Книги: "Кървави книги, Том 5" от Клайв Баркър


Спомням си, че за пръв път чух името на Клайв Баркър преди цяло пълнолетие време, покрай хорър играта "Clive Barker's Undying". Както показва името, сценарият й се беше родил в онези мрачни, студени и влажни кътчета на съзнанието на английския писател, чиято роля очевидно беше да измислят как да ужасят хората. Спомням си как четох статия за играта, опитах да изиграя demo-то (славни времена), но първото изскочило пред очите ми нещо бързо ме отказа.

Доста години по-късно най-накрая се докоснах и до литературното творчество на Баркър. Беше с един от томовете на "Кървави книги" - сборника с разкази на ужасите, който го е направил известен. След като вече бях попил доза Лъвкрафт, ужасът из страниците на сборника не успя да ме полази така въздействащо. Оцених едно - оригиналните, макар и на пръв поглед понякога абсурдни идеи, около които Баркър завърта историите на своите разкази.

Том 5 на "Кървави книги" обаче дойде в подходящия момент, в който една хорър книжка можеше сериозно да обогати читателското ми ежедневие. И този път успя в може би най-важната задача за книгите от този жанр - отне спокойния ми сън за седмица, "дарявайки" ме с разнообразни, сковаващи крайниците кошмари.

Общо 4 разказа намират място в петия том на "Кървави книги". Лично за мен два са доста силни, а другите два - само ОК, но и това е доста добър краен резултат, когато човек се нагърби с тежката задача да плаши/отврати читателя. Четейки по един на вечер ще си гарантирате почти цяла работна седмица с доста увлекателни сънища.

"Забраненият" разказва за млада жена, която се озовава в непозната част на града, в който живее. Нещо в мрачния, запуснат жилищен комплекс и странното поведение на неговите обитатели я привлича отново и отново там. Историите за кръв и неописуеми престъпления, тези своеобразни градски легенди, я дърпат към мястото и я карат да остави предпазливостта на заден план.

За мое съжаление, липсваха достатъчно обрати или друго основание да се загрижа за нейната съдба. От "Забраненият" е имало полза - разказът се е превърнал в основа на втория най-популярен франчайз от филми на ужасите, базирани на произведение на Баркър. Но на мен точно това четиво не ми даде достатъчно, че истински да разпали любопитството ми.

"Мадоната" обаче успя, може би защото веднага намерих база за сравнение. Главният герой там е несретник, който се опитва да направи "големия удар". Поредната му идея - да накара богаташ с връзки в престъпния свят да инвестира в изоставен плувен басейн, увещавайки го, че така и двамата ще направят много пари.

Но басейнът не е така изоставен, както двамата мислят. В него се спотайват неща, чиито изкусителни форми събуждат първичното мъжкарство и в двамата. И то до една почти погубваща степен. Асоциацията, която веднага направих докато четях описанието на прашните коридори на басейна, беше с една изоставена спортна зала в индустриалната зона на Пазарджик. Странно е, но това направи разказа по-реалистичен за мен, а добре поднесената загадка и страшната за всеки мъж посока, в която биват тласнати героите, му спечелиха още точки в очите ми.

"Децата на Вавилон" пак ме върна на земята. Разказът започва любопитно с туристка, която се губи из непознат за нея остров, защото просто не знае къде не трябва да си пъха носа. Така се оказва затворена между четири стени, без да знае къде е попаднала и защо. Разкритието за това кои са нейните "домакини" и какво се случва в мястото, където са я затворили, не е достатъчно възнаграждаващо. С този разказ Баркър се подиграва на световната политика и света, в който живеем, по онзи вече споменат от мен абсурден начин. Плашещият елемент обаче го няма, а ако исках да чета социална и политическа сатира щях да погледна другаде.

Но за щастие най-доброто остава за края на сборника. "В плътта" е увлекателен, стряскащ разказ, за който фантазията на Баркър е работила на пълни обороти. Усеща се и като най-мащабен, макар че запраща читателя в усамотението на един затвор. Хилав младеж на име Били е новото попълнение там, а старото куче Клив има лошия късмет да бъде нарочен за негова бранител. Били обаче не иска да бъде пазен. Присъствието му в затвора не е случайно и е свързано със стара семейна тайна, която го кара да задава твърде много въпроси и бързо му печели твърде много лоши погледи зад студените сиви стени на затвора.

Това не само усложнява задачата на Клив, но и е началото на един истински, жив кошмар за него. Кошмар, в който в сенките в килията се движи нещо, от което няма къде да избягаш; в който мъртвите говорят и искат да се разменят с живите.

Тук Баркър наистина нацелва, защото успява да предаде върху читателя ужаса, който Клив изпитва. Мантрата "Не заспивай" на затворника се превръща в "Не затваряй книгата, докато не си дочел разказа". Историята на Клив и Били се развива в една наистина страховита посока, която хем изкушава всяко любопитство, хем е твърде добра основа за истински кошмар. Не знам кое е по-въздействащо - успокоението след буреносния финал или епилогът, който, макар да нарежда отделните парчета в предварително предречените им позиции, кара нещо в теб да се свие.

Именно този разказ ще помня най-дълго. Най-въздействащ, най-интересен и най-подходящ за филмиране, като е жалко, че това все още не е направено. С гъделичкащото, тревожно чувство, което остави в мен, той повиши и надеждите ми, че с писаните ужаси на Баркър може да се разберем.

Издателство: "Колибри"
Корици: (твърде) меки
Брой страници: 220

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Поради зачестилия спам, сега всеки коментар ще трябва първо да бъде одобрен преди да се публикува, така че не се учудвайте, ако коментарът ви не се покаже веднага. Извинявам се за неудобството :)

Едно DaDa Aniventure приключение

Няма как да не се сетя за въодушевения Билбо Бегинс на Мартин Фрийман, който подтичва, докато произнася "I'm going on an adve...