Книги: "Вещерът: Меч на съдбата" от Анджей Сапковски


"И запяло Лютичето за Бирето, което чете,
Погълнато от страниците като малко дете.
За оная мастия Йенефер и Гералт балъка,
За таз‘ любов тежка, обречена на разлъка."

Поетичните ми напъни биха накарали всеки себеуважаващ се трубадур да си запали лютнята и да си тегли ножа, но се надявам, че ти, скъпи блогочетецо/скъпа блогочетке, все още не си се отчаян до такава степен от моята скромна особа.

Фактите обаче са си факти – хване ли се веднъж човек на хорото „Вещерът“, трудно се пуска. Така стана и с мен, след като преди по-малко от месец най-накрая дадох шанс на фентъзи поредицата на полския автор Анджей Сапковски, която бързо ме погълна. Толкова бързо, че още преди да съм споделил с вас задоволството си от първата книга – „Последното желание“ (похвалите ми за нея можете да прочетете ето тук), вече бях захванал продължението – „Меч на съдбата“.

И тук става дума за сборник от на пръв поглед несвързани помежду си разкази, проследяващи разнообразните приключения на белокосия вещер Гералт. Имаме поход за лов на дракон, съревнование за женско сърце, издирването на трансформиращ се измамник, "медиаторстване" между влюбени русалка и човек, и още, и още. Сапковски продължава да гребе вдъхновение от класическите приказки, завъртайки ги по свой си, малко по-мрачен, реалистичен и циничен начин, и намирайки им логично място в своя фентъзи свят.

Обогатява същият този свят и с нови раси. Като фен на Толкин ми стана драго да разбера, че хобитите съществуват и във "Вещерът", като са идентични с тези на любимия Професор. Сапковски ни среща по-отблизо и с джуджетата, представя ни дриадите, че дори и своята визия за споменатите вече дракони. А без да те ангажира с една голяма карта на света, авторът успява с разнообразието в историите си да те убеди колко голям е светът му.

Но не случващото се на преден план в разказите е истинският акцент във "Вещерът: Меч на съдбата". По-любопитното и ценното се крие в продължаващото развитие на главния герой Гералт и общуването му с основните поддържащи персонажи. Именно тези връзки служат за свързващо звено между иначе с нищо несвързаните истории.

На първо място, разбира се, трябва да посочим чернокосата магьосница Йенефер, в която вещерът е толкова отчайващо влюбен, че ти идва да му биеш шамари докато се осъзнае. Или не вземе да ти отвърне... Съдбите на двамата са преплетени още от края на първата книга, но като всяка истинска връзка и тук налице са проблеми. В един момент Гералт и Йенефер живеят заедно, в следващия се оказва, че в обмяната на телесни флуиди участват и трети лица, има разочарование, скандали, раздели, срещи, неприязън и любов. Любовно-драматично, та чак реалистично.

Останах с впечатлението, че Сапковски е имал някаква ужасна връзка в живота си, която е използвал като вдъхновение, за да опише така добре случващото се между вещера и магьосницата. Не можеш да пишеш за такива relationship мизерии, ако не си ги преживял. Не можеш!

Много повече от тази измъчена любов ми допадна типично мъжкото приятелство, което Гералт споделя с трубадура Лютичето. Техните случайни срещи и навик да се забъркват в общи неприятности са весел момент от разказите, а Лютичето е почти универсално симпатичен персонаж – верен, талантлив, шарен. Антипод на Гералт в много отношения, което пък го прави перфектния Робин за вещеровия Батман.

За финал имаме още една свързваща нишка не само между разказите в "Меч на съдбата", но и между тази книга, предходната и следващата - "Кръвта на елфите". Става дума за детето, което беше обещано на Гералт/което Гералт едва ли не си изпроси. Зависи от гледната точка. Докато считам Йенефер за дразнещ полу-парцал, а Лютичето за забавен sidekick, тук съм раздвоен. С детето Сапковски хем захваща темата за тежкото положение сред редиците на вещерите, хем не успява да се измъкне от клишето за Избрания, бащината фигура и съдбата на всичко и всички. 

Свързващи нишки или не, „Вещерът: Меч на истината“, струва ми се, с известни уговорки може да се чете самостоятелно. Но съветът ми що се отнася до фентъзито си остава: започвайте ги тези поредици от началото им, мили хора. Така изживяването определено е някак по-пълно, а героите наистина се развиват пред очите ви. В случая тази книга не само дава "повече от същото", но и надгражда над първата в много отношения. А аз слагам последната точка тук и се отдавам на оставащите ми страници от третата.

Брой страници: 383
Корици: меки (забележете колко прекрасно „мъртвата“ ми ръка приляга на красивата предна корица, дело на Живко Петров)
Издателство: Сиела

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Панаирно ни е

Зимният панаир на книгата в НДК вече е тук, армии от читатели всяка вечер се стичат натам като армиите на Саурон, а в тъпканицата човек не м...