Какво чета... (14.03.17)


Седмиците преди да дойде време да се захвана сериозно с писане на дипломна работа са доста разнообразни откъм книги. Отново жонглирам с по няколко заглавия едновременно, къде заради принципа "По няколко глави от всяка, за да не губя интерес", къде заради простичкия навик.

"Той пак е тук" на Тимур Вермеш беше едно доста различно заглавие, което отметнах. Книгата някак случайно попадна в подборката ми от последния Панаир на книгата, донякъде заради забавната идея зад нея, донякъде заради гениалната си корица, която ми се е забила в главата от момента, в който я видях за пръв път преди няколко години. Концепцията на "Той пак е тук" е хем абсурдна, хем гениална - Адолф Хитлер се събужда, напълно жив, през лятото на 2011 година нейде из Берлин. Без съмнение най-големият пакостник на миналия век (стойте далеч от изкуствата, деца! И от опасните газове също) тръгва да опознава този почти изцяло нов за него свят на торбички за кучешки екскременти, смартфони, значително турско присъствие в Германия и, разбира се, всевластна телевизия. По стечение на обстоятелствата попада именно в телевизионно шоу - всички го мислят за безвкусен, но напълно вживял се в ролята си актьор, докато той започва да се възползва да се възползва от новата трибуна, за да сее отново идеите си. 

Следват скандали, разбира се, но скандална е и идеята да използваш най-големия срам на Германия, за да осмееш днешните й проблеми - от миграцията, през политическата класа, безумното идолизиране на лицата от телевизионния екран, и още, и още. "Той пак е тук" е социална и политическа сатира, като най-голямото й достойнство е средния пръст, който показва в лицето на заливащата ни отвсякъде политкоректност. Може би, защото се е появила малко преди да дойде пика на тази PC вълна. Прави впечатление и старанието, което авторът Вермеш е вложил, за да опише света ни през гледната точка на своя незнайно как озовал се в бъдещето Хитлер. Най-забавното в книгата обаче е това, че най-големите врагове на човекът, който развали во веки тесния мустак, се оказват именно неговите последователи. 

От гаврата на един германец с всичко германско, скачаме в Русия. Не коя да е, ами Русия на Дмитрий Глуховски. Стигнах и до първия си досег с неговите завладяващи описания на дебрите на московското метро. Отлагам четенето на нещо на автора от повече от година и половина, когато се сдобих с "Бъдеще", която така и не съм захващал сериозно и просто трупа прах и чака ред. Не знам как така се навих да започна "Метро 2033", вероятно покрай съквартиранта ми, който вече чете продължението. Честно казано, допадна ми, което е странно за човек, който не харесва постапокалиптични истории. Тази е точно такава. Ядрена война е направила повърхността негодна за живеене, а инатливият и отказващ да умре хомосапиенс се е преместил в метрото - последното що годе обитаемо място. Горе пък кипи мутантска забава във всякакви форми и размери. От "Метро 2033" в главата ми се заби страхът на героите от тунелите и криещите се в неговия мрак заплахи, достатъчно добре описани от автора, че да се почувстваш "в книгата". Смятам обаче скоро да разгледам нея и достойнствата й малко по-подробно, така че минаваме на...

"Принцът на тръните" на Марк Лорънс. Това е поредица, която нямах абсолютно никакво намерение да чета, но незнайно как първата книга се превърна в моето смартфон-четиво. Знаете - за градски транспорт, метро, влак, моменти на чакане и т.н. Кратките глави я правят идеална за целта. Фентъзи е, ако не сте запознати и още се чудите. Невръстен келеш води банда отрепки и заедно плячкосват села и паланки, докато на него не му скимва да се прибере вкъщи... в двореца, защото се оказва, че той наистина е принц, you know? Лична трагедия просто го е превърнала в малко садистично копеле. Насилие, насилие, насилие, малко цинизъм, и пак насилие. Това съм видял от книгата досега. Не се оплаквам, ни най-малко, но Йорг (гореспоменатият принц) е такова малко лайненце, че ти е трудно да му симпатизираш. The kid's got issues, maaaan. За телефона става, но съм далеч от момента, в който ще реша дали да довърша трилогията.

И отново стигаме до нещо коренно различно - Ришард Капушчински и томът, съдържащ три книги на полския репортер - "Автопортрет на репортера", "Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век." и "Другият". Признавам, че нямаше да знам за Капушчински, ако приятелката ми не беше купила книгата преди вече доста месеци. Стоеше на моя рафт и тъй като след "Черните флагове" все още ми се чете нещо нехудожествено, реших да понауча нещо за репортерския занаят от човек с изключително богат опит. Макар и все още в началото, имам усещането, че тази книга е малко богатство за всеки с желание да се пробва в този занаят, който след нея едва ли ще посмея да нарека свой. 

Скромен списък, но разнообразен, както казах. В процес на обмисляне съм коя да е третата книга, която да прави компания на Капушчински и Лорънс до края на месеца, но няма да изброявам възможностите, защото накрая винаги става така, че хващам съвсем друга. Дано някое от заглавията тук ви е привлякло окото. Пролет идва. Ще можете да си четете из паркове и градинки, така че гответе списъка. И приятно четене!

Месецът на хилядите страници

Да четеш фентъзи може да е проблемно занимание. Не за друго, а защото авторите на фентъзи като хванат клавиатура и малко се пооливат. Неслу...