Подкаст: BIRECAST Брой 6 - WrestleMania Превю


Брой номер 6 на #Birecast е тук и е изцяло посветен на кеч. Предварително се извинявам на хората, които не се интересуват от този тип развлечение, защото други теми в новия брой на подкаста няма. Разговорът по основната ни кеч тема стана твърде обширен и нямаше смисъл да се вкарват и други неща, но ще се реванширам в следващия брой (на 2 април).

А каква е основната тема? WrestleMania 33, разбира се. Гост ми е Иван Вълков, по-познат на хората, влизали някога в BWC, като koleda321. С него обсъждаме най-голямото кеч шоу на годината, мачовете в неговия кард и историите, които доведоха до него. Защо отново part timer-и са в главния мач, Рейнс ще победи ли Гробаря, кой ще е мачът на вечерта и какво по дяволите ще правят хора като Самоа Джо, Сами Зейн, Строумън и прочие - всичко това и още много в нашия обшиииирен разговор.

Чуйте специалното WrestleMania издание на "Birecast" - или онлайн в YouTube, или го свалете от archive.org, за да го слушате на компютъра, телефона, плейъра си или каквото там ползвате.


Подкастът излиза всяка втора неделя, така че следващият брой очаквайте след 9 април. А ето и малко полезни линкове:

Батман обединява JUSTICE LEAGUE в новия трейлър на филма


След една камара тийзъри и новини за другите филми по комикси на DC, първият цял трейлър на "Justice League" (Лигата на справедливостта) е вече тук. Хвърлете един поглед как Батман обединява другите супергерои, пък после ще си говорим за видяното: 



Признавам, засмях се на сцената с Бари Алън (The Flash) и Брус Уейн, в която Бари пита "What is your superpower?". Изтъркана шегичка, но все пак култова. Като цяло в трейлъра се усеща желанието на DC/Warner Bros. да накарат филмите си да изглеждат по-забавни, както говори и финала с Гордън, Батман и Аквамен.

Нужно ли е да си говорим за историята? Извънземна заплаха, първите проявления на която видяхме в "Батман срещу Супермен", е надвиснала над Земята. Супермен е в гроба (lazy ass motherf'er), заради което Батман, бидейки най-великия супергерой във Вселената, решава да събере други индивиди със свръхсили, за да ни спасят от извънземно унищожение.

Тези от вас, които не са комикс-фенове, сигурно са се сетили за историята на първия "The Avengers" и донякъде са прави, но "Justice League" не заслужава да бъде опростяван дотолкова. Честно казано след трейлъра аз съм дори леко обнадежден, след като предния филм сериозно разклати доверието ми в DC, Warner Bros. и режисьора Зак Снайдър. Но музиката и в този трейлър не ми харесва. Какво толкова имат против някоя хубава epic мелодия?

Кого ще видим вътре? Бен Афлек, който наскоро се похвали, че е спрял да се напива като свиня, ще изиграе отново своя доста мрачен и сполучлив Батман. Гал Гадот е Wonder Woman и макар да е секси, продължава да се нуждае от някоя-друга пържолка отгоре. Джейсън Момоа, познат ви като Хал Дрого, ще яхне океана, вместо кон, изигравайки badass версия на несправедливо осмивания герой Аквамен (харесвам дизайна на костюма, btw). Езра Милър ще е The Flash, опитвайки да "изпревари" доста сполучливата телевизионна версия. Рей Фишър пък е почти изцяло дигиталния Cyborg и ще е щипката "diversity" в каста. 

Филмът излиза по кината на 17 ноември.

Книги: "Метро 2033" от Дмитрий Глуховски


Сблъсъкът с творчеството на нов за тебе автор винаги е интересно, особено ако си слушал похвали за него отново, и отново, и отново... С Дмитрий Глуховски трябваше да се "запознаем" още преди почти година и половина, когато пристигна копието ми на романа му "Бъдеще". Дори тогава бях наясно, че най-популярна е поредицата му "Метро", но именно пояснението "поредица" ме спираше да се докосна до книгата и ме караше да искам нещо самостоятелно. Този страх от поредиците, струва ми се, отказва доста читатели от много добри четива, просто защото не искат да се ангажират с история, по която вече има 2 или 3 книги.

Да, обаче "Бъдеще" буквално трупаше прах. За тази година и нещо смени три местоположения и измина стотина километра без да бъде прочетена. Първо, събираше прах на една ракла, след това на един книжен рафт, а сега - на друг. Двата ми опита да я започна може би бяха направени в неподходящите моменти, с което опознаването на Глуховски и писането му останаха за "бъдеще"-то.

Бъдещето е сега! Безумна реплика, чувал съм я няколко пъти на различни места и навсякъде ми звучи малоумно, но е подходяща за случая, защото най-накрая прочетох... "Метро 2033", а не "Бъдеще"! Както заглавието на тази публикация ясно показва, всъщност. Съквартирантът ми се захвана с поредицата (той е смел човек, не страда от горепосочения проблем, изглежда), беше доволен, а и се оплака от няколко ужасни кошмара заради книгата. Няколко похвали от жената за вкус и си рекох "Хайде!". И с това "Хайде!" най-накрая стигаме и до нещо съществено за книгата. Тези три абзаца нагоре бяха необходими, тъй като е важна личната история на читателя с книгата и автора. Мхм, мхм.

Разяснявам за какво става дума в "Метро 2033" за тези от вас, които все още се дърпат на Глуховски (а не бива). Случило се е най-очакваното нещо на света - поизтребили сме се в ядрен апокалипсис, превърнал голяма част от земната повърхност в негодна за живеене (освен ако от радиацията не си мутирал в хапващо човешко месо извращение, далеч по вид и мислене от хомо сапиенс). Част от жителите на Москва са потърсили спасение от лъчевата болест под земята - в километричните дебри на московското метро, превръщайки станциите в малки поселища. Пословичният инат на вида ни, когато нещата опрат до умиране, е спомогнал за това няколко десетилетия обитателите на метрото да оцелеят (макар и не всички), въпреки опасностите, които ги дебнат както на повърхността, така и из самите тунели на метрото. Опасности, които не се ограничават с радиацията, нейните гротескни отрочета, плъховете, гладът и мизерията, но включващи и човешката природа - жаждата за власт, безумието на вярата в богове и дяволи, следването на идеите за този или онзи "правилен" социален ред и пр.

Ето в този, потънал почти в постоянен мрак "свят" на нищета, борба за оцеляване и бледи спомени за живота на повърхността и някогашното човешко величие, Глуховски ни представя Артьом - младеж, който не помни какво е било "горе"; който дори не се е отдалечавал кой знае колко далеч от пределите на метростанцията, в която живее. Той е чувал само истории и легенди както за останалата част от изпълнения с живот метрополитен, така и за призрачния град над него. Естествено, това ще се промени, когато животът на младия Артьом се сдобие с цел, от която зависи много повече от неговото жалко (от гледна точка на това, че Майката Земя е била пенетрирана от ядрени бойни глави, нали) съществуване.

...ииии "Метро 2033" ми хареса. Което е голямо постижение с оглед на това, че не харесвам постапокалиптични истории от всякакъв тип. Отново ще разясня защо: защото смятам, че ако наистина сме толкова глупави, че да се посипем масово с атомни бомби, то не заслужаваме да продължим да съществуваме като вид. Трябва просто да дадем шанс на планетата да се прочисти от нас и щетите, които сме й нанесли, и да опита отново с някой по-разумен (дано) вид. "Метро 2033" е пример точно за това защо няма да го направим - заради пустата надежда, проклетия инат за оцеляване, за "поправяне на стореното", за реванш.

В обитателите на метрополитена Глуховски е натъпкал завидно количество идеи, които да оправдаят тази борба за оцеляване. Естествено, има ги тези, които виждат "Спасението" във вярата в бог и продължаващото съмнително дълго държане за ръце. Онези с различни религиозни възгледи от тях пък копаят още по-надълбоко, търсейки "спасението" в адските казани. И докато едни ги тресе треската на религията, други го удрят на политика - фашисти и комунисти воюват за територии, а верните само на парите се чудят как да опазят обширните си владения от глупавите спречквания на всички останали. Това разнообразие из метрото е един от големите плюсове на книгата за мен, тъй като не й позволява да ти доскучее, изненадвайки те отново и отново с нещо ново.

Друго нещо, което ми допадна, е усещането за RPG игра, което "Метро 2033" носи. Артьом сякаш скача от куест на куест, среща най-разнообразни персонажи по пътя към своята Цел, всеки от които преживял различни перипетии, имащ една или друга гледна точка за заобикалящия го свят. Артьом, като типичен младеж, е гъбата, която попива по малко от всеки. Без да забравя, разбира се, Целта. Инат и глупост човешка, обсъдихме го вече. И тук идва третият голям плюс - един много приятен twist. Очаквах да има такъв, но не успях да предвидя това, което се случи на финала - браво на Глуховски за което.

Авторът заслужава поздравления и за усещането за заплаха, дебнеща в тъмните като в г*з коридори. Напълно оправдано героите на "Метро 2033" изпитват страх от новото си местообитание, а през страниците това успешно се прехвърля и на читателя. Първо, докато го четеш, а след това, ако нямаш късмет и имаш по-живо въображение - в някой-друг "весел" сън. Да, и на мен не ми се размина. Това обаче не трябва да ви плаши, тревожи или отказва - струва си да се потопите в дебрите на "Метро 2033". В сравнително малък обем Глуховски предлага много на читателя. Налице е и малката радост за страхуващите се от поредици - книгата има достатъчно задоволителен финал, че да можете сами да прецените дали ви е харесала достатъчно, че да продължите със следващите. Мен лично Глуховски ме нави за още едно пътуване из "неговото" метро.

Издателство: "Сиела"
Корици: меки (има и ново издание, така че не се учудвайте, ако попаднете на визуално различни книги с едно и също име)
Брой страници: 516 официално, но в края има една глава от "2034", т.е. реално са около 480

Подкаст: BIRECAST, Брой 5 - Филмите по игри


По-добре късно, отколкото никога - петият брой на подкаста е при вас след множество перипетии. Основната тема в този брой са проблемите на филмите по игри. С госта ми - запаленият кинолюбител и знаещ къде да търси кусури Петър Чернев се фокусирахме върху последните две подобни заглавия, излизали по кината - "Warcraft" и "Assassin's Creed".

Освен това в петият брой на "Birecast" ще чуете ревюто ми за "Логан: Върколакът" (Logan), което въобще не е така хвалебствено както повечето мнения на фенове и критици. Доста повече похвали раздавам за постапокалиптичния роман "Метро 2033" на Дмитрий Глуховски, с чието творчество най-накрая се запознах. Десертът в подкаста е за кеч-феновете - отново вървя в обратна посока на масовото мнение и обяснявам защо според мен е хубаво, че Broken Matt Hardy и Brother Nero не се върнаха в WWE преди WrestleMania 33.

Всичко това можете да слушате докато утре отивате на работа/университет/училище, докато си лежите или пък запълвате скучна вечер с ровене из Facebook. Гласът на Бирко е тук и ще ви донесе уют! Хахаааа! Теглете подкаста от archive.org или го слушайте в YouTube - по ваша преценка. Приятно слушане!


Подкастът излиза всяка втора неделя (този се забави, защото имам някакви много приятни наченки на личен живот). Следващият брой очаквайте в нощта на изборите - 26 март. Защото хубавият избор е само един - Антон Биров! Хохохо!

Какво чета... (14.03.17)


Седмиците преди да дойде време да се захвана сериозно с писане на дипломна работа са доста разнообразни откъм книги. Отново жонглирам с по няколко заглавия едновременно, къде заради принципа "По няколко глави от всяка, за да не губя интерес", къде заради простичкия навик.

"Той пак е тук" на Тимур Вермеш беше едно доста различно заглавие, което отметнах. Книгата някак случайно попадна в подборката ми от последния Панаир на книгата, донякъде заради забавната идея зад нея, донякъде заради гениалната си корица, която ми се е забила в главата от момента, в който я видях за пръв път преди няколко години. Концепцията на "Той пак е тук" е хем абсурдна, хем гениална - Адолф Хитлер се събужда, напълно жив, през лятото на 2011 година нейде из Берлин. Без съмнение най-големият пакостник на миналия век (стойте далеч от изкуствата, деца! И от опасните газове също) тръгва да опознава този почти изцяло нов за него свят на торбички за кучешки екскременти, смартфони, значително турско присъствие в Германия и, разбира се, всевластна телевизия. По стечение на обстоятелствата попада именно в телевизионно шоу - всички го мислят за безвкусен, но напълно вживял се в ролята си актьор, докато той започва да се възползва да се възползва от новата трибуна, за да сее отново идеите си. 

Следват скандали, разбира се, но скандална е и идеята да използваш най-големия срам на Германия, за да осмееш днешните й проблеми - от миграцията, през политическата класа, безумното идолизиране на лицата от телевизионния екран, и още, и още. "Той пак е тук" е социална и политическа сатира, като най-голямото й достойнство е средния пръст, който показва в лицето на заливащата ни отвсякъде политкоректност. Може би, защото се е появила малко преди да дойде пика на тази PC вълна. Прави впечатление и старанието, което авторът Вермеш е вложил, за да опише света ни през гледната точка на своя незнайно как озовал се в бъдещето Хитлер. Най-забавното в книгата обаче е това, че най-големите врагове на човекът, който развали во веки тесния мустак, се оказват именно неговите последователи. 

От гаврата на един германец с всичко германско, скачаме в Русия. Не коя да е, ами Русия на Дмитрий Глуховски. Стигнах и до първия си досег с неговите завладяващи описания на дебрите на московското метро. Отлагам четенето на нещо на автора от повече от година и половина, когато се сдобих с "Бъдеще", която така и не съм захващал сериозно и просто трупа прах и чака ред. Не знам как така се навих да започна "Метро 2033", вероятно покрай съквартиранта ми, който вече чете продължението. Честно казано, допадна ми, което е странно за човек, който не харесва постапокалиптични истории. Тази е точно такава. Ядрена война е направила повърхността негодна за живеене, а инатливият и отказващ да умре хомосапиенс се е преместил в метрото - последното що годе обитаемо място. Горе пък кипи мутантска забава във всякакви форми и размери. От "Метро 2033" в главата ми се заби страхът на героите от тунелите и криещите се в неговия мрак заплахи, достатъчно добре описани от автора, че да се почувстваш "в книгата". Смятам обаче скоро да разгледам нея и достойнствата й малко по-подробно, така че минаваме на...

"Принцът на тръните" на Марк Лорънс. Това е поредица, която нямах абсолютно никакво намерение да чета, но незнайно как първата книга се превърна в моето смартфон-четиво. Знаете - за градски транспорт, метро, влак, моменти на чакане и т.н. Кратките глави я правят идеална за целта. Фентъзи е, ако не сте запознати и още се чудите. Невръстен келеш води банда отрепки и заедно плячкосват села и паланки, докато на него не му скимва да се прибере вкъщи... в двореца, защото се оказва, че той наистина е принц, you know? Лична трагедия просто го е превърнала в малко садистично копеле. Насилие, насилие, насилие, малко цинизъм, и пак насилие. Това съм видял от книгата досега. Не се оплаквам, ни най-малко, но Йорг (гореспоменатият принц) е такова малко лайненце, че ти е трудно да му симпатизираш. The kid's got issues, maaaan. За телефона става, но съм далеч от момента, в който ще реша дали да довърша трилогията.

И отново стигаме до нещо коренно различно - Ришард Капушчински и томът, съдържащ три книги на полския репортер - "Автопортрет на репортера", "Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век." и "Другият". Признавам, че нямаше да знам за Капушчински, ако приятелката ми не беше купила книгата преди вече доста месеци. Стоеше на моя рафт и тъй като след "Черните флагове" все още ми се чете нещо нехудожествено, реших да понауча нещо за репортерския занаят от човек с изключително богат опит. Макар и все още в началото, имам усещането, че тази книга е малко богатство за всеки с желание да се пробва в този занаят, който след нея едва ли ще посмея да нарека свой. 

Скромен списък, но разнообразен, както казах. В процес на обмисляне съм коя да е третата книга, която да прави компания на Капушчински и Лорънс до края на месеца, но няма да изброявам възможностите, защото накрая винаги става така, че хващам съвсем друга. Дано някое от заглавията тук ви е привлякло окото. Пролет идва. Ще можете да си четете из паркове и градинки, така че гответе списъка. И приятно четене!

Книги: "Черните флагове: Възходът на ИДИЛ" на Джоби Уорик


Възхитен. Така се чувствах, след като дочетох и последните страници на "Черните флагове: Възходът на ИДИЛ". Това обаче е важна книга, за която не трябва да се пише емоционално. Тук става дума за изключително сериозен журналистически труд, проследяващ развитието на може би най-страшната терористична организация в историята. И то написан по такъв начин, че да е интересен, разбираем и полезен за всеки - от експерта до обикновения читател.

В първата и по-обемна част на книгата авторът Джоби Уорик, журналист от "Washington Post", ни представя Абу Мусаб аз Заркауи - йорданец, който посмъртно ще бъде обявен за идеен създател на Ислямска държава. В началото на книгата обаче Уорик ни изпраща в най-страшния и затвор на Йордания в края на '90-те години. Заркауи е все още затворник, следва напътствията на духовния си наставник Абу Мохамед ал Макдиси, и контролира неговото "стадо" от последователи - другите затворници. Заркауи обаче ще се озове на свобода при всеобща амнистия и ще започне да търси контакти с други радикални ислямисти, сред които и небезизвестния Осама бин Ладен.

Базирайки разказа си на множество интервюта - като се започне от военни, дипломати и специални агенти на САЩ, мине се през представители на разузнавателните служби на Йордания, и се стигне до обикновени жители на Ирак и Сирия, че дори и други терористи, Уорик разказва за възхода на Заркауи по стълбата на терора. Описва подготовката му, методите му, първите атентати, които той организира, пречупването на написаното в Корана по начин, който да служи на зловещите му цели, както и как войната в Ирак спомага за разрастването на организацията му - "Ал Кайда в Ирак".

Не мислете обаче, че "Черните флагове" е някакъв пропаганден материал, възхваляващ "борците за свобода и демокрация" в бяло, синьо и червено. Уорик, отново базирайки се на огромното количество събрана информация, посочва как действията на Съединените щати са дали невероятен тласък на вълната от тероризъм, заляла с кръв не само целия Близък изток, но дори Европа. Малък пример - в разговори с автора на книгата агенти на ЦРУ разказват как след 11 септември налице е бил постоянен натиск от Белия дом. Искането на администрацията на Буш? Да се намерят доказателства, че Садам Хюсеин има връзка с терористи. Ясно ви е защо е била искана тази информация, която обаче разузнаването не е могло да даде. Нещо повече - Садам никога не е бил в добри отношения с ислямистите, но за военната машина на САЩ това е било без значение. 

Книгата обръща внимание на това как започналата инвазия, за която не е имало план за последиците, е довела до това обществото на Ирак да се разпадне на съставните си част и да се потопи отново в племенни войни между шиити и сунити. Нещо, от което Заркауи и последователите му са се възползвали в огромна степен. И както често става, заплахата в тяхно лице е била пренебрегвана, докато не е станало твърде късно. Заркауи трупа горчива слава върху телата на невинни, пуска в Интернет клипове с обезглавяването на заложници (между които и двама български шофьори) и обръща огромна част от мюсюлманския свят срещу себе си с извършените зверства.

Втората част на книгата се фокусира върху появата на Ислямска държава, позната и като ИДИЛ, ISIS, ДАЕШ (всяко от имената е обяснено). Уорик посочва как тя намира плодотворна почва в конфликт в съвсем друга държава - Сирия. Обяснено е как арогантността на сирийския президент Башар Асад и неговият упорит отказ да се съобрази с революционните течения, обхванали арабския свят по това време, позволяват на терористичната организация не само да пусне корени в страната му, но и невероятно бързо да се развие в една завършена армия, способна да завладява територии и прескача граници. Начело вече е Абу Бакр ал Багдади, който в главата си има визията за създаване на халифат, начело на който да е самият той. И в някаква степен, колкото и невероятно да звучи, може би успява, отново заради чужди грешки, недомислие и подценяване на ситуацията. И отново този възход е подсигурен с телата на хиляди жертви.

В "Черните флагове: Възходът на ИДИЛ", Джоби Уорик се проявява като изкусен разказвач. Книгата е един цялостен и грабващ разказ, перфектно разделен в логически обособени глави, фокусиращи се върху отделни събития, лица или етапи от цялостната история на Заркауи, а след това и на ИДИЛ. Представете си една отлично написана статия във вестник, позволяваща ви да се запознаете детайлно дори с най-сложния проблем - това е "Черните флагове", но "статията" в случая е дълга 400 страници и обхваща период от над 15 години. Напълно коректно, Уорик отбелязва източниците на една или друга информация - интервю, друга книга, статия, запис и пр., с което дава тежест на разказа си.

"Черните флагове" ме впечатли на много нива. Като политолог оценявам огромното количество информация за Близкия изток, ситуацията там преди и след инвазията на САЩ в Ирак, племенните противоречия, дали възможност за процъфтяването на организация като Ислямска държава, и още. Като все още начинаещ репортер няма как да не бъда пометен от този масивен пример за това що значи истински журналистически труд, част от информацията за който Уорик вероятно е събирал със сериозен риск за живота си. Като обикновен човек, жител на тази синьо-зелена планета, тази книга ми помогна да разбера повече за един от най-сериозните проблеми, тормозещи света ни, както и ми изясни обстоятелствата около събития, които репортажите от по минута и половина в телевизионните новини няма как да "нарисуват" в цялост.

Препоръчвам ви "Черните флагове" от все сърце, най-малкото, за да ви е по-ясна каква всъщност е заплахата, намиращата се не чак толкова далеч на изток от нас. И на финала все пак ще си позволя малко емоция - мамка му, тази книга наистина си е заслужила проклетия "Пулицър"!

Издателство: "Изток-Запад"
Корици: меки
Брой страници: 384 (без разяснителните фотографии в края)

Какво да гледате: "Джон Уик 2"


Приятна изненада е да откриеш, че приятелката ти, която като цяло има доста по-изтънчени вкусове що се отнася до изкуство, включително и кино такова, е харесала първия "Джон Уик". Така не се налага да я убеждаваш да ходите да гледате продължението заедно - тя сама е навита. Тъкмо се връщаме от киното и, о, как се забавлявахме!

"Джон Уик 2" е още от същото и не мисля, че някой е очаквал нещо различно. Това беше целта! Какво да подобряваш на филма, който напомни на всички колко велик жанр е екшъна. Първият "Джон Уик" разполагаше с всички нужни съставки - някакъв сюжет на тема "отмъщение", простички (ама наистина простички) диалози, великолепна хореография на бойните сцени, Киану Рийвс и много, много стрелба. Едва ли за някого е изненада, че формулата на втория филм е абсолютно същата, като хореографията, струва ми се, е дори още по-добра. Истинско удоволствие да гледаш как Джон прави headshot след headshot в сцените с престрелки, така приятно режисирани, изиграни от Киану и каскадьорите, монтирани  и озвучени. И този път всеки изстрел се "усеща", има тежест - звукова и визуална, която в много филми от жанра за съжаление липсва.

Сюжетът? Не вярвам, че е необходимо някой да бъде убеждаван да види продължението на най-добрия американски екшън за последните години (извън Щатите няма как да не спомена бруталния "The Raid"). Още повече пък за целта на убеждаването да се облягаме точно на сюжета, но хайде... Действието в "Джон Уик 2" започва много скоро след края на първия филм. Джон все още има някои остатъчни сметки за доизчистване с руснаците. Знае си - приключва въпроса веднъж завинаги и най-накрая се отдава на така желаното пенсиониране. Трудно обаче е да бъде забравен човек като него, който вече е демонстрирал, че не е загубил никое от легендарните си умения. Фигура от миналото му ще се появи с искане - Джон трябва да спази своя кръвна клетва и да изпълни още една поръчка. Ако откаже... последствията ще са сериозни.

И се почва! Пардон - продължава се. "Джон Уик 2" губи своето екшън темпо само за няколко кратки минути след динамичното си начало, които пък са нужни, за да ни напомнят трагичната история на Джон и защо толкова симпатизираме на наемен (масов?) убиец. След това екшънът постепенно набира скорост, проблемите на Джон започват да се трупат един върху друг, както и труповете, които са неизбежно следствие от тяхното решаване. 

Забавлението, което този филм носи, не идва само от перфектния екшън, но и от факта, че "Джон Уик 2", подобно на предшественика си, не се взима особено насериозно, Някои сцени носят усмивка и дори неволен смях със своята планирана абсурдност. И почти неусетно двата часа вече са отминали, а с тях и още една глава от историята на може би най-запомнящия се екшън-герой на това десетилетие.

Въобще не се чудете, ами се възползвайте от по-дългия уикенд и отидете да гледате "Джон Уик 2". Оставете настрана претенциите си за "дълбоко" кино, което само допълнително ще ви натовари в края на деня, и вместо това си припомнете колко забавен жанр може да бъде екшънът с този перфектен негов представител.

Превю: WWE SummerSlam 2017 - Мачовете на RAW (за два от които ми пука)

WWE се пренасели като индийско гето. Ростърите и на двете основни шоута са толкова пълни, че не достига време да се обърне внимание на в...