Книги: "Змията и Дъгата" на Уейд Дейвис


Хаити. Нощ. Влажната пръст се раздвижва. Песъчинки потрепват, смутени от невидима сила. Нещо търси своя път навън, далеч от тежестта на земята... и смъртта. Пръсти се протягат към Луната, готова да посрещне поредното зомби сред тази мистични земя.

ОК, сега забравете цялата тази псевдохудожествена помия, която драснах за увод, защото ще си говорим сериозно за зомбита. Давам ви две секунди, за да вдигнете недоверчиво вежди. И аз така направих, когато прочетох краткото описание към "Змията и Дъгата" на Уейд Дейвис, но все пак се престраших да опитам нещо, което на пръв поглед не беше "моята книга". Ах, колко съм грешал с този пръв поглед... Вие също ще сгрешите, ако не й дадете шанс, и до края на този текст ще се опитам да ви обясня защо.

Авторът Уейд Дейвис по професия не е писател, а етноботаник, т.е. човек, който изучава употребата на растения в различните култури. Автобиографичните окраски в първите страници на "Змията и Дъгата" показват, че е учен, който цени работата на терен, без значение в кой край на света се намира и колко враждебна към него е средата (или хората, която я обитават). Дейвис разказва как в началото на '80-те години на миналия век получава странно предизвикателство - да пътува до Хаити, за да разследва (от гледната точка на специалист, разбира се) твърденията за превръщането на мъртъвци в зомбита.

Причина за това е случаят на мъж, който 17 години след погребението си се представя на сестра си на един пазар в карибската страна. Той разказва как помни погребалната церемония, плача на сестра си, а също и как след това трима мъже го изкарват от гроба, пребиват го и го пращат да работи като "зомби" в близка плантация. Медиите, естествено, правят историята му световно достояние. Дейвис обаче подхожда скептично към предполагаемата сензация, а след това и професионално - подготвя своя собствена теория за това какви вещества от какви растения могат да бъдат използвани, за да се имитира човешка смърт. След което заминава за Хаити, за да открие колко много е сбъркал.

"Змията и Дъгата" е разказ за престоя му там, срещите му с местните, проучванията и предполагаемите открития, които прави. Вече ви споменах, че Дейвис не е писател, но си личи, че е чел доста - разказва увлекателно, подробен е без да се натрапва, а понякога си позволява и по-поетични забежки, например в описанието на това как вятърът галел листата в еди-коя-си нощ и пр. Той обаче е преди всичко учен, което проличава от по-строгия, но отново ненатоварващ подход при описанието на един или друг вид растение, неговите възможни влияния върху организма на човек и използването му в различни култури. Някак неусетно от резултати от лабораторно изследване, той се прехвърля върху интереса на японците към отровната риба балон, разказвайки за това колко хора загиват заради влечението си към риска и нейното месо.

Не се подвеждайте обаче - фокусът в тази книга е изцяло върху Хаити. Изследването на феномена "зомби" е само началото. То среща Дейвис с хаитяни, чрез които той, американецът, постепенно опознава един екзотичен и духовно богат свят. Дейвис разказва подробно за вярванията на "водун", погрешно възприет от консуматорското общество като "вуду". Забравете за творения на евтини писателски и режисьорски напъни като "вуду куклите", които, оказва се, никога не са били истинско нещо. Водун е богата система от вярвания, основана на баланса между добро и зло - две понятия, които самите хаитяни не разбират по начина, по който ние го правим. Дейвис се старае да представи достойно тази толкова непозната за масовия американец или европеец култура. И успява. За това помага и фактът, че самият той е привлечен от тайните, които водунското общество крие. Тайни, до които той се опитва да достигне чрез пари, време и дори риск за живота си, въпреки че в някаква степен те са далеч от основната му задача на острова.

"Змията и Дъгата" е и своеобразен урок по история на Хаити - също нещо, което няма как да научим в училище, нито пък ще се сетим да проверим в Wikipedia. С дарбата на талантлив разказвач и учител Дейвис разказва за покоряването на острова от европейците, избиването на коренното население и щетите върху богатите флора и фауна, както и пристигането на корабите, натоварени с африкански роби, обречени на нечовешко отношение и доживотен труд. Разказва за волята на тези хора, вярванията, които са донесли от старата си родина, тяхната борба за свобода и впечатляващи постижения в тази насока. Добавете и щипка лична философия от страна на автора, която обаче никак не тежи, и имате разнообразна книга, която се чете с интерес от корица до корица.

Казвайки корици, държа да похваля издателство "Ерове" за цялостната визия на българското издание. Предната корица, която виждате на снимката, е истинска наслада за окото и произведение на изкуството сама по себе си, поне за мен. Вътрешното оформление на книгата също е на високо ниво, като това внимание към детайла прави сериозно впечатление. Албена Лимони заслужава поздравления за художествената част, също както и целият екип на доколкото разбирам сравнителното новото и малко издателство. След обогатилите ме часове, прекарени със "Змията и Дъгата" обаче, имам намерение да прочета и издадената от тях "Дивашка жътва" (вижте какво написа Темз за нея тук), както и следващите от поредицата им "Cabinet of curiosity". Подобно сериозно, творческо, та чак интимно отношение към вида на книгите е нещо, което дори някои големи издателства нямат.

Но в случая визията успешно привлича към още по-любопитното съдържание. "Змията и Дъгата" е хем роман, хем научен труд, хем интересен урок по биология, история и още нещо. В книгата си Дейвис не се опитва да обори мистицизма, в който хаитяните вярват и който е запленил и самия него. Целта му е да даде научно обяснение на един феномен, развинтващ фантазиите на хората по света, като същевременно разруши безумните митове, наложени от Холивуд и евтината литература за вярванията на водун. За мен - повече успешно. Иначе нямаше да ви хваля книгата толкова.

Издателство: "Ерове"
Корици: меки (погледнете я тази психоделична ръчичка, бе, ох...)
Страници: 440

Комикси: "Пазители на галактиката: Император Куил" (и мъчното комиксоиздаване у нас)


"Комикси! Комикси! Дайте комикси!", скандираха в хор гладните за истории в картинки нърдски души, но във Facebook страницата на Студио Арт Лайн цареше тишина. Фенове спамеха всеки пост за посещението на пичагата Брандън Сандърсън с искания за разкази в картинки, но вероятно не са били толкова дейни в даването на пари за такива. Или пък нещо друго се е счупило при поредния опит да се издават комикси на български, който иначе тръгна отлично през миналата година и то с няколко различни поредици. Нека видим хронологията от старта на 2017-та досега:

13 януари. Повечето поредици вървят, само слабичкият "Големи неприятности в Малкия Китай" тихомълком беше спрян, вероятно за добро. "Арт Лайн" обявяват, че ще издадат няколко истории (3 Deadpool-ски и 1 за "Пазители на галактиката") под формата TPB (tradepaperback). Това са по-големи книжки, съдържащи цял сториарк и броевете от дадения комикс, в които той се е развил. По-удобно, браво!

8 март. Последните самостоятелни броеве виждат бял свят. В случая са "International Iron Man" и "Spider-Man/Deadpool". Повече от три месеца след това самостоятелен брой от която и да е поредица не е излизал.

4 април. "Арт Лайн" обясняват, че заради проблеми с дистрибуцията, всички поредици занапред ще бъдат издавани също в TPB формат, но след края на сегашните сториарки и "веднага когато стане възможно". Два месеца и половина все още не е станало възможно.

Последва радиотишина. Единственият от обявените комикси, който е видял бял свят, е TPB-то за "Пазители на галактиката", пуснато няколко седмици след премиерата на филма за същите герои и за което ще си говорим днес. Но така и така най-накрая реших да драсна няколко реда за него, сметнах за полезно да хвърлим око и на мъчната ситуация с издаването на комикси у КлетаМайкаБългария. Защото "Арт Лайн" очевидно се сблъскват с трудности, които им пречат да го правят, а това вероятно плаши и другите издателства с подобни намерения. Не се плашете, бе! Имам пари! Ще купувам!

Дали проблемът е в дистрибуцията, или просто няма достатъчно купувачи - няма как да знаем. Моята надежда, предполагам и на много други, е да се намери удобен изход. Смятам, че TPB-тата са такъв, макар на пръв поглед да са по-скъпи (за това по-надолу). И дано дори след няколко месеца тази нова система за издаване проработи, макар че подобни дупки отказват читатели, особено по-неангажираните такива.

В тази комиксова суша на родния книжен пазар, не ни остава друго освен да си поговорим за "Пазители на галактиката: Император Куил". Да, най-накрая стигнахме и до основната ни тема! Не започнах веднага с него, просто защото това TPB е колкото повод за радост, толкова и разочарование. 

Тази картинка има за цел не да ви спойлва, а само да ви даде някаква бееееегла представа за арта. Няма фокус, ама с телефонче толкова. Мерси.

Комиксът ни представя новата група на Пазителите - начело вече е Rocket (лидер без косми не е лидер), а от оригиналната група на линия са само Groot и Drax. Кити Прайд от X-Men също е в групата за цвят, тук са и Agent Venom (Флаш Томпсън) и The Thing от Фантастичната четворка. Това ходещо сиропиталище за второразрядни супергерои иска или не се сблъсква със своя стар другар - Питър Куил (Starlord), който вече е царска особа. Корените му в комиксите са малко по-различни от тези във филма, но няма да ви спойлвам за нито едно от двете.

Естествено, където са Пазителите на галактиката, там се появява и проблем за самата галактика. Тук проблемите обаче са цели два и Пазителите се занимават с тях в цели... 110 доста еднообразни страници. Ето го и проблемът - "Император Куил" е доста средна като качество история. С много отстъпки и по симпатия някой може да я качи и в категорията "добра", но дотам. Идея с огромен потенциал (Куил като владетел на цяла планета) отива по дяволите, защото действието остава някак камерно, фокусирано на едно-две места, без някакво по-сериозно развитие или обрати. 

Това прави "Пазители на галактиката: Император Куил" добър за деца и по-млади читатели, защото хлапетата няма да имат проблем с разбирането на историята. Нито пък има нещо смущаващо, което да хвърли петно върху психиката им, която със сигурност не е почернена от факта, че в днешно време порно в интернет се гледа като клип на песен в YouTube. Но за по-зрелите (условно казано) читатели като мен, историята на комикса е по-скоро един голям пропуск и с нищо не ме кара да искам да следя приключенията на тези нови Пазители. Доста слабо от страна на Браян Майкъл Бендис, който е написал това чудо.

Злодеите са прилични като замисъл, но са използвани по доста слаб начин. Бендис или го е мързяло, или е искал да напише нещо наистина ненатоварващо. За самия него, имам предвид.

Балансът в цялата работа идва от доста приличния арт на Валерио Скити и Ричард Айзъноув, който подхожда визуално и цветово на атмосферата на комикса, и най-важното - представя ти действието ясно и без да те обърква. Така че дори да не купувате комикса на хлапето си (бъдете добър родител!), брат/сестра (учете младите!), пак си струва да го вземете на самия/самата вас, най-малкото, за да подкрепите каузата - #КупувайтеКомиксиНаБългарски.

Похвали има и за "Арт Лайн" - първото им (да се надяваме не и последно) TPB е с отлично качество. Хубава хартия, мастило, сносен превод с оглед на това колко много заигравки с английския има в съвременните комикси. Цената от 20 лева на пръв поглед наистина изглежда в повече, но е напълно адекватна - това реално са 5 броя от комикса, които на цена от 4 лв. всеки пак щяха да струват общо толкова. А и вносните TPB-та на английски се продават за около 35 лева минимум, така че с превода и издаването у нас, тази цена е повече от добра.

Най-важното, месец след излизането на "Император Куил", е това да не остане единственото TPB, издадено на български. Стискам палци на "Арт Лайн" нещата с дистрибуцията да потръгнат и скоро да видим още заглавия на родния пазар. 

Куфарчета, незаслужени шансове и българска снаха (WWE MITB '17 Прогнози)


Стигнахме до онази част на годината, в която WWE сами ни спойлват кой кечист скоро ще стане световен шампион. Време е за "Парите в банката", смаркове и смарки! А аз, бидейки такава хазартна натура (not), залагам на Зиглър. 

"Бире, сигурно се шегуваш... Та Зиглър допреди месец беше пълен джобър!", ще кажат някои от вас, водени от (с)маркската природа, от която не можем да избягаме.

"WWE шампион в момента е Джиндър Махал", ще отвърна сухо аз, убивайки в зародиш аргумента "ама той е джобър". Но нека се аргументирам малко по-подробно за тази своя смела прогноза.

WWE обичат да изненадват с победителя от MITB мачовете. Истинска рядкост са случаите, в които соченият за фаворит кечист е успявал да вземе куфарчето. Това хем е добре (има го елемента на изненада), хем не е, тъй като понякога MITB-winner-и стават на пръв, че и на втори поглед неподходящи кечисти. Веднага ми изскачат имената на Шеймъс и Джак Суагър, вероятно и Дел Рио, но ако човек се напъне ще се сети за още. Именно заради пустата изненада и за да прецакат всички, които казват "Накамура взима куфара!", "Образът на Оуенс е идеален за MITB-winner" и прочие, WWE най-вероятно ще подходят с изненадващ вариант.

Baron Corbin не е такъв, тъй като "слухове" за негова победа в този мач има от месеци. Но не това е спирачката, а това, че негова победа всъщност ще има логика. Корбин е млада надежда, личи, че му имат вяра, намериха му някаква подходяща роля в Smackdown и е нормално да очакваме, че в един момент ще стане световен шампион. Защо да не е с MITB? Защото е логично, а WWE не харесват логиката, колкото и ние да държим на нея.

Сами Зейн и Долф Зиглър са изненадващите варианти заради позициите им в карда. И тъй като куфарчето по-често отива в ръцете на хийлове, Долф, въпреки ужасния за него старт на 2017-та, е човекът с най-голям шанс според мен да си тръгне с куфарче под ръка. И нямам против. Пак казвам, че за мен Зиглър vs. Миз беше най-добрата вражда на 2016-та. Долф има какво да предложи, стига да бъде използван правилно. Не съм "завладян" от новото му уж злодейско амплоа, но съм напълно ОК с това отново да го пробват за световен шампион.

Пак се оливам с писането, затова минаваме в бърз режим. "Money in the Bank 2017" е пример за друга грешка, която WWE правят - местят "слаби" кечисти от RAW в Smackdown и им дават незаслужени възможности за титли. Направиха го с Махал, сега го правят с Лана, че дори The New Day, които как така получиха мач за титлите без да са имали мач от... 2 месеца? Може би и повече. Ето я отново липсата на логика. По-тревожното е, че както Лана (заради шок елемента), така и The New Day могат да си тръгнат с титли от PPV-то. А това е един сериозен шамар за кечистите на Smackdown, които се бъхтят, бъхтят и изведнъж идва някой, който е бил на по-ниска позиция в RAW, и получава възможностите и титлите, които би трябвало да се полагат на тях.

Победа за Лана ще е нещо шокиращо, но аз й го пожелавам, просто защото е българска снаха и няма как да си затворим очите за този хубав факт. Искрено се надявам обаче The Usos (ит'с нат параноя!) да запазят срещу The New Day. Единственият друг отбор в Smackdown, който заслужава титлите в момента, са епичните Breezango - поредният пример, че в синьото шоу знаят как да превърнат дори една на вид абсурдна идея в нещо работещо и забавно.

Женският куфар също ще иде в ръцете на heel, въпросът е коя ще е късметлийката. Най-голямата изненада тук би била Тамина, но аз бях дотук със смелите прогнози и ще пробвам с нещо маааалко традиционно - Наталия. Не за друго, ами като един вид жест за ветеранството. А и тя от месеци се бута да е на върха на женската дивизия в Smackdown и куфарчето ще е интересен начин наистина да се озове там.

И стигаме до мачът за WWE титлата (който не трябва да е главен, при такъв наблъскан със звезди MITB мач)! "Дон'т хиндър Джиндър" успешно ще защити титлата си срещу Ортън, защото:

1) Загуба ще обезсмисли изцяло царуването му (не, че това би спряло WWE, де);
2) Петте процента жители на Индия, които могат да си позволят телевизор, ще са тъжни, ако той загуби, а WWE не искат да ги разочароват;
3) Турнирът е в родния град на Ортън и той ще падне, защото WWE обичат да показват средни пръсти на хората, които са дали пари да им гледат шоутата на живо.

Това, скъпи бирохолици, бяха кратките ми прогнози за "Money in the Bank 2017". Гледайте го сами, гледайте го с приятели, гледайте го и  в кафе "Буенос Айрес" с други готини хора (цъкнете за повече инфо). Дано след слабичкия "Backlash", тук Smackdown предложи PPV на висота. А най-важното кое е? Русев да се завърне, Русев да удря и Русев да мачка, разбира се! Именно това е нещото, което чакам с най-голям интерес. Цял Smackdown под тепетата!

Децата и техните нови книжни идоли


Като изключим няколко илюстровани книжки с приказки и броеве на "Мики Маус", нямам кой знае колко ясни спомени от нещата, които съм чел като дете. Първата ми голяма книжна любов беше "Властелинът на пръстените" на Толкин, която обаче четох за пръв път чак на 11. Никога преди това не съм имал любима детска книга, не съм искал да се срещна с автор, или пък да взема автограф от такъв. Вероятно заради това бях толкова изненадан да видя колко различни са част от днешните деца от малкото Бире.

В края на май имах интересната възможност да наблюдавам много от събитията от програмата на "ВарнаЛит 2017" - детските и младежки литературни дни в морската столица, една от целите на които бе именно да срещнат децата с любимите им автори. Две събития от цялата програма ми направиха наистина сериозно впечатление. Първото беше посещението на американския автор Стефан Пастис в едно от варненските училища. Пастис е автор на поредицата "Тими Провала" - детски книжки с множество рисунки от самия автор. Книжки, за които допреди "ВарнаЛит" и срещата ми с Пастис изобщо не бях чувал. Но е нормално - аз съм 27-годишен индивид, далеч от неговата таргет аудитория, а и все още нямам свои собствени деца (времето идва!), на които да чета подобни неща.

Но ето, че се озовах в класната стая и се удивих от това колко много от събралите се там малчугани носеха свои копия на книгите за Тими. Децата познаваха историята, познаваха героите, задаваха въпроси, някои наивни, други пък съвсем на място. И тук говорим най-вече за третокласници и четвъртокласници, мисля. Деца, които са изчели публикуваните на български книги, изградили са някаква емоционална връзка с Тими и другите герои, и не само, че искат още, но и се радват на възможността да се срещнат със създателя на тези истории, да му зададат въпрос и да си вземат автограф.

Когато споменах на самия Пастис за това колко учуден съм от "адекватността на аудиторията", така да се каже, той каза, че също е изненадан от това колко познати са книгите му у нас. Оказа се, че и той, както и много други хора в много различни сфери, цели след срещите си с ученици поне едно дете да се почувства по-уверено в себе си и да се опита да твори. Да пише, да рисува, да пее и т.н. Нещо, което според мен трябва да се случва в самите училища, но не винаги се получава, за съжаление.

Толкова вдигнати ръце в час по каквото и да е бяха невиждано събитие в моите ученически години. Бел. Oldboy Bire

Та впечатлен от видяното, аз, дъртото магаре, реших, че трябва да пробвам първата книга - "Тими Провала: Стават и грешки". На връщане от Варна отметнах нейните 300 страници за нула време (доста картинки). Шедьовър ли е? Не, разбира се, но и не цели да бъде. Това е детска книга, по дяволите (люта чушка). Тя забавлява. Дори мен на места, а вероятно за читателите, към които е насочена, е някакъв връх на комичното. Тими е дете, което живее само с майка си (засегнати са семейни проблеми, което за децата може да е своеобразен урок за проблемите на големите). Най-добрият му приятел е жива полярна мечка, с която имат детективска агенция. Случаите, с които Тими се захваща, са свързани с абсурдни загадки като "От какво е умрял хамстера на еди-кой-си?" и "Кой е хвърлил тоалетна хартия върху къщата на еди-кой-си-2?". И тъй като Тими е умерено тъпо хлапе, умозаключенията му относно тези "мистерии" са крайно неточни.

Това е. Хуморът е налице - смях се като дебил на доклада на Топчо за мисията му под прикритие. Има я и сериозната част - на едно място даже леко се депресирах, но вероятно тези нюанси ще бъдат хванати само от родителите, сблъскали се с гадостите в живота, но не и от децата. Като цяло "Тими Провала" няма как да е моята книга, просто защото не е писана, за да бъде. Тя е книга за тези 8-9-10-11-годишни и нагоре хлапета, които с нея ще направят едни от първите си самостоятелни стъпки в литературата, извън това, което им се преподава (по кой знае колко интересен начин) в училище. И е наистина, наистина радващо да видиш гора от ръце на млади читатели, искащи да знаят повече за тези герои. Защото днес е Тими Провала, след година ще е Потър, след още година ще са Фродо и компания, и т.н., и т.н. И бъдете спокойни, скъпи бранители на "класиките" - един ден тези деца ще стигнат и до тях. Дали чрез училище, дали чрез родители или приятели, дали сами. Ще стигнат. Но никой не трябва да ги пришпорва или да ги кара насила да изучават не самите произведения, а мисловните напъни на критици на тема "Какво е искал да каже авторът?". Но това е друга и твърде обширна тема.

В този ред на мисли стигам и до второто впечатлило ме събитие. Влогърът Стан представи книгата си "Невидим" в Конгресния център на Варна, а отвън се оформи опашка, на която във всеки един момент имаше може би около 500 души, деца, тийнейджъри и родители. Беше внушително, като един от книжарите дори спомена, че "такова нещо не е виждал". Децата носеха свои копия на книгата, нямаха търпение да се доберат до Стан, бяха му приготвили дори плакати и рисунки. Няколко пъти минах покрай Конгресния център и опашката беше все така огромна.

Опашката за Стан.

Тук трябва да вметна нещо важно - нямам идея кой е Стан. Или поне нямах. Разбрах, че пичът е сред успешните родни влогъри и, както е модерно, написал и книга. Не съм запознат с творчеството му, най-вероятно защото (отново) съм твърде стар, за да влизам в неговата аудитория. Но, хей, щом там имаше тооооолкова много хора, значи се справя повече от добре. Един момент ми направи сериозно впечатление - опашката беше все така дълга, а от другия вход на книжарницата изскочиха няколко деца. Подскачаха, викаха доволно, мятаха ръце. Те бяха от тези, които вече бяха имали възможност да се срещнат със своя идол, да се снимат с него и да вземат автограф. И бяха щастливи от този факт. В този момент разбрах, че подобни събития имат смисъл. Те се създават и организират заради децата, а както пролича - те бяха доволни. И това е страхотно.

Защото тези радостни от срещата със Стан хлапета утре ще хванат още една книга. И втора, и трета. Спомням си отпора срещу книгите на Емил Конрад, другият популярен влогър. Вероятно и с тази на Стан е така. Но в крайна сметка той кара децата да четат и то с желание. Не насила. Не защото "програмата го изисква". Имат възможност да смелят прочетено сами, а не някой друг да го предъвка, а трети да го изплюе направо в малките им мозъчета. И ако се научат сами да подбират книгите, които четат, спрямо собствения си вкус, и най-вече да разбират и осмислят по свой начин прочетеното, то това ще е един огромен успех. Иначе адмирации и за самия Стан. Разбрах, че е раздавал автографи около 7 часа. Това е сериозно отношение и към това, с което се захванал, и към децата.

Та така, скъпи блогочетци. Често се говори за "добра" и "лоша" литература, често съдим дадени хора за предпочитанията им, а яростно браним своя вкус за книги, когато някой каже нещо лошо за него. Във Варна обаче осъзнах колко несправедливо пренебрегвано е значението на детската литература. А всъщност нови автори, непознати за нас, по-старите, пишат нови произведения, с които създават и нови поколения от четящи българи. А това е повече от чудесно.

Ревю: "Wonder Woman" (гост-блогър: Гого Вълчев)


Нърдове и нърдки, немислимото се случи и DC направиха добър филм! И то не добър по стандартите на DC, които са изключително ниски, а по стандартите на модерното кино. Продължавам да не вярвам на очите си, но ще излъжа, ако кажа, че не го очаквах. Преди месец с Биров си говорихме за Wonder Woman и надълго и нашироко му обяснявах защо съм толкова хайпнат, но това вече няма значение, защото филмът излезе и фактите са налице.

Споменавам, че съм доста наясно с митологията и историята на DC, но със сигурност не съм сляп фенбой, както можете да разберете от предишното ми ревю за този блог. Но, имайки бекграунда, със сигурност имам по-различна гледна точка от повечето хора, които за съжаление не са особено запознати с приключенията на Жената Чудо (по дяволите българските преводи). Разбира се, говоря в локален мащаб, защото в световен WW със сигурност е в топ 5 на най-разпознаваемите комикс герои, включително и сред мъжките такива. Както и да е, без повече лирически отклонения, започвам по същество.

WW е супер и напълно оправда високите ми очаквания и е свежият полъх, от който филмовата вселена на DC не просто се нуждаеше, но и може да се окаже решаващ за по-нататъшното ѝ съществуване в този си вид. Това е първият филм от DCEU, който успява да балансира сериозното с по-лекото, смешното и за пръв път дори романтичното. Със сигурност филмът има проблеми с пейсинга в някои моменти, но цялостно успява перфектно да съчетае всички тези елементи, които го отличават от малоумните grimm and gritty лайна на Зак Снайдер (+ тоталното разочарование Suicide Squad). Като стана въпрос за Снайдер, когото мразя (справка – миналото ми ревю), той има пръст и в този филм, в който е билнат като story writer или нещо такова, но слава на Зевс, това почти не се усеща.

Така стигаме до голямата звезда на филма – режисьорката Пати Дженкинс, която аз ще разглеждам като режисьор, а не като жена. В Щатите вдигат олелия до небето за това, че била счупила рекорда за приходи в дебютен уикенд на филм, режисиран от жена. Т'ва ли им е еманципацията, да подчертават всеки успех на жена, понеже ЗА БОГА МОЙ, ТА ТЯ Е ЖЕНА. В случая това има отношение единствено от гледна точка на това, че Дженкинс вътрешен поглед към женските проблеми и поведение, което ѝ помага много да изгради един пълнокръвен и реалистичен образ. Тя се е справила чудесно и наистина се надявам филмът да има продължение, което отново тя да направи.

Гал Гадот – самата чудна жена, също се справя перфектно с ролята си, което не ме изненадва, имайки предвид, че за мен тя беше най-свежото в Batman vs Superman. По принцип съм скептично настроен към този тип модели-които-стават-актриси-защото-са-страшни-пичета, но Гадот тотално разбива клишето и успява да улови есенцията на героинята си, като ѝ дава и нещо от себе си.

Съпортинг кастът е превъзходен и честно казано нямам забележки. Крис Пайн играе същата роля, която играе винаги, но пък я играе перфектно. Като мъж признавам, че е страшно чаровно копеле и помага много на това романтичната му история с WW да не изглежда насилена, както е във всеки класически екшън филм. Неговата секретарка (мързи ме да проверя как се казва, но имате интернет, ебаси) определено е show stealer във всяка своя сцена, а бандата наемници (но с добри сърца, разбира се) си върши перфектно работата – да даде по-различен поглед към друг от основните герои във филма – Първата световна война, но за нея малко по-надолу. Стигаме и до злодеите (които са няколко, няма да казвам колко и кои, за да няма спойлери), които също са на ниво и дори имаше лек плот туист с тях, който повечето хора с мен в киното очакваха, но пък аз си се изненадах.

Стигаме до самата история, която още от трейлърите е ясна – ориджин стори и много екшън. Тук е и един от големите плюсове на филма – историята за произхода на WW те увлича много лесно с митологията си и фантастичните елементи и тази част минава изключително бързо и неусетно. От което всички филми, които искат да вкарват ориджини, трябва да се научат. Втората част е екшънът, който е зрелищен и доста иновативен на моменти. Самият факт, че действието се развива по време на ПСВ, е бонус, тъй като Холивуд рядко използва точно тази война като бекграунд за историите си. Това допринася за цялостната „свежест” на сценария и сетинга. А битките в WW са епични, реалистични, CGI-ят e от сполучливите и рядко ти се случва да усетиш онова чувство, че гледаш анимационни картинки непрекъснато в продължение на един час. Най-впечатляващото за мен бе начинът, по който бяха създали бойния стил на WW и амазонките и най-вече ужасно креативните начини, по които тя използваше класическите си оръжия и броня. Направо е учудващо по колко начини можеш да пребиеш с въже някого. Големият злодей е наистина зъл, има логична и обоснована мотивация, а финалната битка е наистина епична.

Последният плюс, който ще изтъкна е, че историята е напълно завършена в този филм, няма easter eggs (почти), няма препратки към други филми на DC и това е чудесно, защото по този начин избягва цялата претрупаност, която BvS и SS имаха в себе си. Лошото е, че повече няма да видим съпортинг каста, който, както споменах, беше чудесен и интеракциите между персонажите бяха супер.

За финал – Wonder Woman със сигурност няма да спечели Оскар, нито пък е някакъв groundbreaking шедьовър, но със сигурност е един от най-добрите комикс филми правени някога. Естествено, има своите минуси, но от всички плюсове не ти остава време да им обърнеш внимание. Женският тандем Дженкинс – Гадот със сигурност ще промени нагласата на Холивуд към подобни тандеми и ще даде шанс и на други представителки на нежния пол да блеснат. А DC за пръв път успяха да изпреварят Marvel във филмово отношение (чийто „женски” филм е Captain Marvel и ще излезе чак през 2019-та). Рискът беше огромен, но се оказа оправдан, защото най-сетне някой успя да премахне лайняния вкус, който Снайдер остави в устата ни. Оттук нататък всичко зависи от Justice League, за който вече ми пука две идеи повече, тъй като в него ще я има и WW.

Комикси: "Batman: I am Suicide" (#9-15)


Батман. Бейн. Жената-котка. Животът на едно момиче е застрашен и за да я спаси Човекът прилеп ще се обърне към представители на престъпната измет, която по принцип чисти от улиците на Готъм. Препятствието? Един могъщ физически екземпляр, който вече веднъж е "счупвал" (дори буквално) Батман и няма против да го направи отново.

Ако не съм грабнал вниманието ви, проблемът е в мен, а не в историята (сториарка) от комикса "Batman", за която ще ви говоря днес. Както ви разказах наскоро, този комикс има нов творчески екип - писателят Tom King и художникът Mikel Janin, като двамата сериозно освежават Човека прилеп след поредния рестарт в комиксите на DC.

С писането си Кинг дълбае в нови посоки в образа на Най-великия детектив на света, припомня за съществуването на по-малко известни персонажи от комиксите на Батман, като прави всички тях "готини" и интересни, а също така и полага основите за някакви бъдещи събития - сториарките му са затворени всяка във себе си, но въпреки това всяка следваща е логично продължение на предишната. Артът на Janin пък помага за сериозното възприемане на комикса и създаването на запомнящи се представи в главата на читателя.

"I am Suicide" (броеве на "Batman" от 9 до 15) продължава събитията не само от "I am Gotham" (#1-6), но и от събитието (crossover event) "Нощта на чудовищата", което се развиваше в няколко различни поредици. То е по-слабо и умишлено не ви го препоръчвам. Важното е, че след него младата супергероиня Gotham Girl - новата отговорност на Брус Уейн, има нужда от сериозна помощ. Решението е едно: силите на злодея Psycho-Pirate (звучи абсурдно, знам). Той обаче е "жител" на островния затвор Santa Prisca - мястото, в което е отрасналa камарата от акъл и мускули Bane. В момента затворът е една миниатюрна суверенна държава, която Бейн управлява както му е удобно, като стотици наемници са на линия, за да изпълнят всяка негова прищявка.

Да се отиде на острова е самоубийство и Батман знае това. Той обаче изобщо не иска да застрашава някой от членовете на неговото "бат-семейство" - Nightwing, Duke, Batgirl, Batwoman, Spoiler или най-малкото сина му Damien (Робин). Заради това решава да събере свой собствен Suicide Squad - престъпници, които би могъл да жертва, за да изпълни тази безумна мисия.

В "самоубийствения отряд" на Батман влиза и неговата on-and-off изгора Жената котка.

Ето тук е първият интересен момент от "Batman: I am Suicide" - Кинг намеква, че привързаността на Брус Уейн към Gotham Girl е толкова голям, че заради нея той е готов да рискува нечии друг живот, бил той и на престъпници, които сам е вкарал зад решетките/в лудницата. Това е чудесно продължение на някои неща, загатнати още в "I am Gotham". Ситуацията се усложнява и от това, че един от престъпниците е Жената котка - стара любовна тръпка на Батман. На нея обаче трудно може да се има доверие, особено когато трябва да избира между собствената си кожа и лоялността/привързаността си към Човека прилеп. Както в Catwoman, така и в останалите уж поддържащи персонажи от групата, Кинг успява да вгради някакви лични истории, чрез които да ти запука за тях. Тук персонажи за пълнеж няма, а както знаем това е трудно за постигане във всеки един формат - бил той комикс, филм или книга.

Вторият наистина интересен момент е Бейн. Вероятно много от вас познават персонажа заради филма на Кристофър Нолън "The Dark Knight Rises", където Том Харди изигра една негова версия. Тук виждаме Бейн в друга светлина - той се шири като цар из коридорите на затвора, в който е отраснал и който го е калил и превърнал в това, което е днес. Не носи класическите си костюм и маска. Вместо това ходи чисто гол, демонстрира масивната си физика и хвърля сянка върху съзнанията както на подчинените си, така и на осмелилите се да пристъпят в неговия "дом", посрещайки ги в "тронната си зала", пълна с човешки черепи.


С третия си филм за Батман Нолън направи нещо много добро - оправи реномето на Бейн, който поради една или друга причина бе представян на много места като тъп бияч, който се "помпи" с наркотика Venom, за да стане още по-здрав. От "TDKR" насам Бейн вече получава нужното уважение - той е показван като самоуверен и интелигентен наемник, достатъчно силен, за да се справя с Батман и без помощта на специалния анабол Venom. Кинг със своята златна писалка засилва тази правилна представа за злодея, пречупвайки я този път през призмата на наркоман, опитващ се да се откаже от вредния си навик. Проблемът е, че Батман, поради съвсем различни подбуди, иска да му отнеме това.

С "I am Suicide" Кинг и Джанин спират с плахите стъпки и уверено закрачват в света на Батман, запазвайки най-добрите черти на работата си - увлекателно и сериозно писане, съчетано с подхождащо му като атмосфера рисуване. Добавяте няколко слабо познати, но тук отлично пресъздадени персонажи, както и двама класически злодеи в нова светлина (Бейн и Catwoman) и имате един комиксов "Prison Break", който е с пъти по-добър "Suicide Squad" от филма със същото име. Препоръчвам много, много горещо.

Какво още да четете: "Batman: I am Gotham" (броеве от 1 до 6)

Русев мачка пепелянки! (превю за Smackdown-мачовете в SummerSlam '17)

Часовете до "WWE SummerSlam 2017" постепенно намаляват. За радост, това не е бавно и мъчително. Причината е, че кардът на вто...