2016-а разтърси WWE, а Smackdown изгря отново


Отминаващата година започна трудно за WWE. Първите месеци традиционно бяха фокусирани върху градежа на WrestleMania, a голяма част от основните лица бяха аут с контузии - Сина, Ортън, Ролинс, Уаят, Браян официално се пенсионира. Зорът, изглежда, подейства освежаващо на умовете с химикалки в ръцете и право на взимане на решения, защото получихме една изненадващо готина 'Mania (32, но кой ги брои вече...). Шейн и Тейкър надминаха очакванията, жените показаха, че "свежата кръв" в дивизията е способна на чудеса, поглезиха ни с мач със стълби, а главният мач... well... Рейнс vs. Triple H беше напълно очаквано разочарование, но карай. Толкова насилствено се опитаха да ни вкарат Рейнс (в очите), че чак ни болеше. Лошото е, че лека-полека пак започват да вървят натам (но ние няма да се дадем, right? Riiiight?).

Но си говорим за 2016-а, а не за това, което 2017-а ще донесе. WWE наистина закърпиха положението през първите месеци, а след това направиха една смела стъпка, решавайки отново да разделят шоутата си. Едно решение, което в началото ми се струваше излишно, но вече добива някаква логика (стига да се задържи) с оглед на гигантския ростър. Разделянето на шоутата до момента доведе до повече добри неща, едно от които е, че аз гледах изненадващо голям брой часове кеч през годината. Което с ограниченото ми свободно време е крайно необичайно, но, хей, интересно ми е. Особено случващото се в Smackdown. 

Идваме си на думата - прословутата "конкуренция" между две шоута на WWE. Такава реално не съществува, налице са само предпочитанията на феновете към съдържанието на едното или другото шоу. Вероятно обаче повечето гледат и двете. В този ред на мисли не разбирам неаргументирания хейт ту срещу едното, ту срещу другото шоу. "Враждата" между тях е по-нереална и от самите истории, които pro wrestling-ът ни предлага. 

Наистина важното при Brand Split-a е, че повече хора получават възможност да блеснат. Това пролича особено ярко в Smackdown. В края на годината хора като Ziggler и The Miz са отново дяволски интересни след като направиха враждата на годината, лично за мен (нито един слаб мач, разчупена история и силни сегменти). Rhyno и Heath Slater доскоро бяха супер over, което щеше да звучи абсурдно преди 6 месеца. The Usos са доволно освежени, The Wyatt Family и Orton също с общата си история. Нови лица от NXT като American Alpha и Baron Corbin получават шансове за изява и се справят доста добре с тях. На върха, разбира се, стои AJ Styles. Стайлс направи невероятна първа година в WWE и надмина много от фантазиите в дневниците на разни фенове, опитвали се да го впишат в особената среда на най-голямата компания в света. За 11 месеца той премина през успешен heel turn, история със Сина, която го изстреля на върха, продължаващо (и интересно) царуване с WWE титлата и качествен мач след качествен мач. AJ Styles никога не ми е бил особен фаворит, но ако някой заслужава да бъде сочен за "кечист на годината", това е човекът.

Вражда на годината. Мач след мач излъскаха до блясък ИК титлата.

Smackdown като цяло бе по-доброто шоу за мен през последната половин година, защото отговаряше на моите изисквания за това как всъщност трябва да изглежда една pro-wrestling програма. Стегнато и подредено е - не е 3 часа, които да се чудят с какво да пълнят, а всяка минута е от значение и се опитва да развие история и най-често успява. Залага на повече backstage промота, което помага за образите на кечистите. Титлите имат престиж. Турнирът за новите отборни колани и спечалването им от Слейтър/Райно даде солиден старт на дивизията, а след слабо затишие нещата се раздвижиха ударно в края на годината. Женската титла също стои по-солидно след смяната на шампионката (която първоначално мислех за излишна, но изглежда е била добра идея). Интерконтиненталната титла не е била толкова престижна (ех, тази дума...) от години, като на моменти ми изглеждаше по-значима и от световната. Миз и Зиглър сътвориха чудеса за нея във враждата си, а Миз продължава да се възползва от тази инерция и във враждата си с Амброуз. За WWE титлата и царуването на Стайлс вече споменах.

От другата страна RAW сякаш трябваше да стане по-суровото шоу, по-грубото и "някогашно" за сметка на "модерния" Smackdown. Контузията на Finn Balor обаче прецака много солидно нещата там, доведе до първоначален хаос във враждите, от който шоуто сякаш още не може да се оттърси. Оуенс като Universal Champion не е разочарование, напротив, но той стои твърде много в сянката на Джерико, който блесна с нови, божествени сили през тази година и бе най-забавното и интересно нещо за гледане в RAW. С кеф ще гледам тяхна вражда за титлата, защото нещата там се трупат много добре, но се опасявам, че WWE ще осерат и това и мачът им няма да е за злато. При жените интрига има, но няма разнообразие. При отборите такова също липсва - The New Day го довлачиха до рекорд, но какво от това? Ролинс и HHH също влачат враждата си с месеци, та вече да не ни пука за нея, а WWE междувременно отново започнаха да бутат Рейнс нагоре. Не, мерси. През това време Русев прави интересни дори midcard враждите, в които го вкарват. Как ми се иска да иде в Smackdown и да направи чудеса в името на Клета Майка България... 

Един от тези двамата "крадеше" всеки сегмент, в който участваше, и е сред най-интересните неща в WWE. Другият е (световен) шампион.

Потенциал има и то много. Просто сякаш нещо липсва. Може би имам проблем и с тези пусти 3 часа и в тях всичко ми изглежда размито и недостатъчно солидно, не знам. Но едва 3-4 пъти максимум RAW ми е харесал повече от Smackdown, където всичко всяка седмица е на едно стабилно ниво. Надявам се 2017-а да е по-добра за RAW и шоуто да се промени към по-добро, особено със задаваща се WrestleMania. Smackdown е пример, че е възможно.

За финал искам да отбележа, че някои от най-интересните неща изобщо не са в главните шоута. NXT продължава да "отглежда" звезди, а някои от най-добрите (да не кажа баш най-добрите) мачове, които съм гледал през годината, са именно от NXT Takeover-ите. Хвърляйте им око, защото там са истинските мачове бижута. Дори не е нужно да следиш историите - видео пакетите преди мачовете ти ги разказват. Cruiserweight дивизията се оказа по-скоро разочарование, но може би 205 Live ще позакърпи нещата. А може би не и коланът отново ще стане трофей за пълнене на минути в RAW.

Като цяло обаче мисля, че изпращаме една добра година за продукта на WWE. И можем само да си пожелаем следващата да е дори по-добра. Колкото и да е странно, аз съм оптимист.

Комикси: "Star Wars: Darth Vader"


Непорочно заченат. Израснал в едно сурово общество насред пустинята. Смятан за Избрания. Покосен от ръката на свой близък приятел. Възкръснал малко по-късно. Почитан от милиони...

Дарт Вейдър, дами и господа! Вероятно най-великият филмов злодей, носталгията по който ни кара да вием от кеф на излизане от кинасалоните, след като сме гледали "Rogue One: История от Междузвездни войни" (ревюто четете тук). Покрай този филм Star Wars треската ме разтресе толкова сериозно, че се озовах на легло... с тежката задача да завърша четенето на целия "Star Wars: Darth Vader" комикс, който Marvel издадоха.

Става дума за 25 броя (+ един годишен), действието в които се развива след случилото се край Явин 4 и унищожаването на първата Звезда на смъртта. Бунтовниците са взели голямата си победа и позициите на Вейдър в Империята са разклатени. Това обаче не е единственият му проблем. Императора предвидливо прикачва към него свой инспектор, който е там колкото да дава съвети, толкова и да следи всеки ход на ситския лорд. И има защо да се съмнява - Вейдър в никакъв случай не е послушно кученце. Това проличава и от собствените му планове - той наема Боба Фет да разбере повече за пилота, успял да изпрати фаталния изстрел към гигантската бойна станция. В тайните му начинания започват да му помагат и младата Доктор Афра и два изключително опасни дроида. Оказва се също и, че Императора години наред е подготвял свои "резервни варианти", в случай, че Вейдър се окаже "недостоен". И тези "резервни варианти" искат по един или друг начин да заемат мястото на най-страшния човек/машина/ситски лорд/нърдски бог в Галактиката.

Трудно се пише каквото и да е с главен герой злодей, но Kieron Gillen се е опрял на най-популярните черти на Вейдър, изградени в малкото минути, които той има в сагата, за да изгради един на места симпатичен, на места стряскащо безскрупулен образ. За Вейдър най-важни са собствените му планове и е готов да ликвидира всеки, който по някакъв начин ги застрашава. А такива фигури има и от двете страни - както от "добрите", така и от "лошите", защото сред силите на Империята има мнозина, които биха искали Вейдър да се провали. Същевременно в комикса проследяваме и развитието, което той претърпява между "Епизод 4: Нова надежда" и "Епизод 5: Империята отвръща на удара", особено след като разбира самоличността на пилота, унищожил Звездата на смъртта.

Естествено, Вейдър се нуждае и от поддържащи персонажи, за да не бъде преекспониран в собствения си комикс. Gillen го е подкрепил първо с Doctor Aphra, която е част от модата на Disney за силни и независими женски персонажи (Marvel, също като LucasFilm, са собственост именно на Disney). По-интересни обаче са злите версии на C-3PO и R2-D2 - дроидите Triple Zero и Beetee. Първият е протоколен дроид, в който обаче е имплантирана матрица от времето на Старата Република. Матрица на дроид, не харесващ особено много живите организми и с плашещи садистични наклонности. Beetee пък е прототип на astromech дроид, наблъскан с ракети, бластери и всичко друго, което може да предизвика смърт и унищожение. Доста по-забавна двойка са от добре познатите им игрални събратя.

Предизвикателствата пред Вейдър през тези 25 броя също не са малко. Интриги около Императора, сред имперската флота, войни на непокорни планети, опити за саботаж, предателства от съюзници, конкуренцията на по-млади и силни "модели", сблъсък и със самия "Създател". Всички те са елемент от една цяла история, раздробена много добре в отделните броеве, с преплитащи се нишки по пътя към кулминацията.

Към интересната история прибавете и детайлния и дълбок art, който вече изцяло оформя "Star Wars: Darth Vader" като доста значимо четиво за всеки фен. Чак ме е яд, че свърши и се надявам скоро да дадат на Gillen да опише какво се случва с Вейдър в годината между събитията от "Империята..." и "Завръщането...".

Книги: "Стоманеното сърце", "Зарево" и "Злочестие" на Брандън Сандърсън


Свръхпродуктивният Брандън Сандърсън стоял в кабинета си веднъж, вторачен в 70-те листа с различни идеи за магически системи. Взирал се в тях и си мислел: "Искам разнообразие... Нещо ново, нещо за разпускане". В един момент лампичката над главата му светнала и той скочил на крака: "Ще напиша книга за супергерои!". Издателите му, доволни от популярността на автора и продажбите на фентъзи творчеството му, се материализирали в кабинета сякаш от нищото. Застанали от двете му страни и започнали с пламък в очите да шепнат в ушите му: "Да, да, да! Напиши нещо за супергерои! Те са популярни в момента, ще се продават, да, да, да. А и филмите за тях са популярни.". Сандърсън се сепнал. "Ама разбира се! На мен в последно време ми се пишеше и филм!". И ето как, скъпи блогочетци, се родила трилогията за Възмездителите/Епичните.

Е, вероятно не е станало точно така. Това е моята, читателоблогърска представа за събитията, довели до създаването на "Стоманеното сърце", "Зарево" и "Злочестие". Три книги, в които Сандърсън бяга от фентъзито, и ни праща в едно недалечно бъдеще на нашия собствен свят. Там един ден в небето изгряла нова "звезда". Кръстили я Злочестие и не случайно - веднага след появата й обикновени хора от всякакъв пол, раса и възраст, започнали да се сдобиват с най-разнообразни суперсили. Един получил непробиваема кожа, друг можел да лети, трети смалявал себе си и предмети, четвърти можел да се клонира. Схващате идея. Така на бял свят се появили Епичните. Те обаче не постъпили по комиксово благородно - никой от тях не се втурнал да спасява девици в беда или да бори тероризма. Точно обратното - те започнали да убиват и рушат, водени от тежък егоцентризъм, мания за величие и усещане за превъзходство. Точно както повечето хора биха направили.

Колкото и да ни се иска да вярваме, че не е така, хората са лоши. Дейвид Чарлстън, малко американско (разбира се) момче, отказва да повярва в това до деня, в който един от тези Епични не го оставя сирак (класически комиксово). Дейвид отраства в свят, вече разпокъсан от властта на Епичните. Докато един ден не му се отдава възможност да види, че не всички са склонили глава пред хората със суперсили. Има и такива, които макар и без да са способни на чудеса, с ум, хитрост и двете си ръце се борят с новите деспоти. Един ден Дейвид среща Възмездителите и животът му се променя...

Пуснете си някой epic music микс в YouTube, за да усетите героичната атмосфера. Такава ще ви залива на няколко пъти в тази трилогия на Сандърсън. Реших да пиша за нея едва след като приключих с четенето и на последната книга - "Злочестие", защото реално стилът на романите е един и същ, качествата и недостатъците им също. Сандърсън е имал идея, разработил я е в една голяма история, която впоследствие е разделил на три части. Основната разлика в тях е мястото, на което се развива действието. "Стоманеното сърце" е ситуирана в Нюкаго - някогашният Чикаго, сега изцяло покрит от стомана чрез силите на Епичния, властващ там и дал име на книгата (и стимул на главния герой Дейвид). "Зарево" ни прехвърля в почти потъналия под вода Ню Йорк, а "Злочестие" ни качва на Илдития - някогашният Атланта, сега превърнал се в движещ се град от сол. Хубавото е, че средата не е само фон и се отразява на историята, като пейзажът и неговите характеристики дават възможност на Сандърсън да вкара нови идеи и оръжия в арсенала на персонажите си (като устройство за летене над вода в "Зарево").

Почти цялата трилогия обаче проследява приключенията на Възмездителите и тяхната борба с различни Епични, чиято природа е най-голямата загадка. Как са получили силите си? Защо са зли? Какви са слабостите им? Ей такива въпроси тормозят Дейвид, от чиято гледна точка Сандърсън разказва историята. Дейвид, дами и господа, е от онези дразнещи персонажи, които са склонни да вършат огромни тъпотии напук на логиката, здравия разсъдък и съветите на всички останали. Често тези му ходове сработват, правейки го "герой", но още по-често се провалят с гръм и трясък, напомняйки ни, че смелостта и глупостта вървят ръка за ръка. А освен това лично на мен ми попречиха да харесам главния герой, който с повечето си действия ме караше да пребелвам очи драматично. Глупак.

Дейвид е и сред малкото добре разработени персонажи. Освен него едва двама от Възмездителите получават повече внимание (заради ролята си в историята). За другите Сандърсън се сеща едва в третата книга, като пак не си дава много зор в изграждането на образите им, че даже забравя да отговори на някои въпроси. Но за това си има логично обяснение:

Както и да гледаш тези три книги - "Стоманеното сърце", "Зарево" и "Злочестие" - все ти изглежда, че Сандърсън е искал да напише филм за супергерои и точно това е направил. Оставил е литературното по-настрана (вероятно за големия си проект "Летописи на светлината на бурята") и е писал по-кротко, по-повърхностно. Без да позволява на текста да рови твърде надълбоко, като е компенсирал липсата на дълбочина с много действие; доста филмов и почти нестихващ екшън. От тази гледна книгите се четат бързо и леко, но от друга приличат на поредния холивудски блокбъстър - отделяш му няколко часа и после го забравяш.

Това обаче е Брандън Сандърсън - човекът с многото идеи, което проличава и тук. Дори когато пише за хора със суперсили, той не се ограничава до комиксовия стил - един герой, една сила. Не, не, не, Сандърсън обича да е сложно. Епичните имат няколко сили - първична, вторична и т.н. Има дребни Епични с по-малко сили, има и Висши - с няколко, между които често е безсмъртие от някакъв тип. Силите им често се различават коренно, а са трудни и за контриране. Още по-сложно става със слабостите им, които понякога дори самите те не знаят. Точно слабостите са нещото, което "изключва" способностите им и ги прави убиваеми, тъй да се каже.

О, спокойно, има и още много. Устройства, които работят със силите на Епични, предаване на сили, комбиниране и още, и още. Ако сте чели нещо на Сандърсън, знаете, че той обича да задълбава в "магическите си системи" и веднъж построил основата, скача все по-високо и по-високо. Това му се получава, спор няма. Слабостите в писането му обаче тук са отново налице.

Както казах обаче, трилогията за Епичните/Възмездителите сякаш е правена с идеята по книгите да бъдат направени филми. И едва ли ще е изненада за вас, като ви кажа, че правата за филмиране вече са продадени. Няма да си кривя душата - сигурно ще се получат три приятни екшъна с комиксов привкус. Повече "Iron Man 3", отколкото "The Dark Knight", но все тая. Що се отнася до самите книги - много зависи от това какво ви се чете. За разпускане са идеални, защото можете да минете всяка буквално за ден. Но няма да ви ангажират сериозно, няма да ви накарат да се обвържете емоционално с героите.

Поздравления на "Студио Артлайн" за оформлението на българските издания. Кориците са обвързани със заглавията и тематиката на книгите. По принцип не съм фен на хартиените обложки, защото бързо се късат, но и без тях твърдите корици са красиви (че може би дори повече, личен фаворит ми е тази на "Злочестие"). Проблеми обаче има с текста. Най-пресни са ми впечатленията именно от "Злочестие", третата книга. Дребно разминаване в превода на името на един клан ме накара да проверя и, наистина, оказа се, че преводачите са двама. Такива неща се усещат. Книгата (говоря за третата, за другите вече нямам такъв спомен) определено ще спечели и от още една редакция. Няколко повторения тук и там, както и грешки, особено в представянето на пряката реч, дразнят, особено в книга, която разчита на действието и това да бъде четена бързо и леко.

Издателство: Артлайн
Корици: твърди с хартиена подвързия
Брой страници: 456 (Стоманеното сърце), 450 (Зарево), 458 (Злочестие)

Ревю: "ROGUE ONE" ни дава истинския Дарт Вейдър и атмосферата на оригиналната трилогия


Дарт Вейдър. Сблъсках се за пръв път с най-великия злодей в киното преди 21-22 години, когато ми подариха стара фигурка от стрелбище. Малкото и заблудено Бире го кръсти "Магьосника" и го включи в игрите си. Тогава обаче баща ми ми каза нещо, което даде искрата на една фенщина, тресяща ме вече над две десетилетия: "Това не е магьосник. Това е Дарт Вейдър от "Междузвездни войни"."

2016-та е, а Дарт Вейдър отново е на голям екран. Нещо повече - Дарт Вейдър отново е онзи Дарт Вейдър, завладял съзнанията на милиони зрители по света с присъствието си, аурата на студена заплаха и обещанието за невиждана мощ, скрита под черните му маска и костюм. "Rogue One: История от Междузвездни войни" успява да ни върне точно този Вейдър, който Анакин Скайуокър леко развали с буйните си тийнейджърски терзания (и скучната физиономия на Хейдън Кристънсън). И за това трябва да благодарим на всички, замесени с този филм. Нещо повече x2 - "Rogue One" ни дава една от най-великите сцени в историята на поредицата, в която централна роля има именно Вейдър (и на която почти зацвилих от кеф в киното).

Но новият филм не е само Дарт Вейдър. Тъмният лорд е малка част от фабулата на лентата и се появява само там, където е необходимо. Както може би знаете, "Rogue One" е първият самостоятелен филм, който няма пряка връзка с т.нар. Епизоди от 1 до 6. Действието в него се развива между "Епизод 3: Отмъщението на ситите" и "Епизод 4: Нова надежда" (оригиналните "Междузвездни войни" от 1977 г.). Фокусът тук пада на много различни от Вейдър неща, но основно върху конфликта между Бунтовниците и Империята. За пръв път можем да видим тоталитарната власт на Империята в нейния пълен размах - пропагандата, която използва, усещането за страх, което налага над всички планети в Галактиката, и опитите да създаде оръжие, с което още повече да консолидира властта на Императора. Също за пръв път ни се дава по-ясна представа как Бунтовническия съюз води партизанската си война с Империята - убийства на важни личности от имперската администрация, саботажът, шпионажът и всички морални и не чак толкова морални ходове, с които може да се бори една абсолютна власт.

'member AT-ATs? I member!

Това е друг голям плюс на този филм - той не е просто приказка за "добри" и "лоши". Напротив - показва ни сивото в света на "Междузвездни войни". Показва ни, че сред "лошите" има хора, които съзнават заплахата, която представлява техния труд за бъдещето на всички живи същества. Показва ни и че "добрите" понякога използват долни и грозни средства, за да постигнат своите почти невъзможни цели. А освен това разбираме и че има такива борци за свобода, които дори самите бунтовници определят като "екстремисти". Шегата, че Люк Скайуокър е терорист, отговорен за смъртта на хиляди, тук оживява по свой собствен начин. Та браво и за сивото!

Ако дотук не ви е станало ясно, нека подчертая - "Rogue One" е колкото приключенски, толкова и военен филм. Броят на труповете, ама наистина труповете, тук е сред най-големите в цялата поредица. За разлика от "Епизод 2: Клонираните атакуват", където дроиди и клонинги падаха един след друг в една CGI каша, тук дори зад Stormtrooper-ските костюми се усеща, че има живи хора, които губят живота си. Битките изглеждат наистина като борба за оцеляване, а не забавно подхвърляне на камъни (ала "Завръщането на джедаите"). Без съмнение тук виждаме конфликтът Бунтовници срещу Империя в една нова и по-пълна светлина.


Тук не битката на повърхността на планетата, а тази в космоса има за цел да свали щит. #новаторство, хехехе

"Rogue One" е и филм за почитателите на оригиналната трилогия. Като атмосфера се доближава повече до нея от който да е от prequel-ите или "Force Awakens". Причините са много. Първо, действието се развива малко преди "Епизод 4: Нова надежда", в същата вехнеща под имперска власт Галактика. Второ, запазена е класическата Star Wars подредба на действието - персонажите пътуват от една планета на друга, за да се присъединят към тях други и да получат нови цел и посока, които да ги изпратят на трета планета, и т.н. А не като в Епизоди 2 и 3, например, където Лукас ни засипваше и объркваше със сцена ту тук, ту там. Тук всичко е семпло, но работещо. Трето, на места елементът "носталгия" буквално те разтриса с познатите машини, кораби и тук-там лица. Всичко обаче в умерени количества, за да е приятно и сгряващо, а не да се натрапва.

Що се отнася до персонажите: вече изразих задоволството си от Вейдър, но има и други интересни проблясъци. Джин Ерсо (Фелисити Джоунс) е достатъчно адекватна, за да е движещия елемент в историята. Другите й спътници са пример за политкоректността в Холивуд, но това не пречи, а помага на зрителя да ги различава един от друг. Не ги прави обаче нещо наистина запомнящо се. А няма и как - Люк, Хан и Лея имаха три филма, за да се развият напълно. Героите тук имат само един, защото продължението на "Rogue One" е именно "Епизод 4". По-ярко впечатление прави препрограмирания имперски дроид K2, който сега помага на бунтовниците и има навика да е злокобно и шеговито прям. Като C3PO, но по-опасен и по-малко дразнещ.

Директор Креник (Бен Менделсън) е задоволителен злодей, но не и това, което очаквах да е. Той отстъпва някак на заден план за сметка на две стари и по-високопоставени имперски фигури - Дарт Вейдър и... един друг персонаж, който аз много се зарадвах да видя "съживен" чрез CGI, макар актьорът, изиграл го през 1977 г., да е мъртъв от десетилетия. Ще го видите сами. Може би най-подценяваният SW злодей, а един от най-важните, добре измислени и изиграни според мен.

"Rogue One" обаче не е толкова фокусиран върху персонажите, а върху идеите им, за които се борят; целите, които имат. Не като индивиди, а като враждуващи групи. Както казах, той е в голяма степен военен филм. Филм за саможертвите и борбата на една група хора (и извънземни, и дроид) срещу друга група хора (и извънземни, и дроиди). Не се учудвайте, ако чуете, че това е най-мрачният филм от поредицата след "Империята отвръща на удара". На места е дори по-мрачен.

Добрата новина? Че "Rogue One" наистина е един и от най-добрите "Star Wars" филми, които сме получавали. Но пък на мен Вейдър (и великата финална сцена) ми повлияха наистина много. Идете до най-близкото кино и вижте дали ще повлияят и на вас.

Книги: "Писма от Дядо Коледа" на Дж. Р. Р. Толкин


Помня, или поне ми се струва, че помня, как магията на Коледа се развали за мен. Вероятно съм бил на 5 или 6, може и повече. Елхата ни, по това време от живите, но малка, стоеше в коридора. Аз бях с родителите си в една от стаите, но след събуждането си вече бях видял, че под елхата няма нищо. Тогава някой от тях, струва ми се, че майка ми, отиде до коридора, върна се и ме накараха пак да погледна. Там ме чакаше кутия с фигурка на Батман - с доста рядко срещан бял костюм без наметало и една джаджа с формата на прилеп, която се прикрепяше към ръката. Зарадвах се, но и сериозно се усъмних в цялата схема с писането на писма и получаването на играчки. Толкова, че да го помня.

Детският ум наистина е благословен с коледната магия. Елхите са по-красиви, светлините светят по-силно, а очакването на заветната сутрин на 25 декември трудно може да се сравни с нещо друго. Радостта, когато желанията бъдат сбъднати, и разочарованието, когато нещо е попречило на Дядо Коледа да изпълни всички заръки. Това е нещо, което в един момент губим. Вихърът на ежедневието ни често превръща коледната утрин в просто поредния ден, а за децата той е нещо много повече.

Точно там ме върна "Писма от Дядо Коледа" на тъй любимия ми Дж. Р. Р. Толкин. Между двете корици на тази книга са събрани в едно бащина любов и магията на празника. Тя съдържа писмата, които Толкин е писал на своите деца - трима синове и една дъщеря - всяка Коледа в периода 1920-1943 година. Всички те са написани от името на приказния герой. Започват семпло - Дядо Коледа споделя с децата, че е харесал писмата им и ще донесе всичко, което са поискали. Постоянното разширяващата се и самообогатяваща се фантазия на Толкин обаче не му е позволила да спре дотам. В писмата започват да се появяват все повече герои. Първо, инатливият и пакостлив Полярен мечок, който помага на Дядо Коледа с подаръците, но често предизвиква някоя грандиозна беля. След това се появяват гоблините (не властелинските, скъпи другари почитатели на Професора), които искат да напакостят на Дядо Коледа, а и на всички деца по света. След това идват и "подкрепленията", които да отблъснат гоблините и да спасят Коледа.

Първото писмо дори не загатва за това колко дълги и подробни ще станат тези през следващите години. Светът на Дядо Коледа става все по-пълен, все по-жив, а Толкин започва да придружава писмата и със свои собствени илюстрации, в които уж добрият старец показва на децата къде живее, какво прави, а понякога илюстрира и някои от описаните събития. Макар и насочени към невръстните деца на Толкин, писмата с приключенията на Дядо Коледа те завладяват, носят ти онзи уют от детството и някак дори те подтикват и ти с такъв хъс да стимулираш детската фантазия и да пазиш за тях магията на коледния ден.

Писмата обаче са и някак биографични. Те проследяват старанието на бащата Толкин към това да зарадва децата си. Обясненията как заради някакъв проблем във фабриката Дядо Коледа не е успял да донесе всички желани подаръци разкриват кои са били по-тежките години за семейството във финансов план. А най-сериозно се усеща тъгата от това, че децата порастват. Първо Джон, най-големият, спира да пише писма с желания, но "Дядо Коледа" му праща поздрави, докато пише на по-малките. Накрая пликовете са адресирани само до най-малката - Присила, която се ражда цели 9 години след първото писмо.

Българското издание на "Писма от Дядо Коледа" е прекрасно. Зад твърдите му корици се крият всичките писма, преведени на български, но налице са и сканираните оригинали, в чието изписване Толкин е вложил забележително старание, сякаш самият той се е връщал в детството, докато ги пише. Има ги и всички негови картинки, които показват приключенията на Дядо Коледа и Полярния мечок. 

А накрая, когато стигнеш до финалното писмо, я има и тъгата, че няма още. Но аз знам, че Дядо Коледа и Полярният мечок са добре и продължават да се трудят. И догодина, когато племенникът ми вече е достатъчно голям, за да разбира, ще започнат да пишат и на него.

Издателство: Колибри
Корици: твърди
Брой страници: 192 

Трейлър: Новият "The Mummy", в който няма мумия


Имам чувството, че Том Круз е навсякъде. Окупирал се е в своето царство "Мисията: Невъзможна", което през две-три години му носи по няколко милиона. Снима се във всеки втори научнофантастичен филм, най-вероятно подлагайки сциентоложката си вяра на тест. Пък  и му се получават - за справка "Oblivion" и "Edge of Tomorrow". Феновете на книгите за Джак Ричър имаха съмнителното удоволствие да получат Круз в главната роля във филмовите екранизации. Сега той налази и друг франчайз, който става жертва на мания за reboot-ване - "Мумията". Какво свързва всички тези филми? Това, че в тях Круз играе горе-долу един и същи персонаж.

Диапазона на разнобразие в образите на Томи-бой е практически несъществуващ. Той винаги гледа по един и същ начин, смее се по един и същ начин, говори по един и същ начин. О, сменя прическите! Идеята ми обаче не е да сипвам на Том Круз, за който нито мен ме е*е, нито вас ви е*е. Идеята ми е да сипя на "Мумията", която се задава, и в която той най-вероятно пак ще играе себе си.

Гледах тийзър трейлъра на филма. Мумия не видях. Втори път го гледах - мумията все още липсваше. Викам "Чакай да изчакам целия трейлър, може и да се мерне мумия". Цък, братче, мумия нема.

Впоследствие разбрах каква е цялата работа, ама да започнем от самото начало. Първата "Мумия" е китен хорър от 1932 г. В края на 90-те се появи негов бегъл римейк. Този вариант на "Мумията" беше един много симпатичен екшън филм, в който Брендън Фрейзър трябваше да спасява себе си, Рейчъл Вайз, брат й и целия шибан свят от една истинска мумия - събудилият се след векове сън египетски жрец Имхотеп. Приключенията им продължиха с все същия забавен и неангажиращ стил в продължението - "Мумията се завръща", откъдето тръгна филмовата кариера на Дуейн "Веждата" Джонсън. После имаше и трети филм, в който "мумията" беше Джет Ли, но него се опитваме да го забравим задружно. 

Universal, жадни за кинти като всяко филмово студио, решили, че и те искат да си правят "филмова вселена". След Marvel, DC, Star Wars вселени не им оставали много варианти и дошла идеята да създадат филмова вселена с популярни чудовища. Дракула и приятели вампири, чудовището на Франкенщайн и цялата му рода, Човекът-вълк (ама не Дел Торо), Мумията, Джекил и Хайд (те винаги са си компания) и още, и още. Разбира се, за да се стартира една такава "филмова вселена" е нужна магическата дума на Холивуд през 21 век - reboot.

Филмите с Фрейзър остават в историята и се започва на чисто. Главният герой този път го играе Том Круз, който, както вече посочих, играе себе си. Имаме и някаква жена, която да спасява (Рейчъл Вайз поне беше оправна), имаме и една жена, от която да бяга ужасен... Wait. JUST FUCKIN' WAIT! Ето, че стигнахме и до големия проблем на новата "Мумия" - самата мумия.

В reboot-a няма да получим Имхотеп, а вместо това - принцеса Ахманет. Става дума за бледото, полуголо девойче, което се разхожда насам-натам из трейлъра, покрито с татуировки от дъвки и няколко парцалчета. И крещи там нещо, вика. Не ме плаши особено, а уж идеята на новата "Мумия" била филмът да е леко хорърче, ала класическата лента с Борис Карлоф, а не екшън-комедия. Аз обаче ще приема женският злодей по-скоро като шега. Холивуд има някакъв лек проблем с цялата тази феминистична мода, която май не дава кой знае колко добри финансови резултати. Нямам нищо против главни герои жени - чакам "Rogue One" с голямо нетърпение. С жени-злодеи обаче е по-трудно, особено когато умишлено кастваш секси актриса. Мъжкият мозък мисли "А, цица!", а не потръпва при вида на предполагаемата мумия. Надеждата ми е, че половината филм Ахманет ще го прекара под формата на увита с парцали разложена купчина плът. Пък после нека дойде месцето и секси вида. Поне половината филм да изкараме изплашени, надървени ще сме през останалата половина.

Единственото нещо, което определено събужда интереса ми към "The Mummy", е това, че Ръсел Кроу играе д-р Джекил в него. Т.е. абсолютно сигурно е, че в един момент той ще играе и Mr. Hyde, а кой по-подходящ за ролята от нахвърлящия се с юмруци върху папараците ирландски пич? Хехеее!

За финал ще ви кажа, че режисьор ще е Alex Kurtzman (да се чете "курзамен"), който в кариерата си на сценаристи ни е дарил с шедьоври като филмите "Transformers". Трябваше да ви доразочаровам, преди да ви оставя сами да изгледате трейлъра:

Разтягането на локуми свършва на WWE TLC 2016


Дойде декември и WWE се сетиха, че е време да приключват враждите, които от месеци месят като локуми пред очите ни. Тези в Smackdown поне са вкусни, 'дет се вика, но и на тях им е време да бъде изконсумирани до последната прашинка пудра захар, за да продължим към следващия сладкиш. Кардът на WWE TLC 2016 би трябвало да е точно такова финално ястие, което да затвори "последните глави" на цееееели пет истории... или поне такива са всеобщите (биркови) надежди. Защото ако до Royal Rumble пак гледам Амброуз-Стайлс-Елсуърт, ще "поръчвам" сценаристи...

И като споменах светата троица на Smackdown-ските главни мачове - ама разбира се, че ще започнем с тях тримата, бе! Нали са дъ мейн ивент ъф дъ ивнинг (с изключение на "No Mercy"):

WWE World Championship - Tables, Ladders and Chairs Match: AJ Styles (c) vs. Dean Ambrose - Много ми е интересно, как щяха да я влачат тази вражда толкова, ако не беше Джеймс Елсуърт и необяснимото издигане на неговата безчелюстна джобърска персона до фаворит на феновете? Сина падна, садна и от шоутата отпадна след "No Mercy", така че нямаше как той да е "скрепяващия елемент" за разпадащата се конфигурация Styles vs. Ambrose. Но ето, че Елсуърт беше налице и изведнъж стана жизненоважен за разтягането конкретно на този локум. Нямам против, показва, че драскачите в синьото шоу умеят да мислят "на момента", но пламъкът на този feud толкова сериозно взе да гасне, че с радост ще посрещна мига, в който Стайлс ще свали титлата от стълбата и ще продължи към светли бъднини... демек вражда със завръщащия се Сина, най-вероятно. Бог да му е на помощ. Амин. О, и не забравяйте, че Джеймс Елсуърт има гарантиран мач за титлата. Нов шампион по Коледа? Хехехе, гавря се. Дано да се гавря, де.

Chairs Match: Kalisto vs. Baron Corbin - Мачът на мачовете. Нямам търпение за този сблъсък на гигант... и Калисто. Позакърпиха билда на тази kickoff враждица през последните седмици, спор няма. Корбин пре*ба един от безсмислените interbrand title мачове на Survivor Series, пребивайки Калисто. После и двамата показаха, че знаят как се държи метален стол, което автоматично ги направи кечистите, заслужили все още странния като идея Chairs match. Това Давид+стол срещу Голиат зрелище не го чакам с нетърпение, но имам прогноза: Корбин печели, защото ми се струва, че WWE много искат да направят нещо с него. Макар да не са сигурни какво точно.

WWE Smackdown Tag Team Championship: Heath Slater/Rhyno (c) vs. Bray Wyatt/Randy Orton - Слейтър и Райно така рязко загубиха инерцията си, че забравих, че са шампиони. Трябваше да изгубят титлите от The Usos и така да помогнат на heel turn-а на самоанците. После можеха да си върнат зла... среброто, но поне щеше да има динамика. Сега има застой, който Tag Team Turmoil мача и последвалото ПОРЕДНО прецакване на American Alpha трябваше да раздвижат. Да, ама не точно, защото мачът за титлите идва без никакъв билд, а почти сигурно ще видим нови шампиони. Уаят и Ортън печелят, продължават своята creepy bromance история, a вече ще имаме два отбора, искащи отмъщения: Slater/Rhyno и Alpha. Ако се сетят да раздвижат и останалата част от дивизията ще е хубаво.

Smackdown Women's Championship - Tables Match: Becky Lynch (c) vs. Alexa Bliss - Хайде дано и това е край на вражда, защото вече взеха да се мъчат малко. Дадоха им и едни маси, за да не завиждат на колежките от RAW, които се трепаха в Адска клетка. LOL. Добре беше като стартова вражда за нова титла, но Беки трябва да запази вече окончателно и да продължи към...

Nikki Bella vs. Carmella (No DQ Match) - Ники Бела! Не съм вярвал, че ще го кажа ентусиазирано. Сигурно е заради гърдите на г-жа Сина, знам ли. Но да, Guest Booker-ът в мен не спи и изскочих със злата теория, че не Наталия (както изглежда на пръв поглед), а Беки е нападнала Ники на Survivor Series. Защо? Защото жени, брат. Не, сериозно, защото Беки е напълно логично да е недоволна, че Ники бе капитан на отбора на Smackdown, а не тя, която е шампионка на цялата им дивизия. Победа за Ники тук и да продължава към вражда с Беки, пък ако я извъртят и с подозренията към Наталия и троен мач преди това - отлично! BOOK IT! You're welcome.

Intercontinental Championship - Ladder Match: The Miz (c) vs. Dolph Ziggler - Кулминацията винаги е най-хубава, заради това завършваме с истинския main event за мен! Зиглър и Миз сътвориха враждата на годината сякаш от нищото. Не мога да се сетя за друга история, която да е предложила няколко смени на титла, постоянно високи като качество мачове и интересни залози + две-три болезнено яки промота. Исках, надявах се, молех се да им дадат задължителния Ladder мач на турнира и тук WWE не ме разочароваха. Не вярвам и тези двамата да го направят с всичката химия помежду им. Още повече, че тук класическото "добър срещу лош" работи за мен и яко ще марквам за Зиглър. 

WWE TLC 2016 има уникалната възможност да е едно от онези PPV-та, които слагат ясен край на няколко вражди, за да продължим нататък. Нещо, което днес май липсва, а беше налице в онези "хубави времена", за които все се сещаме с носталгия. Дано WWE ни дадат трето поредно добро "синьо" PPV и наистина приключат повечето истории, за да гледаме още по-свеж Smackdown от следващата седмица.

ОЩЕ КЕЧ:

Комикси: "Пазители на галактиката: Император Куил" (и мъчното комиксоиздаване у нас)

"Комикси! Комикси! Дайте комикси!", скандираха в хор гладните за истории в картинки нърдски души, но във Facebook страницата н...