Не вярвах, че ще се зарадвам на Батиста в WWE през 2019-а

Признавам им го на WWE, изненадаха ме. Не по начина, който да ме накара да марквам като бясно псе, тичайки от стая в стая, но достатъчно, че да си кажа "Хей, това е интересно...". И ей ме на, за пръв път от доста време изгледах цял RAW и причината за това е (чичо ви/дядо ви) Батиста. През 2019-а. What's up with that?

Краят на RAW обаче имаше два елемента, които ми липсват в кеча днес: истинска и интригуваща изненада и INTENSITY, brother! 

Трябва да го признаем на Батиста, актьорските начинания са му помогнали - имаше само една реплика, но я поднесе по отличен начин. А и забележете детайла с това как сам си замъкна оператор, а другият тичаше към "мястото на действието", за да улови случващото се. Така се създава усещане за реализъм. Този, който е продуцирал този сегмент, заслужава повишение на заплатата.



Иначе Батиста мрънка за WrestleMania мач с Triple H вече няколко години, но просто не искаха да му го дадат и това е разбираемо. Дали заради опасността AEW да го подпишат, дали заради слабия сезон, но ето, че все пак са се навили. Но ето как с един успешен сегмент успяха да събудят в мен и предполагам не само в мен интерес към мач, който по никакъв начин не исках да гледам до вчера. Не през 2019-а, а изобщо. 2005-а ми стигаше.

Роман. Ремисия. Рейнс.

Трябва да кажа нещо и за Роман, нали? Ами радвам се за Джо Аноа и това, че се е преборил с левкемията. Началото на шоуто беше наистина емоционално - от клипа с неприятната новина през октомври, през поздравите с фенове в публиката, промото (доказателство, че когато човек има свободата да импровизира, усещането е съвсем различно) до прегръдката с Ролинс. 

За завръщането на образа Роман Рейнс обаче съм раздвоен. Не ми се иска да го признавам, но WWE имат нужда от Рейнс преди Mania. Защо? Защото за 4 месеца не успяха да изградят някой като достатъчно "голям", а вместо това "дропнаха" топката с една камара народ. Абсурдното е, че в NXT успяват да градят нови и интересни персонажи, а в RAW и Smackdown очевидно им е невъзможно.

А и най-голямата ми тревога е, че голямото завръщане ще доведе до включването на Роман в мача Ролинс-Леснър и, ох... до спечелването на прокълнатата Universal титла.

KofiMania, brother!

Наложи се да пренаписвам частта от тази публикация, свързана с Кофи, защото само с един сегмент WWE завъртяха на 180 градуса ситуацията около него.

Едва преди месец никой не очакваше Кофи Кингстън да е в значима singles програма около WrestleMania, какво остава за такава за световната титла. WWE също не са го очаквали, бъдете сигурни. Кофи беше вкаран в последния момент в Elimination Chamber мача за WWE титлата заради контузията на Мустафа Али. Да повторят Gauntlet постижението на Ролинс от миналата година, но този път с него, беше на пръв поглед странно решение (Road Dogg го е питал дали ще се справи, по думите на Кофи в подкаста на Edge/Christian), но даде резултат - веднага се появиха хора, които да поискат Кофи да спечели титлата. Нещо абсурдно 2 месеца преди Mania за човек, добавен като резерва в мача.

Кофи не спечели, но отличните реакции доведоха до това да бъде букнат силно и в самия Chamber мач. Толкова силно, че да е последният елиминиран. WWE се пуснаха по инерцията и Кофи беше направен претендент за Fastlane. И бам!

Отново се прояви новия образ на Винс, базиран на истинския него - "фак лоджик, летс скрю сам гайс". Първо беше Беки, сега и Кофи го отнася, което обаче създава реалната възможност той да е претендентът (или поне един от претендентите) за титлата на WrestleMania.

Това би бил логичния в момента, но и наистина изненадващ план с оглед на това, че доскоро Кофи и цялото New Day бяха забутани в нищото. А като нищо и да спечели титлата. Все пак са се случвали и по-фрапантни неща в миналото, а най-малкото ще е шокиращо. Големият проблем? Кофи в мач за WWE титлата на WrestleMania в този момент е много далеч от моята лична представа за "големия мач" за нея, който би трябвало да получим на най-голямото шоу в годината.

Smackdown имаше още няколко силни момента. Завръщането на Мат и обединението с Джеф ме кара да се надявам на един по-солиден отборен мач за WrestleMania - Hardyz vs. Usos, но нищо чудно WWE да предпочетат multi tag team варианта.

Приятна изненада беше и Stunner-a от Оуенс и като цяло неговото фейс завръщане, макар да изпитвам съмнения, че ще се задържи на "страната на добрите".

В крайна сметка след SD станах доста по-оптимистичен за WrestleMania сезона. Все още не се усеща, че е тук напълно (а вече е март), но има някакви признаци, че нещата рязко могат да станат по-напрегнати, изненадващи и интересни. Ако ли не - имам си RAW-ове от 2003-а за гледане (в момента съм на април и враждата Голдбърг-Скалата). Come on, come on, come on, let's get it on!

Доста книги под завивките се насъбраха за два месеца...

2019-а започва доволно книжно в "С книги под завивките" (абонирайте се за канала тук и харесайте страницата ни тук! Сега!). Странно е, но някак намираме време за четене - през последната година отметнах стотици страници при пътувания с метрото, а Темз чете дори на велоаргометъра вкъщи. Въпреки това не остава време за писане за книги, както личи и от липсата на ревюта в блога в последно време. 

За сметка на това говорим наистина много за такива - както във влога, така и в радио-рубриката ни в "Дарик Радио" (в случай, че сте забравили - всеки понеделник, 08:40 ч. в сутрешния блок "Дарик Кафе").

Два месеца след началото на новата година е време за един малък обзор, в който на едно място да откриете всичко за гледане и слушане, което не сме споменавали тук до момента. И, разбира се, евентуално да си харесате някоя нова книга.





И стигаме до първото издание на BedReads (гениално име, знам)!

Иска ми се драсна няколко реда за него, тъй като е нещо ново за "С книги под завивките". Стигнахме до извода, че не е необходимо в канала да има само основни епизоди на шоуто в стандартния формат - Темз представя една книга и аз една. Освен това не винаги имаме възможност да запишем такова. И така стигнахме до идеята за нещо, което наистина е влог - читателски такъв, в който просто споделяме какво четем, записваме без подготовка и набързо, а вмъкваме и различни моменти от ежедневния ни живот, които искаме да споделим с всички вас.

Така се появи BedReads (епизод 1), който, както личи, е сниман с телефон. Лошото качество обаче май се дължи най-вече на мен и това как го експортвах, но техническите детайли по концепцията ще бъдат избистрени с времето. А определено ни се иска от време на време да правим подобни весели и шарени видеа. Все пак трябва да пея някъде, а Темз не ми дава в основното ни шоу.



И стигаме до Св. Валентинския брой, в който най-накрая стигнах до това да кажа нещичко за "Лъжите на Локи Ламора". Писането за фентъзито на Скот Линч ми е в "to do" списъка за блога, откакто съм го прочел. Но месеците минават ли, минават и така не стигам до него. И ето къде "С книги под завивките" е от полза:



Разбира се, всеки понеделник сме и в радиото. Нормално е там и в някои епизоди да говорим за едни и същи книги. Първо, защото е ясно, че няма пълно припокриване между хората, които ни слушат в радиото, и тези, които следят канала в YouTube. Второ, защото няма как да четем по две книги всяка седмица и всяка да си заслужава препоръката, нали така? Трето, всичко е напълно умишлено, защото форматите (радио и YouTube) са различни и позволяват по-различен поглед към книгите. 

Ето и броевете на радио-рубриката "С книги под завивките", които се натрупаха от последния път, в който писах по темата, и които можете да изгледате във Facebook:


И, между другото - даваме доста приятна награда чрез радио-рубриката и все още имате възможност да участвате за нея. Как? Е, ще трябва да гледате/слушате, за да разберетe. До следващия ни обзор!

Колко надъхващ беше WWE Raw през 2002-а

Носталгия. За това ще си говорим днес. За онези времена в WWE, в които безспорният (тогава) световен шампион присъстваше във всяко шоу, а не защитаваше титлата си веднъж на 3 месеца. Когато имаше по-ясно обособени main event и midcard дивизии. Когато отборните титли имаха малко по-голямо значение през цялото време, дори за тях да не се биеше сина на собственика.

Причината за този пост е подкастът "83 Weeks" с Ерик Бишов - бивш изпълнителен директор на WCW и изпълняващ ролята (без да има реална власт) на главен мениджър на WWE Raw в периода 2002-2005 г. Покрай слушането на подкаста и специално броя за първата му година в WWE ми се прииска да си припомня този период - от 15 август 2002 г. нататък, след като Бишоф получава (kayfabe) контрол над RAW, започва да прави шокиращи неща и да воюва със Smackdown и Стефани Макмеън за всеки кечист. 

Това е емоционален период за всеки фен на моите години - първите три шоута, в които Бишоф е на власт, са последните RAW-ове, излъчени по bTV преди кечът в българския телевизионен ефир да си вземе тригодишна почивка (и да загуби каквато и да е инерция). Днешните млади фенове няма как да разберат. Много от тях тогава дори не са били родени тогава и в техните сърца има място най-вече за сегашния продукт. За хора като Рейнс, Ролинс, Амброуз, Стайлс, Строумън и пр. 

В това няма нищо лошо. Напротив - всяко поколение кеч фенове има своите герои. Лицата, които са били големите звезди, когато е заобичал този атлетичен театър на простите емоции. Този комикс, оживял на ринга и телевизионния екран, който милиони хора по света следим години наред, колкото и неразбрани да сме от останалата част от човечеството.

Не знам дали пиша това за тези млади фенове, за които 2002-а е преди цяла вечност, или за феновете от "моето поколение" (и по-старите), които също помнят краят на "bTV ерата". Може би го пиша само за себе си, изненадан от нещата, които виждам.

А какво ми направи впечатление? 

Най-вече динамиката. Т.нар. intensity, което се усеща в мачовете, в енергията, която кечистите влагат в тях и в промотата си, и в публиката, която реагира подобаващо - не така лудо като в Attitude Era-та, но достатъчно емоционално с оглед на напрежението на ринга. Нещо, което в момента ми се струва, че липсва - както в голяма част от днешните кечисти, така и в публиката. А вероятно второто много зависи от първото.

Динамиката се усеща и в самата телевизионна продукция - в работата на операторите и режисьора, във формата и сценария на шоуто, в което почти нямаш усещането за пропиляни секунди, какво остава за минути. Днес тричасовите RAW-ове имат толкова много "пълнеж"... И нямам предвид мачове, а цялостното усещане, че не се бърза за никъде - твърде много внимание върху коментаторите, по-дълги, но и скучни сегменти, липса на логика, изоставяне на истории само след седмица, а понякога и тъпченето на едно място с такива и пр. 

Няма го напрежението, което да те държи на нокти и да не те пуска от началото до края.

Другото са самите мачове. Знам, че има хора, които не харесват 2002 г. заради кратките рейнове с титлите, "похабавяването" на first time ever мачове в седмични шоута и пр. Това обаче е монета с две страни, защото всяко шоу изглежда "голямо" - с мачове като The Rock vs. Ric Flair, The Rock vs. Triple H, Triple H vs. The Undertaker, Triple H vs. Ric Flair и пр. И това  са главните мачове само в няколко шоута от август-септември. 

Динамиката е налице и тук - всеки RAW има истории, които се развиват само в конкретното шоу (Шон Майкълс цяло шоу търси HHH, конфронтира се с няколко души, накрая е нападнат на паркинга). Днес това се случва рядко или поне не така интригуващо (чуденето на Беки дали да се извини на ННН и Стефани някак не ме трогна толкова, например). Същевременно големите истории се развиват в няколко поредни шоута, без излишно проточване, а преливането от една вражда в друга - дори в midcarda - е плавно и логично. О, да, и има midcard и lowcard, и сравнително ясно уточнени main event-ъри. Сега... знаете си.

Тогава нямаше и повторения на едни и същи мачове пет седмици подред като днес - имаше различни комбинации, залози, gimmick мачове, смени на титли в седмични шоута... Има разнообразие. 

Имаше и глупости, разбира се. Колкото и на сърце да ми е Кейн (първи любим кечист), никога не съм ОК с това един човек да победи отборните шампиони в хендикап мач (Кейн побеждава Крисчън и Ланс Сторм на 2 септември 2002 г.). Или история, в която Крис Новински иска да свали "девствената" Моли Холи. Но дори на хората в undercard-a се обръщаше много внимание. А и с ростър от 20-ина души, но въртяни в различни комбинации, се получава едно много по-лесно за следене шоу от днешните RAW-ове, в които с месеци може да не видим някой от препълнения ростър.

Женската дивизия няма да я коментираме, защото тогава просто бяха различни времена. И в света, и в WWE. Тогава бяха времена на боеве с възглавници, мачове в кал и "Ерик Бишоф представя HLA (хот... лезбиън... екшън!)". Да, със сигурност днес женският кеч е на много по-високо и сериозно ниво, но и тогава имаше какво да се гледа... буквално. 

Нищо няма да се промени от това, че пиша тези неща. Много фактори промениха WWE неколкократно през последните 17 години и променят компанията и до днес. Някои фенове (като мен) гледат с надежда към AEW и евентуална промяна в WWE към нещо като "онези времена". Други може би искат нещо ново, различно и може би по-добро. Трети сигурно са доволни и сега. Просто ми стана едно такова носталгично. И макар да гледам RAW-овете от 2002-а в момента, препоръчвам и Smackdown-ите, които към края на годината бяха дори по-добри, благодарение на хора като Енгъл, Беноа, Гереро, Острието и Мистерио.

Та ако ви е писнало от Барън Корбин, безумния буукинг на The Revival, AOP и цялата таг дивизия, липсващия Леснър и прочие, ето ви идея какво да гледате. Било то в WWE Network, или в XWT (има цял пакет от 2002-а, но не сте го чули от мен). Дори началото на The Reign of Terror на HHH не е толкова лошо, колкото липсващ шампион и една "универсално" безсмислена титла.

И ето ви, напълно легално и от WWE, един пример - TLC 4 мача от изданието на RAW от 7 октомври: 

Пет неща относно AEW - алтернативата на WWE

Виновен съм за това, че не съм писал достатъчно за Коуди (Роудс), Кени Омега и The Young Bucks. Ако бях, сега нямаше да се налага да обя...