Книги: "Град на стълби" на Робърт Джаксън Бенет


Ако мога да перифразирам мъдрите слова на Джоуи от "Приятели", ще се получи нещо от рода на:

"Фентъзи? Gooooood!
Крими? Goooood!
Фентъзи и крими в едно? Goooood!"

В случая това е напълно в реда на нещата, тъй като със своя роман "Град на стълби" Робърт Джаксън Бенет ни предлага поредния жанров хибрид, комбиниращ два мои любими жанра. При това добър хибрид, за мой късмет! Върви ми с тези авторски експерименти...

Книгата ни отвежда в града Баликов. Някога той е бил център на Континента и мястото, от което няколко божества са властвали над целия свят. Това обаче е било преди владетеля на един малък и поробен от Континента остров да си каже "F*ck this s*it!" и да изнамери начин да избива божества и всякакви видове техни отрочета. Действието в книгата се развива няколко десетилетия след похода на този блюстител на атеизма. Баликов вече е бледа сянка на онова, което някога е бил, а жителите на Континента от господари са се превърнали в (почти) роби. 

В тази атмосфера на постоянно тлеещо напрежение е извършено политическо убийство - ликвидирано е дипломатическо лице от народа на богоубиващия владетел. Смъртта му изисква бързо и задълбочено разследване, при което обаче ще бъдат преровени не само черните ризи на най-властните лица в Баликов, но и ще бъдат разровени въглените на вярата към изчезналите богове...

Убийството, стоящо в основата на много добри кримита, е налице и Бенет успешно завърта първата част на книгата именно около неговото разследване. Впоследствие обаче наяве излизат много по-мащабни проблеми, които тласкат "Град на стълби" в една баш фентъзи насока с подобаващата доза епичност към края. 

Светът, който авторът е създал, е доста любопитен. Действието се развива в епоха на ръба на индустриализацията. Налице са автомобили, тук-там и огнестрелни оръжия, но все още се разчита най-вече на хладното острие на стоманата. Не е стиймпънк, мисля, но пък мен никога не ме е бивало с жанровете. Важното е, че постепенно "Град на стълби" те завлича все по-навътре в себе си, благодарение и на любопитната, макар може би и недостатъчно развита митология. Други писатели, изглежда, са ми повлияли и дресирали да предпочитам нещата по-сложни от необходимото. 

Бенет има попадения на всички нива - митология, атмосфера, персонажи, екшън, драма и т.н. Нещо, което ми направи силно впечатление, е обилната доза феминизъм и политкоректност, пропила "Град на стълби" от корица до корица. Главният герой е жена, при това с по-тъмна кожа. Няколко от другите основни персонажи също са силни жени на различни властови позиции. Мъжете в романа имат някак по-второстепенна роля, като дори един от най-основните от тях предпочита по-скоро ласките на други двуглави. Логично в книга с толкова жени в нея, а? Не, не ме разбирайте погрешно - всичко това е чисто авторско решение и лично на мен не ми пречеше ни най-малко, не би трябвало да пречи и на вас. Най-малкото е разнообразно и създава предпоставки за една по-различна динамика в комуникацията между героите.

Аз съм обаче съм си old school guy и любимият ми персонаж от раз стана бодигарда на главната героиня - масивна грамада от покрити с белези мускули, простичка философия за живота ("Или съм жив, или мъртъв. Толкова.") и склонност към убийството на всеки появил се проблем, ходещ на два крака (и не само). Зигруд е от онези простички фентъзи персонажи, на които ти е трудно да не симпатизираш. Подобно на другите основни герои в книгата, Бенет не го е пренебрегнал и постепенно разкрива и неговата лична и доста драматична история. 

За финал ще обърна внимание на финала. След зрелищната развръзка следва един твърде обемен като брой страници епилог, който хем завършва историята, хем дава основите на следващата. Спокойно - "Град на стълби" е подходящо четиво и за самостоятелно четене. Пък ако ви хареса, винаги можете да продължите с "Град на остриета". Както смятам да направя и аз.

Брой страници: 496
Корици: меки (тъкмо щях да похваля "Бард", че веднъж са налучкали с визия и то се оказа, че корицата е взета от оригиналното издание...)
Издателство: Бард

Книги: "Вещерът: Меч на съдбата" от Анджей Сапковски

"И запяло Лютичето за Бирето, което чете, Погълнато от страниците като малко дете. За оная мастия Йенефер и Гералт балъка, За таз...