Реквием за един феномен (WrestleMania 33)


Започнах да гледам по-редовно кеч някъде по това време, но преди 16 години. Ще да е било април или май, тъй като тъкмо се развиваха събитията около легендарната WrestleMania X-7. Винс и Остин обединяват сили срещу Скалата, Triple H се присъединява към тях и пребиват Шампиона на народа в клетката... Такива неща, класически. Детският ми акъл със сигурност не разбираше много от това, което гледа, поне в първите седмици. Още от този период обаче Undertaker, познат на всички ни тогава като "Гробаря", бързо ми стана фаворит. Все още не знам защо. Никой не ми е казвал "Той е най-якия" или нещо подобно, макар батко ми да повлия на мнението ми за това колко велик е Кейн. Сигурно нещо се е прехвърлило и на Гробаря, тъй като тогава Братята на разрушението се изявяваха като отбор, а и като герои, въпреки визията си - спасиха Лита от Остин и Хънтър и започнаха вражда, чиято важност може би надценявам заради това какво силно впечатление ми направи, и в която бяха заложени цели три титли. 

За мен Гробарят беше татуиран рокер, който прави каквото е редно. Не познавах оригиналния му образ, не бях гледал сатанистката ера на The Ministry of Darkness, нито пък имах представа, че някога е излизал на ринга под звуците на погребалния марш. Помня как "Rollin'" с нейния монотомен, но грабващ ритъм, се заби в главата ми, тласна ме към слушането на жичка и не ме пуска и до днес. Помня как се шокирах, когато за пръв път станах свидетел на turn (макар да не знаех, че това е думата) на Гробаря и той само за минути се превърна от герой в злодей, карайки JR да целуне задника на Винс. Да, хора, негледащи кеч, понякога в този вечен ТВ сериал персонажите доста буквално показват, че са минали от другата страна на барикадата.

Помня как въпреки това се радвах на първата му Hardcore титла, спечелена от Роб Ван Дам, както и на WWE Undisputed Championship-a, спечелен от Хоган през май 2002 г. Нищо, че беше лош. Това беше Гробаря. А в кеча го има този феномен (no pun intended) да подкрепяш "любимците" си, т.е. тези, които са ти най-симпатични, независимо дали са добри или лоши герои. Помня колко объркан бях от завръщането на Тейкър през 2004-та - отново със своя първоначален образ на свръхестествен некромансър (или нещо такова), придружаван от стария си мениджър и излизащ на погребалния марш. Нещо, с което обаче бързо свикнах (макар American Badass Taker да си ми остава слабост, както сигурно и на други хлапетии от bTV ерата). Година след година подкрепях Гробаря в мачовете му на WrestleMania - атракция, чиято значимост растеше все повече поради факта, че той беше непобеждаван на най-голямото шоу на WWE. Треперил съм на мача с Батиста, на тези с Майкълс (за втория го бях отписал, ама видиш ли ти...), на тези с ННН... Шокиран бях, когато Леснър сложи край на Streak-a, т.е. поредицата от победи на Гробаря, побеждавайки го на WrestleMania 30 в мач, в който не вярвах, че съществува каквато и да е интрига. Псувах WWE около 10 минути след това и така и не се насладих на триумфа на Daniel Bryan същата вечер.

От години се говори за пенсионирането на Тейкър. Ту ще е една година, ту ще е следващата. Ние, подкрепящите го въпреки лошата форма и редките появи, махахме с ръка и се оказвахме прави. Въпреки годините, множеството контузии, шкембето и всички други пречки, Гробаря продължаваше да се "завръща" за по един мач в годината. До вчера, 2 април 2017 г. Навръх рождения ми ден, един от любимците ми смъкна ръкавиците си, сгъна палтото си и свали легендарната си шапка, оставяйки ги в средата на ринга. Там, където е оставил по-голямата част от живота си, за да забавлява всички нас.

Загубата от Роман Рейнс, от чисто фенска, маркска гледна точка би трябвало да ме гневи. И аз не одобрявам как тикат това самоанско момче в лицата ни, сякаш е новия Стив Остин или дори Джон Сина. И аз смятам, че много неща му липсват, за да е лицето на компанията, но самите WWE са на друго мнение и най-вероятно разбират повече от мен от това кой им носи пари и кой не. Нямах никакъв интерес към мач Тейкър-Рейнс и макар да съзнавах опасността Роман да получи още една победа, за да разберем най-накрая колко велик уж е той, все пак очаквах този мач също да е някакъв вид формалност. Начинът, по който мачът се разви, ме разубеди бързо - шансовете Тейкър, след целия този погром, да си тръгне победител, намаляваха все повече и повече. А последвалото, след точно този мач, с точно този завършек, беше някак логично и въпреки това дяволски тъжно.

Марк Калауей е легенда. Човек, когото всички кечисти, работили с него през годините, хвалят в интервюта и дават за пример. Човек, когото описват винаги с думата "respect". Човек, дал много на нас - не само със своя образ, но и с всички истории и вражди, в които е бил замесен, и които са помогнали за издигането на други кечисти. 

Загубата му от Роман Рейнс наистина е някаква формалност. Измислен резултат в едно измислено телевизионно забавление, което хората бъркат със спорт. Защото истински загубилите сме всички ние, феновете, които повече няма да имаме възможност да гледаме Tombstone Piledriver-и, да се вживяваме в това, че човек може да "призовава" светкавици с ръцете си, да треперим дали може би истинският Mr. WrestleMania няма да загуби мач на най-голямото шоу (макар след 30-тата да не е същото), да се оплакваме, че излизането му на ринга трае цяла вечност, а понякога след това не казва и дума. ..

Ако този толкова красноречив жест в края на WrestleMania 33 наистина значи, че повече няма да видим Undertaker на ринга, то няма какво да направим. Можем да си спомним с усмивка за всички моменти, които този феномен ни е дал през годините. И да му благодарим. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книги: "Тайната история на Туин Пийкс" от Марк Фрост

Комикси: "Batman: I am Gotham" (#1-6)

Ответният удар на джобърите (WWE Backlash '17 Превю)