Една БДЖ история: Дъжд, автобуси и сърдита кондукторка (Част 2)


Experience-ът "БДЖ" не може да бъде изчерпан още в първите 10-ина минути на пътуването с роден влак. Даже напротив - то предлага доста повече от объркани туристи с огромни червени куфари и мнителни полицаи (подробностите четете в първата част ТУК). Например, може да ви даде възможност за контакт с хора, с които едва ли бихте се заговорили другаде. 

Точно това се случи и с мен след цялата ситуация около полицейската проверка на мургавия Американец (тм). Сценката провокира интересен разговор между мен и Дядото, който седеше на отсрещната седалка. Много мои връстници са попадали в подобни ситуации и знаят, че понякога можеш да научиш много от опита и историите на възрастните, друг път само губиш ценни минути, които можеш да ползваш за четене или слушане на музика. Този път, за мой късмет, имах интересен събеседник. 

Дядото изглеждаше на около 60 години, а всъщност се оказа, че е на цели 75. Не можеш да му ги дадеш - жизнен човек, здрав, само бялата грива може да го издаде. Следвайки принципа, че българинът разбира от всичко, но споделяйки най-вече лични наблюдения, с него бързо отметнахме няколко теми:

- Липсата на работа в малките населени места и явлението „Неработещ паразит в разцвета на силите си”;
- Земеделието у нас – липса на желание за обработване на земята, държавни политики в тази насока и бъдещето на сектора (търсете земите на баба и дядо докато е време);
- Демографския проблем – защо младите решават да имат деца толкова късно (защото не могат да гледат дори себе си);
- Неговите деца, техният опит по този въпрос и внуците му (да са му живи и здрави);
- Проблемите в образованието („Учителите втълпяват на младите, че те нямат място в родината си”, рече и отсече той);

И т.н. Изводът беше, че не трябва да се бавя, ами трябва да правя деца (чу ли, жено?) и после да мисля за кариера. Бабите щели да гледат детето/децата. В този разговор осъзнах, че май никой от класа ми от гимназията (МГ FTW!) няма дете все още, макар едни сладури да сключиха брак. Такова поколение сме, изглежда. Ще сме белокоси бащи, но все пак секси, мерси.

Разговорът ни достигна естествения си край с пристигането в Белово - финалната гара преди да бъдем разтоварени от влака и натоварени в автобус. Американецът изобщо не ни обръщаше внимание, зает да зяпа телефона си (и сигурно да крои зли планове, кой знае). Дадох му знак, че трябва да слизаме и той понесе гигантския червен куфар. Между другото раниците винаги са ми били по-съмнителни. За взрив не ти е нужен пътнически куфар. Но да не се отплесвам.

Лека мъгла бе обгърнала гара Белово, на улицата зад която се белееше някакъв автобус. От онези нито нови, нито стари рейсове. Средно положение – повозили са достатъчно (разбирай хиляди) пътници, че да са поизносени, но пак не са от онези, в които вали ли навън, вали и вътре. Тук е моментът да отбележа, че всъщност наистина валеше леко, а нямаше много извадени чадъри.

Тръгнахме ние към автобуса, а един черен мерцедес, паркиран до гарата, даде рязко на заден и раздели тълпата на две. Пролича си, че шофьорката - майка с дете на съседната седалка - е изнервена, а и как да не е – как може толкова много хора да стоят на улицата, когато тя иска да се махне от нея?!? Ах, ние, клетите простаци... Слава богу, този балкански Шумахер от женски пол не блъсна никого и всички стигнахме живи до автобуса. 

Там шофьорът измънка, че ще има още 2 автобуса и можело единият да пътува направо за Пловдив, а другите да обикалят и по останалите спирки, така че да не бързаме да се качваме. Да, бе, брат, ама валеше. Пътниците от влака, доста от които по-възрастни хора, веднага окупираха първия автобус под разочарования поглед на шофьора, а аз вече се смеех на глас на нелепата ситуация. Обясних на Американеца какво се случва, а към нас се залепи и някаква двойка, привлечена от английската реч. Германци, стори ми се. И те се интересуваха къде точно трябва да отидат, защото, очевидно, нямаше кой да им обясни. Кондукторите "нямат време" да говорят на английски, та на немски ли? С усмивка казах на двойката, че и шофьорът не знае как ще пътуваме, така че е по-добре да изчакаме следващите автобуси.

Те поне не закъсняха много. Дойде втори рейс и неговият шофьор веднага влезе в спор с първия. Сега пък се оказа, че всички автобуси щели да спират навсякъде. Съобщих го на чужденците, неразбиращи възмутената размяна на реплики на български, и им казах да се качат където преценят. Аз се озовах във втория автобус, забавлявайки се с всички коментари на недоволните клиенти на родните железници. Интересно, забавно и малко тъжно е как в такава ситуация е нужно просто да кажеш „БДЖ!” и всички кимат разбиращо.

Натоварихме се ние. Първият автобус – пълен. Вторият, в който бях и аз – с десетина свободни места. В този момент в него влезе кондукторката от влака. Онази, която нямала време да говори английски. Крайно време е да опишем този любопитен индивид, олицетворение на професионализма и учтивостта. Жена между 50 и 60 години, с толкова накъдрена коса, че чак не изглежда истинска, и с бузи, теглещи краищата на устните й леко надолу, карайки те да се чудиш дали няма да те захапе, ако я подразниш твърде много. От онзи тип хора, които очакваш да видиш зад бюро в някоя държавна институция. Е, тази беше избрало нещо не по-малко подходящо за човек с мотото „Служим на гражданите в рамките на достатъчния минимум”.

Та същата тази приветлива българка огледа хищно автобуса и възкликна: „Ама какво стана сега? Всички се качихте в два автобуса и другите два са почти празни!”. Изглежда, бяха дошли не един, а още два автобуса, с което влакозаместителите бяха станали общо четири. Според кондукторката май трябваше да се чувстваме гузни, че сме се качили бързо само в първите два, вместо да стоим навън и да ни вали, с което бяхме прецакали страхотната бедежейска организация. „Който иска на по-широко, да ходи в другите автобуси!”, предложи на висок глас жената, докато се настаняваше. Никой не прие офертата. За секунда се изкуших да се возя сам с шофьора на третия, ей така, за да е пълен цирка, а и колко хора могат да се похвалят, че са си имали личен автобус? Хехехе.

Щях да изпусна обаче последната щриха – шофьорът на нашия автобус май бе недоволен от това, че някакви хора, възрастна двойка, мисля, седнали на първите две места до вратата. Щели да ги „измокрят”, а това били „най-хубавите седалки”. С грижа за превозното средство и с грижа за пътника!

Пътуването до моята гара (с автобус) го прекарах с усмивка на лице заради всичките впечатления, които тези едва два часа бяха оставили в мен. Заради навика на родните шофьори да паркират навсякъде, автобусите едва намериха къде да спрат. Измъкнах се от моя (не личен, за съжаление) и за последно се покикотих на поредната доза „БДЖ” в живота си. А като се замисля, че има хора, които отказват да пътуват с влакове. Мислите ли какви възможности за забавление изпускате?

Популярни публикации от този блог

Реквием за един феномен (WrestleMania 33)

Комикси: "Batman: Europa"

Пушът на Джиндър Махал... и парите на един милиард потенциални фенове