ паразит в разцвета на силите си”;
- Земеделието у нас – липса на желание за обработване на земята, държавни политики в тази насока и бъдещето на сектора (търсете земите на баба и дядо докато е време);
- Демографския проблем – защо младите решават да имат деца толкова късно (защото не могат да гледат дори себе си);
- Неговите деца, техният опит по този въпрос и внуците му (да са му живи и здрави);
- Проблемите в образованието („Учителите втълпяват на младите, че те нямат място в родината си”, рече и отсече той);

И т.н. Изводът беше, че не трябва да се бавя, ами трябва да правя деца (чу ли, жено?) и после да мисля за кариера. Бабите щели да гледат детето/децата. В този разговор осъзнах, че май никой от класа ми от гимназията (МГ FTW!) няма дете все още, макар едни сладури да сключиха брак. Такова поколение сме, изглежда. Ще сме белокоси бащи, но все пак секси, мерси.

Разговорът ни достигна естествения си край с пристигането в Белово - финалната гара преди да бъдем разтоварени от влака и натоварени в автобус. Американецът изобщо не ни обръщаше внимание, зает да зяпа телефона си (и сигурно да крои зли планове, кой знае). Дадох му знак, че трябва да слизаме и той понесе гигантския червен куфар. Между другото раниците винаги са ми били по-съмнителни. За взрив не ти е нужен пътнически куфар. Но да не се отплесвам.

Лека мъгла бе обгърнала гара Белово, на улицата зад която се белееше някакъв автобус. От онези нито нови, нито стари рейсове. Средно положение – повозили са достатъчно (разбирай хиляди) пътници, че да са поизносени, но пак не са от онези, в които вали ли навън, вали и вътре. Тук е моментът да отбележа, че всъщност наистина валеше леко, а нямаше много извадени чадъри.

Тръгнахме ние към автобуса, а един черен мерцедес, паркиран до гарата, даде рязко на заден и раздели тълпата на две. Пролича си, че шофьорката - майка с дете на съседната седалка - е изнервена, а и как да не е – как може толкова много хора да стоят на улицата, когато тя иска да се махне от нея?!? Ах, ние, клетите простаци... Слава богу, този балкански Шумахер от женски пол не блъсна никого и всички стигнахме живи до автобуса. 

Там шофьорът измънка, че ще има още 2 автобуса и можело единият да пътува направо за Пловдив, а другите да обикалят и по останалите спирки, така че да не бързаме да се качваме. Да, бе, брат, ама валеше. Пътниците от влака, доста от които по-възрастни хора, веднага окупираха първия автобус под разочарования поглед на шофьора, а аз вече се смеех на глас на нелепата ситуация. Обясних на Американеца какво се случва, а към нас се залепи и някаква двойка, привлечена от английската реч. Германци, стори ми се. И те се интересуваха къде точно трябва да отидат, защото, очевидно, нямаше кой да им обясни. Кондукторите "нямат време" да говорят на английски, та на немски ли? С усмивка казах на двойката, че и шофьорът не знае как ще пътуваме, така че е по-добре да изчакаме следващите автобуси.

Те поне не закъсняха много. Дойде втори рейс и неговият шофьор веднага влезе в спор с първия. Сега пък се оказа, че всички автобуси щели да спират навсякъде. Съобщих го на чужденците, неразбиращи възмутената размяна на реплики на български, и им казах да се качат където преценят. Аз се озовах във втория автобус, забавлявайки се с всички коментари на недоволните клиенти на родните железници. Интересно, забавно и малко тъжно е как в такава ситуация е нужно просто да кажеш „БДЖ!” и всички кимат разбиращо.

Натоварихме се ние. Първият автобус – пълен. Вторият, в който бях и аз – с десетина свободни места. В този момент в него влезе кондукторката от влака. Онази, която нямала време да говори английски. Крайно време е да опишем този любопитен индивид, олицетворение на професионализма и учтивостта. Жена между 50 и 60 години, с толкова накъдрена коса, че чак не изглежда истинска, и с бузи, теглещи краищата на устните й леко надолу, карайки те да се чудиш дали няма да те захапе, ако я подразниш твърде много. От онзи тип хора, които очакваш да видиш зад бюро в някоя държавна институция. Е, тази беше избрало нещо не по-малко подходящо за човек с мотото „Служим на гражданите в рамките на достатъчния минимум”.

Та същата тази приветлива българка огледа хищно автобуса и възкликна: „Ама какво стана сега? Всички се качихте в два автобуса и другите два са почти празни!”. Изглежда, бяха дошли не един, а още два автобуса, с което влакозаместителите бяха станали общо четири. Според кондукторката май трябваше да се чувстваме гузни, че сме се качили бързо само в първите два, вместо да стоим навън и да ни вали, с което бяхме прецакали страхотната бедежейска организация. „Който иска на по-широко, да ходи в другите автобуси!”, предложи на висок глас жената, докато се настаняваше. Никой не прие офертата. За секунда се изкуших да се возя сам с шофьора на третия, ей така, за да е пълен цирка, а и колко хора могат да се похвалят, че са си имали личен автобус? Хехехе.

Щях да изпусна обаче последната щриха – шофьорът на нашия автобус май бе недоволен от това, че някакви хора, възрастна двойка, мисля, седнали на първите две места до вратата. Щели да ги „измокрят”, а това били „най-хубавите седалки”. С грижа за превозното средство и с грижа за пътника!

Пътуването до моята гара (с автобус) го прекарах с усмивка на лице заради всичките впечатления, които тези едва два часа бяха оставили в мен. Заради навика на родните шофьори да паркират навсякъде, автобусите едва намериха къде да спрат. Измъкнах се от моя (не личен, за съжаление) и за последно се покикотих на поредната доза „БДЖ” в живота си. А като се замисля, че има хора, които отказват да пътуват с влакове. Мислите ли какви възможности за забавление изпускате?

Една БДЖ история: Туристи, полицаи и огромният червен куфар (Част 1)


БДЖ не предоставя само транспортни услуги. Тя е развлекателна компания. Всеки, който се е качвал веднъж-два пъти на роден влак, е усетил и нелепата до смях атмосфера, покрай всички други миризми, които могат да се усетят из скрибуцащите вагони. Има обаче едни такива пътувания, които правят по-голямо впечатление, забиват се в главата ти и забавляват теб и околните. Точно за едно такова мое пътуване искам да ви разкажа сега.

Всичко започна що-годе нормално. Централната гара в София. Хладна, леко влажна сутрин. Поизгнили вагони, които сигурно са били впечатляваща гледка години преди да се родя. Харесах си един на принципа „този е най-близо до стълбите”, вмъкнах се вътре и тръгнах по коридора на задължителната инспекция по купетата. Знаете – търсиш най-празното, което по възможност и да не мирише много зле. След няколко пенсионерски сбирки, в които не бе редно да се включвам и в което бе ясно, че четенето щеше да остане мираж, попаднах на купе с двама мъже – един на средна възраст и един, прескочил я с 1-2 десетилетия. Тиха компания, идеална за четене.

Настаних се и се загледах в групичката полицаи на перона. Петима на брой, събрали се на бърза кафе оперативка. Към тях се приближи любопитен персонаж – кльощав, с поизносени дрехи, огромен ярко червен куфар за багаж и малка черна раница. Но не това бе най-отличителната характеристика, а кожата му – достатъчно мургава, че да бъде сбъркан с представител на малцинството. Впоследствие обаче се оказа, че нашият герой (а той наистина е основен за историята ни) е американски гражданин, макар и вероятно с корени в Близкия изток или може би Индия. Така че занапред ще го наричаме Американеца. Та, Американецът притежаваше онази физиономия на обърканост и леко притеснение, която всеки чужденец, попаднал на родна автогара или гара, има. Мога само да предполагам, че е питал групата униформени дали това е нужният му влак. Каквото и да е искал да знае, те му отвърнаха с добре приетата форма на учтивост по нашите места – погледи, забити в нищото, и насилени усмивки.

Американецът все пак рискувал, стана ясно малко по-късно, когато той цъфна на вратата на купето ни. По това време аз говорех по телефона с приятелката си, но разбрах, че има някакви опити за комуникация между него и мъжът на средна възраст, седнал точно до вратата. Разговорът ми приключи и виждайки затруднението на двете неразбиращи се страни, реших, че аз и моят поръждясал от липса на употреба английски можем да се намесим. Американецът просто се интересуваше къде е мястото му. Погледнах билета, който е труден за дешифриране от доста нашенци, какво остава за чужденците. Казах на Американеца, че билетът е втора класа и той може да седне навсякъде, а мъжът на средна възраст вече му сочеше нашето купе. Гостоприемност!

Тук е моментът да вмъкна как нейде по-надолу по коридора се чу гласът на кондукторката: „Нямам време да говоря на английски! Не съм и длъжна”. Сигурно и други нещастни туристи се бяха оказали в този влак. Дотук с гостоприемността.

Мъкнейки гигантския си червен куфар, Американецът се набута в купето. Обясни ми набързо, че тук било много красиво (визираше София). Отивал да види Пловдив (чакай да видиш красота, янки), след това и Бургас (студено море, лошо море). Обясних му, че го чака доста път, защото има ремонти по жп линиите, а и влаковете не си дават много зор. Тъй като знаех, че малко по-късно може да се шашне, му разясних и че ще ни прехвърлят на автобус в Белово и с автобуса той ще може да стигне до Пловдив. За това малко бонус изживяване аз самият бях разбрал малко по-рано и то от аудио-уредбата на гарата. Разбира се, там го казват само на български. Който разбрал, разбрал.

Минута по-късно в купето се вмъкна млада жена, която скорострелно ни обясни, че са й откраднали чантата и й трябват пари, за да стигне до Пловдив. Срам, не срам, май никой в мъжкото ни купе не бе нито достатъчно доверчив, нито достатъчно кавалер, нито пък имаше излишни пари за още един билет. По-възрастният господин, когото занапред ще наричаме Дядото, с възможно най-високата доза уважение, която това обръщение носи, заяви, че това е „съвременна форма на просия”. Не знам, може и да е прав. И аз съм свикнал да не вярвам на подобни драми. Недоверчиви сме си, а това понякога ни прави и лоши. В защита на младата дама ще кажа само, че наистина не носеше чанта. Американецът пък, разбираемо, нищо не разбра. Само се оглеждаше объркано, тъй като тя реши първо на него да говори. Сигурно е решила, че в куфара има пари, знам ли...

Влакът взе, че потегли, младата дама май си бе намерила пари за билет, защото я мернах да минава пак край купето. Но не тя е важна за историята ни, а обърканият от родните железници Американец. Той вече се бе справил с доста тежки задачи, като се замислите. Бе успял да стигне до Централна гара, да си купи билет, да разбере на кой перон е, че и перона да намери. Вече няколко пъти се замислям за това как ли се оправят туристите, дошли да разгледат България, при условие, че масово информацията е изписана най-вече на български. С много търпение вероятно човек може да се справи и с тази нелека задача.

Тук е моментът да вметна, че мъжът на средна възраст, който с жест покани при нас Американеца (за когото все още не знаехме, че е американец), в един момент реши да се изнесе от купето. Може да е съжалил за решението си, знам ли. А може, подобно на други, да се е усъмнил в това какво е съдържанието на огромния червен куфар. Тъкмо извадих книга, за да почета малко (продължаваме смело с Ротфус), когато рязко в купето нахлу полицай. Трийсет, трийсет и няколко годишен, гладко обръснат, спретнат.

- Дайте си документите. – каза на Американеца, в който бе впил съсредоточен поглед. Онзи започна да вдига рамене неразбиращо, докато ние с Дядото наблюдавахме сцената. – Документите си дай, бе! – продължи със строг, но все пак не сепнат тон полицаят.
- Той е чужденец. – осмелих се да се намеся.
- Добре. – отвърна униформеният и пак погледна мургавия съсед по купе. – Абе документите си дай! – Истински пример за това, че с упоритост всичко се постига.
- Не говори български. Да превеждам? – предложих, усетил какво е разтревожило служителя на реда.
- Ако обичаш. Питай го накъде е тръгнал. И да си даде документите.

Захванахме се да нищим историята на Американеца. Сбито и качествено, като по учебник. Мургавият чужденец с големия червен куфар бил американец (ето в този момент разбрахме). Дошъл в страната, за да я разгледа. И на полицая разказа същото като на мен - прекарал 3 дни в София, сега отивал за 2 дни в Пловдив (даже хотела си каза), после ще отскочи за 3 дни до Бургас и обратно в София.

Полицаят му разгледа паспорта, върна му го и излезе. Няма и 10 секунди по-късно пак отвори вратата на купето, посочи ме и вика „Ела малко”. Излязох при него. Обясни ми, че „този” му е съмнителен. Ако мога, да го наблюдавам внимателно за времето, за което пътуваме заедно, и ако направи нещо странно, като например да тръгне да излиза, оставяйки багаж, да ида в първото купе при полицая и колегите му и да ги информирам. Кимнах и се върнах на мястото си. Успокоих Американецът, че такива неща се случват. Той доста ме развесели, заявявайки, че му е за пети път откакто е в България. Пример за това колко напрегната всъщност е обстановката в страната ни в тези бурни времена на мигрантска вълна и атентати наляво и надясно. 

Разбирам напълно – и притеснения полицай (минах няколко пъти край Баня Баши тези дни и сам се притесних), и объркания от този интерес към него мургав американец. А вторият дори още не бе видял всичко, което пътуването с БДЖ може да предложи...

WWE No Mercy 2016: Драма, атлетизъм и... малоумна подредба


Два отлични мача озариха началото и средата на второто ексклузивно за Smackdown PPV, но въпреки това малките камъчета преобърнаха колата. И най-големият проблем дойде не откъде да е, а от нещо толкова тривиално като подредбата на мачовете. Но ще стигнем и дотам. Да започнем от най-важното, от истинския "main event", от мача, който ще се помни, и мача, който ме изправи на нокти - Miz vs. Ziggler. 

Атлетизъм. Драма. Изненади. Напрежение заради големия залог - титла срещу кариера. Този мач даде всичко това. Това е от онези сблъсъци, които ти напомнят защо си фен - независимо дали си на 15, 18, 26 или 35... Бях от хората, които заради слухове от месеци насам вярваха, че Зиглър може да загуби, за да се отдаде на други занимания извън кеча. Това вдигна тръпката с много нива. Самата конструкция на мача също - overbooking-ът тук е напълно простим, защото след всяка мръсотия от страна на Миз изглеждаше, че Зиглър е свършен, но той някак оцеляваше (без това да ти се натрапва като при Сина). Оголена сглобка на въжетата, спреят на Марис, контузен крак, изненадващата поява на Spirit Squad - Долф пребори всичко това, за да просне шампиона със Superkick и да грабне най-голямата победа за вечерта, а по мое мнение и една от най-големите в кариерата му. 

Изключително доволен съм и от мача, и от резултата. Сигурен съм, че тези двамата имат още какво да ни дадат докато историята помежду им приключи. Важното обаче е, че направиха отново една от любимите ми титли значима и престижна, защото IC коланът тази вечер блестеше най-ярко покрай посъбудените "звезди" не само на Зиглър, но и на Миз, който, пак казвам, не е бил толкова интересен от началото на WWE Championship рейна си. 

Другият задължителен мач за гледане е opener-a, който бе... мачът за WWE World титлата, хаха. Изненадващо и донякъде рисково решение на WWE, което в началото ми се стори хитро, но след това се оказа пропиляна възможност. Защо? Защото Сина, Стайлс и Амброуз направиха силен мач, който бе експлозивен старт на "No Mercy". Няма как да започнеш по-силно от това. Да, но какво става нататък? Отличната възможност бе Миз и Зиглър, с оглед на отличната им история, да закрият шоуто, но някой (уж Шейн, kayfabe) решил Ортън и Уаят да са в последния мач. За тях двамата - след малко, но това бе лошо решение. 

Но да се върна на тройния мач за WWE World Championship-a. Получи се зрелищен троен мач. Дори false finish-ът с двойното предаване на Стайлс не ме ядоса много, защото послужи като допълнителна щриха за образа на шампиона, а той, да не забравяме, е heel и е напълно в реда на нещата да се измъква по такъв начин от загуба, а след това да печели след удар със стол (още за успешния експеримент "AJ Styles" в WWE четете тук). Макар че след всички ходове, от които Сина се е вдигал на второто отброяване през годините, един удар със стол в корема и един по гърба да са достатъчни да бъде туширан е твърде нереалистично дори по фенските ни, кечаджийски стандарти. Но си знаехме, че той ще падне и щастието е голямо. Да ходи да снима Total Bellas, пък след няколко месеца пак да се върне, по възможност така надъхан както през последния месец. Мерси.

След този ударен откриващ мач обаче нямаше какво да задържи енергията, какво остава да натрупа още такава. Ники Бела и Кармела направиха meh мач, въпреки приличната си вражда. След тях мачът за отборните титли пораздвижи отново нещата. The Usos отнесоха пореден шамар, губейки отново от лего-отбора на Хийт и Райно, но WWE изглежда искат да изстискат наведнъж шампионството на вторите, вместо да разнообразят с размяна на титлата между двата тима. И тук обаче имаше готини неща и, разбира се, емоция, защото Слейтър продължава да е дяволски over. Трябва да отдадем заслуженото и на The Usos, които след търна и смяната на образа най-накрая са отново интересни. Да не пропускаме интеракцията с хората в залата:

Публиката за Слейтър: HE'S GOT KIDS!
Джей Усо: I got kids too!

Хахахаха, такива дребни неща дават живот на мачовете, питайте Кевин "Немлъкващия" Оуенс. След две загуби е безсмислено The Usos да остават претенденти, но другите два heel отбора в Smackdown не са в хич добра позиция и положението около отборните колани е в мъгла. Освен да получим троен мач с участието и на The American Alpha? Покрай контузения крак на Gable все още има логика това да се случи.

"No Mercy" продължи все така икономически, демек с ръстове и спадове. Следващият спад бе мачът между Корбин и Суагър. Макар да не бе отчайващо зле, особено в края, публиката ги прие лошо, а изглежда не само на мен не ми дреме нито за един от двамата. Корбин бе хвърлен в основния ростър твърде зелен, а все още недоумявам какъв е образът му и дали изобщо има такъв. Те бяха последвани от вече описаната в началото класика за ИК титлата, след която - бам! - второто разочарование в женската дивизия на синьото шоу. Неочакваната липса на Беки Линч провали мача за женската титла на Smackdown, а WWE вместо да замажат положението го осраха още повече. Каква е логиката да накараш главната претендентка да загуби от "заместител"? Блис трябва да изглежда силна, не да губи на PPV от... what the hell... Наоми. Липсата на мач за титлата и това нелогично решение определено не помагат на женската дивизия в Smackdown да догони тази на RAW, която в момента е на светлинни години напред.

И взехме, че стигнахме до финалният мач за шоуто, който не искам да си кривя душата и пръстите, за да наричам "главен"... Нищо против враждата на Ортън и Уаят. Умерено интересни са тези mind games помежду им, WWE опитват нещо по-филмово там, което ту работи, ту не. Въпреки всичко обаче те не заслужаваха да закрият шоуто. Ясно беше, че като качество няма как да направят "мач на вечерта". С представянето си само затвърдиха тази представа, защото мачът им просто ще бъде забравен. Малката "изненада" (не и ако си горд (с)марк от IWC) със завръщането на Люк Харпър също не бе основание този мач да е последен. Ортън и Уаят по-скоро пострадаха от това да закрият шоуто, отколкото да спечелят. Загубихме и ние, които вместо това можехме да имаме Миз-Зиглър за финал.

Лошата подредба и недостатъчно качествените вражди и мачове в мидкарда изиграха лоша шега на второто SD-exclusive PPV. Похвали обаче заслужават и монтажистите за отличните видео пакети към важните мачове. Хвърлете око на тях, двата адски добри мача (тройният и този за ИК титлата), а ако искате и на този за отборните титли. Другото преспокойно може да бъде пропуснато. Ще видим как ще движат нещата до Survivor Series, макар че в момента най-доброто, което SD може да предложи според мен е Champion vs Champion мач между Стайлс и Зиглър. Just sayin'.

БезМилостната доминация на синия бранд


Първите две PPV-та, ексклузивни за отново разделените RAW и Smackdown Live, вече са факт и вървим устремено към вторите. След един изненадващо добър "Backlash", WWE "съживиха" още едно едно класическо PPV - "No Mercy", което тази неделя ще бъде изцяло в синьо. Интересна е тази тенденция на Smackdown да се дават PPV-та, закрити преди няколко години, а установените през последните няколко лета шоута да отиват в RAW. Синьото шоу обаче компенсира с по-високо качество - "Backlash" бе с нива над "Clash of Champions", а сега натам се е запътил и "No Mercy" с един отлично билднат кард.

Двоумя се дали да започна с главния мач, но хайде - нека спазим йерархията на титлите. AJ Styles ще защитава във възможно най-логичния мач срещу Сина и Амброуз. Стайлс почти сигурно запазва, а така и трябва, защото царуването му е едва в началото си, но все пак предпоставките за висококачествен главен мач са налице. Размътената окраска на участниците също. AJ е единственият явен хийл, който обаче бива аплодиран от част от феновете. Сина е явният babyface (но по традиция бива освиркван), който обаче започна през последните седмици да си "изпуска нервите" и да показва повече агресия. Амброуз в момента пък се държи като tweener - прави каквото си пожелае, но пак е симпатичен на част от феновете. Мазало, ама смислено мазало - харесва ми как всяка седмица редуваха мачове между тримата, между които и мач за титлата. Тройният мач идва след като враждата за WWE World Championship-a е насъбрала много голям заряд, както трябва и да бъде. Абе, по учебник.

Слагам тази снимка, за да дразня Сина-хейтърите (като мен) out there. Хей, cheer up, факърс - знаем, че този път няма да бие! Честито предварително!

По-любопитният мач, и отново - странно ми е, че го казвам, е този в който Миз (от всички хора) ще защитава срещу Долф Зиглър. Тази вражда започна като някакво замазване на очите, което да ни разсее след страхотния скандал между Миз и Браян. Тя обаче заживя собствен живот и лично за мен стана най-интересното нещо в Smackdown. Миз не е бил толкова интересен... пардон, Миз е интересен ЗА ПРЪВ ПЪТ откакто бе WWE Champion в края на 2010 г. Зиглър му акомпанира отлично, като и двамата вкарват сърце и душа в история, която най-накрая им дава шанс да блеснат. И, мамка им, успяват. Препоръчвам да видите отличния сегмент от миналата седмица, в който Зиглър заложи кариерата си, за да получи още един мач за Интерконтиненталната титла:


Златен сегмент! Това е не само най-добрата вражда в WWE в момента, но и най-интересната такава за ИК титлата от години. Коланът, който ми бе най-скъп, когато през 2001-ва бях малко кеч-фенче, отново изглежда смислен и престижен. Мачът е още по-интересен, защото краят му е доста мъглив. Много хора биха приели Зиглър за сигурен победител, защото е заложил кариерата си. Да, обаче има друго - от месеци има слухове, че той иска да приключи кариерата си в WWE и да се отдаде на други проекти. Ами ако договорът му наистина свършва? Какъв по-отличен начин от Career vs. Title мач, за да си тръгне? Представяте ли си heat-a, който Миз ще отнесе след това? Разбира се, вариантът Зиглър най-накрая да успее да спечели Големият мач (каквато е и историята) също е доста приятен и лично аз ще стискам палци, защото ме накараха да ми пука. Богове, а преди месеци бях бесен, че Миз взе ИК титлата...

Но не само Миз дава всичко от себе си, след като получи нов шанс в Smackdown. Хийт Слейтър е едно от най-забавните неща в WWE в момента и е живо потвърждение за факта, че никога не е късно за нов шанс. Същото важи и за Райно, който не само е шампион през 2016 г., но и е замесен в интересен angle покрай Хийт. Враждата им с рязко сменилите стила и поведението си Usos е логично продължение на отборния турнир. Не изключвам шансът на Слейтър/Райно да запазят отборните си титли, но предпочитам смяна на шампионите и тук, защото макар да имат нов образ, Usos не печелят нищо от поредна загуба от един миш-маш отбор. А и нямам против историята между двата тима да продължи и отвъд Survivor Series... Защо не и с едно класическо TLC мачле през декември?

С месец закъснение ще получим и Ортън срещу Уаят. Враждата едва през миналата седмица се раздвижи с малка доза от "чуващия гласове в главата си Ортън", който е най-добрият Ортън, IMO (in my opinion. Правя се на готин). Уаят продължава да е заплаха само на думи, а и не доумявам защо трябваше да пада от Кейн (заместник на Ортън) на "Backlash", но хеееей - всички знаем, че тази вражда е просто едно от стъпалата към AJ Styles vs. Randy Orton за WWE титлата. Бирко казва победа за Ортън, освен ако не мислят да продължават още 2-3 месеца така.

Когато смениш съскането с блеене. Еволюцията на Ортън - от хищник към част от стадото. Нехигиенично ползване на чужда маска. Дори змиите трябва да знаят колко е часът. ОК, ОК, спирам...

Беки Линч има прилична история (а в сравнение с предходни години даже много добра) история с Алекса Блис. Втората се прави на Харли Куин, за да ни пука за нея. Мерси, ама не, мерси - Беки запазва. И, о, чудо - има и втора женска вражда в Smackdown! :D При това започнала още след Draft-а и с достатъчно развитие да заслужи PPV мач. Става дума за Кармела vs. Ники Бела, мач, който най-вероятно ще бъде спечелен от г-жа Сина (или по-скоро г-жа "Искам да съм Сина, ама той не иска да ми предложи"). Няма да се учудя да добавят и реванш между Baron Corbin и Jack Swagger след "хлъзгавия" край на мача им в Smackdown. В последното шоу WWE изпуснаха шанса с един хубав въргал да спретнат и бърз троен мач между Hype Bros, The Vaudevillians и The Аscencion. Такива дребни неща не само запълват карда, но могат и да са смислени, ако са за бъдещ title shot за отборните титли. Но изглежда там нещата ще се вървят в триъгълника Slater/Rhyno, Usos и American Alpha.

Основата на този кард е просто бетон, стомана, скала, бе! Smackdown Live направи неинтересни кечисти, забити в мидкарда и лоукарда, интересни. Fuck it, Smackdown Live направи Сина отново интересен! Има я ruthless aggression атмосферата, има я страстта в сегментите и мачовете. RAW уж бе облагодетелстван при Draft-a, но контузии и странни booking решения създадоха малък хаос в червеното шоу, който едва сега май започна да се изчиства. И докато в RAW в момента ми е интересно да гледам само JeriKO сегментите, Кендрик-Пъркинс историята и тук-там някоя епика от Саша/Шарлът/Бейли, в Smackdown почти няма сегмент/мач, който по някакъв начин да не развива някоя от историите.

И за финал - theme song-a на "No Mercy 2016" се казва... wait for it... "No Mercy" от някакви си KIT, хахаха. Имам чувството, че някой в маркетинг отдела на WWE е написал фразата в YouTube и почнал да прослушва песните с подобно име/текст. Но са нацелили, де, става за theme song. Чуйте я тук и отидете да правите нещо по-смислено с живота си... до неделя през нощта/понеделник.

ОЩЕ КЕЧ:

Книги: "Странник в странна страна" на Робърт Хайнлайн


Има едни такива книги, за които жанровото определение е ограничаващо. Такъв е случаят и със "Странник в странна страна". Води се фантастика, но не, моля ви, не бягайте, ако изпитвате недоверие към жанра, свързван най-вече с космически пътувания и извънземни раси. Творението на Хайнлайн има в себе си много, много повече (макар и двете горепосочени да са налице). 

Няма как обаче да се съглася, че това е "просто фантастика". "Странник в странна страна" е изследване на това що е да си човек. Една дисекция на човечеството, прикрита под формата на фантастичен роман. Хайнлайн дава своя отговор на множество въпроси, които на пръв поглед могат да ни се сторят излишни - "Какво е човек? Какво е любов? Какво е религия? Какво е бог? Какво са парите? Защо носим дрехи?". И още, и още във все същия дух. Въпроси, за които изобщо не се замисляме в ежедневието си, но на които наистина ще трябва да даваме отговори, ако някой ден се сблъскаме с друг разум във Вселената.

Преди да продължа е редно с няколко думи да ви обясня основата, върху която Хайнлайн първоначално изгражда историята си, но пак ви предупреждавам - не бягайте, ако не сте фенове на жанра "фантастика". Защото макар да започва по класическия начин - с експедиция до планетата Марс, книгата след това става все по-земна.

"Странник в странна страна" започва именно с изпращането към Марс на първия космически кораб с човешки екипаж. Мократа фантазия на Илън Мъск (чиято биография препоръчвам) вече е станала реалност. Но нещо се обърква. Последното съобщение, което Земята получава от колонизаторите на "Новия свят" е "Навлизаме в орбита на Марс". Човечеството се осмелява пак да прати хора на Червената планета цели 25 години по-късно, като те веднага съобщават, че първият кораб е намерен разбит. Въпреки това откриват жив човек на Марс, който обаче не се възприема като такъв. Защо? Защото е бил отгледан от коренното население на планетата.

Да, Хайнлайн е сред авторите, представили своя версия за това какъв ще е животът на Марс, ако имаше такъв, и неговата е сред най-любопитните, защото става дума за една особена, разумна и могъща раса, много различна от всичко, което на Земята считаме за нормално (а не е ли именно това задачата на великите фантасти?). Но не марсианците са фокус в книгата, а детето отгледано от тях. Този марсиански Тарзан е кръстен Майк и е върнат на родната си планета Земя, която обаче за него е нещо непознато и чуждо. Той тепърва трябва да се научи да комуникира с други хора, както и да разбере що е да си човек, с всичките чудатости, които сме приели за даденост за няколко хилядолетия "цивилизовано" развитие.

В няколко реда е невъзможно да се обхване дори частица от всичко това, което Хайнлайн е събрал в "Странник в странна страна". Политика, право и философия бликат от страниците на романа. Хайнлайн човърка в теми като същността на религията и църквата, нуждата от парите, съществуването на едно "световно правителство" в бъдещето, кръвожадността и пошлостта на медиите, любовта и сексуалните взаимоотношения между хората. Прави го както чрез отделни случки, с които Майк се сблъсква в своя нов стар дом, така и чрез множество диалози. В тях най-ярко блесва персонажът Джубал Харшо - възрастен бивш адвокат, преквалифицирал се в успешен писател. Джубал е виделия всичко от земния живот циник, който се сблъсква с тежката задача да отговаря на всички въпроси, които неразбиращото човечеството съзнание на Майк може да измисли. 

Хайнлайн следва примера на Платон - чрез Майк задава основни и значими въпроси, а чрез Джубал търси отговорите и накрая ги дава. Но не оставяйте с впечатлението, че книгата е поредица от разговори между двама персонажи. Не, в живота на Майк намират място много хора, искащи да срещнат "човека от Марс". Медицински сестри, репортери, глави на правителства и църкви се опитват да се докоснат до него и това по един или друг начин преобръща живота им. На книгата не й липсва и действеност. Изненадах се колко много събития са събрани в нейните 500 страници, при това без Хайнлайн да бърза или да претупва някои от тях. 

"Странник в странна страна", доколкото разбирам, е трудна за откриване поради изчерпан тираж, но с желание и малко старание ще успеете. Струва си. Аз лично я препоръчвам на всички - от любителите на фантастиката до хората, които обичат да надникват като странични наблюдатели в дълбините на странната човешка природа. Това е книга, която хем ще ви е интересна, хем на места ще ви накара да се замислите. И книга, всичко от която едва ли може да бъде разбрано с едно прочитане.

Аз лично не я грокнах в пълнота на първо четене. И някой ден ще повторя.

Издателство: Сиела
Корици: меки
Брой страници: 504

Превю: WWE SummerSlam 2017 - Мачовете на RAW (за два от които ми пука)

WWE се пренасели като индийско гето. Ростърите и на двете основни шоута са толкова пълни, че не достига време да се обърне внимание на в...