Едно DaDa Aniventure приключение


Няма как да не се сетя за въодушевения Билбо Бегинс на Мартин Фрийман, който подтичва, докато произнася "I'm going on an adventure". Точно това ми идва на ум след един изненадващо изпъстрен с действие уикенд, в който помагах на любимата, направихме първия брой на живо на "С книги под завивките", изненадващо водихме представяне на комикс на Aniventure ComicCon, а на всичкото отгоре разговарях и с Исус. Но всичко по реда си...

Поне едно нещо беше планирано. Макар и малко късно, в понеделник започнахме да информираме всички, които следят страницата и канала на влога ни, че в събота, 15 септември, ще сме в Dada Cultural Bar, за да си говорим за книги. Тамошният властелин Любо и Темз, дейната ми жена, бяха решили групово да допринесем с нещо към програмата на фестивала "КвАРТала". В събота притеснението от изпълнението на живо и пред публика дойде в последните часове преди събитието, но нямаше много време да мислим за това.

Преди това криза от търговски характер наложи спешно да посетим първия ден на Aniventure ComicCon. Занесохме, забележете, един брой "малка масичка", а след това пренесохме и доста на брой комикси. Никога не знаеш накъде ще те отвее вятъра... 

Цялата одисея (и реално първото ми, макар и непланирано посещение на това любопитно събитие) завърши с разговор с косплейър, който или беше Исус (както аз мисля), или всички, включително и моя милост, го мислеха за Исус (както Темз мисли). Заедно с него благодарихме на "баща му" за жена ми, а след това оставихме някакви тийнейджъри да му целуват ръцете. Да не кажете после, че младите не са вярващи.

Веднага след това "зареждане" (включително и духовно), презаредихме и малко сили и се озовахме в Dada Cultural Bar за планираното ни публично излагане. Когато сте на една честота, макар и да свирите различни песни, както сме ние с Темз, подобни неща минават по-гладко от очакваното. Някой си беше забравил чашата с ром, която на мен, виден трезвеник от около 2 месеца, също ми помогна. Застанахме пред един микрофон и спретнахме брой на живо на "С книги под завивките" пред една скромна, но чаровна аудитория. С шегите, закачките, препоръките на книги и размислите на тема "Цири трябва да е бяла в екранизацията на "Вещерът"". 

Снимка: Евгени Димитров


Благодарности на всички, които ни приютиха, който дойдоха, които ни подкрепяха, смяха се, пиха и говориха с нас. За един период от време самата идея да го направим не пред обектив, а пред хора, беше стряскаща. Както казах и там - сега разбирам актьорите във филмовия жанр за възрастни. Има и някакъв видеоматериал от това начинание, който е възможно скоро да видите под някаква форма в канала на влога. Ако ли не, да сте дошли, когато е трябвало.

Минути след като приключихме с "шоуто" дойде и една не чак толкова приятна изненада. Оказа се, че човекът, който на следващия ден трябваше да представи Стен Дамянов на премиерата на комикса "Просто Спас" на Aniventure ComicCon, се е разболял и няма да може да отиде. И кой го замести? Познайте от три пъти. 

Тези, които познават Темз, са наясно, че при проблем жена ми намира решение, дори когато това означава повече работа и усилия за нея (което има и добра, и лоша страна). Аз, от своя страна, вярвам, че трябва да подкрепяш човека до себе си в предизвикателствата. И когато ми каза "Имам да ти кажа нещо", аз вече знаех, че ще последва "Ние ще трябва да представим Стен". Аз заспах в 1 през нощта, тя е останала още час, за да доизкусурява въпросите за следващия ден и да подготвя презентация за сцената.

И дойде неделята. Неделя, която започна с последни редакции, търсене на работеща книжарница с принтер, последни нерви и пътуване с шофьор на такси в София, който не знаеше как да стигне до "Интер експо център". Но ето, че и представянето мина, при това успешно. 


Снимка: Христо Блажев

За хартиения "Просто Спас" ще ви говоря скоро, за мъките му в интернет сигурно знаете. Но искам да отбележа само едно нещо от нещата, които авторът му Стен Дамянов каза в отговорите си на нашите горе-долу сносни въпроси - че иска България да има нейн собствен герой, защото реално си нямаме много такива. В голяма степен всички ние сме Спас, така че gj, Стен (а в комикса я има и мисията с хеликоптерчето от Vice City, което, надявам се, мнозина мои набори ще оценят).

Снимка: Антон Меляков

Трябва да вмъкна, че не си тръгнах с празни ръце от Aniventure ComicCon. След като на 4-те (!) места, на които се продаваха комикси на английски, не успях да открия томовете на "Batman", които ми трябват, си взех "Flashpoint". Осъзнах, че май съм го гледал само в анимационна форма, но така и не съм го чел...

Мислите си, че героите сигурно вече са били уморени? Един Monster по-късно вече бяхме отново в Dada, където Темз и Мартин Колев (бургаският автор на "Софийски магьосници") си говориха за писане, магия, вдъхновение и защо, по дяволите, онова нещо в Бургас го наричат "Мост". За пръв път чух едно сносно обяснение, но все пак продължавам да се бунтувам срещу масовото "защото свързва Бургас с морето"...

И така завърши един различен уикенд, в който планирано или не, трябваше да излизаме извън заоната ни на комфорт. И все пак намерихме начин пак да ни е комфортно. 

За довиждане ви оставям последния за момента брой на влога. В него решихме да използваме натрупания опит, за да ви дадем нашите съвети как да подбирате книгите, които взимате с вас, когато отивате на почивка или просто някъде на път:



Основна снимка: Антон Кръстев

Снощи гледах нелошия фен-филм "Соло". Днес не го помня.

"Show me your hands! Give me all your money!" (цитат от ръководството на Disney, след като ги попитали какво усещане искат да носи плаката на "Соло")

Знаете ли защо "Соло" се провали в боксофиса? Защото Бирко и други "предатели" като него така и не отидоха да го гледат на голям екран. Още от самото си обявяване този проект ме вълнуваше по-малко и от Rebels, тъй като не разбирах нито целта му (освен едни хора да спечелят пари, разбира се), нито с какво ще обогати вселената на "Междузвездни войни". 

Последното нещо, което истински ме отказа, бяха трейлърите за филма. За разлика от тези за новите Епизоди, рекламните клипове на "Соло" не предизвикаха в мен никаква тръпка, какво остава за бесен фенски ентусиазъм, слюноотделяне и подскачане в стола. Докараха ми само тъжна усмивка и едно "не искам да гледам това". Но пък се радвах за надъханите фенове на Хан, защото всеки заслужава повече от любимия си герой, стига това "повече" да е качествено.

Факт е, че подобно на мен доста хора отписаха "Соло" още преди излизането му на екран. Някои заради разочарованието от "Междузвездни войни: Последните джедаи", който според мен имаше своите сериозни слабости, но изобщо не е толкова лош, колкото се опитват да го изкарат (пак е въпрос на гледна точка). Други просто са отблъснати от алчността на Disney. Трети, като мен, просто не са били заинтригувани от концепцията на филма. Няколко месеца по-късно вече знам, че не е имало и защо.

"Соло: История от Междузвездни войни" е един ужасно забравим филм. Не ужасен, а ужасно забравим.

Справя се в опита си да отговори на редица въпроси, които някои фенове може би са имали през годините:

- Откъде идва Хан и как е станал контрабандист;
- Как Хан и Чуи са се запознали;
- Как Хан и Ландо са се запознали;
- Как Хан е спечелил "Хилядолетния сокол";
- Коя кучка е разбила сърцето на Хан, че да го превърне в такъв циник;

И т.н. Все неща, без които всеки фен може да живее. Лично аз никога не съм се интересувал толкова много от миналото на Хан. Според мен той е от онези любими на зрителите персонажи от филми/книги/пр., които работят най-добре в малки дози. Превърнеш ли ги в центъра на историята се получава пренасищане и губят нещо от чара си. Същият риск съществува и при филм за Вейдър, и при такъв за Боба Фет, и *допишетеиметук*.

Олдън не-мога-да-му-запомня-фамилията въобще не е толкова лош в ролята на Хан, колкото можеше да се предполага след информациите, че са му викали учител по актьорско майсторство на снимачната площадка. Не е и Харисън Форд, това е сигурно, тъй като ги делят няколко тона харизма. Уди Харелсън (Бекет) е стабилен както винаги, а за Пол Бетани знаем, че прави всичко за пари. С такава мотивация - толкова.

За "халисито" колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Образът на Ки'ра като концепция е клиширан, но добър - тийнейджърската любов, която разбива сърцето на главния герой и го превръща в задник, но не разбирам защо Емилия Кларк получава роли в такива големи продукции. Актьорските й прояви извън виновника за другите й каствания "Game of Thrones" трябва да бъдат ограничени до реклами на пасти за съби. Но ако идеята е била актрисата за Ки'ра да е подбрана така, че да не харесваш персонажа - good job, Disney!

Доналд Глоувър (Ландо) обаче е национално богатство (дис ис Америка!). Изкефих се супер много в момента, в който усетих как завлачва думите по подобие на Били Дий Уилямс. Когато си гледал Глоувър няколко сезона в Community, няма как този детайл да ти убегне, а с него и старанието на актьора. В общи линии младият Ландо е най-големия успех на този филм.

Що се отнася до дразнещо либералния му дроид L3, той (тя, де) е чудесен пример за това как твърде многото политкоректност създава излишен хаос по света (или в минна колония). Радвам се, че беше ликвидиран така бързо. К2-SO от Rogue One беше много по-симпатичен тенекиен персонаж, който май може да бъде надминат само ако видим Chopper (Rebels) на голям екран.

Да, кастът лъкатуши откъм качество - от отличния избор за Ландо до ужасния за Ки'ра. Но не там е проблемът на филма. Проблемът е в това колко малко оставя в паметта ти този филм.

Концепцията да е филм за обир е добра, но изпълнението остава някак повърхностно без да задълбае в елементите, в които трябва. Носи усещането за няколко поредни сегмента, в които лицата X, Y и Z се придвижват от едно място на друго, вършат някакви неща като уж имат мотивация за това, но в края вече не си спомняш как и защо. И в крайна сметка резултатът напомня на фен-филм със стряскащо голям бюджет.

Да, има ги носталигичните намигания (всички военни моменти от ерата на Империята ме радват), както и тези към новия канон (макар отдавна да знаем, че е ТОЙ е жив, че дори и как наистина умира). Тези намигани обаче носят една усмивка и толкова. 

Въпросът, който ме тормози е, с какво ще запомня "Соло"? И отговорът за съжаление не е много дълъг. Това е филм, който съвсем спокойно може да не бъде гледан и зрителят няма да е изпуснал нещо важно от историята или вселената на "Междузвездни войни". А сам по себе си, просто като филм, той не е на такова ниво, че да заслужава самостоятелното си съществуване въпреки тази слабост.

Сигурен съм, че има "истински фенове" - онези, които се приемат за съдии на това какво означава да обичаш "Междузвездни войни" - за които подобно мнение за филма и това, че "не съм го подкрепил в кината", ме правят лош фен. 

Но след като най-накрая гледах "Соло" не мога да не се сетя за ревюто на ForPlay, което четох преди няколко месеца, и изводът им, че вина за всички слабости на поредицата имат именно онези хора, които наливат пари в гърлата на Disney без значение каква помия им се предлага.

Чакам Episode IX. А и на един "Kenobi" няма да кажа "не", стига да отговори на поне едно от условията:

- наистина да добави нещо значимо към историята на сагата;
- или поне да е добър филм сам по себе си.

Дотогава... I have a bad feeling about this "A Star Wars Story" thing.

Книги: "Вещерът VII: Господарката на езерото"


Всяко приключение има своя край. Ето, че по-малко от година след първата ни среща дойде моментът с вещера Гералт да си кажем "сбогом". Или "довиждане" - зависи от гледната точка.

Да вляза във фентъзи света на "Вещерът" ми отне много години. Дълго време се дърпах на препоръките от познати. Форматът на първите две книги (сборници със свързани разкази) също ме притесняваше, а накрая стана така, че точно това ми липсваше  Никога не съм играл игрите, базирани на книгите - имах един неуспешен опит с първата, но не ни се получи, а нахвалената трета ще се изсмее на лаптопа ми.

И все пак, когато моментът най-накрая дойде, взе, че ни се получи. Харесахме се и с Гералт, с Лютичето (най-вече), с Трис, Регис, Кахир, Милва, с Йенефер бяхме в love/hate отношения, а с Цири през повечето време си останахме изпълнени с неприязън непознати. 

За писането на създателя на всички тези (и още много) шарени персонажи - писателя Анджей Сапковски, не мога да заема твърдa позиция. Първите две книги (сборниците "Последното желание" и "Меч на съдбата") ми харесаха много, че да продължа и с общата история, която започва от третата книга нататък. И тук мнението ми започна да се вълнува като море при буря...

Продължавам да съм на мнение, че Сапковски изпитва огромни трудности да изгради един добре подреден роман с ясни начало и край. Писането му често е хаотично, а експериментите му в това как разказва историята невинаги са добри. Давам пример - една случка ти се разказва от трима различни души - един я преживява, друг си спомня за нея, трети чете в книга, на четвърти му разказват. Това раздробяване понякога е свежо и интересно, понякога е излишно и объркващо.

И така - третата книга (първият роман) лъкатушеше като качество, четвъртата беше пълно разочарование, петата беше приятна изненада и най-накрая приличаше на роман, шестата отново лъкатушеше като третата. И след всичко това стигаме най-накрая и до последната, седма книга - "Господарката на езерото".

Тя е от онези книги, които могат сериозно да те подведат с първите си страници. Заварваме Цири не къде да е, а в нашия свят, във времената на крал Артур. И още докато "уат ди екшуъл фак" емоциите те връхлитат, Сапковски ни запраща в бъдещето на своя собствен свят, където две жени се опитват да разгадаят какво се е случило с Гералт, Цири и компания отвъд легендата за тях. Да, толкова объркано е.

Недоволството от поредните експерименти на автора вече са на път да те накарат да хвърлиш книгата, да плюеш отрова, да съскаш на котката, да отвориш прозореца и да полетиш към по-постоянни в писането си автори. 

Номерът е да издържиш до втората глава, когато вече се връщаме в "настоящето" и продължава разказът за случващото се с Гералт и неговата необичайна дружина. И тогава "Господарката на езерото" най-накрая оправдава очакванията, с които последната книга от една подобна поредица неизбежно е натоварена. 

Войната между Нилфгард и Северните кралства най-накрая излиза извън рамките на преразкази за битки и тъжни картини на това, което е останало след мелетата. Вече получаваме самата битка - при това най-голямата и решителна. Тук разказването й чрез различни герои и от различни ъгли е плюс - повлече ли те действието, не можеш да спреш докато не стигнеш до края.

Освен това отново получаваме малко от класическия Гералт - онзи, който убива чудовища за пари. Преди, разбира се, да се сети пак за тежкия камък, който сам е провесил на врата си - съдбата на Цири, и не повлече дружината си на една потенциално самоубийствена мисия за спасяването й. Накрая стигаме и до самата Цири, която открива една своя нова способност и изведнъж странното начало на книгата придобива смисъл. 

"Господарката на езерото" успява да сложи край на историята, която Сапковски ни разказва от третата книга насам, като същевременно спазва правилото на истинския живот, че нищо никога не свършва наистина. Променят се просто героите, ролите им и предизвикателствата пред които се изправят.

Във финалните 100+ страници Сапковски малко мудно ни показва последствията от целия конфликт. От взетите решения, от направените грешки. Опитва се да ни изненада и за последно, че дори малко да ни натъжи, макар да оставя вратичка за още...

Цялата книга напомня на няколко отделни сегмента (битка, Гералт и компания, Цири), които жадно поглъщаш преди да стигнеш към малко по-трудния за четене финал. Но в крайна сметка последната книга от поредицата "Вещерът", въпреки някои свои слабости, те кара да се привържеш към героите и да искаш повече от техните приключения.

Стига да не се свързани със спасяване на Цири, разбира се.

Издателство: Сиела
Корици: меки
Брой страници: 576


Красота. Не знам дали сте разбрали, но това съкровище за всеки фен на игрите, която е в най-лявата част, скоро ще излезе на български. Благодарение на него разбрах как точно протичат военните действия в поредицата, хехехе.

Пет неща относно AEW - алтернативата на WWE

Виновен съм за това, че не съм писал достатъчно за Коуди (Роудс), Кени Омега и The Young Bucks. Ако бях, сега нямаше да се налага да обя...