Децата и техните нови книжни идоли


Като изключим няколко илюстровани книжки с приказки и броеве на "Мики Маус", нямам кой знае колко ясни спомени от нещата, които съм чел като дете. Първата ми голяма книжна любов беше "Властелинът на пръстените" на Толкин, която обаче четох за пръв път чак на 11. Никога преди това не съм имал любима детска книга, не съм искал да се срещна с автор, или пък да взема автограф от такъв. Вероятно заради това бях толкова изненадан да видя колко различни са част от днешните деца от малкото Бире.

В края на май имах интересната възможност да наблюдавам много от събитията от програмата на "ВарнаЛит 2017" - детските и младежки литературни дни в морската столица, една от целите на които бе именно да срещнат децата с любимите им автори. Две събития от цялата програма ми направиха наистина сериозно впечатление. Първото беше посещението на американския автор Стефан Пастис в едно от варненските училища. Пастис е автор на поредицата "Тими Провала" - детски книжки с множество рисунки от самия автор. Книжки, за които допреди "ВарнаЛит" и срещата ми с Пастис изобщо не бях чувал. Но е нормално - аз съм 27-годишен индивид, далеч от неговата таргет аудитория, а и все още нямам свои собствени деца (времето идва!), на които да чета подобни неща.

Но ето, че се озовах в класната стая и се удивих от това колко много от събралите се там малчугани носеха свои копия на книгите за Тими. Децата познаваха историята, познаваха героите, задаваха въпроси, някои наивни, други пък съвсем на място. И тук говорим най-вече за третокласници и четвъртокласници, мисля. Деца, които са изчели публикуваните на български книги, изградили са някаква емоционална връзка с Тими и другите герои, и не само, че искат още, но и се радват на възможността да се срещнат със създателя на тези истории, да му зададат въпрос и да си вземат автограф.

Когато споменах на самия Пастис за това колко учуден съм от "адекватността на аудиторията", така да се каже, той каза, че също е изненадан от това колко познати са книгите му у нас. Оказа се, че и той, както и много други хора в много различни сфери, цели след срещите си с ученици поне едно дете да се почувства по-уверено в себе си и да се опита да твори. Да пише, да рисува, да пее и т.н. Нещо, което според мен трябва да се случва в самите училища, но не винаги се получава, за съжаление.

Толкова вдигнати ръце в час по каквото и да е бяха невиждано събитие в моите ученически години. Бел. Oldboy Bire

Та впечатлен от видяното, аз, дъртото магаре, реших, че трябва да пробвам първата книга - "Тими Провала: Стават и грешки". На връщане от Варна отметнах нейните 300 страници за нула време (доста картинки). Шедьовър ли е? Не, разбира се, но и не цели да бъде. Това е детска книга, по дяволите (люта чушка). Тя забавлява. Дори мен на места, а вероятно за читателите, към които е насочена, е някакъв връх на комичното. Тими е дете, което живее само с майка си (засегнати са семейни проблеми, което за децата може да е своеобразен урок за проблемите на големите). Най-добрият му приятел е жива полярна мечка, с която имат детективска агенция. Случаите, с които Тими се захваща, са свързани с абсурдни загадки като "От какво е умрял хамстера на еди-кой-си?" и "Кой е хвърлил тоалетна хартия върху къщата на еди-кой-си-2?". И тъй като Тими е умерено тъпо хлапе, умозаключенията му относно тези "мистерии" са крайно неточни.

Това е. Хуморът е налице - смях се като дебил на доклада на Топчо за мисията му под прикритие. Има я и сериозната част - на едно място даже леко се депресирах, но вероятно тези нюанси ще бъдат хванати само от родителите, сблъскали се с гадостите в живота, но не и от децата. Като цяло "Тими Провала" няма как да е моята книга, просто защото не е писана, за да бъде. Тя е книга за тези 8-9-10-11-годишни и нагоре хлапета, които с нея ще направят едни от първите си самостоятелни стъпки в литературата, извън това, което им се преподава (по кой знае колко интересен начин) в училище. И е наистина, наистина радващо да видиш гора от ръце на млади читатели, искащи да знаят повече за тези герои. Защото днес е Тими Провала, след година ще е Потър, след още година ще са Фродо и компания, и т.н., и т.н. И бъдете спокойни, скъпи бранители на "класиките" - един ден тези деца ще стигнат и до тях. Дали чрез училище, дали чрез родители или приятели, дали сами. Ще стигнат. Но никой не трябва да ги пришпорва или да ги кара насила да изучават не самите произведения, а мисловните напъни на критици на тема "Какво е искал да каже авторът?". Но това е друга и твърде обширна тема.

В този ред на мисли стигам и до второто впечатлило ме събитие. Влогърът Стан представи книгата си "Невидим" в Конгресния център на Варна, а отвън се оформи опашка, на която във всеки един момент имаше може би около 500 души, деца, тийнейджъри и родители. Беше внушително, като един от книжарите дори спомена, че "такова нещо не е виждал". Децата носеха свои копия на книгата, нямаха търпение да се доберат до Стан, бяха му приготвили дори плакати и рисунки. Няколко пъти минах покрай Конгресния център и опашката беше все така огромна.

Опашката за Стан.

Тук трябва да вметна нещо важно - нямам идея кой е Стан. Или поне нямах. Разбрах, че пичът е сред успешните родни влогъри и, както е модерно, написал и книга. Не съм запознат с творчеството му, най-вероятно защото (отново) съм твърде стар, за да влизам в неговата аудитория. Но, хей, щом там имаше тооооолкова много хора, значи се справя повече от добре. Един момент ми направи сериозно впечатление - опашката беше все така дълга, а от другия вход на книжарницата изскочиха няколко деца. Подскачаха, викаха доволно, мятаха ръце. Те бяха от тези, които вече бяха имали възможност да се срещнат със своя идол, да се снимат с него и да вземат автограф. И бяха щастливи от този факт. В този момент разбрах, че подобни събития имат смисъл. Те се създават и организират заради децата, а както пролича - те бяха доволни. И това е страхотно.

Защото тези радостни от срещата със Стан хлапета утре ще хванат още една книга. И втора, и трета. Спомням си отпора срещу книгите на Емил Конрад, другият популярен влогър. Вероятно и с тази на Стан е така. Но в крайна сметка той кара децата да четат и то с желание. Не насила. Не защото "програмата го изисква". Имат възможност да смелят прочетено сами, а не някой друг да го предъвка, а трети да го изплюе направо в малките им мозъчета. И ако се научат сами да подбират книгите, които четат, спрямо собствения си вкус, и най-вече да разбират и осмислят по свой начин прочетеното, то това ще е един огромен успех. Иначе адмирации и за самия Стан. Разбрах, че е раздавал автографи около 7 часа. Това е сериозно отношение и към това, с което се захванал, и към децата.

Та така, скъпи блогочетци. Често се говори за "добра" и "лоша" литература, често съдим дадени хора за предпочитанията им, а яростно браним своя вкус за книги, когато някой каже нещо лошо за него. Във Варна обаче осъзнах колко несправедливо пренебрегвано е значението на детската литература. А всъщност нови автори, непознати за нас, по-старите, пишат нови произведения, с които създават и нови поколения от четящи българи. А това е повече от чудесно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Комикси: "Пазители на галактиката: Император Куил" (и мъчното комиксоиздаване у нас)

"Комикси! Комикси! Дайте комикси!", скандираха в хор гладните за истории в картинки нърдски души, но във Facebook страницата н...